Алфред Леман, Ханс Тауберт
Стъкло?

 

Неприятностите започнаха още днес, на втория ден в РТ 12, в края на дежурството.

По време на пътуването работата ни не е напрегната. Уредите сами извършват проверките и си подават сигнали. Даже автоматиката скучае. Пътят води направо в тъмната като нощ пустош, където липсва дори хоризонт, който би създал илюзия за ограниченост. Колко много от тънкостите в системата на колата са проектирани напразно. Машината трябва да преодолява отново и отново тези еднообразни плоски възвишения и плитки долчинки по стъклената повърхност, позната на всички ни до втръсване.

Тук, вътре в колата, непрестанното издигане и спускане ни държи постоянно в движение и прави досадно забележима гравитацията на великана под нас.

Изведнъж се чу сигнал с неприятно висок тон, чиито трептения играят по нервите. Едновременно с него на контролното табло замига една червена светлина, указваща повреда в дясната гъсеница, това засягаше мен. Трябваше да изляза с Анцев. А навличането на скафандрите бе досаден ритуал, който трябваше да бъде извършен с търпение и сила.

Като се държахме здраво и пазехме равновесие върху стъклената повърхност, ние заобиколихме колата отвън и стигнахме до дясната й страна. Въпреки безпомощните подхлъзвания, бързината и безпокойството, какво ли се е случило, не можех да устоя на странното очарование на този свят. Освен колата, чудовищната равнина и черното небе, сякаш прободено от малки, бледи звезди, наоколо нямаше нищо друго.

Анцев вървеше след мен и носеше лампата, като ругаеше полугласно. Той вдигна за секунда поглед и си пое дълбоко дъх:

— Човече, това е… Който свикне с това тук, няма въображение.

От високоговорителите в шлема прозвучаха едновременно звънлив кикот и неопределено ръмжене, явно гласовете на Минехоа и Фалкховен. Минехоа, или Смеещата се вода, носеше с право индианското си име. Сега се зарадвах на веселието й, което напоследък заплашваше бавно да се стопи. Момичето намираше за доста чудати емоционалните изблици на Анцев или поне това, че им даваше израз.

Като продължи да се пързаля, Анцев изръмжа смутено:

— Ей, да си затваряте устата там вътре.

Ние не можем да виждаме другарите си в колата, но те могат да ни наблюдават. Човек забравя това понякога.

Като минах от дясната страна, прокарах ръка по звената на гъсеницата и ги опипах. Ето къде бе повредата! Анцев я освети. Виждаха се груби назъбени парчета. Едно звено от веригата се бе скъсало.

Инструментите, които обикновено носехме с нас, не бяха достатъчни за извършване на ремонта. Анцев трябваше да се върне в колата и да донесе резервни части. В това време аз започнах да свалям повреденото звено.

Вътре трябваше да помагат на Анцев. Никой не разговаряше с мен, значи не друг, а Фалкховен бе поел грижата да ме наблюдава на екрана.

За известно време, докато отделях един по един свързващите елементи, останах съвсем сам и се отдадох на мислите си.

В началото ни потискаше представата за вечния мрак. Всички знаехме какво ни очаква. Знаехме го още дълго преди старта. Перихелият на планетата, на която трябваше да кацнем, бе точно известен и възлизаше на близо два милиарда километра. Число, означаващо много. Слънцето в центъра на орбитата щеше да представлява само една от безбройните еднакви искрици на небето. Но самата планета единствена бе по-особена от останалите планети. В ИКК бяха решили: да се съберат сведения за тайнствената й отражателна способност — една от основните причини за полета. А той бе доста дълъг. Личната програма на всеки от нас навярно бе помогнала да понесем тежестта на пътуването дотук. Стремежите на всички, с малки изключения — може би на командира Стъфорд, — бяха насочени към един момент — пристигането. Това, което щеше да последва, имаше дотогава имагинерен характер. Макар да се отнасяше до голямата задача, до целта на пътуването, до загрижеността, дали ще можем да се справим. Но в продължение на много време този момент ни се бе струвал страшно отдалечен, така че за всичко, което ни очакваше след него, можехме да кажем, че ще е някак си по-различно.

И винаги си мислехме за едно: ще бъде тъмно. Свят без светлина.

Днес този момент, е отминал. Вече сме тук.

А същевременно съвсем не чувствувахме живота си толкова променен, колкото си го представяхме по-рано. Скоро след като се бяхме събрали на масата и вечерният ни разговор заплашваше да стане твърде възвишен, Анцев рече с характерния си прозаичен тон.

— Е, какво? Вкусът на яденето е все същият. Не е ли така?

Това не отговаряше изцяло на истината, но представляваше тъкмо онази нейна част, която още никой не бе изговорил.

По време на шестнадесетте вахти след кацането всички имахме по-рано или по-късно възможност да излезем от нашия добър 12 П 2000. През този период новото, което донесе работата навън, вече се изтърка и започваме да си даваме сметка за определени обстоятелства, които се проявяват едва с времето.

Сега тъмнината не ни прави толкова силно впечатление, вероятно защото отдавна се подготвяхме за нея. Постепенно привикваме. Нещо друго изплува болезнено на преден план: липсата на свобода, на някакъв вид животинска свобода.

Така сме устроени, че трябва да се чувствуваме свързани с нещата около нас и особено с природата, да ги усещаме с очите, с ушите, с носа и върховете на пръстите си.

Вече от два дни се движим в РТ 12 по избрания маршрут. Теснотията в колата и високата гравитация ограничават желанието ни за движение. Ще има да работим много навън, всред „природата“. Ще спечелим ли от това? В скафандъра всичко е още по-потискащо. Няма да се вижда нищо освен неизменно ясното нощно небе и отражението му в безкрайната пустош. В най-добрия случай — както и в момента дори — ще се долавят следите на амонячни изпарения и пръстите ще докосват предметите през ръкавиците. Затова пък има изобилие на оптични и акустични сигнали. Но цялата тази информация получаваме „преведена“ от апаратите, нищо не се изживява непосредствено.

Според Сара това, което ще поддържа нишката на живота ни, ще е мисълта, че сме шестима, или дванадесет, ако броим и останалите в 12 П. А тя има предвид непосредствеността на разговорите, контакта на човек с човек, разбирателството и усилието за неговото постигане, сериозността и веселието. Не мога да изброявам по-нататък.

Към това трябва да се прибави и безпокойството. Никой не го е назовал по име досега, но то нараства, и не само у мен. Страхувам се, че скоро ще вземе връх над всички други затруднения.

Една люлееща се светлинка, която потрепваше призрачно около силуета на колата, прекъсна разсъжденията ми. Анцев пристигаше, както оповести звучният глас на Фалкхозен, и пъшкаше под тежестта на резервните части. Дори и него, с набитото му и яко телосложение, го измъчваше гравитацията.

— Разполагаме с още доста звена — обяви той по време на монтажа. Неприятности ли предвиждаше Анцев?

Половин час по-късно седяхме отново в колата. РТ 12 се носеше напред. Всеки си имаше работа.

Масивното туловище на Фалкховен беше като заклещено в нишата на радиостанцията. До него Минехоа изглеждаше съвсем миниатюрна под черния водопад на косите си. Колкото и да бе чудно, тя все пак си беше намерила място на късата седалка. Двамата преглеждаха една кодирана лента, която се плъзгаше безкрай през спокойните пръсти на момичето. Когато Минехоа я задържа, Фалкховен вдигна дясната си ръка. Разпери палеца и показалеца на мощната си лапа и ги постави на външните ъгли на светлите си, леко изпъкнали очи. Прокара бавно пръсти през веждите си до началото на носа, така че твърдите им сиви косми щръкнаха във всички посоки.

— Отначало — рече той. Това бе всичко, което се чу от двамата.

От другата страна пулсираше повече живот. Там Бернин работеше на „голямата маса“, както я наричахме. Въпреки че тялото му изглеждаше слабо, той изпълваше с непрестанните движения на крайниците си изненадващо голямо пространство и претендираше да заеме относително широката повърхност само за себе си. И за да наложи собствеността си върху нея, я отрупваше с безбройни листове и хартийки, ленти и табелки като свидетели за периметъра на дейността му. Изпълнен с неуморна припряност, той изписваше все нови и нови листчета със скици и кратки изчисления и ги прибавяше към наличните вече по начин, който не позволяваше да се разгадае принципът на подреждането. Може би затрупаната дълбоко в подсъзнанието му мисъл, че редът все пак е необходим, го караше от време на време да прокара набързо ръка по русия си перчем. Знаехме какво измъчва пренапрегнатия учен. Това бе стъклената повърхност на планетата. Бернин решаваше структурни проблеми.

Анцев се бе скрил зад една книга, която не изглеждаше твърде научна. Сара оставаше невидима и трябваше да се предполага, че се намира в кухничката на колата, а аз се опитвах да пиша.

През това време Бернин работеше на все по-високи обороти и изведнъж избухна:

— Абсолютно нищо друго не е възможно!

С удоволствие оставихме заниманията си и щом видяхме, че върху неодобрително смръщеното лице на Фалкховен са останали само обичайните бръчки, се възползвахме от избухването на Бернин като добре дошъл предлог, за да си побъбрим. Ставаше дума, както вече доста често, за загадъчния материал на повърхността.

Думите на Бернин едва смогваха да следват свръхбързите му мисли. Той обясни, че всички анализи, направени в 12 П, трябва да са чиста глупост.

— Е, не точно глупост — поправи се бързо той и подкрепи с енергични жестове недостатъчната изразителна сила на словата си. — В 12 П извличат какво ли не от анализите. Там ги обработва Ян. Нима той иска да каже, че целулозата и белтъкът са едно и също, само дето в белтъка има още малко азот? Минехоа измери толкова много НЧ-стойности! Е, да, по право те нямат нищо общо, но ако човек прегледа данните от анализите и ги свърже мислено с НЧ-измерванията, трябва да забележим нещо! Човек трябва да види, че тук се крие някаква система! Градивните елементи на това вещество не са разхвърляни безразборно, между тях цари ред!

Бернин взе да рови сред книжата си, но напразно, тъй като дори листовете хартия тук са тежки и се противопоставят на посегателство. С примирение се отказа да демонстрира някой пример.

— Тук има определена… връзка — каза той, но явно това не бе изразът, който търсеше. Погледна безпомощно околните.

Борбата на Бернин с инерцията на вещите и думите намери живо отражение в усмивката на Минехоа. Тя се радваше, че упоритата й работа бе намерила смисъл и че тъкмо Бернин се бе заинтересувал от нея.

Фалкховен? Той не се усмихваше, защото бе завладян от мисълта, която Бернин не успя да изрази.

 

 

 

Предчувствието на Анцев не го излъга!

Двеста минути след първата авария се скъса следващото звено. Вместо да спим, за тридесет часа заменихме едно след друго четиридесет и едно звена.

По повредените парчета не можеше да се забележи нищо, което да издаде защо се бяха скъсали. Въртяхме ги в ръцете си и разбрахме, че така няма да може да продължи дълго. С груби думи давахме израз на безсилието си.

Казах на Фалкховен, че всички заменени звена се намират между деветнадесетото и седемдесет и седмото на лявата верига и между тридесет и шестото и деветдесет и четвъртото на дясната, тъй като подобно разпределение ми се стори особено.

— Разликата дава петдесет и осем — продума Фалкховен, полуоткъснат от света, и изведнъж добави съвсем разбуден: — И двата пъти!

— Това е точно броят на звената от една верига, които се допират едновременно до почвата — рекох аз.

Бернин стоеше до нас и улових почти дебнещия поглед на сивите му очи.

 

 

 

Бернин, още по-блед от обикновено, от вчера е обзет от трескава дейност.

Дразнеше ме. Постоянно се пречкаше пред голямото табло, на което се появяваха сигналите за повреди и където червените надписи „дясна гъсеница“ или „лява гъсеница“ час по час светваха с отровен блясък. Днес неприятностите продължиха, макар и през нарастващи паузи. Това не бе чудно, тъй като междувременно почти всички сто и шестнадесет застрашени звена на гъсениците бяха заменени.

— Аз ще те придружавам навън — бе обявил Бернин.

Той ми помагаше при ремонта вместо Анцев и компенсираше с упоритост липсващата му физическа сила. Изчакваше с иронична отпуснатост момента, в който успявах да открия повреденото звено на гъсеницата. Посрещаше с „Аха“, „Да, да“ или „Много добре, много добре“ съобщението, че то винаги без изключение беше от един и същ отрязък от веригата.

Докато останалите се ядосваха на честите спирания, Бернин като че ли тъкмо в тези къси периоди си възвръщаше душевното равновесие. Във всеки случай поведението му изразяваше това с дразнеща яснота.

Като драскаше с върха на обувката си по светлата стъклена почва, той показа какво занимава мисълта му.

— Тази материя е виновна, това гадно вещество. Разяло е гъсениците още преди да тръгнем. След разтоварването колата стоя цели девет смени край 12 П.

Стремежът му към движение бе задушен от лепкавата, жилава съпротива на скафандъра и цялата му напираща възбуда се обръщаше навътре.

Той внимателно се завъртя и забърза към шлюза със смешната безпомощна походка, която ни налагаше огледалната повърхност.

Скафандрите ни, закачени в сушилнята, капеха още от топящия се скреж, когато заварих Бернин, седнал отново на масата си, да раздробява с пот на челото малки парчета от пластмасата на гъсениците.

— За рентгеновата сонда — обясни той.

Веднага щом печатащото устройство замълча, Минехоа откъсна хартиената лента и предаде числата на компютъра в 12 П.

— За Ян! Само за Ян! — викна след нея Бернин, без да се обосновава защо предпочита неговото сътрудничество. Вече подготвяше следващата проба.

Защо поведението на Бернин привлича толкова вниманието ни? Не само той е нервен, ами и ние!

Само че не успява да прикрие добре това, което изпитва.

Някои неща просто премълчаваме, като че ли не съществуват. Но всеки носи още в себе си шока, който получихме от този „пейзаж“ при пристигането ни. Неколцина от нас наблюдаваха командира Стъфорд, когато малко преди кацането доби първите си впечатления от повърхността на планетата. Какво ли не бе вижда, през живота си, тю това тук го изненада. Реакция можеше да се забележи дори у Фалкховен, който никога не даваше какъвто и да е израз на чувствата си.

Естествено голяма част от официалното поръчение се изпълни почти от само себе си. При толкова странна повърхност на небесното тяло необикновената му отражателна способност бе лесно обяснима. Получаването на точни резултати от изчисленията се превърна направо в ученическа задача. Но успехът на първоначалните работи не промени някои обстоятелства, които имаха силно емоционално въздействие върху нас. Ако се отдадеш на гледката наоколо, ще изпиташ не само нейната екзотична хубост. Съвсем точно си спомням един случай. Всички се бяхме зарадвали да видим веднъж Минехоа в скафандър и да наблюдаваме дали нейната грациозност ще успее да победи тромавата груба броня. Трудният път по коридора под външния асансьор на 12 П 2000 бе отвлякъл тогава вниманието й. Обаче на края на пътеката тя вдигна черните си очи и за пръв път непосредствено обхвана с поглед този пейзаж, губещ се в тъмнината без край, който вече не беше ограничен от телевизионните екрани и чиято поразяваща сила не бе намалена от електронния превод на картината. Минехоа замря. После се обърна към нас и очаквайки помощ, ни огледа един по един. Знам, че търсеше Бернин, но не можеше да го разпознае, тъй като всичките изглеждахме еднакво. Тогава тя се обърна с малки сковани стъпки и се подпря с протегнати напред ръце на стената на коридора, за да не вижда нищо друго освен тази ламарина, която й изглеждаше единствената надеждна опора. Анцев пръв разбра всичко и й помогна да се върне до асансьора.

— Не може вечно да си държи ръцете изпънати — забеляза той между другото. — Тук дори с нейното скафандърче те скоро ще й натежат. Какво стърчите наоколо като замислени пингвини? — извика той след малко. — Работа има достатъчно!

Равномерният ход на научните изследвания бе прекъснат, когато се наложи да бъдат направени определени химико-аналитични изводи. Впечатлението ми днес е, че междувременно химиците са закъсали здраво и причината за неуспеха им изглежда се преплита с неизвестността, която тегне над нас.

Анализите на пробите не дават никакви резултати или си противоречат, ако материалите са взети от този слой, който покрива цялата околност с мантия, дебела няколко сантиметра. Сега, както и преди, е известно със сигурност само, че става дума за високомолекулен полимер на въглерода, водорода и азота. Плътността му е изключително малка, молекулната му маса показва отклонения. В молекулите му се съдържат куп други елементи, особено тежки метали, свързани със сложни връзки. Всичко останало е неясно.

Още в първото си изказване, докато бяхме всички заедно в 12 П, командирът Стъфорд наблегна на въпроса, че при такава гравитация и тънък атмосферен слой все някога тук трябва да е паднало нещо — метеорити, големи парчета или поне прах. Но от тях не е открита никаква следа, а вече обследвахме доста голяма повърхност. Мненията се колебаеха ту в една, ту в друга посока. Стъфорд се бе излегнал в креслото си, с протегнати крака върху съседния стол, подпрял брадичка на гърдите си, сякаш спеше. Той почти не познава страната на родителите си, но като че ли свободните маниери на жителите на Северните щати на АС са наследствени. При него те се проявяват, когато размишлява. Изведнъж, без да променя положението си, командирът Стъфорд се обади по средата на спора:

— Нова! Това е… — Тъй като ние мълчахме, не разбирайки нищо, той се изправи. — Не проумявате ли? Повърхността изглежда нова или млада, ако искате. Тя няма възраст, която да личи по евентуални следи и драскотини.

Ян бе учуден от температурната разлика между сравнително постоянните сто и шестдесет градуса по Келвин ниско над повърхността и неизменните двеста шестдесет и осем градуса в дебелата няколко сантиметра кора. В минералите под стъклената мантия температурата отново спадаше. Като физико-химик явлението му се струваше необяснимо и той вероятно и днес не знае за какво да се захване, иначе би съобщил на Бернин.

Оттогава загубихме много от оптимизма си. Неразбираемото не само бе завладяло мислите ни, но и физически ни атакуваше.

Когато се движат на границата на познатото, хората често срещат явления, които са им непонятни. Тогава ги подтиква любопитството и то е най-добрата им движеща сила. Но ние, дванайсетимата тук, сме твърде сами, за да можем да посрещнем непонятното само с любопитство. Съпровождащите ни и до днес остатъци от прастари традиции се сблъскват със съвременните ни възгледи. Непознаваемото ни плаши, както навремето са се страхували от демоните. Да се утвърдим като хора, които мразят демоничното, ни струва много усилия. Може би на това се дължи нервността ни.

 

 

 

Какофония от сигнали прекрати внезапно днешната ни почивка.

Всички се втурнахме към екрана, където Минехоа все още натискаше различни бутони.

— Ян се обажда! — извика тя и завъртя няколко копчета, докато настрои добре картината и звука от 12 П Пронизителните сигнали най-накрая замлъкнаха.

Междувременно сме изминали много километри. Въпреки големината на планетата кривината на повърхността й оказва вече влияние на разпространението на ултракъсите вълни.

Ян съобщи резултатите си на Бернин. Говореше, както винаги, неизразително, сякаш предаваше обикновени колонки от символи.

От тях ставаше ясно, че почти всички борнокарбидни групи от мицеларния скелет на пластмасовите звена са се освободили и сега се движат безредно някъде всред молекулите на материала. Голяма част от карбидите, различна от останалите звена на веригата, липсваше напълно. Тогава не бе чудно, че гъсениците се късаха. Такъв разрушен материал вече бе годен само за опаковане на закуски.

— Превключи! — рече Фалкховен и бутна с дебелия си показалец Минехоа по рамото, което едва се подаваше изпод синьо-черната река на косите й.

Момичето сръчно заработи с бутоните и му кимна, когато на осцилографа се появи характерната крива. Фалкховен поиска анализ на елементите в материала от повърхността, на която бе стояла колата след разтоварването й.

Бернин вдигна глава и извика:

— Точно това ни трябва!

 

 

 

Очаквахме напрегнато отговора на запитването на Фалкховен. Обаче по време на вчерашното дежурство от 12 П не се обаждаха никакви. Сега и ние знаем защо.

Днес сутринта ни съобщиха лошите новини. Самите те имали трудности. Трите тежки опори, които носят кораба, били променени отдолу, където са стъпили върху почвата. „Променени“, казаха те. Вече знаем какво се разиграва там, тъй като в сплавите на тези конструкции също има борен карбид. Ще им е много по-тежко, отколкото на нас със звената на гъсениците, които се заменят далеч по-лесно.

После самият командир Стъфорд говори с нас. Каза, че на първо време програмата ще остане непроменена. Трябваше да се опитаме да пътуваме без прекъсване, а докато взимаме проби, евентуално да се въртим в кръг. Ако това не бе възможно, трябваше да повдигаме колата на крик.

Макар този начин да е доста примитивен, при сегашната ни безпомощност той бе разумен, докато някой не измислеше нещо по-добро.

Разумните думи на Стъфорд ни се отразиха добре.

В края на дежурството отново се събрахме всички заедно. Закръгленичката и усърдна Сара се пъхаше с усилие в тесните ниши, за да ни подсигури нещо за ядене. Самата тя си похапваше с удоволствие и шеговито се провъзгласи за експерт по доброто настроение. Опита се също да ни посвири. Но този път нищо не се получи. Дори Анцев не посмя да гъкне, когато Бернин, без ни най-малко да се старае да прикрие неуважението си, още при първите акорди продължи на глас размишленията си.

Макар и учудващо лек („прекалено лек“, рече той по-скоро за да наблегне на това, отколкото да разсъждава), материалът бе неимоверно твърд.

— Острите ръбове на гъсеницата с натоварване 500 килограма на звено не оставят дори и драскотина! — извика Бернин и подчерта възмущението си с изразително движение на ръцете. Искаше да изследва структурата на материала с електронно сканиране. Надяваше се, че така би могло да се изясни противоречивото съотношение между плътност и твърдост.

— Моля! — предостави се Бернин на критиката на слушателите си, които, отначало малко стреснати, се опитваха да се отърсят от унеса на топлата домашна атмосфера. — Някои колеги ще са на мнение, че приложението на този еретичен метод ще наруши отдавна утвърдени конвенции.

Но това нямало да го спре, продължи той оживено. Между другото идеята произлиза не от него, ами от Фалкховен. Бернин представи последното като коз в едностранните си до момента дебати. Но разрошените му светли коси свидетелствуваха красноречиво за своеобразните борби, в които се бе сражавал сам срещу себе си заради този метод.

След като свърши, той се огледа набързо дали някой няма да му противоречи. Минехоа загрижено следеше погледа му. Но преди някой да възрази, се обади зумерът, оповестяващ отговора от 12 П на въпроса на Фалкховен.

Действително бяха намерили повишено съдържание на бор край 12 П, където бе стояла колата ни. Значи през изминалите две седмици борът — и само той! — по неизвестни причини се бе раздвижил в пластмасата на всички звена от гъсениците, които лежаха на повърхността, и отчасти преминал в почвата.

Естествено с това въпросът съвсем не бе разрешен. За сравнение на резултатите бяха взети проби и от различни места наоколо. Съдържанието на бор в тях също бе по-високо, отколкото преди. Изглежда, борът се движеше в стъкления материал и сега проникваше дифузно из цялата област около някогашното място на РТ 12. Това се виждаше ясно на диаграмите.

Забелязали бяха още една странност. Съобщиха ни, че старите дупки, пробити за първите проби, след това не са били намерени. Нито дума за обяснение, никакъв коментар, нищо!

— Сигурно са забравили лампата и са нулирали чувствителността на уредите — подхвърли недоволно Анцев.

Малките кръгли дупки, които оставаха при издълбаване на пробите от материала, се намираха лесно върху гладката почва. Анцев имаше донякъде право. Човек не бива да прави реклама на собствената си разсеяност.

Когато по-късно работехме с Бернин над компютъра, край нас ненадейно се появи Минехоа. В ръката си държеше три рула лента, които подаде на Бернин. Преди няколко часа Фалкховен бе прегледал абсолютно всички сигнали от последните две денонощия, записани в паметта. Както нашите, така и тези, които бяхме получили от 12 П, осведоми ни Минехоа и ни погледна сериозно и изпитателно.

— Върху тези ленти той записа три пасажа. След това седя мълчаливо около час до апарата и ги прегледа още веднъж. Но всъщност като че ли не ги виждаше, сякаш погледът му минаваше през тях. После си отиде и остави лентите тук.

Бернин взе тънките фолиа и се зачете в тях. След като разпозна първите символи, се спря изумен. Хвърли бегъл поглед на другите две ленти и после ги върна на Минехоа.

— Хм, ясно ми е вече — рече той с малко пресилено безразличие. — Едната съдържа предаванията относно историята с бора, данните от анализите на скъсаните гъсеници и прочее, на втората са автоматичните сигнали от температурния сензор на радиотелескопа, който се издига сега до 12 П. От няколко дни температурите се покачват и са станали неравномерни в отделните елементи на антената. В резултат вчера апаратурата е показала, че е надхвърлена допустимата грешка при измерването. Същото е и при нискочестотния приемател. Последното е записано на третата лента. Такива неща се случват и не трябва непременно да ни плашат — добави той уклончиво.

Обаче бе подценил чувствителността на Минехоа. Момичето присви очите си и ги превърна в тесни процепи, а скулите под тях изпъкнаха силно напред. Тя запита спокойно, но настоятелно:

— Бернин! Защо смятате, че тези ленти са ценни? Нискочестотният приемател и друг път се е развалял, без никой да се разтревожи от това!

Но мисля, че тя знаеше вече какво ще й отвърне Бернин.

Все пак му бе необходимо известно време за отговора. Той придърпа една от леките табуретки и бавно седна.

— Е, добре — започна Бернин и с това сякаш тегли черта на един начин на мислене, който не беше правилен и му бе противен. С привично движение приглади косата си. След известно колебание продължи: — Ако някой има намерението да разруши уредите ни, то не би могъл да го извърши по по-хитър начин. В пластмасите са уязвими само борно-карбидните групи. А двата електронни апарата могат да издържат на удар, но са чувствителни дори и към малките температурни колебания.

 

 

 

През свободната смяна Фалкховен събра всички ни с изключение на момичетата. Преди тридесет и шест часа заедно с Бернин бяха дълбали проби и заради неприятностите с бор-карбидите се бяха опитали да бележат дупките.

Сега колата се движеше по същия маршрут както преди тридесет и шест часа и Анцев се готвеше да излезе, за да направи проверка на тези дупки.

Бернин му извика в шлюза:

— Да не си забравил лампата? Включи ли на максимална чувствителност?

Анцев измърмори нещо неразбираемо и излезе от колата.

Очаквахме го да се върне след около двадесет минути. Никой не следеше движението му на екрана. Никой не говореше с него, макар да съществуваха предписания за това, ако навън има само един човек. Клюмахме недоспали, когато Бернин и аз се сепнахме от внезапния въпрос на Фалкховен, който разтъркваше очите си:

— Къде ли се бави?

Фалкховен побърза да включи екрана и видяхме Анцев доста близо до бавно движещата се кола. След известно време той погледна към нас.

— Не мога да открия старите дупки — каза Анцев и в гласа му звучеше не само безпомощност.

 

 

 

Въпреки че бе съвсем безсмислено да не се доверяват на електронното определяне на местоположението на РТ 12, Фалкховен и Минехоа изчислиха пътя, изминат през последните една и половина смени, и както се очакваше, не откриха грешка. Колата се движеше в кръг точно около даденото място.

Ние, четиримата мъже, претърсвахме цели три часа околността, а Минехоа следеше на телевизионния екран да не бъде пропуснат нито един квадратен метър. Да се ходи върху този великан три часа в скафандър е тежка работа. Температурата вътре в него се регулира отлично, но какво помага това, щом системите не смогват да отстранят кондензиралата се влага и потта.

Бернин беше неуморим и предизвикваше учудването ни. Докато ние тримата се опитвахме да вървим изправени, като гребяхме смешно с ръце, защото от падането тук не само се получават синини, но самото ставане е свързано с много усилия, Бернин сякаш пълзеше по корем. Когато лъчът на бавно въртящия се прожектор на РТ 12 се плъзгаше по повърхността, можехме да забележим превития му силует. От време на време спираше на място и допираше шлема си до почвата, като че ли искаше да се ослуша за нещо.

Така той представляваше удобна мишена за подигравките на Анцев, който, макар и сам в несигурно положение, не пропусна да се възползва от случая. С удоволствие бихме се посмели, стига да можехме. Анцев избираше доста своеобразни моменти за шегите си, но постепенно подигравките му пресекнаха. Размяната на въпроси и кратки отговори между Минехоа и всеки един от нас заплашваше да се удави в кашлица, когато белите ни дробове се бореха за въздух. Дочуваха се тихи проклятия. Най-накрая Сара се осмели да се намеси. Разпознаваше добре шумовете и се страхуваше от ожулвания на кожата и от други по-лоши последици. Тя настойчиво ни предупреди, че трябва да прекратим търсенето и да се върнем в колата.

Точно тогава Бернин ни извика да отидем при него.

— Необходимо ли е? — попита някой с шумна въздишка, която заглуши други, по-резки отговори на поканата на Бернин.

Но всички изпълнихме молбата му и се затътрихме мълчаливо и уморено, без да обръщаме внимание на бурното несъгласие на Минехоа, чийто метод на квадратите и план на изследване се объркваха напълно.

Бернин пак бе по следата на нещо ново.

— Легнете долу с ухо към земята — рече той с дрезгав глас. От един от заскрежените вентили на скафандъра му се стичаше кондензиралата се влага. Навярно бе плувал в пот от свръхнапрежение.

— Когато светлинният лъч минава оттук почти по допирателната и човек се вгледа внимателно, може да види следите на гъсеницата — продължи той, като се задъхваше, — но само новите! По продължение на цялата отсечка, която претърсих, няма да намерите нито една стара следа! Или не сме, където трябва, или някой ги е изгладил като с ютия.

— Значи не си се ослушвал за нещо под земята? — попита Анцев лукаво. Но любопитството му се събуди и го накара да легне внимателно на стъклената повърхност.

— Свинщина! — извика внезапно той и се опита да скочи на крака, но това бе немислимо при тази гравитация.

Когато се изправи видяхме върху рамото на скафандъра му петно от изгаряне, от което се издигаше лек дим.

— Горещо е! — ревна Анцев. — Но само тук — и посочи мястото, където се бе допряло рамото му. Гладката повърхност изглеждаше като наранена.

Тогава Фалкховен изправи широките си рамене между нас. Под светлината на прожектора видях лицето му зад стъклото на шлема. Приличащите на ви четки вежди потръпваха. Въпреки изтощението си той концентрира цялото си внимание, за да разгледа петънцето на почвата.

— Бернин — рече Фалкховен, — тук сме дълбали, за да вземем проби, и сме инжектирали борна киселина. Но почти нищо не се забелязва. Мястото е като зараснало. — После коленичи и докосна леко почвата с пръст.

Когато след това се клатушкахме в редица към колата, Анцев, който вървеше пред мен, попита:

— Кой ден сме всъщност?

И притисна с длан петното на рамото си, като че ли се страхуваше, че кръвта му ще изтече оттам.

 

 

 

Днес нищо не ни върви, всички имаме мускулна треска и сме като пребити. Когато момичетата са при нас, се стараем да изглеждаме спокойни и невъзмутими. Но нездравият цвят на лицето на Бернин издава, че бодростта му е само привидна. Сара хвърля наляво и надясно загрижени критични погледи, лекарства и лакомства. По нейно енергично настояване Фалкховен нареди да почиваме. Вместо това ни бе поднесена изненада, и то повесела, отколкото бяхме в състояние да я възприемем в момента.

Освен постоянното бръмчене, тракане и чукане, шумовете при превключване на релетата и концерта на останалите акустични изяви на РТ 12, сега на всеки две минути будилници с всевъзможни тембри на звъненето надигаха неприятните си гласове, за да призоват един или друг от нас да изпълни дълга си, който иначе би проспал.

Известно време понасяхме тази шега, но след това се разнесоха протести. Възпитанието на Анцев му разрешаваше да не се ограничава особено в ругатните си. Сара я болеше сърцето, когато не се чувствувахме добре. Настръхнала, тя се изправи, за да превключи системата отново на оптични сигнали.

— Не може така! — извика след нея Анцев. — Ако нещата замлъкнат, ще заспя веднага на място. Какво ще стане тогава с голямата ми преднина в изпълнение на плана?

Това, което бе замислено да ни бъде по-приятно, се превърна в кръг от ада. Дано не ни се случват по-лоши неща.

15. 3. 22

Ден като другите.

Слушахме доклада на Стъфорд за техническите операции около повредените подпори на 12 П. Там всички се радваха, че са превъзмогнали трудностите, и ние можем добре да си представим тяхното настроение, тъй като то се изменя синхронно с нашето.

Веднъж Фалкховен се провря през тясната врата на навигационната кабина и дойде отпред при нас. Минехоа го последва. Чух Бернин да го пита кой е претеглил събраните проби с вещество от повърхността.

— Измерванията са грешни — забеляза той остро.

— Минехоа — отвърна тогава Фалкховен и с този отговор искаше да приключи въпроса. Стоеше като скала пред Бернин и го гледаше в лицето, докато бръчките по челото му бавно се изгладиха. — Минехоа не прави грешни измервания. И затова е тук — завърши той накрая след дълга пауза, през която Бернин стърчеше насреща му с увиснали ръце. След това се обърна и си отиде, без да каже нищо повече.

Минехоа, свила се зад широкия гръб на Фалкховен, пребледня при думите на Бернин. От смущение вдигна непохватно ръка, сякаш да се защити.

В главата ми все се върти Бернин. Неотдавна бе споменал нещо за стъклото отвън, като го бе свързал с биохимичните понятия. За утре планира приложението на метод, който бе предизвикал революция в изследванията на клетъчната биология. Кой може да си представи какво ще се получи по този метод?

Какво ли мисли Фалкховен?

Може ли зад записаното на неговите три ленти да се крие нещо повече от обикновените загуби, от които е заплашена всяка подредена система при сляпа атака отвън? Тогава разрушението на апаратите ни е дело на разум, способен с шеметна скорост да анализира това, което би трябвало да му е абсолютно чуждо и непонятно, и да го поразява безпогрешно в най-уязвимото му място.

Има и други потискащи подробности: измамно бавни, но пагубни промени претърпяваха само нещата, които стояха непосредствено върху стъклото, които го докосваха плътно. И още по-лошо: всичко, което е било в контакт с него, е повредено или не може да бъде използвано занапред.

Що за разум трябва да е този, който е в състояние да разбере от пръв поглед толкова сложни и различни системи, а само може да бъде забелязан единствено по това, че ги унищожава? Но ние, хората, дори и днес твърде малко сме склонни да бъдем благоразумни, за да имаме право да съдим и осъждаме.

 

 

 

Отначало нищо не отличаваше този ден от останалите, но наближаваха онези минути, когато на действията и мислите ни ще бъде дадена нова насока.

Изпълнени с очакване, без никой да ни е викал, ние се събрахме край електронния скенер, на който в този час Бернин щеше да подаде първите миниатюрни парченца от стъклото. Опитвахме се да превъзмогнем теснотията, за да не пречим на Бернин. Дори мястото на голямата маса днес остана незаето. Безбройните малки кристалчета на прожекционния екран още мъждукаха слабо. Когато бръмченето на вакуумните помпи премина в тихо свистене, изведнъж стана тъмно.

Блестящ светлинен лъч запълни квадрата на стената пред нас. Бернин центрира пробата и внезапно картината изскочи пред очите ни.

Мълчахме, затаили дъх.

Пред очите ни — необикновени картини, изображения със странен произход. Нямо трепкащо движение. Завладяващ ритъм, който натрапчиво прониква в нервната система и се налага с хипнотична сила, макар и твърде абстрактен, тъй като сме свикнали да възприемаме ритмите неизменно свързани със звуци и шумове.

Борех се с изкушението да се отдам на това унасящо напрягане и отпускане. Волята изостри погледа ми. Разумът, трениран да анализира, като отделя части от цялото, с усилие накара очите да проследят в пространството пътя на една точка от картината. Но не успя. За кой ли вече път не успя!

Леко контрастни сенки, подобни на късчета от жива мозайка, се движеха насам-натам по определени траектории и се връщаха на местата си, но след секунди поемаха по нови пътища и пак се изплъзваха от погледа. Ето една точка! Започна да се премества на тласъци и скоро се разтегли в линия. Докато очите, вече раздразнени от ритмичното й трептене всред гъмжилото наоколо, следяха нейните извивки, тя се превърна в повърхност, за да се изгуби почти веднага в пространството като образ на обемно тяло, преплитащо се с подобни прозрачни форми.

Все пак безпорядъкът на явленията се подчиняваше на някаква закономерност. Цялата картина бе подредена като геометрична конструкция, която можеше да бъде не само прозряна, но и почувствувана.

Струваше ми се, че изпитвам още нещо. Тукашната гледка пораждаше усещане за хладина, за да не кажа, че излъчваше студ. Сърцето ми бе свито.

Все още никой не бе проговорил. След като успях да откъсна очи от събитията на екрана, погледът ми попадна най-напред върху Бернин. Русата му глава със зелен ореол от светлината на контролните лампички бе почти неподвижна в противоположност на скритите му в тъмнината ръце, които съсредоточено и напрегнато обслужваха апарата. В очите му светваха остри пламъчета — отражения на електронните явления пред нас. Ситни капчици пот блестяха върху челото му, стичаха се на пресекулки, за да се слеят и внезапно да се спуснат надолу във вадички.

Видях също как Фалкховен закри с ръка очите си.

А после Минехоа. Отпуснатото й лице бе обърнато неотлъчно към Бернин.

Тогава думите на Анцев нарушиха тишината:

— То е живо — гласът му прозвуча, сякаш в гърлото му бе заседнала буца.

Ние, хората, определяме много форми на съществуване на материята като живот, който винаги се стреми да използува всички възможности, предлагани от условията, и да сътвори невъобразима космическа екзотика. Така е и с живота на Земята, който също се е разгърнал до границите на ексцентричността.

Откриването на живот е рядкост и представлява паметно събитие за космонавта. Анцев бе изразил общите ни мисли. Но това, което наблюдавахме тук, не приличаше на нищо видяно досега от човешко око. Така че този ден представляваше кулминацията на нашето пътуване.

Всички въпроси, на които не бяхме получили отговор от нещото отвън, всички въпроси, които ни бе задало то, трябваше да се поставят сега наново. В този момент методите и обхватът на цялото начинание, отговорите, които са негова цел, променят измеренията си. Тук след нас още много други ще трябва да задават въпроси.

Почти три часа бяха необходими на Фалкховен, Минехоа и Бернин, преди да направят опит да предадат вълшебната картина на командира Стъфорд и хората му. Като очевидци, които знаят нещо за случая, ние се вглеждаме в лицата им на екрана като в огледалото на гордостта ни.

Накрая Стъфорд се изправи. За момент наведе посивялата си глава и забил очи в земята, събра мислите си. Като вдигна поглед, каза само:

— Върнете се при нас.

 

 

 

Нови събития: Стъфорд настоява да се върнем по възможност най-бързо. Надлъжната ос на 12 П се наклонила на почти пет градуса от вертикала, тъй като живото стъкло под една от подпорите се разтопило. И на други места из околността били измерени високи температури.

Няколко часа по-късно ни предадоха серия ужасяващи картини. В светлината на прожекторите 12 П стоеше значително наклонен всред движещата се мъгла. Тук-там от земята се извисяваха къде по-нагъсто, къде по-нарядко, малки и големи струи дим. Те бързо се устремяваха нагоре и изглеждаха като че ли изстреляни от дюзи, въпреки че траекториите им изобщо не бяха прави, ами се виеха при издигането. Всичко това приличаше на гигантски увеличена гора от някакви водни червеи, които се полюшкваха, захванали се здраво с единия си край към почвата. Между тези тънки и ефирни образования се носеха малки и големи облаци пара и се губеха заедно с колоните от дим в тъмната неизвестност. Изстреляното вещество замръзваше на студа във вихрушки от искрящи дребни кристали. Светлината на звездите, премигващи безсилно, едва прозираше през пелената на изпаренията. Както винаги, Анцев пръв намери точните думи.

— Сякаш някой е пуснал филмова лента на бързи обороти — подхвърли той.

Прав беше. Странната надпревара на теченията правеше силно впечатление и можеше да се дължи на значителната температурна разлика между повърхността на планетата и атмосферата.

Тези мисли бяха рязко прекъснати, когато камерата се насочи надолу и разкри от непосредствената близост причината за този фатален дим.

Стъклената почва се разлагаше. От горещината или кипенето гъстата маса се раздвижваше, разтичаше се бавно, но не като хомогенно вещество, което ври, ами като при гротескно ускорен процес на гниене. През разпукващата се повърхност напираха тънкостенни мехури, издуваха се от някакъв газ и се пръскаха. Край тях се отваряха многобройни малки кратерчета, които изпускаха от влажните си канали онези сивкави стълбчета дим. Наоколо ту зейваха клокочещи гърла, ту с плясък се разкъсваха мехури в преливащи се цветове.

При нас цареше потискащо мълчание. Едва когато чухме Сара да проклина, ние, мъжете, се опомнихме. Но тогава изпищя Минехоа. През призрачно осветените изпарения на големи скокове се приближаваше огромна неясна сянка, самата тя тъмна, но заобиколена от смътно сияние. Ето че фигурата излезе на светло. Човек в скафандър. Кой обаче? На фона на пушека образът му изглеждаше страшно изкривен и уголемен. Виждахме как разтопената маса лепнеше по краката му и се точеше на нишки. Той махна с ръка и посочи наляво, извика нещо неразбираемо и после изчезна от полезрението, насочвайки се с несигурни крачки към нас.

Камерата се завъртя.

Успяхме да различим върху черното небе силуета на 12 П. Светлините му бяха загасени, но тялото на кораба закриваше част от звездите. Горе към върха, където свършваше огромната сянка на 12 П, зад наклонения контур светваха нови искри — звезди. Корабът се движеше! Нов ужас! Но ръцете, които се бяха впили здраво в ръба на стола, се отпуснаха отново. 12 П се изправяше обратно във вертикално положение. Вероятно сега трите му опори бяха стъпили на твърда основа, на минералния слой под вече разрушената жива покривка.

Камерата се спря на място. Стелещи се мъгли, бледа звездна светлина. Нищо повече не се случи. Какво ставаше там, където не можехме да надникнем?

След шока отново усетих онази потиснатост, която ме завладя вчера, но се бе насъбрала още отпреди. Каква пропаст между вчерашната и днешната картина! Колко смущаващо е, че и двете имат един и същ произход — живот на организми, който е хубав, но става отвратителен в разложението след смъртта.

Носим ли някаква вина за унищожението му? Позната ли е на този свят болката, както на Земята? Застрашава ли ни този живот? Това, което виждаме, какво е: болест, защита или заплаха?

РТ 12 се носи всред замръзналата пустош, но неподвижността й е само привидна. Ние знаем добре, че под нас, невидим и потаен, кипи живот.

По радиото и телевизията има смущения. Минехоа трескаво търси повредата. Фалкховен й помага. Ала виждам, че макар да си придава, както винаги, спокойствие, погледът му е отсъствуващ, докато мислите му се реят някъде другаде. Бернин изчислява. Трябва да спим. Но кой би могъл?

 

 

 

Смяната скоро свършва. Отново имаме връзка с другарите си в 12 П. Антените поглъщат и изплюват без прекъсване електромагнитна енергия. Командирът Стъфорд задава въпрос след въпрос. Там сигурно работят като полудели. Това ни действува добре, но само защото всички сме заети.

Сега гледаме по друг начин на събитията. Като се изключи замръзналото разрушение около 12 П, днес денят е по-светъл. Ключът, който ни даде прожекцията на Бернин, стои в ключалката. Той пасва добре в нея и я отключва.

Стъфорд ни извика всичките дванадесет души на едночасово съвещание. Искаше да ни събере заедно поне на екраните. След това щяхме да почиваме.

— Почивката е заслужена, можем да си я позволим — каза той.

Приемаме го като похвала, а когато Стъфорд е доволен от нас, ние също сме доволни от себе си.

Командирът пусна най-напред част от новата филмова документация.

Някои от сцените ни бяха прожектирани вече, други показваха ужасния акт на разлагането от нови гледни точки. Те бяха заснети от камери, които са се намирали по-нависоко върху кораба. Подробностите не можеха да бъдат различени заради изпаренията, издигащи се нагоре като облаци, и разкъсаните парцали на димния вихър. Поради увеличеното разстояние тези картини се понасяха по-леко. Само от време на време имаше прояснения и можеше да се наблюдава какво става. Там бе също и мъжът в скафандър. Дребен като насекомо, той изглеждаше неуместен в средата на кипящата повърхност. Последните метри от филмовата лента бяха черни, върху тях изпъкваха белите букви на сигнатурата на архива.

Отсреща светна вторият екран. Хората на Стъфорд бяха запалили лампите. Можеха да си позволят това удобство. Видяхме, че са се събрали в каюткомпанията. Но Анцев се въздържа да направи някаква забележка относно теснотията при нас. Там всички говореха едновременно на Ян, който вдигна ръце за защита.

— Това Ян ли беше? — попита Бернин, окупирал отново голямата маса.

Стъфорд, чиято сива глава се издигаше над всички, с повелителен жест накара групата си да млъкне. След това се обърна към телевизионната камера пред себе си, така че изглеждаше като че ли е вперил очи направо в нас в колата.

— Кой? Човекът навън? Да, Ян беше — отвърна той.

Бернин махаше упорито иззад масата ръце, тъй като оттам положението му спрямо екрана не бе благоприятно, а той имаше поне сто въпроса за задаване. Но хората на Стъфорд също имаха много да питат, така че не успя да се вреди.

Стъфорд обходи с поглед неспокойния си екип и даде думата на Ян:

— Моля, Ян! — поканата му прозвуча настоятелно.

— Какво? Аз да… — Ян онемя. Не бе очаквал, че ще трябва да обяснява свързано и последователно. Не обичаше много да говори — … да докладвам?

— Моля те!

Ян се поизправи, дръпна лактите си от масата, погледна командира, а после камерата. Избра да говори в тази посока, като се надяваше, че техническото око на обектива ще го смущава по-малко.

— Стъфорд не ми разрешаваше да изляза — започна той, като се изкашля. Но в същия момент нашата Сара спря да дъвче.

— Наистина! — извика тя със закъсняло възмущение. — Как можа да го пуснеш?

Стъфорд само се усмихна и кимна окуражаващо на Ян.

— Вярно е — продължи Ян, — че положението наоколо не изглеждаше особено добро. Целите бяхме окадени. Страхът ни бе стиснал за гърлата, а командирът се тревожеше за наклонения кораб, че и за нас, дванайсетината. Затрупах го с аргументите си. И постигнах повече, отколкото очаквах.

— Но ти все пак знаеше какво да търсиш навън? — прекъсна го Стъфорд изненадан.

— Да — отвърна Ян и погледна към Стъфорд, — горе-долу. Отдавна ме занимава физически необяснимата топлина на повърхността, защото… Та тя просто противоречи на всичко. Причината й бе направо мистериозна. Това, което се случи вчера, сметнах за някакъв вид верижна реакция, разразила се катастрофално след първите по-слаби признаци. От няколко дни — отначало незабележимо — температурите се покачваха навсякъде, където стъклото бе имало контакт с борно-карбидната пластмаса — под опорите на кораба и там, където бе стояла РТ 12.

— Незабележимо е добре казано — тихо изръмжа Анцев и се хвана за рамото.

— Трябваше да разберем дали стъклото се разлага именно на тези места — продължаваше в същото време Ян.

— Не беше ли ясно? — попита остро Стъфорд.

— Откъде? — отвърна Ян. — Само така предполагах. Нищо не можеше да се види.

Устните на Стъфорд се свиха.

— Но ти трябва да си бил сигурен, че ще можеш на място да извадиш заключения, които оттук е невъзможно да се направят.

— Не е така. Просто имах късмет. Беше противно да се шляпа из разложената супа… Но все пак исках да изляза. Навън видях веднага, че огнището беше ограничено и имаше четири центъра: край трите опори на 12 П и на мястото на РТ 12. В тях температурата се беше покачила рязко и оттам се разпростираше равномерно настрани. Докато стоях всред клокочещата маса, забелязах две неща. Разлагането на стъклото се извършваше бързо. След преминаване на върховите точки в температурата гъстите талази се влачеха все по-бавно и веществото започваше да се втвърдява още при разпукване на мехурите.

Въпреки голямата гравитация Бернин се бе надвесил напред над масата и сякаш искаше да глътне с очи екрана. Думите на Ян се свързваха със собствените му мисли и той кимаше енергично.

— Там, където за определено време има твърде много бор, материалът се нажежава — прекъсна накрая Бернин доклада на Ян. — Горещината разрушава сложните вериги на структурата, а по този, начин и механизмите, регулиращи отделянето на топлина. Това, което остава, замръзва при минус сто и двадесет градуса.

— Въпросът за произхода на енергията, от която стъклото се нагрява, значи не е изяснен — намеси се сърдито Стъфорд.

— Не, не е точно така — каза Ян. — Имаше и нещо друго. Исках да наблюдавам отблизо огнената вълна и я оставих да допълзи бавно до мен. Тогава тя се разцепи и мина отдясно и отляво, а мястото, на което стоях, остана незасегнато.

Минехоа гледаше втренчено, с широко отворени очи към Ян на екрана, стиснала юмрук върху устните си.

— Фантастично — обади се Бернин захласнат.

— Да — рече замислен Ян след кратко колебание. — Какво ли не ми мина през главата в онзи момент!

— Защо? Какво? — Всичко бе твърде неразбираемо за Сара.

Ян се обърна към камерата.

— Тичаш от плажа към водата и изведнъж вълните се плисват от двете ти страни, а краката ти остават сухи! Представяш ли си го сега? Само че това отвън не е вода, ами непознат процес в загадъчна материя, която проявява своята непредсказуемост по очевиден и застрашителен начин!

Ян стисна с пръстите на дясната си ръка страничната облегалка на креслото. После се засмя: — Но беше много по-просто. Петното бе пощадено съвсем не заради мене. Получи се точен елипсовиден участък. И това, което сметнах за най-същественото през тези минути, това, което накара сърцето ми да затупти отново, бе фактът, че не се намирах в центъра му! Когато отново бях в състояние да разсъждавам, ми хрумна нещо. Фигурата повтаряше сянката на антената на малкия радиотелескоп, който бяхме поставили там, докато Стъфорд нареди да приберем всички апарати, щом корабът започна да се накланя. Бях попаднал случайно на това място. И само по тази причина сега знам също откъде стъклото взима енергия. Топлината не е нищо друго освен енергията на мощното космическо радиоизлъчване, което се приема и се трансформира тук под нас. В сянката на антената не попадат лъчи и следователно няма топлина. Фалкховен прегледа днес всички резултати от изчисленията ни от тази гледна точка.

— Фалкховен? — поиска Стъфорд мнението му.

— Може и да е така — отговорът му бе лаконичен и не много убедителен.

Ян се облегна в креслото си.

Стъфорд показа нови снимки.

— Това е островът на Ян — обясни той, — заснет преди час. Там е спокойно, всичко е мъртво, като вкаменено.

Бернин се наведе напред.

— Какъв е цветът по края? — попита той критично.

Увеличиха снимката. Ян намръщено поклати глава.

— Вчера бе по-различно — забеляза той.

Анцев се изправи толкова чевръсто, колкото бе възможно тук. Въпросът го засягаше лично.

— Забелязва се, че то расте от острова навън! — извика той. — Краищата му са все още живи. Точно така са се затворили и дупките, които пробихме. Можех да ги търся колкото си искам.

Бернин се сви. Погледна към Минехоа, която седеше неподвижно пред командното табло.

— Не можех да знам това. Пробите, които ти измери, са станали от само себе си по-тежки. Те растат. Кой би си помислил такова нещо?

Той си пое въздух за още една бърза реплика, но само махна небрежно с ръка. Момичето бе втренчило в него големите си очи. Бавно, докато постепенно разбираше смисъла на казаното от Бернин, приятелска усмивка изгряваше на строгото й лице.

По време на последвалите дебати върху топлината, бора и радиоизлъчването Сара поиска думата с плахост, която не й бе присъща. Тя припомни ролята на микроелементите в обмяната на веществата при земните организми. Чрез свързването им с ферментите в много малки количества те реагират активно и катализират редица процеси от обмяната на веществата, без които организмите не биха могли да живеят. Спомена също, че високата им ефективност представлява често и причина за силни отравяния, тъй като при концентрации, по-големи от необходимата, някои от безбройните процеси при обмяната на веществата се ускоряват или възпрепятствуват, което смущава прецизно настроения апарат на организма. Тогава той заболява или дори умира.

Ясно бе накъде биеше Сара.

— Забележително! — обади се Стъфорд.

— Не е ли възможно борът да играе определена роля при трансформирането на енергията на електромагнитното лъчение в топлина — продължи Сара окуражена. — Може би има някаква система, която да усилва влиянието на малки количества бор. Ако разглеждаме случая така, тогава ние сме отровили пациента тук. А така и изглежда.

— Правилно — рече Анцев, — там, където го тъпчем, му се повишава температурата.

Командирът Стъфорд ги спря с движение на ръката.

— Не споделям това виждане. Сара интерпретира нещата по такъв начин, сякаш стъклото е жива материя. Без съмнение жива. Наистина ли е така? Искам доказателства!

Бернин се опита да скочи, но не успя.

— Доказателства ли? — провикна се той. Критичният му ум работеше бързо и той замълча. Притеглянето го свлече отново на стола.

— Хм — Анцев започна да преразглежда изводите си от прожекцията на Бернин. Сега му се струваха действително прибързани.

За кратко време се възцари мълчание.

— Сара! — поиска отговор Стъфорд.

— След снимките на Бернин казвам „да“.

— Доказателства?

— Доказателства! — мърмореше вече тихо Бернин.

Сара повдигна рамене.

— Това е моето мнение.

На същото основание постепенно и другите биолози се присъединиха към твърдението на Сара.

— Това е направо ужасно — промълви тя, след като ги бе изслушала мълчаливо.

— За кого? — попита Стъфорд остро.

Не знам дали този въпрос имаше само практическо значение за командира. Той носеше отговорността. Но въпросът засягаше редица други, по-дълбоки проблеми.

Не получи отговор.

През всичкото време Фалкховен седеше тежко на пейката пред радиостанцията. Бе облегнал неудобно едрата си посивяла глава на лицевия панел на апаратурата. Само очите му, следвайки разговора, се движеха лениво ту към хората в 12 П на екрана, ту обратно към нашите, когато някой тук вземеше думата. Не е лесно да се съди по телевизионното изображение, но вече бях уловил няколко погледа на Стъфорд, отправени към Фалкховен, който не забелязваше нищо. Накрая командирът не издържа и го подкани:

— Фалкховен, кажи нещо най-сетне!

Доколкото му позволяваше тясното място, Фалкховен изправи тежкото си тяло с жест на досада. Всички се бяха втренчили в него. Но той веднага се отпусна в старото си положение.

— Това, за което става дума тук, не е живо. Но сега не мога да го докажа — рече той и отново упорито замълча.

 

 

 

По молба на Фалкховен днес Бернин слагаше проба след проба под микроскопа и ги прожектираше. Часове наред грамадният мъж седя пред все същите трептящи мозайки, без да продума.

Преди края на смяната всички тихо се събрахме пред прожекционния екран, за да наблюдаваме отново загадъчните картини.

Тогава Фалкховен заговори:

— И нашият случай потвърждава нещо, което съм разбрал отдавна. Когато проблемът ти се струва сложен, започваш да се занимаваш с него, а той се оказва още по-сложен. Само всяко начало е лесно. Каквото и да мисля, това тук не е живо същество, а само се прави на живо. При прожекцията ме впечатли схематичността, конструктивната абстрактност. Имам усещането, че наблюдавам работата на някакъв механизъм. Дразнимостта на материала, фактът, че въобще реагира на появата ни на тази планета, не могат да ме подведат — животът не изглежда така. Това тук по-скоро прилича на негов съвършен модел. Някой употреби една метафора тези дни. Не, все още не сме намерили ключа към загадката. Намерили сме някакво творение, обект, нещо, което е било направено някога, създадено, произведено. Мога ли да знам? От значение за нас е субектът, този или тези, които са го направили. Тях трябва да търсим.

Фалкховен млъкна. Бернин изключи апарата. В стаята беше почти тъмно. Никой не каза нищо в отговор.

— Ако стъклената мантия покрива цялата планета, не мога да не повярвам, че е била създадена именно във вида, в който я намерихме — продължи тихо Фалкховен.

— Откъде може да сме сигурни, че материята тук има изкуствен произход? — попита Сара. — Такова нещо не може да бъде просто „направено“.

— Отникъде — отвърна Фалкховен. — Няма как да го разберем, поне засега. Все пак това е основният въпрос, който трябва да бъде разрешен най-напред, и ще е добре, ако си го зададем. До този момент сме научили, че всичко живо е нещо възникнало и се отличава от създаденото, което може да е машина, картина или модел, във всеки случай израз на разумен живот, но не бива да се слага наравно със самия живот.

— Фалкховен мижеше, сякаш беше заслепен. — Имаме основания, макар и несигурни, да предполагаме, да вярваме, че стъклото тук не е било сътворено във вида, в който го намерихме. Какъв смисъл би могло да има то? Предметите винаги имат някакъв смисъл. Това ги отличава от субекта, който ги създава. Субектът сам трябва да придаде смисъл на съществуването си. Помислих си, че този материал навярно е много, много стар.

— Но той все още може да расте! — вметна Анцев.

— Да, наистина — продължи Фалкховен търпеливо. — Неговите създатели са го конструирали с възможност за авторегулация, явно толкова съвършена, че ние още дълго няма да можем да я постигнем. Затова се е запазило нещото, което срещаме тук. Раните, които му нанесохме, скоро ще се затворят. През цялото време трябва да са го удряли метеорите, както наскоро забеляза Стъфорд. Някои от тях сигурно са били големи. Незабележимите отначало отклонения във функциите му може да са се натрупали, и днес наблюдаваме деформираната картина на замисленото някога. Тъй като тези, които са го създали, вече не се грижат за него.

— Защо? — попита Бернин.

— Не знам. Ние сме свикнали и сме способни да мислим само като хора. Може би продуктът, от който по-късно се е развило това стъкло, представлява последното им дело. Възможно е да са имали цел, която и на нас, хората, не ни е чужда, а именно да се отърват от нуждата да работят.

Това, че са успели да я постигнат с тази „абсолютна машина“, е довело до залеза на цивилизацията им. Работата е породила разума в животинския свят на тяхната планета. А чрез бездействието животът е бил лишен от разум. Вероятно те съществуват още като закърнели паразити върху продукта си и ние бихме могли да ги открием. Или са изчезнали напълно.

Изведнъж Фалкховен се изправи.

— Това са само предположения — каза той, — на практика надали ще е точно така. Важното е, че си изяснихме задачата. Направихме няколко стъпки, но още много има да вървим.

РТ 12 продължава пътя си. Утре ще пристигнем при Стъфорд и останалите.