Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Moon Is Down, 1942 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Цветан Петков, 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- nknikolov (2010)
Издание:
Джон Стайнбек. Луната залезе
Библиотека „Панорама“ 197
ДИ „Народна Култура“, София, 1988
История
- — Добавяне
Глава 6
Недалеч от градския площад имаше уличка, където бяха скупчени малки къщи с островърхи покриви и магазинчета. По тротоарите и улиците снегът беше утъпкан, но по оградите и по върховете на покривите си стоеше дебел и пухкав. Събираше се на преспи под затворените с капаци прозорци на малките къщи. А пътеките в дворовете бяха изчистени. Нощта беше тъмна и студена и от прозорците не излизаше светлина, за да не привлича бомбардировачите. Никой не вървеше по улицата, защото полицейският час строго се спазваше. В снега къщите изглеждаха като тъмни копи. От време на време по улицата минаваше патрул от шестима души, които се взираха наоколо, и всеки от войниците имаше дълго фенерче. Приглушеният тропот на стъпките им отекваше по улицата, ботушите им скриптяха върху утъпкания сняг. Войниците се бяха увили плътно в дебели шинели, под каските си носеха плетени шапки, които се спускаха над ушите и покриваха брадичките и устните им. Валеше ситен сняг, съвсем ситен, сякаш се сипеше ориз.
Патрулните вървяха и говореха за нещата, по които копнееха — за месо и гореща супа, за разкошния вкус на прясното масло, за хубостта на момичетата и техните усмивки, за устните и очите им. Говореха си за тези неща, а понякога споделяха колко мразят онова, което вършат, и колко са самотни.
Малката островърха къща до железарския магазин приличаше на останалите и носеше снежната си шапка като тях. През затворените капаци на прозорците не излизаше светлина, а тежките външни врати бяха здраво залостени. Вътре, в малката дневна, гореше лампа, вратата към спалнята беше отворена, отворена бе и вратата към кухнята. До задната стена стоеше желязна печка, в която горяха малко въглища. На пода в топлата, бедна и уютна стая имаше износен килим, а тапетите по стените бяха в приятен кафяв цвят, със старомодни златни перуники. На задната стена висяха две картини — едната изобразяваше мъртва риба върху поднос от папрат, а другата — мъртва яребица върху смърчово клонче. Картината на дясната стена представяше как Христос върви по водата към отчаяните рибари. В стаята имаше два стола с прави облегалки и диван, покрит с ярко одеяло. В средата върху малка кръгла масичка гореше газена лампа и облото й, гравирано на цветя стъкло хвърляше топла и мека светлина.
Вътрешната врата, до печката, водеше към коридора, а той от своя страна завършваше с тежките външни врати.
На възглавничките на стар люлеещ се стол седеше Моли Мордън — сама. Тя разплиташе износен син пуловер и навиваше преждата на кълбо. На масата до нея лежеше плетивото й, от което стърчаха иглите; имаше също чифт големи ножици. Там стояха и очилата й, защото, докато плетеше, не й трябваха. Беше красива, млада и спретната. Златистите й коси, вързани със синя панделка, се събираха на темето. Ръцете й се движеха бързо. Работеше и от време на време поглеждаше вратата към коридора. Вятърът свиреше леко в комина и все пак нощта беше тиха, приглушена от снега.
Внезапно спря да разплита. Ръцете й останаха неподвижни. Погледна към вратата и се ослуша. Тропотът на войниците от патрула отмина по улицата и до нея достигнаха слабите им гласове. Звукът бързо се загуби. Моли разплете още прежда, нави я на кълбото и отново спря. Пред вратата се чу шум и после отекнаха три кратки почуквания. Остави работата си и отиде до вратата.
— Кой е?
Отключи и вътре се вмъкна плътно завита фигура. Беше Ани, готвачката, със зачервени очи, омотана в шалове. Тя ловко се шмугна, сякаш беше свикнала да минава бързо през врати и да ги затваря зад себе си. Застана права, със зачервен нос, подсмърчайки, заоглежда стаята.
— Добър вечер, Ани. Не те очаквах тази вечер. Съблечи се и се стопли, навън е студено.
— Войниците доведоха рано зимата. Баща ми винаги е казвал, че войната докарва лошото време или лошото време докарва войната. Вече не си спомням как беше.
— Съблечи се и ела до печката.
— Не мога — рече важно Ани. — Те идват.
— Кои идват?
— Негово превъзходителство. И докторът, и двете момчета на Андърс.
— Тук? Че защо?
Ани протегна ръка и подаде малък пакет.
— Вземи — рече тя. — Задигнах го от чинията на полковника. Месо е.
Моли разгъна пакетчето, сложи късчето месо в устата си и докато дъвчеше, попита:
— Ти хапна ли?
— Нали готвя. Винаги си хапвам.
— Кога идват?
Ани подсмръкна.
— Момчетата на Андърс ще отплават за Англия. Налага се. Сега се крият.
— Така ли? Че защо?
— Та нали днес разстреляха брат им, Джак, задето съсипа вагонетката. Войниците търсят останалите членове на семейството. Знаеш какво правят с тях.
— Вярно — рече Моли. — Зная. Седни, Ани!
— Нямам време. Трябва да се върна и да кажа на негово превъзходителство, че тук всичко е наред.
— Видя ли те някой, като идваше? — попита Моли.
Ани гордо се усмихна.
— Не, страшно ме бива да се промъквам крадешком.
— Как ще се измъкне кметът?
Ани се разсмя.
— За всеки случай в леглото му до госпожата ще легне Джоузеф, облечен в неговата нощница. — Отново се изсмя. — Джоузеф ще трябва да внимава да не шава.
— Ужасна нощ за излизане в морето — рече Моли.
— По-добре това, отколкото да те разстрелят.
— Вярно. Така си е. Защо ще идва тук кметът?
— Не зная. Иска да говори с момчетата на Андърс. Трябва да си вървя. Дойдох само да те предупредя.
— След колко време ще са тук?
— О, след половин или три четвърти час. Ще дойда първо аз. Никой не си дава зор да следи стари готвачки. — Тръгна да излиза, но се обърна насред път и сякаш обвинявайки Моли, че е казала последните думи, войнствено добави: — Е, не съм чак толкова стара де! — Измъкна се през вратата и я затвори след себе си.
Моли продължи още малко да разплита, а после стана, отиде до печката и вдигна капака. Сиянието на огъня освети лицето й. Разбърка жаравата, добави няколко бучки въглища и отново затвори печката. Преди да седне пак на стола си, на външната врата се потропа. Тя прекоси стаята, като се питаше: „Какво ли забрави?“ Излезе в коридора и подвикна:
— Какво искаш?
Отговори й мъжки глас. Тя отвори вратата и се чу гласът:
— Няма да ви направя нищо лошо. Нищо лошо няма да ви направя.
Моли се заоттегля заднишком в стаята и лейтенант Тондър я последва. Тя попита:
— Кой сте вие? Какво искате? Нямате право да идвате тук. Какво искате?
Лейтенантът беше облечен в дебел сив шинел. Той застана на прага, свали си каската и заговори умоляващо:
— Не искам да ви направя нищо лошо. Моля ви, позволете ми да вляза.
— Какво искате? — попита Моли и затвори вратата зад него.
— Госпожице, искам само да поприказваме, нищо друго. Искам да ви чуя как приказвате. Друго не искам.
— Натрапвате ли ми се? — попита Моли.
— Не, госпожице, само ми позволете да остана за малко, а после ще си отида.
— Какво точно искате?
Тондър се опила да обясни:
— Можете ли да разберете… можете ли да повярвате? Само за малко… не можем ли да забравим тази война само за малко? Съвсем за малко. Не можем ли за мъничко да разговаряме като хора?
Моли се вгледа продължително в него, а после на устните й се появи усмивка.
— Не знаете коя съм, нали?
— Виждал съм ви в града. Зная, че сте хубава. Зная, че искам да разговарям с вас.
Моли продължи да се усмихва. После тихо рече:
— Не знаете коя съм. — Седна на стола си и Тондър застана пред нея като непохватно дете. Моли продължи с тих глас: — Значи сте самотен. Съвсем просто, нали?
Той облиза устни и заговори настойчиво:
— Точно така. Вие разбирате. Знаех си, че ще разберете. Знаех си, че ще трябва да ме разберете. — Думите му бликаха и се догонваха. — До болка съм самотен. Самотен съм в тишината и омразата. Моля ви! Не можем ли да поговорим, поне мъничко?
Моли си взе плетивото. Хвърли бърз поглед към входната врата.
— Не можете да останете повече от петнайсет минути. Поседнете, лейтенанте.
Отново погледна към вратата. Къщата проскърцваше. Тондър се напрегна.
— Има ли някой тук?
— Не, снегът тежи на покрива. Вече нямам мъж, който да го събори.
— Как стана? — тихо попита той. — Нещо, което ние сме направили ли?
И Моли кимна, с невиждащи очи, зареяни през него.
— Да. Лейтенантът седна.
— Съжалявам! — После добави: — Ще ми се да направя нещо за вас. Ще бутна снега от покрива.
— Не — възпротиви се Моли. — Не.
— А защо „не“?
— Защото хората ще си помислят, че съм се присъединила към вас. Ще започнат да странят от мен. Не искам да странят от мен.
— Да, разбирам какво би станало. Вие всички ни мразите. Но ако ми позволите, аз ще се грижа за вас.
Сега вече Моли разбра, че държи положението в ръцете си, и в присвитите й очи се долови някаква ожесточеност.
— Защо молите? Нали сте победител? Вашите хора не молят. Те вземат онова, което пожелаят.
— Не искам така. Не искам по този начин.
А Моли се засмя все така ожесточено.
— Искате да ви харесвам, нали, лейтенанте?
Той отвърна простичко с „да“, вдигна поглед и продължи:
— Вие сте толкова хубава, така сте топла. Косата ви блести. О, откога не съм виждал доброта в женски очи!
— А в моите виждате ли? — попита тя.
Той се вгледа в нея.
— Иска ми се.
Сега тя сведе поглед.
— Вие ме ухажвате, лейтенанте, нали?
А той каза объркано:
— Искам да ме харесвате. Наистина искам да ме харесвате. Наистина искам да прочета това в очите ви. Виждал съм ви на улицата. Виждал съм как минавате. Дал съм заповед да не ви закачат. Някой закачил ли ви е?
— Благодаря ви, не — рече тихо Моли. — Не са ме задявали.
Думите му рукнаха:
— Ами знаете ли, дори съм написал стихотворение за вас. Искате ли да видите стихотворението ми?
— Дълго ли е? — попита тя. — Ще трябва скоро да си ходите.
— Не, стихотворението е кратко, съвсем кратко. Малък откъс от стихотворение. — Бръкна в куртката си, извади оттам сгънат лист хартия и й го подаде. Тя се приведе към лампата, сложи си очилата и тихо зачете:
Погледнеш ли ме нежно
със сините очи,
в мен всичко се вълнува
и всичко в мен мълчи.[1]
Сгъна листа и го сложи в скута си.
— Вие ли написахте това, лейтенанте?
— Да.
— На мен? — попита тя малко закачливичко.
— Да — отвърна сконфузен Тондър.
Тя се вгледа в него усмихната.
— Не сте го съчинили вие, лейтенанте, нали?
Той се усмихна като дете, хванато в лъжа.
— Не.
— А знаете ли кой го е писал?
— Да — отговори Тондър. — Писал го е Хайне. Това е „Погледнеш ли ме нежно“. Винаги съм го обичал. — Засмя се смутено, Моли се присъедини към смеха му и в миг те вече се смееха заедно. Той спря да се смее също така внезапно и очите му станаха безрадостни. — Цяла вечност не съм се смял така. Казваха, че хората ще ни обичат, ще ни се възхищават. Няма такова нещо. Само ни мразят. — А после смени темата, сякаш се боеше, че няма да му стигне времето. — Вие сте красива. Красива сте като смеха.
— Започвате да ме ухажвате, лейтенанте. А след минутка ще трябва да си ходите.
— Може би искам да ви ухажвам. Човек има нужда от любов. Без любов човек умира. Вътрешностите му се сгърчват и той усеща гърдите си като късче сухо месо. Самотен съм.
Моли стана от стола. Погледна нервно към вратата, после отиде до печката и на връщане лицето й се ожесточи, погледът й се озлоби.
— Искате да спите с мен ли, лейтенанте?
— Не съм казвал такова нещо. За до говорите така?
Тя беше безпощадна.
— Може би се опитвам да ви отвратя. Някога бях женена. Съпругът ми е мъртъв. Както виждате, не съм девственица. — Гласът и звучеше огорчено.
— Аз искам само да ме харесвате.
— Разбирам. Културен човек сте. Знаете, че любенето е по-пълно и по-приятно, ако е свързано с харесване.
— Не говорете така! Моля ви, не говорете така!
Моли хвърли бърз поглед към вратата.
— Ние сме победен народ, лейтенанте. Отнехте ни храната. Гладна съм. Ако ме нахраните, ще ми харесвате повече.
— Какво искате да кажете? — попита Тондър.
— Отвращавам ли ви, лейтенанте? Може би се опитвам. Цената ми е две наденички.
— Не бива да говорите така!
— А как беше с вашите жени след миналата война, лейтенанте? Мъжът е можел да си избира сред вашите жени за едно яйце или за филия хляб. Без нищо ли ме искате, лейтенанте? Или цената ми е прекалено висока?
— За момент ме заблудихте. Но и вие ме мразите, нали? Струваше ми се, че може би вие няма да ме мразите.
— Не, не ви мразя. Гладна съм и… и ви мразя!
— Ще ви дам всичко, от което имате нужда, но…
Тя го прекъсна:
— Ще ви се да го наричате другояче може би? Не ви харесва да е като с проститутка. Това ли искате да кажете?
— Не зная какво искам да кажа. Казвате го така, че звучи изпълнено с омраза.
Моли се засмя.
— Не е приятно да си гладен. Две наденички, две чудесни тлъсти наденички могат да са най-скъпоценното нещо на този свят.
— Не говорете така! Моля ви, недейте!
— Защо не? Истина е.
— Не е истина! Не може да е истина!
Изгледа го за момент, а после седна и сведе очи към скута си.
— Не, не е вярно. Не ви мразя. Самотна съм. А снегът тежи на покрива.
Той стана и се приближи до нея. Взе в двете си ръце нейната и тихо каза:
— Моля ви, не ме мразете. Аз съм само лейтенант. Не съм искал да идвам тук. Вие не сте искали да сте мой враг. Човек съм само, не съм завоевател.
Пръстите на Моли обгърнаха ръката му за миг и тя промълви:
— Зная, да, зная.
— Ние имаме някакво право на живот сред цялата тази касапница.
За момент тя сложи ръка на бузата му.
— Да.
— Ще се грижа за вас. Имаме някакво право на живот сред цялата тази касапница.
Ръката му се отпусна на рамото й. Внезапна Моли се вцепени, очите й се разтвориха широко и тя се вторачи, сякаш виждаше привидение. Той отдръпна ръката си и попита:
— Какво има? Какво?
Очите й останаха втренчени право напред й Тондър повтори:
— Какво има?
Моли заговори със задгробен глас:
— Облякох го като малко момче, което тръгва за първи път на училище. Страхуваше се. Закопчах му ризата и се опитах да го успокоя, но той не можеше да бъде успокоен. Страх го беше.
— Какво говорите?
А Моли продължи, сякаш виждаше онова, което описваше:
— Не зная защо му позволиха да се върне у дома. Объркан беше. Не знаеше какво става. Дори не ме целуна, когато тръгна. Страхуваше се, а едновременно с това беше много храбър, точно като малко момче, което тръгва на училище.
Тондър стана.
— Говорите за съпруга си.
— Да, за съпруга си. Ходих при кмета, но той беше безпомощен. И после тръгна… не много твърдо… и вие го отведохте и вие го разстреляхте. Всичко изглеждаше по-скоро странно, отколкото страшно. Тогава просто не ми се вярваше.
— Вашият съпруг ли беше това?
— Да. А сега, в притихналата къща, вече вярвам. Сега, когато снегът тежи на покрива, вярвам. И в самотата преди разсъмване, и в полустопленото легло проумявам какво стана.
Тондър застана пред нея. Лицето му беше изпълнено с мъка.
— Лека нощ — каза той. — Бог да ви пази. Мога ли да дойда пак?
Моли продължаваше да гледа към стената и към спомена.
— Не зная — рече тя.
Той я изгледа и безмълвно излезе. А тя все така стоеше вторачена в стената.
— Господ да ми е на помощ — каза и остана така.
Вратата се отвори и влезе Ани, Моли дори не я видя.
— Вратата беше отворена — обади се неодобрително Ани.
Моли вдигна към нея все тъй широко разтворените си очи.
— Да. О, да, Ани.
— Вратата беше отворена. Излезе някакъв мъж. Видях го. Приличаше на войник.
— Да, Ани.
— Войник ли беше, а?
— Да, войник беше.
— Какво търсеше тук? — заразпитва подозрително Ани.
— Дойде да ми се обяснява в любов.
— Госпожице, какви ги вършиш. Да не си се присъединила към тях като Коръл?
— Не, не съм от тях, Ани.
— Ако кметът е тук, когато те дойдат пак, и се случи нещо, заради теб ще се е случило.
— Няма да се върне. Няма да му позволя да се върне.
Но подозрението не напускаше Ани.
— Да им кажа ли да влязат? Смяташ ли, че е безопасно?
— Да. Безопасно е. Къде са те?
— Навън, зад оградата.
— Нека влязат.
И когато Ани излезе, Моли стана и приглади косата си, тръсна глава, опитвайки се да дойде на себе си. В коридора се чу лек шум. Влязоха двама високи млади мъже, облечени в къси двуредни моряшки палта и тъмни пуловери с високи яки. На главите си носеха плетени шапки. Обгорели от вятъра и яки, те изглеждаха като близнаци. Бяха рибарите Уил и Том Андърс.
— Добър вечер, Моли. Чу ли?
— Ани ми каза. Нощта не е добра за път.
— По-добре да е такава, отколкото ясна — рече Том. — В ясните нощи самолетите ще те забележат. Какво иска кметът, Моли?
— Не зная. Чух за брат ви. Съжалявам.
Двамата млъкнаха със смутен вид.
— Ти поне знаеш как е, знаеш по-добре от повечето останали — каза Том.
— Да, да, зная.
На вратата се появи Ани и прошепна прегракнало:
— Тук са!
Влязоха кметът Ордън и доктор Уинтър. Свалиха палтата и шапките си и ги сложиха на дивана. Ордън се приближи до Моли и я целуна по челото.
— Добър вечер, мила.
После се обърна към Ани!
— Ани, застани в коридора. Чукни един път, когато идва патрул, един път, когато отмине, и два пъти при опасност. Можеш да оставиш полуотворена външната врата, за да чуеш, ако идва някой.
— Да, господин кмете — каза Ани, излезе в коридора и затвори вратата след себе си.
Доктор Уинтър грееше ръцете си край печката.
— Научихме, момчета, че тръгвате тази нощ.
— Трябва да тръгнем — отвърна Том.
Ордън кимна.
— Да, зная. Чухме, че сте щели да вземете и господин Коръл със себе си.
Том се засмя горчиво.
— Смятаме, че ще е справедливо. Ще вземем неговата яхта. Не можем да го оставим да се навърта тук. Не е хубаво да го гледат по улиците.
Ордън каза тъжно:
— Да беше си отишъл. За вас ще е опасно да го вземате със себе си.
— Не е хубаво да го гледат по улиците. — Уил повтори като ехо думите на брат си. — Не е хубаво хората да го гледат тук.
— Можете ли да го хванете? Въобще ли не се пази?
— О, донякъде се пази. Но в дванайсет часа обикновено си отива у дома. Ще го чакаме зад стената. Смятам, че ще можем да го смъкнем през долната градина до вратата. Яхтата му е вързана там. Бяхме на нея днес, за да я подготвим.
— Все пак ми се щеше да не го правите — повтори Ордън. — Това е само допълнителна опасност. Патрулът може да дойде, ако вдигне шум.
— Няма да вдигне шум и ще е по-добре, ако изчезне в морето — каза Том. — Някой от града може да го очисти и тогава ще има прекалено много разстрели. Не, по-добре да изчезне морето.
Моли отново се залови да плете и попита:
— През борда ли ще го хвърлите?
Уил се изчерви.
— Ще излезе в морето, госпожо — отвърна той, а после се обърна към кмета: — Искал сте да ни видите, господин кмете?
— Ами да. Искам да говоря с вас. Доктор Уинтър и аз се размислихме — толкова много се говори за справедливост и несправедливост, за нашествието. Страната ни е завладяна, но аз не смятам, че народът ни е победен.
На вратата рязко се почука и в стаята настъпи тишина. Иглите на Моли спряха да се движат, а протегнатата ръка на кмета застина във въздуха. Том се чешеше по ухото и ръката му остана там, но неподвижна. Всички в стаята замряха. Всички очи бяха обърнати към вратата. Отначало много слабо, сетне все по-отчетливо до тях достигна тропотът на патрула, скриптенето на ботушите по снега и гласовете им. Отминаха вратата и стъпките заглъхнаха в далечината. Чу се второ почукване. Хората в стаята се отпуснаха.
— На Ани там сигурно й е студено — рече Ордън. Взе палтото си от дивана, отвори външната врата и й го подаде. — Наметни си това, Ани — каза той и затвори вратата. — Не зная какво бих правил без нея. Тя ходи навсякъде, вижда и чува всичко.
— Трябва вече да тръгваме, господин кмете — обади се Том.
— Все пак не бихте ли се отказали от Коръл? — настоя Уинтър.
— Не можем. Не е хубаво да го виждат из улиците. — Том погледна въпросително кмета.
Ордън бавно започна:
— Искам да говоря ясно. Нашият град е малък. Справедливостта и несправедливостта се измерват по дребните неща. Брат ви го разстреляха, и Алекс Мордън го разстреляха. Отмъщение за предателя. Хората са гневни и искат да се борят. Но всичко е на дребно. Хора срещу хора, а не идея срещу идея.
— За един лекар е странно да мисли за унищожение, но според мен всички поробени народи са готови да се съпротивляват. Ние сме обезоръжени; духът и телата ни не са достатъчни. Духът на обезоръжения човек пада.
Уил Андърс попита:
— Какво значи всичко това, господин докторе? Какво искате от нас?
— Искаме да се борим срещу тях, а не можем — рече Ордън. — Сега те използуват глад във войната си срещу народа. Гладът води до слабост. Вие, момчета, ще отплавате за Англия. Може би там никой няма да ви послуша, но им предайте от нас — от един малък градец — да ни дадат оръжие.
— Пушки ли искате? — попита Том.
Ани отново почука на вратата. Хората замръзнаха по местата си, а отвън се дочуха забързаните стъпки на патрула. Войниците тичаха. Уил се доближи бързо до вратата. Стъпките се изравниха с къщата. Чуха се приглушени команди и патрулът отмина бегом. Отново се почука.
— Сигурно гонят някого — рече Моли. — Питам се кой ли ще е този път.
— Трябва да тръгваме — каза неспокойно Том. — Пушки ли искате, господин кмете? Пушки ли да искаме?
— Не, обяснете им как стоят нещата. Нас ни наблюдават. Всеки наш ход предизвиква наказателни мерки. Ако можем да имаме прости и тайни оръжия, оръжия, които се използуват крадешком, взривни материали, динамит, за да вдигаме във въздуха железопътни линии, гранати, ако е възможно дори и отрова. — Заговори гневно: — Тази война не е почтена. Това е война на предателства и убийства. Нека използуваме средствата, които те използуват срещу нас! Нека английските бомбардировачи пускат големите си бомби над мината, но нека също ни доставят малки бомби, които да можем да използуваме, да скрием, да пъхнем под релси, под резервоари за вода. Тогава ще сме въоръжени, тайно въоръжени. Тогава завоевателите няма да знаят кой от нас е въоръжен. Нека бомбардировачите ни донесат прости оръжия. Да знаем как да ги използуваме.
— Никога няма да разберат — намеси се и доктор Уинтър — къде ще бъде нанесен удар. Войниците, патрулът никога няма да са сигурни кой от нас е въоръжен.
Том избърса челото си.
— Ако преминем, ще им кажем, господин кмете, но… но съм чувал да казват, че в Англия все още били на власт хора, които не смеят да дават оръжие в ръцете на простия народ.
Ордън зяпна насреща му.
— Така ли? Не съм помислил за това. Е, ще видим. Ако все още такива хора управляват Англия и Америка, светът и бездруго е загубен. Необходима ни е помощ и ако я получим — лицето му се ожесточи, — и ако я получим, ще си помогнем сами.
— Ако ни дадат да скрием динамит — рече Уинтър, — да го заровим в земята, за да е готов при нужда, тогава завоевателят никога няма да намери мира, никога.
В стаята настъпи възбуда. Моли каза настървено:
— Да, тогава бихме могли да се борим, като не го оставяме да си почива, нито пък да спи, докато нервите му не издържат и той се обезвери.
— Това ли е всичко? — попита Уил.
— Да — кимна Ордън. — Това е същността.
— А ако те не искат да ни чуят?
— Ще пробвате, тъй както ще пробвате морето тази нощ.
— Това ли е всичко, господин кмете?
Вратата се отвори и Ани тихо влезе. Ордън продължи:
— Да, това е всичко. Ако трябва да тръгвате, ще изпратя Ани да види дали пътят е чист. — Вдигна глава и видя, че тя е в стаята.
— По пътеката идва войник — каза тя. — Прилича на онзи, който беше тука преди. По-рано тук, при Моли, имаше войник.
Другите обърнаха очи към Моли, Ани добави:
— Заключих вратата.
— Какво иска пак? — попита Моли. — Защо се връща?
На външната врата леко се почука. Ордън се приближи до Моли.
— Какво става, Моли? Неприятности ли имаш?
— Не — отвърна тя, — не! Излезте през задната врата. Можете да излезете през задната врата. Хайде, побързайте!
Кметът застана пред нея.
— В беда ли си, Моли? Да не си направила нещо?
— Прилича на същия войник — каза Ани студено. — Преди това тук имаше войник.
— Точно така — потвърди Моли. — Да, преди тук имаше войник.
— Какво искаше? — попита Ордън.
— Искаше да се люби с мен.
— Но не се е любил?
— Не — отвърна тя. — Не е. Сега вървете, аз ще се оправя.
— Моли, ако си в беда, нека ти помогнем — каза Ордън.
— Бедата ми е такава, че никой не може да ми помогне — отвърна тя. — Сега вървете! — И ги избута през вратата.
Ани остана след другите. Тя гледаше Моли.
— Госпожице, какво иска войникът?
— Не зная.
— Ще му кажеш ли нещо?
— Не. — Удивена, Моли повтори: — Не! — А после отсече: — Не, Ани, няма!
Ани се навъси насреща й.
— Госпожице, по-добре да не му казваш! — Излезе навън и затвори вратата зад себе си.
Чукането продължи и през вратата се дочу мъжки глас.
Моли отиде в средата на стаята, сякаш носеше тежък товар. Погледна към лампата. Погледна към масата и видя големите ножици до плетивото си. Хвана ги с удивление за остриетата. Те се хлъзнаха между пръстите й, сякаш държеше нож, и очите й се изпълниха с ужас. Погледна към лампата и светлината окъпа лицето й. Вдигна ножиците бавно и ги пъхна в пазвата си.
На вратата все още се чукаше. Чу гласът да я вика. Наведе се за момент към лампата, после изведнъж духна и я загаси. В стаята стана тъмно, остана само червеното зарево, което хвърляше печката. Отвори вратата. Гласът й беше напрегнат и гальовен. Подвикна:
— Идвам, лейтенанте, идвам!