Нанси Крес
Безсмъртни в Испания (7)

7

Лейша нямаше проблеми с последните юлски изпити и още на другата сутрин след завършването си трябваше да вземе самолета за Чикаго. Алиса щеше да я чака там, за да почистят къщата, да изнесат личните вещи на Роджър и да я обявят за продан. Досега единствено изпитите на Лейша пречеха да го сторят.

Малко преди да потегли на вратата се позвъни. Остана изненадана, тъй като от доста време никой не я посещаваше. Побърза да включи външната камера и зяпна от почуда, когато видя Ричард. По лицето му се стичаха сълзи.

Лейша се хвърли към вратата. Ричард не направи никакъв опит да влезе. Това, което на монитора бе възприела като мъка, се оказа гняв.

— Тони е мъртъв.

Лейша затисна устата си с ръка. Гледаше го с изцъклен поглед.

— Убили са го в затвора. Не властите — другите затворници. На двора — по време на разходка. Убийци, мошеници, изнасилвани, утайката на обществото. Решили са, че имат право да го съдят, само защото е различен!

Той се пресегна и я сграбчи за лакътя. Болеше я — бе стиснал някакъв нерв.

— Не просто различен — по-добър. Защото е по-добър, защото ние сме по-добри, защото, дявол да го вземе, не се поддаваме на чувствата си като тях… Божичко!

Лейша освободи ръката си и я разтърка, загледана в изкривеното лице на Ричард.

— Пребили са го до смърт с оловна тръба. Никой не знае откъде са я взели. Първо го удряли по тила, после го претърколили и…

— Недей! — извика Лейша.

Ричард я погледна. Беше почти сигурна, че едва сега я забелязва. Продължи да разтърква ръката си, загледана ужасено в него.

— Лейша — рече тихо той, — дойдох да те отведа в Убежището. Отвън в колата са Дан Дженкинс и Върнън Булрис. Тримата ще те изнесем насила, ако се наложи. Искаш или не — ще дойдеш. Разбра ли ме? Тук вече не си в безопасност — твърде много хора те познават и ти завиждат. Ти си най-подходящата ни мишена. Налага ли се да прилагаме сила? Или най-сетне ще разбереш, че нямаш друг избор — че онези мръсници не са ни оставили избор — освен Убежището?

Лейша затвори очи — Тони, четиринайсетгодишен, на брега, Тони, с блеснал поглед, първият, който дръзва да протегне ръка към интерлевкина.

Просяци в Испания.

— Ще дойда.

* * *

Едно зло никога не идва само. Бяха двете с Алиса и подреждаха къщата, когато телефонът иззвъня.

— Лейша? Обажда се Кевин. Слушай, случи се нещо. Стела Бевингтън ме откри по телефона. Мисля, техните са й взели модема. Каза, че не можела да се свързва повече с мрежата. После изведнъж взе да крещи: „Говори Стела! Те ме удрят, татко е пиян…“ И тогава връзката прекъсна. Ренди се прехвърли в Убежището и ти си единствената, достатъчно близко до Скоки. Но моля те, побързай. Имаш ли сигурен бодигард?

— Да — излъга Лейша, макар да нямаше никакъв. Дълбоко в нея гневът й се разгаряше с неистова сила. — Остави на мен. Ще се оправя.

— Трябва да внимаваш. Те знаят, че е повикала помощ, а и всички те познават. Може да са я пребили и сега…

— Казах, че мога да се справя!

— Да се справиш с какво? — попита Алиса.

Лейша се извърна към нея и произнесе, без да се замисля.

— С това, което правите с нас. С едно от нашите деца. Седемгодишно момиченце, системно пребивано от родителите си само защото е неспящо — защото е по-добро, отколкото ще бъдете… — тя изтича надолу по стълбите към колата, която беше взела под наем.

Алиса я следваше по петите.

— Не с тази кола, Лейша. Лесно ще я проследят заради номера. Да вземем моята.

— Не мисля, че имаш право…

Алиса дръпна рязко вратата на нейната разбрицана тойота — един от най-старите модели, на които Я-енергетичните контейнери дори не бяха скрити, а висяха от двете й страни като грамадни круши. Тя бутна Лейша на мястото до водача, хлопна вратата под носа й и се настани зад волана. Ръцете й дори не трепнаха.

— Адресът?

* * *

— Премести се отзад — рече Алиса. — В жабката има една кърпа, увий се с нея и се наведи, за да не ти видят лицето.

Алиса беше паркирала на шосе 42.

— Но това не е…

— Тук се наемат телохранители за почасова работа. Сами не можем да се справим, Лейша, нужна ни е защита. Не е необходимо да му казваме нищо. Ей сега идвам.

Появи се след три минути, следвана от едър мъж с евтин тъмен костюм. Мъжът се настани на седалката до Алиса без да промълви думичка. Алиса също мълчеше. Дори не си направи труда да ги представи.

Къщата беше малка позанемарена. Светеше само на първия етаж. Алиса се обърна към бодигарда:

— Излез от колата и застани така, че да си на тъмно. Няма да предприемаш нищо, освен ако не ме нападнат.

Мъжът кимна. Алиса излезе и закрачи към вратата. Едва сега Лейша се отърси от вцепенението си, изскочи и я застигна по средата на пътеката.

— Алиса, какво си намислила? Аз трябва да…

— Не вдигай шум — прекъсна и Алиса и погледна назад към пазача. — Помисли малко. Тези хора живеят в околностите на Чикаго и неведнъж са виждали снимката ти във вестниците. Може да са те гледали и по холовизията. Знаят коя си, нали и тяхната дъщеря е неспяща. Докато аз съм никой. Никой, разбираш ли?

— Алиса…

— Прибери се в колата, за Бога! — изсъска Алиса и блъсна с юмрук входната врата.

Лейша отстъпи назад и се скри под надвисналите клони на една плачеща върба. На вратата се показа мъж. Лицето му изглеждаше абсолютно безстрастно.

— Агенция за защита на децата — произнесе навъсено Алиса. — Получихме съобщение от едно малко момиче, вашият номер. Пуснете ме да вляза.

— Тук няма никакво момиче.

— Моля, пуснете ме да вляза. Имам право да извърша проверка съгласно член 186-ти от Закона за защита на детето. Отворете вратата!

Мъжът пристъпи неспокойно. Беше забелязал едрата сянка край колата.

— Имате ли разрешително за обиск?

— Не ми е нужно, когато става дума за подобен случай. Ако не ме пуснете, ще си имате неприятности, за каквито не сте и сънували.

Лейша стисна зъби. Никой няма да й повярва, повтаряше си тя, каквито и да ги говори…

Мъжът се отдръпна и пусна Алиса да влезе.

Бодигардът се отдели от колата и я последва. Вратата се затвори. Лейша остана сама в мрака.

Излязоха след броени минути, бодигардът носеше детето. Лицето на Алиса сияеше като неонова лампа. Лейша се затича, отвори им вратата и помогна на мъжа да настани детето. За миг й се стори, че по лицето му пробягва сянка на съмнение. Но Алиса също бе зърнала нещо, защото му пъхна сгъната банкнота.

— Взимай! Още сто долара! Ще се прибереш сам.

— Ей, почакайте… — извика той, но прибра парите. Алиса вече потегляше.

— Сега ще иде право в полицията — произнесе отчаяно Лейша. — Ако не го стори, ще го изхвърлят от профсъюза.

— Знам. Но докато стигне, вече ще бъдем далеч оттук.

— Къде?

— В една болница.

— Алиса, не можем… — Лейша едва сега се опомни. — Стела! Чуваш ли ме?

— Да — долетя отзад отпаднал гласец.

Лейша се пресегна и включи лампичката. Стела лежеше свита на седалката, подпряла буза с длан. Имаше няколко едри синини по лицето си. Косата й беше мръсна и разчорлена.

— Ти си Лейша Камдън — каза тя и заплака.

— Ръката й е счупена — обясни лаконично Алиса.

— Миличко… можеш ли да… — Лейша преглътна, усетила, че се задъхва. — Ще издържиш ли, докато те заведем на доктор?

— Да. Само не ме връщайте обратно!

— Няма — обеща Лейша. — Никога. — Тя погледна към Алиса и изведнъж й се мярна лицето на Тони.

— Има една малка общинска болница на десетина мили оттук — каза Алиса.

— Откъде знаеш?

— Настаниха ме веднъж там. Злоупотреба с наркотици.

— Но как ще ни приемат без застраховка?

— Ето какво ще направим — каза Алиса, без да откъсва поглед от шосето. — Сега внимавай, Стела. Ще им кажа, че си моя дъщеря и че си паднала от една скала, докато сме си почивали край пътя. Пътували сме от Калифорния за Филаделфия, където живее баба ти. Казваш се Джордан Уатроуз и си на пет. Запомни ли, миличко?

— Аз съм на седем. Почти на осем.

— На пет си, макар да изглеждаш по-голяма. Родена си на 23 март. Ще се справиш ли, Стела?

— Да — каза момичето с поукрепнал глас.

— А ти ще се справиш ли? — обърна се Лейша към Алиса.

— Че как иначе. Нали съм дъщеря на Роджър Камдън.

* * *

И този път Лейша остана в колата. Алиса отнесе детето до приемната, където я посрещна ниска, набита жена. Едва след като се увери, че всичко е наред, Лейша премести колата в далечния край на обширния паркинг, излезе и я заключи. Знаеше, че номерът й вече е в регистрите на всички полицейски управления, но за щастие компютрите на медицинските служби и без това бяха претрупани от информация, за да приемат подобни сведения. Поне на първо време Алиса и Стела щяха да бъдат в безопасност в болницата. Но Алиса не можеше вече да наеме друга кола.

Затова пък Лейша можеше.

Освен ако не търсят и нея.

Тя огледа паркинга. Имаше всякакви коли — от лъскавите модели на крайслер и икеда, до раздрънкани таратайки неизвестно от коя година. Имаше и вертолет, чийто пилот бе задрямал на седалката. И едно очукано фермерско камионче.

Лейша се приближи до него и застана до прозореца. Вътре седеше възрастен мъж и пушеше. Напомняше й с нещо за баща й.

— Здравейте.

Мъжът смъкна стъклото, но не отговори.

— Господине, виждате ли оня вертолет там? Той е на баща ми, а човекът вътре е моят телохранител. Тате му нареди да ме докара тук, за да ме прегледат. Той… татко ме бие. Искам да се махна от тук, господине. Ще ви дам 4000 долара за вашето камионче. В брой — веднага.

Мъжът ококори очи. Изхвърли навън цигарата и погледна към вертолета. Пилотът беше широкоплещест, с тъмни очила и лесно можеше да ги чуе, ако му извикат.

— Всичко е наред — успокои го Лейша, като се опитваше да си придаде нещастен вид. Коленете й трепереха.

— Да видя първо парите.

Лейша отстъпи няколко крачки назад, бръкна в чантата и извади портфейла си. Беше свикнала винаги да носи големи суми в себе си. Не се знаеше кога точно ще й потрябват.

— Слезте от другата страна на кабината — произнесе тя. — И заключете вратата зад вас. Оставете ключовете на седалката, но да ги виждам. А аз ще хвърля парите на покрива.

Мъжът се изсмя — беше като похъркване от гроб.

— Малката хитруша на тате, а? На това значи ви учат сега в училище! Добре де. — Той отвори другата врата и слезе от камиона.

— Заключете я!

Мъжът се ухили, отвори отново вратата и я заключи. Лейша хвърли парите на покрива, скочи на седалката, грабна ключовете и ги пъхна в стартера. Едва когато завиваше към изхода забеляза колко силно й треперят ръцете.

Направи малка разходка из квартала, а когато се върна, мъжът вече го нямаше. Пилотът продължаваше да дреме в кабината. Паркира по-далеч от него и зачака.

Час и половина по-късно Алиса и една сестра изтикаха количката със Стела до паркинга. Лейша скочи от кабината и размаха ръце.

— Ей, насам!

Беше твърде тъмно, за да разгледа лицето на Алиса, но бе сигурно, че я е заварила неподготвена.

— Това е Джули Бергадон, една моя приятелка — представи я Алиса, но сестрата само кимна. Двете жени настаниха Стела на седалката. Ръката на детето бе гипсирана и шинирана.

— Как? — попита Алиса, след като потеглиха.

Лейша не отговори. Вече бяха навън, когато над паркинга се спусна още един вертолет — този път, съдейки по сините светлини, беше полицейски. Направи широк кръг и се ориентира към далечния край, където се намираше колата на Алиса.

— Майчице! — възкликна тя. За първи път изглеждаше уплашена.

— Няма да ни проследят — увери я Лейша. — Не и в този камион. Уредила съм всичко.

— Не е това. Стела заспа.

Лейша погледна детето, отпуснато върху рамото на Алиса.

— Не е заспала. В безсъзнание е — от обезболяващите.

— Това нормално ли е? За… нея?

— Да, и ние можем да губим съзнание. Можем дори да заспиваме — с помощта на медикаменти.

Тони, тя, Ричард и Джини в гората, посред нощ.

— Ти не знаеше ли?

— Не.

— Май не знаем много неща една за друга, а?

Известно време пътуваха в тишина.

— Къде отиваме сега, Лейша?

— Не зная. Полицията ще я търси първо там, където има неспящи… Дори в Убежището. Най-вече там.

Лейша затвори очи. Сюзън? Не, връзката с Алиса е твърде тясна. Трябва да е някой, на когото могат да се доверят напълно. И да е спящ.

Посред нощ съгледа една тъмна телефонна будка край пътя. Паркира до нея, излезе и пое с пълни гърди влажния въздух.

— Стюарт? Стюарт Статър?

— Да?

— Обажда се Лейша Камдън. Случи се нещо… — тя му разказа всичко, малко припряно и накъсано, но Стюарт я изслуша, без да я прекъсва. — Трябва да ми помогнеш — завърши накрая.

— Добре. Ето какво ще направим. Имам една братовчедка в Рипли, Ню Йорк, точно до границата с Пенсилвания. Отведи детето при нея. Аз ще й се обадя. Възрастна жена е, но на млади години беше голяма активистка. Казва се Джанет Патерсън, а градчето е…

— Защо си толкова сигурен, че ще се съгласи да ни помогне? Ако нещо стане, тя също ще бъде вътре. Както и ти.

— Осъждали са я толкова пъти, колкото не можеш и да си представиш. Участвала е в политически демонстрации още по времето, когато сме воювали с Виетнам. Успокой се, никой няма да пострада. Сега аз съм твой адвокат и ще се погрижа за всичко. Поемам официално случая със Стела и ще поискам отнемане на родителските права. Няма да е никак трудно, след като представим доказателствата от болницата в Скоки. После ще я настаним в някой дом за сираци тук в Ню Йорк. Знам едно място, където хората са много мили. А Алиса…

— Местожителството на Стела е в Илинойс. Не можеш да…

— Мога. Законът може да е пълен с противоречия и предразсъдъци, но поне в това отношение всичко е ясно. Ще вдигна такъв шум около малтретирането й, че никой няма да посмее и да гъкне. Виж, с Алиса нещата стоят малко по-трудно. На нея ще й е нужен адвокат с разрешително от Илинойс.

— Имаме такъв. Кандис Холт.

— Не бива да е неспящ. Остави на мен, Лейша. Ще открия някой добър. Има едно момче… чакай, плачеш ли?

— Не — рече Лейша през сълзи.

— О, Боже. Копелета. Лейша, съжалявам за случилото се.

— Недей.

След като получи подробни указания как да стигне до братовчедката, тя се върна при камиона. Алиса спеше, а Стела все още беше в безсъзнание. Лейша затвори внимателно вратата, но когато завъртя ключа двигателят ревна оглушително. Дори тогава Алиса не се събуди.

Стюарт, защо го правиш? — питаше се тя. Първо ми се обади, за да ме предупредиш за ситуацията в адвокатската кантора на Морхауз и Кенеди. Сега пък рискуваш кариерата си, за да помогнеш на мен, Алиса и Стела. Какво очакваш да спечелиш? Нищо. Също като Сюзън, която ми каза за мозъка на Берни Кун. Сюзън, която погуби кариерата си, за да може баща ми да осъществи мечтата си. И която после успя да се върне към работата си, но с цената на много усилия. Договор без полза и за двете страни не струва пукната пара — всеки първокурсник го знае.

Размяната между хората не е като двупосочно шосе, каза мислено тя на Кензо Ягаи. Ето какво си пропуснал да забележиш. Ако Стюарт ми даде нещо, а аз дам на Стела, а след десет години тя го даде на някой друг, когото дори не познаваме — това вече е екология. Екология на свободната размяна, където всеки получава дължимото, макар и да не е обвързан с договор. Нужна ли му е риба на коня? Разбира се.

А на Тони каза: Да, в Испания има просяци, които не носят полза, защото нищо не правят. Но те са неразривно свързани с всичко останало. Отдръпнеш ли се от тях — отдръпваш се от цялата проклета страна. Зачеркваш мъничката възможност да участваш в екологията на взаимната помощ. Давайки на едни, да получиш от други, макар и след време.

И накрая остана само баща й. Мечтателят с блесналите очи и с яките, жилести ръце на фермер. И ти грешеше, татко — рече му тя. Алиса също е особена. Тя е неповторима. Да, татко, да знаеш само колко много сбърка.

Още щом си го помисли и я обзе някаква странна лекота. Ярка като слънчева светлина в летен ден.

Но наоколо бе нощ, а в кабината имаше една спяща жена и едно изпаднало в безсъзнание дете.