Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свидетели на времето
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,4 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Magna Aura (2008)

Издание:

Георги Стоев. СИК. Книга втора

Поредица: Свидетели на времето

Под редакцията на: Владо Даверов

Издателство: Световит, 2007

ISBN: 9549761290

История

  1. — Добавяне като отделен текст; беше при № 5496

Глава III

Отношенията между Маджо и Маргина бяха твърде сложни. Първият поддържаше връзките с Гоцев и изграждаше имидж на бизнесмен от европейска величина. Вторият обаче беше истинското лице на фирмата, страшилище за улицата и кошмар за полицаите. Всеки от двамата изпитваше респект от другия, но очевидно се обичаха. Всъщност Маджо държеше сделките с петрола, които носеха големи пари, но ги делеше с останалите акционери. Нямаше никаква официална длъжност. А Маргина се водеше президент на застрахователното дружество. И там командваше еднолично.

— Чуй ме сега, Маргин! — предупреждаваше го преди всяко общо събрание Маджо. — Може и да ти се поскарам пред другите, обаче трябва да ми пазиш авторитета. Тая пасмина се държи здраво само с единоначалие.

— Върши си работата — повдигаше равнодушно рамене Маргина. На него никой не можеше да му бъде началник. Знаеше го той, знаеха го и другите.

Димата не вярваше на никого от съдружниците си. Съзнаваше прекрасно, че са го приели във фирмата поради благоволението на Маджо, но никак не му се вярваше то да е вечно. Виждаше добрите качества в Маргина — смелостта, куражът, с който се изправяше срещу всяко предизвикателство и в известен смисъл доблестта му, но също не му се вярваше това да е вечно. На останалите не обръщаше никакво внимание. Всъщност Димата попадна в компанията предимно заради личните си качества. Въртеше с лекота невероятни интриги и в главата му винаги имаше поне две резервни комбинации за печелене на пари. Беше умен и находчив, което го правеше нужен. Но беше също така коварен и недоверчив, което го правеше опасен. Едноличната му фирма стана надзорник в застрахователната компания. Нито една сделка не можеше да мине без негово знание. Така получи пълен контрол над потока от пари, без да се води официално втори човек.

Сравнен с него Маргина изглеждаше като кротко и добро момче от провинцията. Това разбира се, не беше вярно. Маргина все още се изживяваше като бивш полицай, уважаваше реда и се отнасяше добронамерено към бившите си колеги. Никой не смееше да му поиска пари, обаче се случваше той сам да спре край някой патрул и да хвърли пачка долари:

— Да има за дечицата…

Офисът на застрахователната компания разполагаше с президентски кабинет, в който Маргина приемаше само официални гости. През другото време стоеше в общата стая на Поли и Димата и си убиваше времето с празни приказки. Всъщност голямата работа вършеше Поли. Другите спяха до обяд, прескачаха до офиса, колкото да напомнят, че са шефове, избираха си някоя приятна кръчма за следобеда и се връщаха привечер. Нямаха представа, че Поли записваше всеки техен разговор. Той се стремеше да знае всичко, което става във фирмата и наистина бе най-информиран от всички.

В един прекрасен ден на Поли му се наложи да излезе спешно. Маргина тъкмо беше дошъл на гости. Димата отваряше бутилка уиски. Поли бързаше, обаче не забрави да включи касетофончето. На другия ден чу следния разговор:

— Тоя за какво го държим тук? — подхвана Димата. — Като змия в пазва е.

— Недей така, Дима! — спря го Маргина. — Поли върши цялата работа.

— Не вярвам човек като него да бачка за толкова малко пари.

— Защо да са малко? Нали сме му дали наркотиците на улицата?

— От наркотиците се печели колкото за семки.

— Гледай си паничката Димчо. Престани да се вторачваш в чинията на другите.

— Като си толкова гявол, знаеш ли къде отиде Поли сега? — присви устни Димата. Той говореше бързо и енергично, сякаш искаше да каже всичко, което знае накуп.

— Нито знам, нито ме интересува.

— Отиде при Владо Фибъра.

— Фибъра е в Бразилия — изгледа го съмнително Маргина.

— Тук е мой човек! Както виждаш и ти не знаеш всичко! Фибъра беше странна фигура. Преди години го наричаха още Дъстин Хофман поради поразителната му прилика с американския актьор. Още преди това го знаеха като Владо Бореца, а всъщност беше сол—ташак на Жоро и го следваше неотлъчно. Митичният му образ се градеше върху едно измислено убийство.

След като Жоро излезе от затвора, двамата обикаляха денонощно софийските кръчми. Една нощ срещнаха в полутъмен подлез неколцина пияни мъже и Малкия Черешар се заяде с тях от скука. Искаше му се да се сбие с някого. Те обаче се оказаха корави копелета. Изобщо не се огънаха. Започнаха да го налагат яко, докато Фибъра подскачаше около тях като паяк. Жоро не беше от страхливите. Извади ножа си и преряза гърлото на единия от противниците си. Другите тутакси се разбягаха. В подлеза останаха само той и неговия лакей Владо Фибъра.

— Слушай ме добре сега, Дъстин Хофман! — хвана га за яката Малкия Черешар. — Ти поемаш цялата вина. Мен ме няма в този подлез.

— Добре, Жоре! — сви се страхливо Фибъра.

На другия ден обаче отиде при брат му Васил и разказа цялата история открай докрай. Васко побесня. Кръстоса стаята си десетина пъти преди да вземе решение.

— Виж какво, гнусно лайно! — удари с юмрук по бюрото си. — Давам ти петдесет хиляди долара да се махнеш оттук завинаги. И да не си продумал!

На Владко му омекнаха краката от изненада. През целия си живот той не беше виждал повече от десет лева накуп. Привидя му се огромен бизнес в далечни страни, сред екзотични народи.

— ОК, шефе — съгласи се той. — Няма да те предам. Още същата седмица замина за Бразилия, но само след година се върна по-беден отколкото е бил дори в детското си креватче. Беше похарчил всичко до цент заедно с дузина международни бандити. Единствената му придобивка се явяваше полуфалшив аржентински паспорт, с който можеше засега да се придвижва нагоре—надолу по света.

Димата обаче отново стана жертва на своята мнителност. Появяването на Фибъра не му изглеждаше случайно. Смяташе, че се е завърнал в България, за да прокара нов канал за наркотици и Поли участва в него. А всъщност Поли само искаше няколко паспорта от латиноамериканския свят.

— Колко можеш да ни изкараш? — питаше той Фибъра и го гледаше изпитателно отгоре надолу.

— Колкото кажеш — лъжеше Владко. — Аржентински, бразилски, парагвайски, мексикански, нямаш никакви проблеми. — Беше толкова огладнял горкия, че обещаваше каквото му падне.

— От всички по един — отсече Поли. — Искам ги до една седмица.

Димата влезе лесно в дирите на Фибъра и го покани в заведението, което държеше заедно с Маргина и Маджо — „Тримата мускетари“. Управляваше ш една опитна и много красива дама. Курва още от комунистическо време, работила дълго време за Държавна сигурност. Казваше се Бианка. Настани ги в служебното сепаре на СИК и веднага прати най-добрите сервитьорки да ги обслужат.

— Я ми кажи, какво правиш в България? — тръгна директно Димата.

Като бивш пънкар и играч на джаги, той не разбираше нищо. Нито от дипломация, нито от конспирация.

— Развявам се — ухили се Фибъра. Мишата му физиономия излъчваше лукавство по навик, иначе казваше истината.

— Знам го аз т’ва „развявам се“. Въртите с Поли сделка за милиони.

— Е — прибра главата си между раменете Владко. Учуди се дали пък наистина не въртят сделка за милиони, макар да знаеше, че става дума само за четири паспорта.

— Колко бяло можеш да внесеш?

— Колкото искаш — подскочи Фибъра. Веднага му стана ясно накъде бие Димата.

— Сериозно?

— Напълно сериозно. Само трябва да ми дадеш някакво капаро.

Димата веднага сглоби поредната си комбинация. Нямаше да е лошо този балък да внесе стотина килограма кокаин и след това да го убият като гарант по сделката. После го огледа внимателно и видя, че е толкова парцалив, колкото беше преди да замине за Бразилия. И веднага сътвори втора комбинация.

— Ти по-рано се занимаваше със сериозни неща? — наля му уиски в чашата той.

— Отдавна беше — наведе скромно глава Фибъра.

— Виждаш ли се със Жоро?

— Е, той не ми обръща никакво внимание…

— Защо не го убиеш? — прошепна му в ухото Димата. — Ще изръсим от Маджо много пари и ще делим на две.

— Дотам ли го докарахте? — сепна се Фибъра. — Да се избивате един друг?

Димата замълча и огледа разсеяно заведението. Около кола се въртеше Поли, гаджето на Поли.

— Искаш ли я тази? — тупна по гърба той Фибъра. — Аз черпя.

— Не е лоша — кимна Владко.

Димата понечи да стане, но изведнъж се сети, че той все още не е чукал Поли, гаджето на Поли.

Танцьорките знаеха много добре какво се иска от тях. Едно кимване ги сваляше до тоалетната на долния етаж, където обслужваха най-важните клиенти. Димата направи точно това. Той не обичаше да го гледат в очите долнопробни курви. Чукаше ги винаги отзад.

— Но аз съм гадже на Поли! — проплака Поли.

— Аз пък съм ти работодател! — вдигна си ципа след като свърши Димата. — Мога да те уволня, когато си поискам.

— Не ми пука, че ще ме уволниш. Аз и без друго съм тук насила — изкикоти се мадамата.

— Нищо ти няма — изкачи се нагоре по стълбите Димата. — Оправи си прашката и се връщай на пилона!

Когато се качи отново в сепарето, завари Фибъра по-смачкан дори от най-тъжния си период. Носът му беше пораснал поне с два сантиметра, а ушите му висяха като на улично куче. Половината от бутилката видимо беше в него.

— Спокойно, тарикат — плесна го зад врата Димата. — Бягай зад бара, там те чака изненада!

Изненадата се оказа самата управителка. Смъкна му ципа с професионална ловкост и за секунди му извъртя такава свирка, че Фибъра забрави дали е още в Бразилия или се е върнал вече в България. По едно време се чудеше жив ли е още.

Долази в сепарето съвсем прималял. Димата за втори път го шляпна зад врата и му се изсмя в лицето.

— К’во става бе, бразилец?

— Ще го убия! — процеди Фибъра. Погледът му беше изпразнен от съдържание. Дори сам не си вярваше — Ще го убия!

Този път отпи уиски от бутилката и така приключи вечерта.

На другия ден главата му бучеше като нафтова печка. Повъртя се около центъра, изпи три кафета и накрая взе такси към офиса на Жоро. Не беше от най-умните, но се сети, че само едно нещо може да му спаси живота Трябваше първи да съобщи кой, как и по какъв начин иска да го убие.

Малкия Черешар обаче не беше канцеларист. Трудно се задържаше на едно място. Нямаше го в офиса и никой не знаеше къде точно се намира.