Жорж Сименон
Никой не убива бедни хора (3)

Глава трета
Дирята на въдичаря

В шест часа същата вечер Мегре и Люка слизаха от едно такси на „Ке де ла Гар“, откъм моста „Остерлиц“ в компанията на един дребен брадясал човек, който куцаше и имаше вид на скитник.

И точно тогава в ума на Мегре като светкавица проблясна малката фраза, която толкова дълго бе търсил:

— Той изпитваше ужас от шума…

Трамбле, бедният човек, който бе убит по риза, докато търкаше краката си в края на своето легло, Трамбле, който живееше на улица „Де Дам“, имаше пет деца, едно от друго по-палави, и жена, която прекарваше дните си в оплаквания, този Трамбле изпитвал ужас от шума.

Има хора, които изпитват ужас от определени миризми, други — от студ или горещина. Мегре си спомни за един бракоразводен процес, където съпругът след двадесет и шест години съвместен живот бе изтъкнал като довод за раздялата: „Не можах да свикна с миризмата на жена ми“.

Трамбле пък изпитваше ужас от шума. И при първа възможност поради някакви все още неизяснени обстоятелства е напуснал работата си на шумната улица „Сантие“ и си е почивал на един от най-тихите кейове на Париж.

Един широк кей, на чийто бряг се поклащаха мързеливо няколко патрулни катера. На който се чувствуваше провинциалната атмосфера с къщи на по един етаж, с няколкото бистра, където сякаш никой никога не влизаше, и с дворове, където ровеха кокошки.

Окъсаният куц мъж беше старият Ла Сьориз, който, както самият той гордо твърдеше, живеел под най-близкия мост и успял да стигне пръв в полицията.

Докато чакал, бяха дошли още трима, малко по-различни, но всички принадлежаха към същия този свят, който съществуваше само по кейовете на Париж.

— Аз съм първият, нали мосю комисар? Вече половин час чакам. Другите не бяха още тук. И тъй, за наградата…

— Каква награда?

— Няма ли да има награда?

Човекът беше възмутен:

— Винаги има някаква награда, та дори за един изгубен пес. А аз дойдох да ви кажа, къде живее оня нещастник, когото са убили.

— Ще видим, може и да ти дам нещо, ако сведенията ти го заслужават.

Спориха, колебаха се: сто франка, петдесет франка, двадесет франка — последна цена. Най-накрая ги заведе. Сега се намираха пред малка едноетажна къща, варосана и със затворени капаци на прозорците.

— Почти всяка сутрин го виждах да лови риба ето тук при влекача. Така се запознахме. Отначало той не познаваше риболова, но аз му давах съвети. Случваше му се да хване с конопено семе големи пъстърви. В единадесет часа събираше въдиците и се прибираше. Така разбрах къде живее.

Мегре за всеки случай натисна звънеца и в празната къща проехтя смешен звук. Люка отвори вратата с шперц.

— Ако имате нужда от мен, ще бъда наблизо — рече Ла Сьориз.

Странна беше тази къща, навяваше пустота, но се чуваше и някакъв шум. Трябваше малко време, за да си даде човек сметка, че това беше плясък на птичи криле.

В двете партерни стаи имаше кафези с птици и никакви мебели. Гласовете кънтяха. Мегре и Люка се разхождаха напред-назад, отваряха врати, правеха течение, а то издуваше пердетата в единствената стая, където имаше такива.

От колко ли години не бяха сменяни тапетите по стените? Те имаха неопределен цвят и носеха отпечатъците на всички мебели, които някога бяха стояли там.

Люка беше изненадан, когато видя комисаря да сменя водата в кафезите и да пълни хранилките с малки блестящи жълти зрънца.

— Разбираш ли, приятелю? Тук той е бил далеч от шума.

До един прозорец имаше стар ракитов фотьойл, една маса, два-три различни стола, а върху етажерката — колекция от приключенски и исторически романи.

На първия етаж имаше месингово легло, покрито с пухен юрган с лице от червен сатен. Имаше кухня с печка и чинии. Мегре усети силна миризма на риба. В кошчето имаше кости и останки, неизхвърлени от няколко дни. В отделен ъгъл бяха наредени грижливо много въдици.

— Не намирате ли, че това е чудновата идея?

Очевидно Трамбле разбираше щастието по свой начин — спокойствието на една къща, където освен него никой не влиза, риболов по кейовете на Сена. Той разполагаше и със сгъваеми столове, един от които беше много модерен и може би много скъп. Птици в хубави кафези. И книги, купища книги с шарени корици, които той е „поглъщал“ на спокойствие.

Най-любопитното беше контрастът между някои предмети и беднотата на декора. Между другите неща имаше и една английска въдица, която би трябвало да струва няколко хиляди франка. В чекмеджето на единствения шкаф в къщата имаше златна запалка с инициали „МТ“ и една много скъпа табакера.

— Разбирате ли нещо, шефе?

Да, Мегре мислеше, че разбира. Най-вече, когато намери абсолютно излишни вещи, като едно електрическо влакче.

— Виж, той е мечтал за тези неща толкова години…

— Мислите ли, че си е играл с влакчето?

— Сигурно. Не ти ли се е случвало да си купиш нещо, за което си мечтал през цялото си детство.

И така Трамбле е идвал тук всяка сутрин, както други са отивали на работа. Ловял е риба пред къщата си, връщал се е за обед на улица „Де Дам“ понякога, след като вече е обядвал с уловената риба. Грижел се е за птиците. Четял е. Сигурно е чел с часове в ракитовия си фотьойл до прозореца, без никой да го смущава, без никой да вика около него.

Понякога е отивал на кино, сам или заедно с дъщеря си. Беше й купил златни обеци.

— Как мислите, дали е получил някакво наследство, или е откраднал парите, които е харчил с широка ръка?

Мегре не отговори. Той ходеше из къщата, пред която чакаше старият Ла Сьориз.

— Ще се върнеш на „Ке дез Орфевр“. Ще изпратиш хора по всички банки да проверят дали Трамбле има някаква сметка. Нека се обърнат към нотариуси и адвокати.

Но не му се вярваше да изскочи нещо, защото явно, че Трамбле беше предпазлив и нямаше да вложи парите си на място, откъдето би могъл да бъде разкрит.

— Вие тук ли оставате?

— Мисля, че ще прекарам нощта тук. Слушай, донеси ми сандвичи и няколко бири. Телефонирай на жена ми и й кажи, че може би няма да се върна в къщи. Гледай вестниците да не публикуват още нищо за тази къща.

— Не желаете ли да ви правя компания, или да изпратя някой инспектор?

— Не си прави труда.

Дори не беше въоръжен. А и какъв смисъл имаше?

Следващите часове много приличаха на тези, които Трамбле явно е прекарвал в къщата. Мегре прелисти много книги от странната библиотека. Повечето от тях бяха четени по няколко пъти.

Той разглежда дълго време въдиците, като се питаше дали за човек като Трамбле те не бяха идеалното скривалище?

Две хиляди франка разноски на месец в продължение на седем години, без тези, които е правел извън своето домакинство. Това наистина беше капитал. Скрити пари непременно имаше и те бяха някъде тук.

В осем часа едно такси спря пред вратата, точно когато Мегре преглеждаше кафезите, които също биха могли да бъдат скривалище. Беше Люка с едно младо момиче, което изглеждаше в лошо настроение.

— Понеже не можех да ви телефонирам, не знаех какво да правя — обясни той смутен. — Най-накрая реших, че ще е най-добре да я доведа. Това е неговата любовница.

Беше висока, черноока, с бледо лице. Като гледаше недоверчиво Мегре, тя изтърси:

— Надявам се, че няма да ме обвините в убийство?

— Влезте, влезте — промърмори комисарят. — Трябва да познавате къщата по-добре от мен.

— Аз? Кракът ми никога не е стъпвал в тази мръсна колиба. Допреди пет минути дори не знаех, че съществува. Освен това тук вони.

На нея й беше чувствителен носът, а не тъпанчетата. Тя избърса стола, на който я поканиха да седне.