Барбара Картланд
Опасна любов (6)

Глава шеста

Пентея си мислеше, че вечерята никога няма да свърши. Всяка друга вечер тя би останала възхитена от лукса и красотата на тълпата в голямата зала. Ала сега й беше трудно да се съсредоточи даже за няколко минути върху разговора на господата, които седяха от двете й страни, или храната, на която френският готвач сигурно бе отделил много часове. Поднасяните деликатеси и екзотични блюда за нея имаха вкус на стърготини.

Дори и новодошлият в трупата на кралските музиканти млад французин, който пееше любовни песни с ангелски глас, я остави равнодушна. Едва след като най-после успя да се измъкне незабелязано, докато очите на всички присъстващи бяха приковани в играчите на басет, тя си пое спокойно дъх и чувството, че е затворена в клетка, от която не може да излезе, я напусна.

Лейди Дарлингтън бе учудена, че Пентея иска да си отиде по-рано, обаче и самата тя не би имала нищо против да има малко повече време за почивка, защото напоследък зачестиха случаите, когато задълженията им при кралицата приключваха в ранните утринни часове.

— Добре ли си, дете мое? — попита я лейди Дарлингтън, когато двете се изкачваха по стълбата от полиран дъб, която водеше към техните покои.

— Разбира се — побърза да каже Пентея, като не съобрази, че едно неразположение може да бъде използвано чудесно като извинение за желанието й да си тръгне по-рано. — Макар че в залата бе твърде задушно и малко ми се зави свят…

— Предполагам, че си преуморена — ласкаво каза леля й.

— Би трябвало да кажа на Марта да ти донесе горещ билков чай и да не те оставя да духнеш свещта, преди да си го изпила. Казват, че това е също така най-доброто средство и срещу чумата!

— Не съм чак толкова неразположена, че да очаквам такива тежки болести. Моля те да не се безпокоиш за мен — успокои я Пентея и се наведе към сбръчканата буза на старата дама. — Спи спокойно. Надявам се, че тази нощ нищо няма да те разтревожи.

— След като веднъж заспя, нищо не може да ме тревожи — отговори възрастната жена и влезе в спалнята си.

В стаята си Пентея завари Марта, която я очакваше. Костюмът за езда бе готов и поставен върху леглото.

— Бързо, Марта, разхлаби панделките на роклята ми — задъхана разпореди Пентея. — Вече мислех, че тази вечер никога няма да свърши. Успя ли да говориш с Хари?

— О, м’лейди не можех да го намеря. Отидох долу към конюшните, ала там имаше твърде много скитащи се без работа слуги, които започнаха да ме задяват и питат, кого от тях търся. Тъй като ми бяхте казали да внимавам, не посмях да стоя там, за да не привличам излишно внимание. Трябваше да се върна, без да намеря Хари.

Пентея промърмори нещо недоволна, обаче веднага се усети и каза ласкаво:

— Е, няма как, Марта. Сигурна съм, че си направила всичко възможно. Неприятното е, че не разполагаме с никакво време.

— О, м’лейди, ами ако не го намерите?

— Дори и да не го заваря на мястото, където нощува, ще го почакам. Нали рано или късно все ще се върне — успокои я Пентея. — Къде спи Хари, над конюшнята ли?

— Да, м’лейди. Всички коняри имат стаи на горния етаж. Пентея дори не помисли за това, че конят й няма да е готов за езда. Когато бе тръгвала за вечерята, тя нареди на Марта да намери Хари и да му предаде, че той и конете ще й трябват, а също и да бъде изключително предпазлива. Неприятно й беше, че първата стъпка към лудото приключение се оказа несполучлива. Ала тя бе взела твърдо решение да не се предава. Виждаше колко разтревожена е Марта, затова реши, че самата тя на всяка цена трябва да запази пълно спокойствие.

Преоблече се много бързо, като замени роклята от сатен и дантели с кадифен костюм за езда. Не се замисляше как ще изглежда в него. Вече беше облечена, когато хвърли един поглед към огледалото и видя колко много подхожда тъмносиният костюм на бледата и нежна кожа на лицето й и на мекото злато на косите й. След това взе ръкавиците и камшика и се обърна към Марта, която бе пребледняла от вълнение.

— Стой тук и пази тази врата, Марта — каза тя. — Никой не трябва да знае, че съм излязла от двореца. И се моли на Бога да успея да извърша това, което съм намислила. Мъжете, които отивам да спася, ще имат нужда от твоите молитви.

В отговор Марта само отрони въздишка, която идваше сякаш от дълбините на душата си.

— Да ви пази Господ, скъпа госпожо — каза тя и се наведе да целуне ръка на младата си господарка.

Пентея вдигна пръст и го сложи предупредително на устните си. После открехна съвсем малко вратата и погледна. Коридорът бе осветен само с три факли, които бяха поставени в сребърни поставки, закрепени високо на стените. Пентея знаеше, че трябва да се пази от срещи с нощната стража, която обхождаше двореца, както и с лакеи и прислужници, чакащи господарите си да се върнат от банкетната зала.

За щастие старият дворец бе пълен с много тъмни кътчета и дълбоки сенки, в които можеше да се скрие от любопитните очи на случаен минувач и от колебливата светлина на свещниците, с които хората се разхождаха по тези коридори. Тя тръгна, като се придвижваше от една сянка към друга.

По едно време Уилям Чифинч, кралският паж от личните покои, мина толкова близо до нея, че почти я докосна с крайчето на ръкава си. Този добре охранен и облечен в коприна младеж с торбички под очите бе предмет на постоянни ухажвания и подкупи, защото много от придворните вярваха, че той има влияние върху краля що се отнася до много неща, засягащи придворните. Младото момиче обаче бе чуло и нещо друго. В двореца шепнеха, че той редовно получава пари от лейди Касълмейн, за да шпионира и да я осведомява за всичко, което я интересуваше.

Тя много добре разбираше, че ако я забележи, той на всяка цена ще научи къде е тръгнала. Ала имаше късмет. Чифинч току-що се бе нахранил повече от добре и сега си подсвиркваше.

Вървеше с олюляваща се походка на добре почерпен, намиращ се в прекрасно настроение кралски любимец.

Пентея го изчака да се отдалечи и излезе от своето скривалище. След няколко минути вече беше пред конюшнята. Усети миризма на сено и на полирана кожа, чу как едно от животните тихо изцвили в тъмнината. Дузина коне тутакси откликнаха на призива му. По каменните плочи зачаткаха копита на прибиращи се отнякъде коне. Отдалеч долитаха звуци на селска песен, с която конярите вероятно се развличаха.

Не й бе трудно да се ориентира в лабиринта от коридори и клетки. Тя често идваше тук да храни Сократ. Конят сигурно я беше познал по стъпките, защото преди още да стигне до него, вдигна високо главата си и халката, към която бяха закачени юздите му, задрънча по стената.

Тя приближи и започна да се оглежда дали наоколо няма някой. В този момент от тъмнината изникна Хари. Носеше лампа. Беше само по брич и разкопчана до кръста риза без яка. За първи път Пентея забеляза, че косата му е съвсем бяла и си даде сметка, че той вече е един стар и уморен човек. Бе свикнала да го вижда в униформа бодър и спретнат, и да мисли за него като за автомат, а не като за жив човек, който винаги, когато имаше нужда от него, й бе под ръка.

И сега беше така учтив и изпълнителен както винаги, още от първия ден, когато изкара огромния кафяв жребец на баща й пред главния вход на Ставърли, взе я от ръцете на бавачката, вдигна я високо и я настани на седлото.

Сякаш чу гласа на бавачката си:

— Бъди внимателен с Нейна светлост! Гледай да не падне от това огромно животно и да не се уплаши до смърт!

— Нейно сиятелство няма да падне — бе отвърнал Хари със спокойния си глас. — Колкото по-рано се научи да язди, толкова по-добре. Никога не е много рано да започнеш да яздиш, това казвам аз!

— Глупости! Нейна светлост е твърде малка да мисли за езда — бе отговорила бавачката. — Дай ми я тук веднага! Тя рискува живота си с този коварен звяр. Само като си помисля, изпадам в ужас.

Тогава Хари послушно свали Пентея от седлото на земята. За негово огромно удоволствие малкото момиченце се разплака и поиска пак да я качат на коня.

— Искам да яздя! Искам да яздя на конче — викаше тя.

В този момент се появи баща й. Той слезе по стълбите и спря да попита какво става с детето. Когато разбра защо дъщеря му плаче, той остана по-доволен и от Хари.

— Каквато е породата, такава е и природата, нали, Хари? — каза той. — Избери за Нейна светлост едно пони, по-кротко, разбира се. И я извеждай всеки ден по един час без дните, когато има лов.

На тези разходки Пентея си приказваше с Хари за свои неща, разправяше му за мечтите и страховете си, за радостите и разочарованията. Постепенно тя порасна и се научи да язди не по-зле от самия Хари, ако не и по-добре. Сега не можеше да си обясни как се получи така, че престана да споделя с него своите мисли. Той се превърна в добре трениран слуга, точен и безпристрастен като машина.

И сега Пентея си спомни разходките на малкото момиченце с Хари, колко много означаваха те за нея тогава. Без да се замисля, тя пристъпи напред и протегна ръце към него.

— Хари — възкликна тя, — благодаря на Бога, че те намерих!

Той я изгледа стъписан, сякаш не вярваше на очите си. Когато почувства докосването й до голата си ръка, той възкликна:

— Господи Боже милостиви! Ама че ме изплашихте, Ваше сиятелство!

Пентея се огледа.

— Тук може ли някой да ни подслуша? — тихо попита тя.

Вместо отговор Хари я заведе в задното помещение, от което бе излязъл. Там нямаше никой. В момента, в който влязоха вътре, в двора нахлуха коняри. Те се смееха, викаха с все сила и гонеха един от тях, който носеше цяла чиния сладкиши, които вероятно бе задигнал от масата в двореца. Невъзможно беше да се говори в този шум и се наложи да ги изчакат да отминат. Тогава Пентея погледна към Хари и под слабата светлина на лампата видя, че лицето му е угрижено.

— Вие сте в беда, милейди? — попита той.

— В голяма беда, Хари. Днес следобед научих, че член на моето семейство може да бъде заловен тази нощ, ако не успея да го предупредя.

— Член на семейството, милейди?

— Да, Хари, и само ти можеш да ми помогнеш да го намеря. Тази нощ ще бъде изпратен отряд войници, които трябва да хванат прочутия разбойник Бялото жабо.

Хари се стресна така, сякаш някой го бе боднал с меч и вдигна ръка да избърше потта от челото си. Без да дочака неговия отговор, тя побърза да добави:

— Нямаме време за губене. Ти знаеш, къде се крие братовчед ми Лушиъс. Заведи ме при него, трябва да го предупредя.

— Но, милейди… това е опасно… Вие… вие трябва да останете тук — с мъка изговори Хари.

— Идвам с теб. Оседлай конете и по пътя ще ти разкажа всичко най-подробно.

Отначало й се стори, че Хари ще откаже. Обаче изгражданият цял живот навик надделя и той се подчини. След пет минути те напуснаха двора и потеглиха по тесните улички. От време на време светлината на едва мъждукащи факли осветяваха изкривените лица на уличните крадци, чакащи да им падне някой веселяк, който преплитайки крака се тътри към къщи от някоя кръчма или вертеп. Пентея не искаше да говори докато градът не остана зад тях и не излязоха в открито поле. Тя разбра, че се движат на север и бе радостна, че появилият се на небето тънък сърп на луната осветява пътя им. Нощта беше великолепна, небето — обсипано със звезди, въздухът — чист и свеж. Всичко това бе особено приятно след топлия задушен ден.

Хари нито веднъж не спря и не се подвоуми. Той със сигурност я водеше по заплетени пътеки и пътища, конят му се движеше в спокоен тръс и Пентея трябваше да удържа по-нетърпеливия и бърз Сократ.

Бяха пропътували около две мили извън Лондон, когато Хари най-сетне попита:

— Марта ли ви каза, милейди, че зная къде можете да намерите мистър Лушиъс?

— Не трябва да й се сърдиш, Хари! Тя не искаше да ми каже нищо. Чак когато разбра, че животът на Джек е в опасност, ме насочи към теб.

Хари въздъхна.

— Джек беше добро момче, милейди — каза той, — преди тази неприятност да се стовари върху главата му.

Скоро излязоха на добре отъпкан и прав като стрела път, обрасъл от двете страни с гъста трева. Конете препускаха в галоп. Вече не беше нужно да му напомня, че всяка спечелена минута може да се окаже съдбоносна. След около час бърза езда те стигнаха до една гъста гора. Тук Хари опъна юздите на коня си.

— От тук нататък ще продължа сам — каза той. — Ще ме изчакате ли, милейди?

— Не, Хари, идвам с теб! Има много неща, които само аз мога да кажа на братовчед си.

— Много добре, милейди, обаче ви моля да позволите да ви завържа очите. Дал съм честната си дума, че нито една жива душа няма да научи къде се крие мистър Лушиъс. Надявам се, че Ваша светлост ще ме разбере.

— Да, разбирам — съгласи се Пентея, извади от джоба си носна кърпа и му я подаде.

— Завържи ми очите, ако това те успокоява. Знай обаче, че не съм шпионка и мога сама да ги затворя.

Носната й кърпа от фина батиста бе обшита по края с дантели. Грубите и корави пръсти на Хари все не успяваха да направят възел на тила й. Наложи се тя да му помогне. Когато очите й бяха вече превързани, тя весело му каза:

— Аз съм сляпа като еднокракия просяк, който стои пред входа към Кок Пит. Какво ще правим сега?

— Ще водя Сократ за юздите, милейди — отговори Хари и тя усети как той взе юздите от ръцете й и бавно тръгна с двата коня в тъмнината.

Сигурно яздеха през гората. Тя се досещаше, че от двете им страни има дървета, чуваше как някъде наблизо бързо пробягват дребни животни и пърхат птици — все шумове, които можеха да се чуят само в глъбините на гора в тиха нощ. Някъде изкряска кукумявка, гугутка излетя от близкото дърво, разтревожена от нощните пътници. Сърцето на Пентея заби по-силно, вълнуващо очакване се надигаше в гърдите й, устните й пресъхнаха.

Струваше й се, че пътуват безкрайно. Хари не проронваше нито дума. Тя също. Движеха се много тихо. Звукът на конските копита се заглушаваше от гъстата трева и само лекият звън на сребърните дрънкулки по юздите издаваше тяхното присъствие.

Най-сетне спряха. Пентея чу как Хари слиза на земята, как привързва конете към някакъв стълб или ограда. След това усети, че ръцете му я хващат през кръста.

— Бихте ли слезли, милейди — каза той съвсем тихо.

Тя предпазливо се спусна от седлото. Когато стъпи на земята се почувства безпомощна като бебе и се страхуваше да направи и най-малкото движение, за да не падне. Хари я поведе за ръка. Тя пристъпваше внимателно, като поставяше първо единия, после другия крак. Изведнъж усети силен опияняващ аромат. Това беше миризмата на рози — гъста, сладка и по-приятна от всякакъв парфюм!

Внезапно Пентея, разбра къде се намира. Само в едно кътче в целия свят розите ухаеха толкова нежно и силно. Още през детските си години тя се опияняваше от миризмата на белите рози, които растяха в изобилие и покриваха стените на терасите в нейния роден замък. В Ставърли!

Тя бе у дома! Ето къде я доведе Хари. И си помисли, че би трябвало да се досети, че Лушиъс ще се крие във фамилния замък, който трябва да наследи и е негов по право. Това със сигурност бе единственото място, където никой нямаше да го търси.

Пентея не промълви нито дума, ала усещаше как вълнението я завладява, как дъхът й спира. Струваше й се, че всеки нерв в тялото й е напрегнат до скъсване. Вече пристъпваше със сигурност, тъй като краката й знаеха всяка плоча на терасата. Хари се спря и тя се досети, че се намират пред високите врати — прозорци на библиотеката. След известно колебание почука три пъти по дървения капак.

Настъпи пауза. След това Хари почука отново, но само два пъти. Мина една минута, втора… След това се чу леко скърцане, сякаш някой отваряше прозореца отвътре. Хари пак чукна, много рязко и само веднъж. Мезето на капака се отвори. До слуха на Пентея достигна глас, който жадуваше да чуе повече от пет години:

— По дяволите, Хари? Не съм очаквал да ме посетиш тази нощ.

— Милорд, водя ви гост.

В гласа на Хари се долавяше безпокойство и нещо подобно на молба. Пентея чакаше, замръзнала на мястото си. Не можеше да види нищо, обаче бе сигурна, че Лушиъс я наблюдава внимателно. Струваше й се, че усеща пламенния му поглед през кърпата, закриваща лицето й. Преди да бе успяла да отвори устата си, Хари каза:

— Нейна светлост има да ви съобщи, милорд новина от извънредна важност, която касае вашата безопасност.

— Защо тогава е със завързани очи? — попита Лушиъс. — Ако идва като приятел, има право да разчита на нашето гостоприемство, колкото и скромно да е то.

Пентея искаше да вдигне ръце и да свали кърпата от очите си, ала някой я изпревари. Тя усети как ръцете му бързо и сръчно развързват възела. Кърпичката бе махната от очите й и тя можеше да вижда отново. Макар да не бе чула стъпки, Лушиъс стоеше съвсем близо до нея. Тя вдигна очи към него и си помисли, че е забравила колко е висок. В следващия миг разбра и нещо друго.

За пръв път го виждаше без маска и си помисли, че той е красив, по-красив, отколкото тя си го бе представяла във въображението си. В него имаше нещо от Рудолф и все пак колко различни бяха двамата, въпреки очевидната прилика. Очите му бяха сиви и много ласкави, а на устата му играеше чаровна усмивка.

— Добре дошли в Ставърли — каза тихо той. — Бих желал предварително да зная, че ще дойдете, за да можем да се подготвим за вашето посещение.

Тя почти не го чуваше. Очите й поглъщаха всяка черта и всяка подробност на лицето и израза му. Той не е очаквал посетители и все пак беше облечен така, сякаш току-що се връщаше от банкетната зала в двореца. Черното му палто бе извезано със сребро, панталонът му бе от блестящ сатен. Под волевата му брадичка вместо яка имаше жабо от безценни венецианска дантела, толкова снежнобяла и безукорно чиста, че почти светеше на фона на черното палто и тъмното небе над него.

Той бе с елегантни и модни дрехи, които не можеха да скрият силното и гъвкаво тяло. Години наред той беше живял на седлото, без лукс и без удобства. В сравнение с този силен и волеви мъж всеки друг би изглеждал слаб и женствен. Той взе ръката на Пентея, която почувства топлината на пръстите му и потрепери, сякаш това най-невинно докосване запали непознат пламък в душата и сърцето й.

— Не сте много пораснала, моя малка братовчедке — нежно каза той, усмихна се и я поведе за ръка към отворения френски прозорец.

Знаеше, че ще я заведе в библиотеката. За нейно учудване в стаята беше уютно и топло, в огнището гореше огън. От двете му страни бяха поставени кресла както някога. До прозореца имаше бюро със стол, който бе отместен, може би затова, че Лушиъс, чул сигнала на Хари, бързо бе скочил от него. Пентея оглеждаше стаята с чувството, че сънува сън. Едва чу думите на Лушиъс, който каза:

— Ще намериш Джек в кухнята, Хари.

Вратата тихо се затвори след коняря. Те останаха сами. Като на сън Пентея вдигна ръце, свали шапката, остави я и оправи с ръцете слегналите се под нея коси. Дълги златни къдрици паднаха от двете страни на бялото й лице, миглите й, дълги, тъмни и извити на края, се спуснаха, бузите й леко заруменяха. Тя не смееше да го погледне от свян, макар да знаеше, че той я гледа вторачено и чака.

С треперещи пръсти оправи косата си и отново застана неподвижно. Усещаше, че той й повелява да вдигне очи. Няколко мига тя се противеше, изплашена от собственото си желание да се подчини на неговата воля. След това като хипнотизирана повдигна глава и го погледна в очите.

Той я гледа дълго, много дълго, след което промълви:

— Знаех, че като пораснете, ще станете красавица. И вие настина сте станала такава, каквато мечтаех да ви видя. Все пак във вас е останало нещо от малкото момиче, попаднало в гората.

Тези думи й напомниха за какво е дошла и колко опасна може да се окаже за него всяка минута бавене.

— Аз… аз дойдох да ви предупредя — бързо продума тя. — Трябва да заминете веднага. Грози ви опасност, ужасна опасност. Цял отряд войници идва насам. Искат да ви заловят.

Стори й се, че Лушиъс не я чува, защото все така не сваляше очи от лицето й, виждаше страха в големите й очи, треперещите й устни, внезапния тревожен жест, с който вдигна ръце към гърдите си.

— Да, вие сте още по-чаровна от момичето, което помня — каза той най-сетне много, много тихо.

Повече не можеше да го гледа в лицето и се принуди пак да сведе очи надолу.

— Трябва да ме послушате, братовчеде — замоли го тя. — Днес бях с краля, когато сър Филип Гейдж му каза, че му станало известно мястото, където се криете.

— И кой му го е издал, бих желал да зная аз — отвърна й Лушиъс бавно и, както й се стори, равнодушно.

— Това е Рудолф, сигурна съм, че е Рудолф, защото той ви мрази и много иска да сте мъртъв — отговори Пентея.

— Да го вземат дяволите! — възкликна Лушиъс. — Какво толкова съм направил на това момче? Та ние не сме се виждали от десетина години!

— Нима не разбирате, че той иска да наследи имота и титлата? — каза Пентея. — Той вече е подал молба до краля да получи Ставърли. Беше молил леля ми, лейди Дарлингтън, да ходатайства за него пред Негово величество. Той прави всякакви интриги, за да го признаят за най-старши в рода ни и да стане Четвъртият маркиз Ставърли.

Лушиъс вдигна глава и се разсмя.

— Нима това означава толкова много за него? — попита той. — Е, защо пък не? Всъщност аз тъй или инак не съществувам. Аз съм мъртъв за света, който някога познавах и в който Рудолф желае да живее. Ще ми струва много грижи да се изнеса оттук и да намеря друго толкова удобно скривалище, но щом това толкова много значи за братовчед ми, аз незабавно ще напусна. Замъкът е негов!

Когато заговори, гласът на Пентея бе силен и звънлив и той видя, че младото момиче вече не го гледа свенливо, а че е най-меко казано разгневено.

— Как можете да говорите така! Как може Ставърли да значи толкова малко за вас! Както и законното ви място — та вие сте главата на нашия род! За баща ми този замък и всичко, което той символизира в историята на нашето семейство, значеше повече, отколкото мога да изразя с думи! Той почина със сломено сърце, защото синът му не успя да стане наследник на Ставърли. Обаче малко преди да умре, той ми каза: „Щом на Ричард бе съдено да си отиде, радвам се, че той загина като верен и предан слуга на краля, каквито са били всички в историята на нашия род от самото му начало. Ричард е мъртъв, но фамилията де Вайн ще пребъде. Смятам, че мога с чест да предам фамилното ни име и имение на тези, които ще дойдат след мен…“

Гласът на Пентея трепна, тя потисна една въздишка и продължи още по-ожесточено:

— Неговото наследство бе предадено на вас. Дали светът го признава или не, вие сте сега маркиз Ставърли. Вие заемате мястото на баща ми. Вие нямате право да се отнесете лекомислено към своето положение и да отхвърлите правата, които са ваши по рождение.

Тя цялата трепереше от вълнение и когато Лушиъс се приближи към нея, не можеше да предположи какво ще направи. За нейна най-голяма изненада той коленичи пред нея, взе ръката й и я целуна.

— Простете ми — каза той съвсем тихо. — Свикнал съм да се присмивам на нещата, които за мен са по-свещени от всичко на света, само защото ако не се смея, ще трябва да проливам сълзи. Ставърли за мен означава толкова много, колкото и за вас, колкото винаги е означавало за целия ни род. Аз го обичам и ако се наложи, ще умра за него.

Устните му отново докоснаха ръката й и той се изправи.

— Благодаря ви, малка Пентея — добави той след кратка пауза.

— За какво? — с учудване попита тя.

Гневът я бе напуснал и на негово място в душата й се появяваше друго, много по-различно чувство, което я накара да затрепери цялата само от докосването на неговите устни.

— Благодаря ви за това — каза той, — че макар и за няколко минути вие ме накарахте да повярвам, че все още представлявам нещо, че не съм просто парий, човек извън закона, чиито деяния са поставили преграда между него и неговите приятели, обществото и всички цивилизовани форми на живот.

— Да, вярно е, че за главата ви има обявена огромна награда — каза разпалено младото момиче. — Обаче това, което сте извършили, сте го сторили в името на нещо много важно. Марта ми каза, че тъкмо верността ви към краля ви е направила изгнаник в собствената ви родина. Нима сега, когато кралят си възвърна трона, не можете да го помолите за милост и прошка, както правят толкова много други хора?

Лушиъс поклати глава:

— Прекрасна идея — каза той, — но невъзможна за изпълнение. Разправят, че наградата, обещана на този, който ме залови, е хиляда гвинеи, защото престъпленията ми са легендарни и с всеки ден стават все повече. Аз имам прекалено много врагове и те ще се погрижат да стане така, че моята петиция за милост по никакъв начин да не стигне до Негово величество, преди да стане твърде късно.

— Ще я предам на краля със собствените си ръце — започна да го уверява Пентея.

Той обаче отново поклати глава.

— Няма да позволя да се опетните с калта на моите деяния.

— Вие просто не ме разбирате — започна да протестира тя. — Това е необходимо. Длъжни сме да намерим начин да получите прошка и разбиране от страна на краля, в противен случай…

Думите замряха на устата й.

— В противен случай какво? — попита Лушиъс.

— Сигурна съм, че Рудолф ще се помъчи да ви предаде в ръцете на съдебните власти. Ако не успее този път, ще се опита отново. Знам го от израза на очите му и без някой да ми е казал, аз съм сигурна, че отдавна замисля нещо такова. Между него и Ставърли стои само един човек и това сте вие. И за да се разправи с вас, той си е осигурил цялата сила и мощ на закона.

— Първо ще трябва да ме заловят — весело каза Лушиъс. — За първи път ние с вас се срещнахме преди пет години, а аз все още съм жив и играя нечестивата си игра като ограбвам онези, които заслужават това, и помагам на тези, които нямат откъде да чакат помощ.

— Чух, че сте спасили трима души от бесилката — живо му каза Пентея.

— Да не говорим за моите подвизи — прекъсна я Лушиъс.

— Разкажете ми за себе си. Щастлива ли сте?

— Благодарение на вашето великодушие мога да живея така, както иначе не бих могла да си позволя — обясни Пентея. — Може би ще ми разрешите да отправя към вас, макар и с малко закъснение най-сърдечните си благодарности за парите, които бяхте оставили за мен в пещерата. Това беше огромна сума, толкова огромна, че аз се страхувах хората да не започнат да се интересуват откъде имам такова богатство.

— Тази стара скръндза Кристиан Драйсдейл беше укрил в дома си цяло състояние — отговори Лушиъс. — Ако имах повече време за търсене, сигурен съм, че щях да намеря много повече. За съжаление бях принуден да бързам и да оставя златните и сребърните съдове, които бе заграбил от роялистките семейства, бижутата, които бе отнел от овдовели жени и скърбящи майки.

— Дори сега, като си спомня за него, започвам да треперя — каза Пентея.

— Забравете го — спокойно промълви Лушиъс. — Той вече няма да помрачава живота ви. На вас ви остава само да сте щастлива и аз не се съмнявам, че около вас има хиляди галантни кавалери, готови да ви предоставят това щастие.

На Пентея й се стори, че в гласа му изведнъж се появиха горчиви нотки и й стана приятно, защото на всяка жена е приятно, когато я ревнуват. Тя обаче бе неопитна и не знаеше как да хитрува и да дразни един мъж, за да засили неговата привързаност към себе си.

— Получавам много предложения за брак — откровено призна тя, — ала ми се струва, че повечето от тези, които ми ги отправят, се интересуват не толкова от самата мен, колкото от парите ми. Пък и все още не съм харесала нито един мъж.

Не успяла още да изговори тези думи, Пентея вече знаеше, че не казва истината. Имаше един мъж, за когото тя мислеше постоянно, откакто го бе видяла за пръв път. Сега тя разбираше, че тъкмо заради спомена за него всички други мъже й се струваха безжизнени и скучни. Неговият глас я беше омагьосал от минутата, в която го бе чула, и тя не можеше да забрави как устните му бяха докоснали нейните.

Стори й се, че тайната й е изписана ясно на лицето й и както и да се стараеше, не се осмеляваше да го погледне в очите.

— Толкова мъже търсят ръката ви! — каза той замислено. — Братовчедът Рудолф не е ли между тях?

Бузите й пламнаха.

— Той иска парите ми — каза тя тихо. — Ако обича някого, струва ми се, че това е лейди Касълмейн.

Лушиъс рязко се обърна настрана и тя отчаяно се запита с какво ли го е огорчила. Той отиде на другия край на стаята и без да се обръща към нея каза:

— Значи Рудолф иска да му станете съпруга! Защо не приемете неговото предложение и не дойдете да живеете тук? Ще ми бъде приятно да мисля, че вие сте следващата маркиза Ставърли.

Пентея не му отговори. Без да разбира защо, неговите думи я направиха неизразимо самотна и нещастна. Стори й се, че той е готов да обърне гръб на всичко — и на Ставърли, и на самата нея.

— Ще приемате гости в Сребърния салон — продължаваше Лушиъс. — Мога да си представя как ще го украсявате с цветя. Червени рози на фона на сивите тапети! Ще се разхождате в градината, където растат билки, ще нареждате по рафтовете на килера шишенца и гърненца, пълни с балсами за всякакви болести. Ще седите на мястото на домакинята зад голямата маса в столовата и ще гледате как вашите гости се хранят от златни чинии и пият от кристални чаши, гравирани с фамилния герб. И от прозорците на същата тази стая ще наблюдавате как вашите деца ловят риба в езерото или играят с топка на ливадата, а наоколо весело тичат и лаят кучета. Така виждам вашето бъдеще.

— Но не с Рудолф, не с Рудолф!

Думите се откъснаха от устата й против нейната воля и като ги чу, той рязко се обърна и я погледна. На лицето му се беше появило изражение, каквото тя не бе виждала.

Стори й се, че стояха цяла вечност с впити един в друг погледи. След това сякаш с една крачка той се озова до нея и я грабна в прегръдките си. Притисната до него, тя цялата трепереше, без да откъсва очи от неговите. Прекрасните й устни бяха полуотворени, сякаш го канеха за целувка. Той много дълго гледа прекрасното й лице. То светеше с едно вътрешно излъчване, което го правеше неотразимо красиво, по-хубаво от когато и да било. Най-сетне с несигурен глас, пресипнал от твърде силното чувство, той каза:

— О, скъпа моя любов, как мога да се разделя с теб! Аз толкова те обичам.

Устните му потърсиха нейните и те се сляха в едно. Той я целуваше като човек, който бе умирал от жажда и изведнъж е усетил живителни капки влага да оросяват устните му. Двамата не можеха да се откъснат един от друг, потопени в небивал екстаз. Струваше им се, че ги обхваща някакъв божествен пламък, че се възнасят към златни райски висини.

Ала през цялото това време страхът и ужасът от раздялата не ги напускаха. Прегърнати, те усещаха колко безкрайно се нуждаят един от друг, защото знаеха, че над главите им като остър меч е надвиснала злокобна заплаха.

— Обич моя — повтаряше Лушиъс с треперещ глас.

Пентея усети устните му върху очите си, върху разгорещеното си лице, върху закръглената брадичка. След това те потърсиха нежната й шия и тя почувства, че ще загуби съзнание от силните чувства на неизмерима радост и екстаз, които той пробуждаше в нея.

Най-после ръцете й се осмелиха да обвият врата му, да се потопят в гъстата коса и да усетят топлината му.

— Аз също те… обичам! О, скъпи мой, така те… обичам… Тя шепнеше тези думи, докосвайки го нежно с устни. — И те отново се сляха в безкрайна целувка.

Пентея не знаеше колко време бяха останали така, омагьосани от любовта. Светът бе забравен, Уайтхол беше някъде далеч, ако изобщо съществуваше. Лушиъс я бе отвел в едни вълшебна страна, където съществуваха само той, тя, тяхната любов и стремежът им един към друг.

Изгоряло дърво се срути в огнището и събуди Пентея от унеса. Тя трепна в обятията на Лушиъс и го отстрани от себе си:

— Скъпи, заплашва те страшна опасност. Всеки момент тук ще се появят войниците. Не можех да дойда при тебе веднага след като научих какво възнамерява да прави сър Филип, тъй като трябваше да присъствам на вечерята. Ако има кой да им показва пътя, те ще дойдат съвсем скоро! Бягай! Предупреди своите хора и оседлайте конете!

— Не мога да те оставя — каза Лушиъс. — Какво значи някаква опасност, когато зная, че ме обичаш!

— Скъпи мой, бъди разумен — започна да го умолява Пентея. — Ако те хванат, аз ще поискам да арестуват и мен. Ако ти загинеш, аз искам да умра заедно с теб!

Думите й най-сетне го накараха да разбере, че заплахата, за която тя говори, е съвсем близо. Той отново я прегърна, но целувката му беше кратка. След това отвори вратата и извика към тъмния коридор:

— Джек, ела тук!

Пентея чу стъпки и на вратата се появи Джек. Той много приличаше на баща си, но беше по-мускулест. Гъстите къдрици на косата му с тъмно меден цвят плътно прилепваха към главата му.

— Кажи на останалите, че трябва незабавно да тръгнем — каза Лушиъс. — Заличете следите, доколкото това е възможно! Нека да мислят, че къщата е необитаема.

— А огънят? — каза Пентея. — Ако в къщата е горял огън, те ще се досетят, че тук е имало някой.

— Ще трябва да рискуваме — отговори Лушиъс. — Конете, Джек!

— Добре, милорд.

Джек се обърна и изтича от стаята. Лушиъс гледаше Пентея, без да промълви дори една дума.

— За какво си мислиш? — попита тя, макар отлично да знаеше отговора. Въпреки това съвсем по женски искаше да го чуе, от неговата уста.

— Мисля си — тихо каза той, — че на света няма мъж с по-голям късмет от моя и по-щастлив от мен.

Ръцете й се протегнаха към него, лицето й се озари от щастие, тя направи крачка напред… Изведнъж застина на място, неподвижна и вледенена, сякаш се бе превърнала в камък.

И двамата едновременно чуха шум — шум от маршируващи крака, приближаващи се по пътя, който водеше към замъка.