Анжела Щайнмюлер, Карлхайнц Щайнмюлер
Под Черното слънце

Стъмни се, Черният великан изгря.

Подпрях се на металния перваз на прозореца и погледнах навън. Плътночерният диск се издигаше бавно над хоризонта на Крион и закриваше една по една звездите. Като светли силуети на неговия фон изпъкваха експерименталните постройки, които тук-там хвърляха светлинни отражения обратно към станцията. Даже и от такова разстояние те представляваха печална гледка: висяха откъснати кабели, стените бяха съборени, изпотрошени, инструменти лежаха, пръснати по земята. А на мястото, където по-предния ден все още се издигаха в мрачното небе водещите релси на катапулта за сонди, в един плитък кратер сега блестеше хелиево езеро.

Дори само от спомена за катастрофата болката в крака ми се събуждаше отново. Опипах внимателно превръзката.

В обсега на зрението ми попаднаха Джетро и Оборе. Непроницаемите им за хелия скафандри блещукаха в сиво, само охладителите им — широки ветрила от метални пластини върху раниците — тлееха в тъмночервено. Двамата се движеха целеустремено и бързо към пречупената мачта на антената, дори според мен прекалено бързо. Натиснах копчето за радиовръзка.

— Джетро, Оборе, бъдете по-предпазливи. От земетръсите може да са се образували нови пукнатини и дупки.

Но не забелязах да забавят крачката си. А когато температурата на повърхността е четири градуса по Келвин и всичко е покрито с тънък слой хелий, едно препъване би могло да завърши смъртоносно. „Загинали поради нарушаване на изолацията“, щеше да гласи забележката в дневника на станцията, която виждах като предупреждение пред очите си.

Достигнаха мачтата и Джетро така раздруса стоманените й подпори, че несъзнателно прехапах устни. След това се заизкачва по скелето от метал и пластмаса, като се изтегляше нагоре от едно ребро на друго. Чувах шумното му дишане.

— Гледката отгоре е доста красива, Дъждоносецо — рече той на Оборе, който дължеше този прякор на африканските си прадеди. — Ако имах носна кърпа, щях да помахам на „Птолемей“.

— Стига глупости — изплъзна ми се от устата.

Работата на Джетро се оказа тежка. Добре можех да си представя как се мъчи, вързал се през това време здраво за мачтата, да освободи от скобите апаратите, които бурята от частици бе повредила, и да подмени техните елементи.

— Тук всичко е като заварено от студа — оплака се той.

След другите нещастия дойде и проблемът, че „Птолемей“, корабът, който водеше смяната, не можеше да кацне на Крион без навигационна помощ. Но непосредствено преди катастрофата все пак успяхме да приемем първите контролни сигнали на командира Руис-Шиджара.

Нетърпеливо се въртях, накуцвайки край прозореца. Не можех да различа почти нищо. Подобен на дребно сиво насекомо, Джетро се бе залепил на далечната мачта, като от време на време променяше положението си. Нито той, нито Оборе продумваха дума. Само дишането на Джетро, което ту се задържаше, ту се ускоряваше, издаваше напрежението му.

В командната зала се чуваше бръмчене и стържене. Една самотна кибернетична мишка-чистач се плъзгаше по пода. Управлявана от повреден компютър, тя не събираше разпилените навсякъде отломки, късчета хартия и парчета кабел, ами се въртеше като пияна около един стол. Със здравия си крак изритах ненужния автомат настрана.

Оборе стоеше изправен до мачтата, обърнал прозрачната лицева част на скафандъра си към Джетро. През една от кратките почивки той отприщи фантазията си. Разказваше за Земята, на срещата с която вече се радваше, за децата си, които за изминалото време щяха да са станали по-възрастни от него — по години, а може би и по опитност, и естествено за африканската си родина. Как ме нервираше тази дума „Земя“! От седмици родната ни планета определяше темата на всеки разговор: „Върна ли се веднъж на Земята, тогава ще…“, „Как ли се е променила според теб Земята за последните тридесет години…“ Много бих се учудил, ако всичко там не си остане същото за три, тридесет или триста години.

— Дъждоносецо, стига си държал речи! Вместо това гледайте да си свършите по-бързо работата!

— Добре, добре.

Джетро спусна един дефектен блок, вързан за края на кабел. Частта се люлееше заплашително и се удари няколко пъти в мачтата. Защо Оборе не се дръпне поне малко настрана? Той хвана блока и го замени с нов, който се издигна, клатейки се наляво-надясно. Колко лесно биха могли да попречат на полюшкването с помощта на тънко пластмасово въже… Но може би от моята гледна точка всичко изглеждаше по-опасно, отколкото бе в действителност.

В продължение на няколко минути цареше тишина, нарушавана само от пъхтенето на Джетро.

— Мисля, че няма да успея — каза той накрая. — Разрушенията са много по-големи, отколкото предполагахме.

— Връщайте се — обърнах се към двамата, — кислородът ви ще се свърши.

Кабелът почти достигаше земята. Джетро го остави да падне. Кабелът се свлече и изви като змия. Пръски хелий подскочиха нагоре, а над влажната земя пробягаха кръгли отражения.

Свих юмруци.

— Връщайте се! Ама бавно!

Те закрачиха тежко и излязоха наляво извън зрителното ми поле. Мишката чистач се приближи с бръмчене и започна отново да се върти около крака на стола. Хвърлих по нея един електронен бележник, но не я уцелих.

На контролното табло светна червена сигнална лампа, която показваше, че шлюзът е отворен. Когато угасна, аз се запътих насреща им. Трябваше да се движа внимателно, защото чувствувах болки в навехнатия си крак. След малко дочух глухото тръшване на вътрешната врата на шлюза. Срещнахме се в дългия централен коридор на малката станция. Черното лице на Дъждоносеца изглеждаше отпуснато и леко пребледняло.

— „Птолемей“ ще долети най-рано след три дни. Дотогава ще сме свършили с антената — рече той.

Кимнах, макар че намирах оптимизма му за неоснователен. И утре нямаше да разполагаме с повече резервни части, и утре повредените предусилватели щяха да са залепнали все така здраво за параболичната антена.

Джетро се усмихна уморено и ме потупа по рамото.

— Е, Дамян, издържа ли жив и здрав нашия излет?

Въздъхнах. Джетро никога нямаше да добие чувство за опасностите на космоса.

Те се спуснаха надолу по коридора, а аз се върнах обратно в командната зала. Може би щеше да ми хрумне някаква друга възможност за връзка с „Птолемей“.

 

 

Оптическият телескоп бе останал невредим въпреки земетръса и бурята от частици. Седнах зад екрана, на който се проектираше звездното небе, и потърсих „Клавдий Птолемей“ отначало със слабо увлечение. Руис-Шиджара и екипажът му сигурно се бяха разтревожили вече. Какво биха предприели, ако забележат от орбитата си разрушенията тук, долу? Колко дълго биха чакали? Според мен нямаше вероятност да засекат слабите сигнали от предавателите на скафандрите ни.

Започнах да настройвам телескопа. Трябваше да долетят от посока на съзвездието Кормило. Но и при най-голямото увеличение не можех да забележа никъде светлинното излъчване на двигателя. Докато въртях телескопа, звездите прелитаха като метеорити отляво надясно през екрана. После го изпълни абсолютна тъмнина. Бях насочил телескопа към Черния великан.

С колабиралото слънце се бе случило нещо, което не можехме да определим. Някаква нестабилност. Значението на думата обхващаше единствено явленията, които бяхме наблюдавали: твърдите лъчи, които разрушиха инструментите ни и разпрограмираха компютъра, и земетресението, породено от гравитационната ударна вълна, което накара станцията да затанцува като корабче сред бурно море.

Това, че оживяхме, дължахме изключително на нейната съвършена топлинна изолация. Носена от свръхпроводими магнити, станцията висеше на половин метър над повърхността на планетата. Но без реконструкция тя нямаше да преживее едно повторно земетресение.

Под превръзката ми пулсираше кръв от одраната кожа на прасеца. За секунди тя отвлече вниманието ми. По екрана премина незабелязано мъничка светла точка.

Ядосах се. Не на разрушенията около нас, нито на неопределеността, дали и как ще бъдем измъкнати оттук, ами заради изгубения шанс. Три години водихме отшелнически живот на най-студената от достижимите планети, три години измервахме и най-малкото отклонение от метриката на Кер, изстрелвахме сонди в ергосферата, експериментирахме с процеса на Пенруоз, изчислявахме, правехме невероятни предположения, развивахме теории без кой знае какви резултати. А когато никой не го предполагаше, се случи жадуваното чудо и Черният великан показа неочаквана реакция, която обещаваше напълно нов подход към проблемите, най-напред отказаха инструментите ни и ние си останахме така, без да разполагаме с нито един регистриран факт…

За престоя си тук и за тези изследвания бях изразходвал десет години от живота си. А ако някога се завърнехме на Земята, там, където междувременно бяха изминали тридесет години, щеше да ми се наложи да навлизам наново в специалността си, ако предположим, че изобщо намерех връзка със старите си познания.

В долния десен ъгъл на екрана потрепваше светлинна точка. Най-сетне тя събуди вниманието ми. Не беше звезда. Но тогава какво? Светлина пред Черния великан? Астероид, метеорит? Невъзможно, такива тела не светят.

Заподскачах на един крак към апарата на вътрешната уредба, натиснах копчето „До всички“ и извиках в микрофона:

— Дъждоносецо, Джетро, скачайте от леглата! Хванах „Птолемей“ на екрана. Пристигат два дни по-рано!

Като ругаех нараняването си, закуцах обратно към телескопа. Завъртях го докато светлинната точка се премести в средата на екрана. С малкото останали здрави уреди се опитах да я засека и да определя местоположението й.

Един след друг в залата нахълтаха Джетро и Оборе.

Къде е, Дамян? Остави ме да видя! — напираше Джетро.

Мълчаливо освободих мястото си и се отпуснах зад един сглобен набързо от резервни части терминал на компютъра.

— А нямаше никаква радиовръзка — оплака се Оборе. Карираната му риза висеше наполовина извън панталона, но той не я забелязваше.

Спогледахме се безпомощно. През равни интервали от време в съседната стая се блъскаха една в друга две развалени мишки-чистачки, обзети от електронна твърдоглавост.

Въведох данните от терминала, за да изчисля курса на „Птолемей“. Може би щеше да ни остане още достатъчно време, за да извършим авариен ремонт. В командната зала цареше напрегнато мълчание. Чуваше се единствено тихо дишане, движението на пръстите по клавиатурата и от време на време похъркването на климатичната инсталация.

Те не само идваха по-рано, но и летяха по абсурден курс. Скоростта им бе прекалено голяма. Ако човек проследеше пътя им назад, изглеждаше, че сякаш са били изстреляни направо от Черния великан, а ако се пресметнеше пътят им напред, след по-малко от десет минути трябваше да се разбият в Крион — и едно второ земетресение би разтърсило станцията ни.

Можеше да има грешка в изчисленията: местоположение, скорост? Погледнах Оборе. „Това е сън!“ бе изписано на широкото му лице.

Джетро застана зад мен и се подпря с левия си лакът на рамото ми. Той пусна програмата отново, като че ли нямаше доверие в моите пресмятания.

— Те… — Джетро се изкашля, — те спират. Това не е „Птолемей“, никой кораб от флотата не може да спре за толкова кратко време.

Отстраних ръката на Джетро и се изправих.

Тъмният диск на Черния великан все още запълваше почти целия прозорец. Но тогава за момент блесна светкавица на Крион, толкова близо до станцията, че успях да различа светещите контури на космическия кораб. Изглеждаше затворен в себе си, изящен и крехък, с лъскави подпори, със странни полупрозрачни кълба, които обкръжаваха корпуса му, обхванат от трептящо синьо сияние близо до повърхността. Едва кацнал, от него слязоха три малки двукраки същества в прозрачни като стъкло скафандри, които се забелязваха само по отраженията върху тях.

Не знам какво изпитвах в този момент. Забравих ранения си крак, забравих Джетро и Дъждоносеца, забравих известните ми правилници… Навън са извънземните, мислех си аз, навън са извънземните! Спуснах се, куцукайки, към шлюза!

Но ключалките заяждаха, винтовете бяха като залепнали, шарнирите се бяха вкаменили. После облякох погрешния ръкав, загубих абсорбера за потта, ругаех компютъра, вграден в скафандъра, който не разрешаваше излизане, докато не се включат всички контакти и не се извършат всички проверки. Спънах се и едва не паднах още на първата крачка върху тясната рампа, която водеше надолу към повърхността на планетата.

— Какво смяташ да правиш, Дамян? — извика Оборе.

Без дори да поглеждам покритата с блестящ хелий почва, се запътих на куц крак към чуждите същества. Когато ме забелязаха, те забавиха ход. Върнаха се като хора, имаха две ръце като хора, два крака като хора. Бяха облечени в пъстри дрехи, които се виждаха добре през прозрачните им скафандри: широки панталони, широки ризи. И лицата им имаха човешки черти. Спрях се.

Те се приближиха до мен и ме наобиколиха учудени, като поклащаха глави. Потупаха ме по горната част на ръцете и по раменете, сякаш трябваше с пипане да се убедят в съществуването ми. Бяха двама мъже и една жена, и тримата млади, и тримата явно доста безгрижни, по което си приличаха донякъде с Джетро.

— Приемам радиовръзката им, Дамян. Да те включа ли и теб?

Потвърдих. Веднага ме заля смях и бърборене.

— Здравейте — рекох аз след малко. — Казвам се Дамян.

Те замлъкнаха и се втренчиха в мен. После произнесоха името ми бавно, високо и ясно, така, като че ли имаха три езика в устата. От останалото не разбрах нито дума.

Без да чакат поканата ми, те поеха към рампата. Хора ли бяха? Нова космическа техника ли бе развита на Земята след нашето отлитане? Или всякакво подобие бе само външно и случайно? Болките в крака, които бях забравил в първоначалната си възбуда, се появиха отново. Закуцуках бавно след тримата.

Нещастният случай стана на средата на пътя до станцията. Единият от непознатите се бе отдалечил от останалите, вероятно за да разгледа една от разрушените експериментални постройки. Дочух тих вик, който внезапно замря. Още преди да успея да извърна глава, всичко бе свършило. Мъгла от хелий, която бързо се спускаше към повърхността. Отломки, които при падането си вдигнаха пръски нагоре. Разкъсан скафандър.

Мъртвешки студ проникна сякаш в собствения ми скафандър. Със свито сърце се приближих до мястото на нещастието.

Единият крак на непознатия бе попаднал в дупка, покрита с хелиева коричка, и при падането скафандърът му се бе пробил. Свръхтечливото вещество бе проникнало през малката дупка и бе предизвикало експлозия при изпарението си. Тя лото на непознатия бе разкъсано на кристализирали парчета. Стъклените останки на лицето му бяха покрити с белия пух на замръзналия му дъх.

Можех ли да го предупредя? Усещах в устата си кисело-горчив вкус, а стомахът ми се свиваше. Натиснах с езика си един контакт на височината на брадичката и глътнах хапчето, което падна в устата ми.

Когато отново вдигнах глава, другите ми махаха от рампата — „Ела“. А другаря си просто оставиха да лежи там.

Бях толкова потресен, толкова объркан, че дори и не помислих да им откажа и да не ги пусна в станцията. Едва когато зад нас се затвори външната врата на шлюза, ми стана ясно, че това противоречи на правилата за установяване на контакт.

Те свалиха светкавично шлемовете си, а веднага след това изскочиха от леките си скафандри. Изглежда, никога не бяха чували за бактерии, нито за разлики в атмосферите на отделните планети.

— Оборе! — извиках аз. — Спри веднага обмяната на въздух с шлюза, иначе ще заразят цялата станция!

Но те отново ме изненадаха. Като на игра превъзмогнаха затварящия механизъм на вътрешната врата на шлюза. И още преди да се съвзема от ужаса си, стоях сам всред скафандрите и бутилките с кислород.

— Оборе, Джетро! — викнах аз отчаяно. — Идват…

Свалих механично шлема си, излязох от скафандъра и го закачих на куката. Покрит бе с тънка коричка скреж. След това, като потисках болката си, последвах нетърпеливите ни гости. Когато влязох в командната зала, те тъкмо заливаха Джетро и Дъждоносеца с неразбираеми словесни потоци. Изобщо не се срамуваха да опипват тъканта на дрехите ни, като при това правеха физиономии, сякаш бяхме облечени в зебло. Смъкнаха ми очилата от носа и си ги сложиха сами, веднъж правилно, веднъж наопаки, и взеха да се пулят. От време на време ми хвърляха бегъл поглед, като че ли бях праисторическо чудовище: човек с недъг на зрението. Най-накрая получих обратно това, което ми принадлежеше.

Седнах на един стол, дъхнах на стъклата, почистих ги и зачаках гибелта ни. Как ли щеше да се прояви заразата? С главоболие или с повдигане? С висока температура или с внезапна загуба на слуха? Оборе също мълчеше. А Джетро? Той не откъсваше очи от момичето. След три години въздържание с гълтане на хапчета всеки ден можех ли да го упреквам за това? Той танцуваше около нея, като че ли тя бе тъй дълго жадуваната добра фея от космоса.

Само преди половин нас те бяха загубили по ужасен начин един свой другар и тази загуба не ги трогваше ни най-малко. Нима човешки същества се държаха така? Може би бяха съвършени — и лишени от микроорганизми — астророботи? Явно не — кой би произвеждал такива щури роботи…

После те се заеха с апаратурите и инструментите ни. Заставаха пред пултовете, натискаха копчетата, прекарваха пръсти по екраните. Възкликнаха, когато откриха огромната, както е прието, несъразмерна ръчка на аварийния агрегат, и поклатиха глава в израз на комичен ужас, когато отгатнаха предназначението й. Ту със страхопочтително мълчание, ту разменяйки си забележки с пренебрежителен тон, те разглеждаха учудено обстановката в станцията ни — като откъслечни спомени за една отдавна отминала варварска епоха.

Оборе, доайенът на екипа ни, пръв се върна в нормалната си роля. Той им махна, посочи им вратата на всекидневната и се запъти към нея — по-надалеч от уредите, на които играта на превключване само можеше да навреди. Те го последваха, дърдорейки.

Оранжерията зад стъклената стена във всекидневната привлече само за момент вниманието им. Затова пък повече ги заинтересува африканският тъпан на Оборе и… нашите обикновени пластмасови столове. Лицата им говореха, че явно ги смятат за непригодни за седене.

Климатичната инсталация ги поздрави с приглушено боботене, което предизвика слаб резонанс в тъпана на Оборе. Джетро донесе пет чаши сок и ги раздаде на всички.

— Искаш да ги отровиш ли? — обърнах се аз към него.

— Правя проверка — прошепна той и ме натисна върху един стол. А сам седна точно срещу момичето и не я изпусна нито за секунда из очи.

Оборе вдигна с несигурна ръка чашата си и кимна към чужденците. Те вкусиха сока. Мъжът се опита да си поеме дъх, очите му изскочиха от орбитите, а тя кихна шумно и изплю портокаловия сок навън. Капките от течността се търкулнаха по дрехите й и се стекоха на пода.

Ние подскочихме изплашени, но тя ни махна, засмя се, сякаш нищо не се бе случило, и отпи наново с издадени остро напред устни. Не можех да разбера повече космоса. Никога не бих и докоснал питие от извънземни…

Наблюдавах я известно време, след което, следвайки внезапно хрумване, взех лист хартия и молив и започнах да скицирам звездното небе на Крион. А в него, всред изкривеното съзвездие Кентавър, нашето далечно родно слънце.

Те взеха хартията от ръката ми и я опипаха развеселени. На скицата ми не обърнаха внимание. Момичето каза едно-две изречения с видимо старание да говори бавно и ясно.

— Те ни питат как сме попаднали на тази станция.

— Стига шеги, Джетро — смъмри го Оборе.

Без да се засегне, Джетро обясни, че можел да разбира „малко“ непознатите.

— Говорят някакъв диалект, наблягат винаги на първата сричка и размазват съгласните… Но във всеки случай говорят нашия език.

Погледнах недоверчиво Джетро, но той остана сериозен. Като че ли изсмуквайки думите от пръстите си, той разказа на чужденците, че сме прекарали вече цели три години на Крион и очакваме всеки ден смяната.

Облегнах се назад. По стъклената стена на оранжерията се разхождаше един гущер. През стъклото не проникваше никакъв шум. Ако сега нашите гости паднеха отровени на пода или пък ние бъдехме поразени от някаква коварна болест, поне логиката щеше да е наред. Но така?

Чужденецът се изправи, дръпна нещо на левия си ръкав и без да разберем как, изтегли от него тънко пластмасово фолио. Като опитен фокусник той продължаваше да вади още и още от блестящия във всички цветове материал, докато накрая покри почти половината от масата. Изведнъж пред нас се откри прозорец към Вселената. Чужденецът се наведе над него и ни даде урок по висша астрономия на нас, неграмотните.

— Тук Земя, там Слънце, там Портата. Тук Черен великан, там Крион.

Картината на Слънчевата система не бе съвсем правилна. Посочих с пръст върху масата.

— Къде е Юпитер? И какво означава тази черна сфера?

Още докато питах, предположих какъв ще е отговорът. Бяха превърнали Юпитер в черна дупка.

— Сега го наричат Портата, защото представлява вход към други светове — изкоментира Джетро. А моят учител се усмихна.

Малката искра на един космически кораб проблесна и се хвърли право в чернотата на Портата — и веднага след това се появи от Черния великан.

Непознатите не скриха детинското си удоволствие от това, как ние се отдръпнахме. И в действителност Дъждоносеца гледаше така, като че ли магьосникът от съседното племе му бе обяснил, че дъждът пада отдолу нагоре от самото начало на света. Колко добре го разбирах!

— Те са тук, за да подготвят строежа на междинна станция в галактическата транспортна система.

Клик! Клик!, чуваше се от въздухоподаващите отвори. Вече не следях отговора. Значи така изглеждаше победата над пространството, съвсем различна от тази, която си бях представял в мечтите за бъдещето. Въпреки раната си станах и се приближих до стъклената стена, зад която гущерът клечеше скучаещ на един обвит в лиани клон. Да, бяха победили пространството, но вече не оплакваха мъртъвците си, помислих си аз без някаква особена връзка. А по-точно разгледано, те самите бяха загинали при втурването им през Портата. Последната мисъл изговорих гласно.

Те се засмяха. Естествено корабът е бил разрушен, разложен на модулиран във времето лъч маса. Джетро превеждаше със запъване и пропуски. Ако се вземат обаче под внимание няколко прости закона на физиката, в изходната сингулярност на Портата като единствено възможен протича обратният процес. Отново се изгражда точно същият кораб само с едно-две квантови смущения. Джетро пое демонстративно дъх, когато свърши.

Още ред въпроси изгаряха езика ми. Как така бяха пристигнали точно на желаното място, а не на някоя друга черна дупка, как е възможно въобще излизането от нея и дали не се страхуваха от модулацията… Обаче замълчах, защото не исках да правя впечатление на дивак, който не разбира как радиото взима думите от въздуха.

— Значи вие сте нашата смяна — заключи Оборе. Момичето се изкиска и каза няколко думи на Джетро.

— Никаква смяна няма да дойде — преведе той колебливо.

Върнах се обратно на мястото си, без да мога да повярвам. Под масата натиснах с длан превръзката, за да намаля пулсирането на раната. Момичето отново отпи от сока, който очевидно бе прекалено лютив за нея, а мъжът взе да подражава на сбръчканото ми от болка изражение на лицето, след което се усмихна безмълвно. Ядосан отдръпнах ръката си.

Взех листа хартия и нескопосано нарисувах на него как каца „Клавдий Птолемей“. Резултатът бе, че момичето безцеремонно ми се изсмя.

Все още развеселена, тя поглади с два пръста фолиото. В зрителното поле се изтърколи Черният великан, а покрай него и една слабо светеща звезда: Крион. След това по изкривена орбита към Черния великан се спусна астероид, оцветен в яркочервено и бе погълнат от Шварцшилдовата сфера. В този момент изглеждаше, че Черният великан ще се пръсне. За части от секундата Крион бе залят от разпокъсана чернилка, която обаче веднага се оттегли назад. Но цифрите в горния ляв ъгъл на екрана се бяха променили.

— Вие сте били запратени 500 години напред в бъдещето, а дори не сте го и забелязали. Ами да, с вашите примитивни инструменти! — Момичето се забавляваше чистосърдечно.

Седях в лечебницата и развивах превръзката от крака си. Пресилването през последните часове не беше повлияло добре на процеса на оздравяване. Раната бе влажна и на много места светложълтата изкуствена коричка се бе накъсала. Стиснах здраво устни и отстраних остатъка от нея.

Вратата се отвори и влязоха Джетро и момичето.

— Това помещение също няма да ни трябва — разбрах аз, а погледът й подсказваше, че смятаха нашите свръхмодерни медицински апаратури и инструменти за усъвършенствувани средства за измъчване. Реших да не обръщам никакво внимание и на двамата и разкъсах опаковката на един нов бинт.

— Тя пита какво увиваш там — обърна се към мене Джетро.

— Ами че кажи й — отвърнах рязко.

Момичето се наведе над крака ми и с инсцениран ужас притисна ръка към устата си. После отстъпи крачка назад, като че ли болката можеше да се прехвърли и на нея. След кратка размяна на думи с Джетро тя ми показа, че трябва да се откажа от старовремските си фелдшерски методи. От ръкава на облеклото й се плъзна къса метална тръбичка. Тя я подържа над раната и от нея потече блещукаща сива маса, която се разтягаше и разтягаше, докато покри тъканта като млечнобяла медуза. Чувствувах как от нея се излъчва топлина.

Момичето прибра тръбичката и веднага загуби интерес към мен и моя крак.

— Станцията е построена погрешно. Планът й не отговаря на данните от архива на флотата.

До ушите ми достигаха отделни изречения. Топлината се превърна в горещина, а после — в изгаряща, поразяваща болка.

— И наблюдателната ви зала е излишна. От оранжерията ще трябва също да се откажем. Един хипноблок за почивка стига.

Да се откажем от оранжерията! Дори и най-малката станция, обитавана от хора, притежаваше собствена оранжерия, парченце природа, късче Земя.

— Оранжерията ще остане — казах аз високо.

— Успокой се, Дамян — наведе глава към мене Джетро. — И не се възбуждай много.

— Оранжерията ще остане — промърморих твърдоглаво аз.

— Вдругиден отлитаме обратно за Земята. Освен това си спомни какво каза Дъждоносеца.

Дъждоносеца! Той ни бе заклел да се отнасяме към хората от бъдещето приятелски и внимателно и да не накърняваме чувствата им с никакви забележки и непредпазливи въпроси. Техните чувства! Но същите чувства би могъл да има и един робот.

Странната медуза върху крака ми стана светлорозова, затова пък бедрото ми бледнееше ли, бледнееше. А сърцето ми биеше като лудо. Чувствувах, че не след дълго ще изпадна в безсъзнание и се хванах здраво за стола си.

— А за какво ви е нужна всекидневната? Обзавеждането й можем да демонтираме за някой музей… И…

Джетро кимаше при всяка нейна дума. Не можех да потискам повече болката и изохках.

— Освен това така наречената ви оранжерия може да разпространява болести. Най-добре ще е, ако я замразим с хелий… Чуй го, слушай какви странни звуци издава, почти като климатичната ви инсталация.

Джетро сложи предпазливо ръка на рамото ми. Цялото ми тяло трепереше.

— Охкане? Какво е това? Искаш да кажеш, че изпитва болка? Но това не е възможно!

Тя клекна пред мен и ме погледна в очите.

— Наистина, зениците му са се свили. Странно…

Тя изкриви лицето си, сякаш сама страдаше. Джетро потърси в аптечния шкаф някакво средство за успокояване на болки. Но в този момент вече бях преодолял кризата, ръцете ми се отпуснаха вяло надолу, чувствувах се изтощен, но приятна топлина изпълваше крака ми. Нараненото място бе покрито с нежна розова кожа. А на пода потреперваше лечителната медуза, не по-голяма от топка памук.

— Наистина ли те заболя? — попита тя загрижено след това. — Нима не функционира инверсният ти рефлекс?

Гледах втренчено зигзагообразната граница на розовата повърхност на кожата. Гостите бяха толкова различни, толкова неразбираемо чужди.

Момичето сви устни и поклати глава, след което заситни към вратата покрай издадената напред лицева част на медицинския апарат. Джетро я отвори галантно.

— Джетро, само за момент — извиках аз след него.

Той и прошепна нещо и се върна.

— Е, завиждаш ли ми?

Махнах с ръка.

— Струват ми се страшни, Джетро. Освен това са очевидно по-напреднали от нас във всяко отношение. Чувствувам се като неандерталец.

— Това са безсмислици. Естествено в началото се получават недоразумения. Но вече сме преминали този етап.

— Знаеш ли какви изненади ни чакат още? Как се разполагат със станцията ни — без капка чувство! Най-добре е изобщо да не се връщам на тяхната Земя.

— Дамян — рече ми настойчиво и тихо той, — какво искаш всъщност от тях? Да се държат като прапрадядо си? Или искаш да живееш в някакъв временен оазис?

Опипах внимателно новата кожа и си помислих: „Той те смята за изкуфял старец. А ти си си го заслужил.“

— Те не са като нас, Джетро. А това обратно пътуване, това пропадане в Черния великан — то е самата смърт. Ако те могат да я посрещнат равнодушно, то аз не мога.

— Смърт, но и възкръсване, когато корабът ни излезе от Портата. Така е! — Той приближи лицето си толкова близо до моето, че усещах топлия дъх на думите му. — Те имат съвсем друга житейска философия, по-прогресивна и по-висша, и ние ще трябва също да я възприемем. И колкото по-рано, толкова по-добре. Като учени трябва да умеем да отхвърляме остарелите хипотези на боклука.

Остарели хипотези! Вероятно и човечността спадаше в последно време към остарелите хипотези!

 

 

Всичко в мен се надигаше. Не исках да се връщам на тази с 500 години по-модерна, с 500 години по-чужда Земя. И все пак сега, 48 часа по-късно, стягах багажа си в кабината.

Не изпитвах ни най-малкото желание да си представям какво би ме очаквало на Земята. По-рано мечтаех за успехи от резултатите на изследванията и теориите ни, но сега бих се завърнал в най-добрия случай като изследователски обект за историците на някой университет. И нямаше да видя нито един приятел, нито един познат. Вместо това щях да срещам нов вид хора — лекомислени, студени и обзети от повърхностна радост, които щяха да си останат неразбрани за мен. Достатъчно бях научил за тях, за да ги отблъсна.

Оборе, който седеше на леглото ми с кръстосани един връз друг крака, слушаше търпеливо горчивите ми слова. Те не му оказваха абсолютно никакво влияние. Дори тъкмо обратното. Колкото повече се разпалвах, толкова по-широка ставаше усмивката му, докато накрая той не издържа повече да мълчи.

— Дамян — рече той тайнствено, — когато свършиш с речта си, ще ти направя едно предложение.

Внукът на един Дъждоносец се опитва да се занимава с магии, помислих си аз с досада, като се качих на стола, бръкнах в надстройката на гардероба и свалих, оттам космическия си куфар. Куфарът, който представляваше един сребърен цилиндър, се различаваше малко по функции от скафандрите: той служеше за изолация, вътрешността му бе климатизирана и го управляваше микрокомпютър.

Но аз не бързах да отворя блестящата бъчвичка. Мисълта за обратния полет ме изпълни отново с ужас. Да се хвърля просто в Черния великан, в самата му среда, както в най-страшните ми кошмари! Това означаваше смърт и нищо друго — мразех Джетро за безчувствеността му, с която бе преодолял този проблем, и за готовността му да отхвърли всичко, само и само да не бъде обвинен в назадничавост. Ключалката на куфара се отвори рязко.

В носа ме удари миризмата на мухъл. На дъното на куфара лежеше пожълтял вестник. Аз го извадих, разгледах Лунната база и онази снимка, която ме показваше сред стари познайници. Пелвис, Яна, Харод — всички те се бяха превърнали на прах, отнесен от времето. А вестникът би трябвало да принадлежи като исторически документ на музея. Подадох го мълчаливо на Оборе, който го разлисти разсеяно.

После прибрах в куфара дребните си вещи, дрехите, прецизно подготвените ми статии и доклади, с които бях искал да предизвикам сензация сред теоретиците, таблицата с речевата трансформация и статуетката на Ганеша, която ме придружаваше, откакто бях напуснал Земята.

Обърнах се, изпълнен с очакване, към Оборе. Дъждоносеца не бе помръднал от мястото си дори на милиметър. Той ми върна вестника и протегна ръка към статуетката, взе я и кимна утвърдително в знак на съгласие.

— Знаеш ли, Дамян, и на мен не ми харесват хората от бъдещето. И вероятно бих се отчаял като тебе, ако нямах известна надежда. Ние съдим за новите жители на Земята по тези двамата, които видяхме тук при нас. А те в никакъв случай не са африканци. Аз съм твърдо убеден, че хората от моето племе ще се държат по съвсем друг начин. Макар и да ми разказаха, че понастоящем в Африка се намират най-високо развитите промишлени предприятия, аз познавам сънародниците си.

Оборе бе скочил на крака и като заклинател държеше Ганеша пред очите ми.

— Спомням си за няколко села в родината ми, които по мое време са били посетени от не повече от трима европейци. Климатът и скритото им местоположение, разбираш ли… Когато се върна на Земята, ще се отправя да ги търся. Не искаш ли да ме придружиш? Моите сънародници са си останали хора, каквито харесваш, това ти го обещавам. Въздъхнах.

— Само си въобразяваш, Оборе. Петстотин години са твърде дълго време.

— Дори ако междувременно живеят в най-модерните градове и работят в най-страхотните заводи, те са други, повярвай ми, Дамян.

Той постави Ганеша върху бъчвичката и се измъкна от кабината ми. „Във всеки случай, помислих си, ако го последваш, най-малкото няма да бъдеш оставен да се оправяш сам.“

Бутнах куфара в един ъгъл, но срещнах някакво съпротивление. В ъгъла лежеше една мишка-чистач, вкаменена и мъртва. Беше пропуснала да се презареди от някой контакт.

Покрай мен една ръка се протегна към статуетката на Ганеша. Подскочих от ужас. Чужденецът бе влязъл в кабината. Пращенето на климатичната инсталация бе заглушило стъпките му. Той разгледа Ганеша от всички страни и ме попита нещо. Нямаше нужда да се консултирам с таблицата си, за да го разбера. С две-три думи му обясних, че богът с глава на слон покровителствува науката и новите начинания.

— Суеверен ли си?

Отрекох естествено.

— Вие използвате невероятно примитивни и неудобни уреди, летите из Вселената с космически кораби, които достигат целта си само по случайност. — Той трябваше да повтори думите си. — Разбира се, необходимо е време, за да се развие техниката, но това, че вие дори в мислите си си служите с магически категории…

Той ми хвърли поглед, пълен със съчувствие. Ядосано издърпах Ганеша от ръката му и я поставих в куфара.

— Може да сме примитивни и изостанали, може да мислим още за магии… — Отхвърлих всякакво препоръчвано чувство за такт. — Но в едно нещо стоим над вас. Ние все още се отнасяме с внимание към останалите хора, все още можем да ги разбираме и да им съчувствуваме.

Да защитавам своето време срещу свръхмогъщото бъдеще, означаваше да се бия с вятърни мелници, но не можех като Джетро да се реша просто на безусловно пригаждане към новото. Чужденецът ме слушаше с игрива усмивка.

— Може би не сме толкова всезнаещи като вас, но затова пък ближните ни представляват нещо за нас и ние не оставяме мъртъвците си просто да лежат — като животни.

Той ме изгледа изумено.

— На връщане ще вземем, разбира се, енграмата му, студът тъй или иначе я е консервирал.

— Но той е мъртъв! — рекох аз недоумяващ.

— Как така мъртъв? — той се облегна пребледнял на стената.

Почувствувах се вече несигурен и извадих накрая трансформационната таблица от куфара.

— Къде ти е кристалът? — Гласът му звучеше кухо, празно.

— Кристалът? — попитах аз в отговор.

— Нима нямаш кристал?

— Не, защо?

Той като че ли се смръзна, ризата му, която поначало бе с къси ръкави, се разтегна и удължи, покри врата му и здраво прилепна към китките му.

— Та това е ужасно — промълви той.

После извади едно миниатюрно апаратче от ръкава си и каза няколко думи в него, бързо, насечено, така че не можеха да бъдат разгадани.

— Значи ти си оригиналът? И си посмял да излезеш в космоса с вашите ненадеждни кораби, готов всеки момент да умреш завинаги?

Какво можех да му отвърна? Нерешително оставих куфара да се затвори.

Като разказваше обстоятелствено, той ми обясни всичко. Неговият оригинал живял преди около двеста години. От него бил изготвен един кристал, който представлявал практически неразрушим запис на тялото и духа му и от който могат да се възпроизвеждат произволен брой копия — хора на съответната възраст, идентични до последната клетка с оригинала. Ако загине някое копие, загубата не е по-голяма, отколкото на една снимка, чийто негатив човек все още притежава.

Подробностите на обясненията ми убегнаха, като например как бе възможно да се използва енграмата на едно починало копие за актуализиране на кристала. Във всеки случай той имаше поглед върху двестате години живот на оригинала и различните му копия. „Атомната обвивка“ нямаше никаква стойност за него, стига само да се запазеше съзнанието.

Седнах върху куфара, тъй като се чувствувах слаб и ми се виеше свят. Хвърлен във въртопа на безбрежните води на бъдещето… А новите ми съвременници ми изглеждаха като най-екзотичните извънземни, в чиято епоха нямаше да се чувствувам у дома.

Чужденецът ме наблюдаваше плахо и същевременно бащински, след което ме потупа любезно по рамото и каза:

— До космическите полети не се допускат оригинали. Няма да ви върнем на Земята.

 

 

Звездното стълпотворение на Млечния път светеше ярко през прозореца. Черният великан залезе, току-що последната дъга от чернотата му се скри зад студения хоризонт.

Оборе седеше в креслото си отпуснат, безмълвен Дъждоносец, чиито облаци се бяха изпарили под яркия блясък на слънцето. Дори Джетро не казваше нито дума. Изглежда, само момичето не искаше да забележи покрусата ни.

— Почакайте, докато инсталираме тук записващо устройство за кристали…

Знаех, че това не беше изход от положението. Със старите ни тела ние нямаше да можем да напуснем до самата си смърт заобикалящия ни замръзнал свят, независимо къде щяха да се разхождат „копията“ ни преди и след този момент. Макар и светът на бъдещето, и полетът към него да ме бяха хвърлили в страх и ужас, доживотният затвор на Крион ми се виждаше като ад. Съвсем ясно си представях последната забележка в дневника на станцията, сякаш бе пред очите ми: „И така те останаха в станцията, наблюдаваха гущерите в оранжерията, водеха вечно едни и същи разговори, опияняваха се от все същите спомени за една отдавна изчезнала Земя. И ако не са умрели…“ Горчив край, ето какво ни очакваше.

В яда си Джетро удари с отворена длан по масата.

— Ами ако настоявам да летя с тях?

Оборе махна уморено и Джетро, който бе скочил предизвикателно, се свлече отново на стола си.

— За тези няколко години, докато сте живи, няма да променяме кабините ви — опита се да ни утеши чужденецът.

Едва бе завършил изречението си и момичето бръкна в ръкава си, откъдето извади фолиото.

— Приемаме някакъв сигнал — промърмори то, — към нас се приближава чужд кораб.

То пъргаво разпъна върху масата фолиото, което се освети при изглаждането му. Картината, която ни показваше с болезнена яснота, но все пак в равнинна проекция, познавахме вече добре.

— Здравейте, как сте там на айсберга? — ни поздрави Руис-Шиджара, командирът на „Клавдий Птолемей“. — Подготвяйте всичко за посрещането, ще кацнем по разписание.

Двамата чужденци отвориха уста от смайване. Аз бях загубил междувременно способността си да се учудвам и дори самата Земя лично да бе оповестила пристигането си, приемах всичко за възможно, никаква логика не бе вече в сила…

— Какво има? — попита след няколко секунди Руис-Шиджара. — Проблеми с предаването ли имате? Не долавям никакво радиоизлъчване! Оборе, стари Дъждоносецо, обади се! — той изруга и изключи.

Климатичната инсталация изпъхтя шумно, след което дълго време бе задавена от кашлица. От въздушния отвор се разлетяха малки пластмасови парченца.

— Трябваше да поправим антените — рече Оборе загрижено. Около ъгълчетата на устата му заигра слаба усмивка: очакваният дъжд заваля. После се обърна към чужденците: — Не можете ли да излъчите отговор от наше име?

Едва сега те отново се раздвижиха. Изтърсиха от ръкавите си фолия, малки, подобни на изрезки уреди и нишки с метален блясък. Те направиха знак на Оборе да се наведе над фолиото, което служеше и за екран, и да говори направо в него.

Докато установявахме контакт с Руис-Шиджара, пръстите на чужденците се плъзгаха по миниатюрните апаратчета. Присвяткваха светлинни сигнали правеха се изчисления, извеждаха се данни, водеха се разговори с техния кораб.

Аз се облегнах назад в креслото си и не можах да удържа повече широката си свободна усмивка. Въпреки цялата им безкрайно по-съвършена техника те се бяха отклонили по погрешка в полета си на не по-малко от пет века в миналото.

— Трябваше да забележите отклонението много по-рано — обърнах се триумфално към тях. Момичето откъсна очи от инструментите си и повдигна вежди.

— Не, не с вашите свръхчувствителни измервателни инструменти, а с малко логика. Вие се оплакахте, че планът на станцията не отговаря на документите. Разбира се, че не отговаря, защото той тепърва ще бъде променен.

Очите й подсказаха, че тя не ме слуша. Нейният другар й подаде едно апаратче.

— Моля, ако искате да знаете, по време на транзитния ни полет се случи да придобием още малко маса. По този начин отправната система се е извъртяла. Това обяснява отклонението. — И после добави почти шепнешком и толкова бързо, че едва успях да го разбера: — Не искам да оставам в това време. Те са толкова трезвомислещи, толкова безрадостни.

Аз погледнах към него и за пръв път почувствувах, че нещо ме свързва с този чужденец.