Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жемчужина, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Корекция с внимателно изчитане
sir_Ivanhoe (2011 г.)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2011 г.)

Издание:

Съветска фантастика

Съветска, второ издание, литературна група IV

Съставители: Станка Пенчева, Любен Дилов, Огнян Сапарев

 

Редактор: Станка Пенчева

Редактор от издателството: Здравка Петрова

Художник: Радина Цачева

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Ирина Йовчева

Коректор: Олга Цанова

Дадена за набор на 15.VII.1980 г. Излязла от печат на 30.XI.1980 г.

Издателски № 1638. Формат 84x108/32

Издателски коли 24,36. Печатни коли 29. У.И.К. 24,95

Цена 3,05 лева

Издателство „Хр. Г. Данов“ — Пловдив, 1980

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив, 1980

 

Генрих Альтов. Богатырская симфония. Библиотека современной фантастики, т. 14. Москва, „Молодая гвардия“ — 1967 г.

Александр Беляев. Невидимый свет. Собрание сочинений, т. 3. Москва, „Молодая гвардия“ — 1964 г.

Дмитрий Биленкин. Принцип неопределëнности. Место в памяти. сб. „Проверка на разумность“. Москва, „Молодая гвардия“ — 1974 г.

Кир Булычëв. Можно попросить Нину? сб. „Люди как люди“. Москва, „Молодая гвардия“ — 1975 г.

Илья Варшавский. Побег. Сборник. „Фантастика“. Москва, „Молодая гвардия“ — 1969 г.

Илья Варшавский. В атолле. Библиотека современной фантастики, т. 14. Москва, „Молодая гвардия“ — 1967 г.

Север Гансовский. Полигон. Библиотека современной фантастики, т. 15. Москва, „Молодая гвардия“ — 1968 г.

Геннадий Гор. Картина. Повести и рассказы. Ленинград, „Художественная литература“ — 1973 г.

Михаил Грешнов. Дорогостоящий опыт. сб. „Волшебный колодец“. Москва, „Молодая гвардия“ — 1974 г.

Владимир Григорьев. Рог изобилия. Библиотека современной фантастики, т. 15. Москва, „Молодая гвардия“ — 1967 г.

Валентина Журавлëва. Нахалка. Библиотека современной фантастики, т. 14. Москва, „Молодая гвардия“ — 1967 г.

Александр Казанцев. Взрыв. Библиотека современной фантастики, т. 14. Москва, „Молодая гвардия“ — 1967 г.

Виктор Колупаев. Жемчужина. сб. „Случится же с человеком такое!…“. Москва, „Молодая гвардия“ — 1972 г.

Ольга Ларионова. У моря, где край земли… сб. „Вторжение в Персей“. Лениздат — 1968 г.

Игорь Росохватский. Тор I. Библиотека современной фантастики, т. 14. Москва, „Молодая гвардия“ — 1967 г.

Владимир Савченко. Вторая экспедиция на Странную планету. Библиотека современной фантастики, т. 14. Москва, „Молодая гвардия“, 1967 г.

Вадим Шефнер. „Скромный гений“. сб. „Скромный гений“. Москва, „Молодая гвардия“ — 1974 г.

Аркадий Стругацкий, Борис Стругацкий. Малыш. Две повести. Изд. „Детская литература“, Ленинград — 1975 г.

Анатолий Днепров. Лицом к стене. сб. „Формула бессмертия“. Москва, „Молодая гвардия“ — 1972 г.

Юрий Медведев. Чëртова дюжина Оскаров. Журнал „Техника молодëжи“, № 2 — 1977 г.

История

  1. — Добавяне

— Сега си отвори очите — тихо й каза Той на ухото.

Тя Го послуша, широко отвори и без това огромните си черни очи и се задъха от радостното учудване, което обзе цялото й същество.

Точно над Нейната глава сияеше спираловидна галактика с десетки изящно извити ръкави. Тя се превъртя презглава на сто и осемдесет градуса и спиралата се оказа под краката И. Но затова пък сега пред очите И с блясъка на милиарди звезди искряха два кълбовидни рояка. Тя се извъртя едва-едва и пред Нея се появи сплеснатият диск на четвъртата галактика. Още малко надясно. Каква красота! Те се намираха в края на петата галактика. Ето огромния колкото половината небе Млечен път!

Притаила дъх, Тя гледаше като омагьосана този блестящ, искрящ свят, който водеше някакъв собствен, странен живот. И Той хвърляше от време на време любопитен поглед наоколо. Но цялото Му внимание беше погълнато от Нейното лице посред черната вълна на косите. По него ясно се долавяше усещането за красотата на всичко наоколо и тъжната мисъл, че това скоро ще свърши. Очите И, обкръжени от гъстите като трева ресници, се стараеха с един поглед да обхванат и запечатат навеки ВСИЧКО.

После ги обхвана нещо като леко опиянение. Те вдигнаха ръце над главите си и светът стана послушен на Техните желания. Играеха си с галактиките, майсторейки причудливи, заплетени криви. Те можеха да им сменят местата, да ги карат да се въртят във вихрен танц. Те запалваха свръхнови звезди, сблъскваха един с друг цели светове, изтръгвайки от тях фонтани негаснещи искри, и дори с един замах изтриваха цялата картина на Вселената, като затваряха за секунда очи.

Така мина час. Той леко Я докосна по рамото и каза:

— Все още не сме решили. Ще летим ли?

— Да летим — отвърна Тя и Те се понесоха към най-гъстото струпване на звезди, които внимателно се отдръпваха при Тяхното приближаване.

Тя беше по-слаба от Него и изостана. Той почти веднага усети Нейното отсъствие, поспря се, повика Я, но не получи отговор. Тя Го бе чула. Но на Нея просто й мина през ума, че е сама в космическото пространство и че (а то си беше истина) не знае пътя към Слънцето и Земята. Сладкият ужас на приключението сви сърцето И, но неговият глас беше вече толкова тревожен, че Тя не можа да продължи играта и като се появи внезапно от черната пустош, обви гърдите Му с малките си здрави ръце. Той смръщи вежди и й каза нещо сериозно и поучително. Тя се разсмя. Той стисна ръката й в своята и повече не я пусна.

— А как ще я вземем с нас? — попита Тя.

— О! — загадъчно отговори Той. — Харесва ли ти тази?

Прелитайки покрай звездата Бетелхайзе, Те се спряха за малко.

— Не — отвърна Тя. — Отдалеч е хубава, но отблизо виж каква е ронлива. Пък е и много голяма. Как ще побереш такова нещо в нашата стая?

— Права си — съгласи се Той и Те се понесоха по-нататък.

Алгол я изплаши със своя червеникав цвят. А Денеб просто й се досвидя: все едно да вземеш окото на прекрасна птица. Мицар вървеше заедно с Алкор, но защо са Им две? Трябваше Им само една звезда. Сириус остана на мястото си, защото в южните ширини времето беше ясно и отсъствието на най-ярката звезда от земното небе веднага щеше да се забележи. Защо да тревожат хората? Очарована от тая красота, Тя се спря пред Вега и вече щеше да каже: „Ето тази!“, но Той я дръпна за ръката и каза:

— Аз зная какво ти трябва. Да продължим!

И те отново се понесоха далече от Слънцето, разсичайки със своите здрави тела студената пустош, пронизана от безброй светещи кристалчета.

— Искаш ли Бисера от Короната? — попита Той.

— Наистина ли? — зарадва се Тя. — Искам го!

Спряха на един парсек от звездата, която излъчваше приятна топлина, и Той забеляза по лицето на своята другарка вълна на възторг и отчаяно учудване. Това бяха отблясъци от летящата насреща Им звезда.

— Това наистина е Бисерът — тихо каза Тя. — Аз разбрах. Това е Хема.

— Да, Хема е — просто отговори Той.

— Да я вземем с нас!

Те бяха вече съвсем близо до Бисера на Северната корона. Очите й се разшириха от страх пред такова огромно количество разтопена материя. А Той долетя съвсем близо и сега сякаш държеше звездата в протегнатите си нагоре ръце.

— Ще се изгориш! — извика Тя. — Трябваше да вземем поне ръкавици!

— Глупости — каза Той, като се смееше, и свали Хема от вечната й орбита.

— Но все пак тя е много голяма за нашата стая!

— В нашата стая ще се побере цялата Галактика — пошегува се Той и започна полека да притиска в шепи звездата, докато тя се превърна в малко кълбо.

— Без нея тук не е хубаво — каза Тя тъжно.

— Ще я върнем утре сутринта. Нали това е само за една нощ.

— Да, само за една нощ — печално се съгласи Тя.

На протегнатата си лява ръка Той държеше пламтящия Бисер, а с дясната здраво стискаше Нейната ръка.

Обратния път до Земята Те изминаха за петнадесет минути. Над Сибир цареше свиреп четиридесетградусов мраз, мъглата покриваше хиляди километри.

Те изскочиха от мъглата точно пред своя вход, но не успяха навреме да се спрат и блъснаха някакъв човек с космати ботуши, полушубка и еленова шапка. Човекът падна и бутилките „Столичная“ и шампанско, като звъннаха подозрително, се търкулнаха по отъпкания сняг.

— Нова година още не е настъпила, а те вече се разхождат пияни — промърмори човекът с полушубката и се наведе да вдигне бутилките. За щастие, нито една не се беше счупила. Той така и не видя пламтящия Бисер, макар и да си отбеляза машинално, че пред входа е необикновено светло.

Те се изкачиха тичешком на своя етаж — асансьорът не работеше по случай празника, — отключиха вратата на апартамента. Той внимателно сложи звездата върху пералнята, която стоеше в коридора, и започна да разтърква побелелите от студа бузи на жена си. Тя завъртя глава, засмя се и затича към банята, за да вземе топъл душ, преди да са дошли гостите.

После Те дълго избираха на кое клонче да поставят Бисера. Поставиха го почти на самия връх, но така, че да се достига с ръка. В тяхната тясна квартира можеше да се достигне с ръка и таванът. Във всеки случай, Той можеше.

Тя бързо подреди масата, а в дванайсет без четвърт дойдоха гостите: млад многообещаващ астроном с пухкава като дунапрен жена; съседът — пенсионер, бивш пожарникар, и един физик-теоретик с жена си, също физик-теоретик. Десетина минути минаха, докато се съблекат в коридорчето, помагайки си един на друг, докато извадят подаръците, докато се прегръщат и целуват. После пожарникарят каза:

— Ето че останаха пет минути!

Всички се засуетиха, жените се разтревожиха за прическите си, които не били в ред, но времето беше малко и всички побързаха да заемат местата си на масата.

Той донесе от хладилника две заскрежени бутилки шампанско, а младият астроном извърши всички необходими манипулации така ловко, че когато по радиото се разнесе гласът на диктора, който известяваше настъпването на Новата година, и се чу биенето на Кремълския часовник, всички чаши бяха пълни и се понесоха във въздуха към центъра на масата, където се срещнаха с пеещ звън.

А подир час, след като пиха и за старата, и за Новата година, за успехите, за домоуправителя и неговата жена, всички изявиха желание да потанцуват. Тя пи малко и през цялото време гледаше бавно въртящата се светеща звезда, а Той тихо се усмихваше.

— Искам да танцувам валса на гаснещите свещи — с баритонен глас каза жената на астронома. — Обичам да танцувам на тъмно. — Тя не обичаше да танцува на тъмно. Изобщо не обичаше тъмнината, защото си мислеше, че в тъмното непременно има плъхове.

— Хайде — давай валс на тъмно! — завикаха останалите.

Старикът съсед знаеше със сигурност, че няма да му се наложи да участвува в танците, още повече във валса и още повече на тъмно, и затова си наля половин чашка водка, изпи я и като се възползува от шума, си сложи парче пълнен артишок[1]. Всички го хвалят, всички го ядат. Интересно е да се опита. Той опита, поклати глава, като че искаше да каже: „Ех, младеж…“ и захрупа една солена краставичка.

Във фонотеката на физика-теоретик, който бе донесъл магнитофон „Астра“, липсваше валсът на свещите. И изобщо той нямаше никакви валсове. Бившият пожарникар попъшка малко, слезе в апартамента си и донесе стара-престара плоча с наименование „Амурски вълни“. Пуснаха радиограмофона и угасиха лампата.

— Обичам да танцувам на тъмно — повтори жената на астронома, без дори да направи опит да стане от мястото си.

„Господи — със страх си помиели пожарникарят. — На хиподрума им е мястото. Тук ще изпочупят всичко с пияните си крака.“

А в стаята, както и преди, беше светло.

— Угасете светещите гирлянди по елхата! — досети се някой.

Изключиха и гирляндите. Но в квартирата беше все така светло.

— Луминесцентна играчка — констатира факта физикът-теоретик. — Поразителна интензивност. Къде сте я купили?

— Това е Бисерът на Северната корона — каза Тя.

— Да — потвърди Той. — Това е Хема.

— Хората всичко намират — недоволно каза жената физик на своя мъж. — А ти не можа да купиш прилични играчки. Кога сте я купили? — Това вече се отнасяше към Тях.

— Взехме я за една нощ — отговори Тя, — нима може да се купи едно такова чудо…

— Да — съгласи се физикът. — Нима сега можеш да купиш прилична вещ?

— Ама не, не — каза Той и някак странно се прегърби, като че ли го удариха с тояга. — Това не е вещ. Това е звезда. Звезда на име Хема от Северната корона. Това съзвездие се нарича още Северният венец.

— Що се касае до параметрите на Хема… — започна младият астроном, но го прекъснаха.

— Това е невъзможно — отсече физикът-теоретик. — Звезда на Земята не може да има.

— Охо! Та тази играчка е гореща! — възкликна астрономът, който бе докоснал звездата и сега си духаше пръстите.

— Единадесет хиляди градуса на повърхността — каза Той.

„А къде ли е сандъкът с пясък?“ — трескаво си помисли бившият пожарникар и си наля още половин чашка, но не я изпи.

— Та тук не единадесет, цели петдесет градуса има!

— Единадесет хиляди градуса, а не единадесет — поправи Той.

— Подиграваш се — обиди се астрономът.

— Не вярвате ли? — попита Той и взе една вилица. — Гледайте. — Докосна с вилицата сияещото кълбо и тя започна да изчезва. Смаяните зрители опулиха очи. — Край. При такава температура тя просто се изпари.

Физикът-теоретик взе от масата салфетка, отдръпна се от елхата и намръщено, започна нещо да пише.

Съседът, бившият пожарникар, стана от мястото си, подпря се с ръце на масата и заплашително каза:

— Може да стане пожар!

— Моля ви се, какво говорите! — възрази Тя. — От нея тук нищо не може да се запали.

Съседът се прокашля, изпи чашката, недоволно поклати глава и излезе в коридора.

— Ето! — като ставаше от масата, каза физикът-теоретик. — Ето формулата, ето резултата. При изчезването на вилицата, при нейното практически мигновено изпаряване трябваше да се получи взрив. Къде е той? Аз много искам да зная къде е той.

— Но какво представлява една вилица в сравнение със звездата — каза Той. — Ти си сбъркал масата на звездата двадесет и един пъти. Пресметни още веднъж.

— Аз взех масата на това кълбо — защищаваше се физикът-теоретик. — Да речем, нека е един килограм.

— Защо един килограм? Та това е маса на звезда!

— Престанете, стига — не повярва физикът и се опита да повдигне Хема. Но не успя. Астрономът се залови да му помага, но и двамата не успяха. — Да, тежичка е. Трябва да има към сто и петдесет килограма.

— А как в такъв случай елхата издържа толкова тежък товар? — неочаквано попита жената-физик.

— Наистина, как? — учудено се спогледаха физикът и астрономът.

— Нима за това я донесохме в нашата стая? — попита Го Тя. — Нали искахме само да е красиво, чудесно, необикновено, странно. Какви са тези разговори! Те още малко и ще се опитат да я разрежат…

— Тук има някакъв фокус, там е цялата работа — каза астрономът.

— А пък аз си помислих, че сте я купили — с облекчение се усмихна жената физик.

— Хайде да танцуваме! — предложи Той. — Нали никой в света все още не е танцувал в стая, осветена от звезда.

— А аз искам на тъмно — упорствуваше жената на астронома.

В това време в стаята влезе съседът с кофа вода, махна успокоително с ръка и постави кофата до елхата, като каза назидателно:

— Да се предотврати един пожар е винаги по-лесно, отколкото да се угаси. Моля да се има пред вид.

Всички започнаха да сядат отново около масата. Жената на физика — защото това се оказа не вещ, а някаква си звезда. Астрономът — защото не вярваше в чудеса. Физикът — защото реши, че е пиян, а щом като е пиян, защо да не си пийне още. Бившият пожарникар — защото бе взел всички мерки, за да предотврати пожара. А жената на астронома изобщо не беше ставала от масата.

Само след пет минути всички забравиха Хема. Всички, освен Нея и Него. Тя все така скришом се обръщаше, за да зърне с края на очите си звездата. Бившият пожарникар наля половин чашка и я сложи пред нея.

— Какво правите? — Аз не пия — каза Тя.

— Ами не пий — наставнически отвърна съседът. — Не е задължително да пиеш. Седни на моето място, а пък аз ще седна на твоето. Аз налях на себе си. Че така ще си изкривиш врата. Красива работа! Ума ти взема.

Те пиха за щастието, за сбъдването на желанията им, после танцуваха. И жената на астронома танцуваше. Много хубаво танцуваше! Дори бившият пожарникар с учудване забеляза, че може да танцува туист не по-лошо от младите. Пуснаха и валса. „Амурски вълни“. Гостите подред ту изтрезняваха, ту се напиваха и по този начин шумната компания не се разпадаше. Беше весело и леко. Никой не си спомняше за злополучната Хема, която едва не развали цялата празнична вечер.

Разотидоха се в шест часа сутринта. Той отиде да изпрати гостите, а Тя се настани в мекото кресло и загледа бавно въртящото се кълбо. Сенки на странни мисли и усмивки минаваха по Нейното лице и му придаваха загадъчно изражение — ту щастливо, ту мечтателно. Тя стана и без никакво усилие постави Хема на дланта си; и не се изгори. Понякога от повърхността на звездата се изтръгваха гигантски, дълги стотици милиони километри протуберанси и леко докосваха лицето й, отразявайки се в зениците й като бели мълнии. Поток от проникващите навсякъде частици неутрино избухна от недрата на звездата и покорно угасна, докосвайки Нейната тъжна и в същото време радостна усмивка.

Когато Той се върна, Тя притисна до гърдите си Бисера и попита:

— Това ли е краят?

— Да — отвърна Той. — Време е. Хареса ли ти тя?

— Хареса ми. Искам пак да дойда с теб.

— Да отлитаме.

— Нека аз сама я нося.

— Добре.

Те излязоха на улицата и се втурнаха в бързо редеещата мъгла.

Още щом се върна в къщи, физикът-теоретик заспа, здраво прегърнал жена си, също физик-теоретик. А когато се събуди, помисли: „Какво ли не му се привижда на човек, когато е пиян?“

На следващия ден астрономът провери снимките на звездното небе, направени от изкуствения спътник на Земята. В съзвездието Северна корона тази нощ липсваше звездата Хема. Астрономът радостно се засмя и реши да пише дисертация за еднократните изменения в яркостта на някои звезди. Имаше вече материал за дисертация. Жена му каза, че хапването у тези чудаци било доста тънко.

… Те се носеха сред звездите, докато най-после намериха мястото, откъдето бяха взели Хема. Пуснаха звездата и тя, като се разширяваше стремително, отново прие първоначалния си вид. Той пресметна наум скоростта на Хема и я премести с шест милиарда километра. Сега всичко беше наред.

Не бяха успели още да си легнат, когато в квартирата Им позвъни бившият пожарникар:

— Върнахте ли вече онова чудо? — попита той. — Исках да го покажа на внучката. Не е шега работа — звезда! Не на всекиго е съдено да я види пред очите си, като на длан. — Той разпери възлестата си десница.

— Върнахме я, дядо — каза Той. — Нали всички трябва да гледат звездата.

— Ами тогава — добре. В случай че… ако вие нещо… да я покажа на внучката…

— Непременно ще я покажем — обеща Той и съседът му повярва.

Настъпи късен ден.

— Жал ми е — каза Тя.

— За какво? — попита Той.

— Беше чудесно. Плаче ми се, а сама не зная защо.

— Поплачи си на моето рамо.

Но Тя не заплака.

— Утре ще измислим нещо друго — обеща Той.

— Чак утре? — тъжно каза Тя.

— Ами че то вече е утре! — извика Той и двамата весело се разсмяха.

По професия Той беше обикновен физик-теоретик, дори не и кандидат на науките, а по призвание бе чудак. Тя също беше чудачка и преподаваше в едно училище История на Стария свят.

Те и двамата бяха чудаци и умееха да правят чудеса. Само че рядко Им вярваха.

Но те правеха чудесата просто така, а не за да им вярват!…

Бележки

[1] Артишок — ангинария, вид деликатесен зеленчук. — Б.пр.

Край