Владимир Григориев
Рогът на изобилието

Деца и старци, не манкирайте отпадъци! Събирайте!

(Из старите реклами на управление „Вторични суровини“)

В една от старинните московски улички и до ден-днешен виси тази изкорубена от времето грубо изработена реклама. Преди много години я бяха заковали на една ограда, дъсчена, покрита с мъх ограда, като смятаха, че нейната невзрачност ще бъде най-добрият фон за игривите цветове на рекламата. И наистина, отначало тя грабваше погледите на минувачите, някои забавяха крачка, поклащаха глави и мърмореха: „Виж ти…“

На картината бе схематично изобразен голям рог от чиста валцована мед. Човек в работен комбинезон хвърляше с лопата в тесния му край някакви вехтории, отпадъци, а от широкия отвор в стремителен поток валяха полезни, нужни на всички вещи: джобни ножчета, полуботи, хармоники, дори една половинлитрова бутилка блестеше с неразпечатаната си шийка сред цялото това великолепие.

Бавачки и млади майки, разхождайки дечицата си по улицата, като правило се спираха пред живописното изображение и казваха на своите юначета: „Рогът на изобилието“.

Но мина време. Лютите студове огънаха геометрически правилния овал, палещите слънчеви лъчи обезцветиха излъсканата мед, а ветровете отнесоха от картината боклука, лопатата и много от вещите. Сюжетът на картината стана крайно опростен. От гърлото на рога сега наднича само един грамофон И стъклената шийка на бутилката, изпочупена по краищата. А човечето, лишено от лопатата, стои наведено над рога и се вглежда в него през тесния му отвор. Скоро, съвсем скоро човечето ще последва лопатата си, понесено от ветровете. Малко му остава. И цялата му горестна поза сякаш говори: „Видиш ли какво стана! Счупи се машината. А работеше, как само работеше!“

С една дума, от предишното обаяние на блестящия меден рог не остана и следа. Той се обезличи, сля се с дървената ограда. Минувачите вече не забавят крачка по тази уличка. И постовият милиционер Петров, престоял последните петнадесет години почти срещу рекламата, плъзга невиждащ поглед по окадената й повърхност, проверявайки просторите на уличката. Попитайте постовия направо, без заобикалки: „Виси ли срещу вашия пункт рог на изобилието?“ и той няма да може да ви отговори.

И общо взето това, разбира се, нищо не променяше, виси ли плакатът, няма ли го — много важно! От хилядите и хиляди, преминали през всичките тези години край него, само единици бяха се поддали на практическото му влияние и отнесли своите отпадъци във „Вторични суровини“. Пък дори и за поддалите се този случай не се беше превърнал в жизнено правило и те се постараха да го забравят, както човек се старае да забравя дребните факти, невлизащи в числото на онези, които се вписват в биографиите.

Но въпреки всичко рогът си висеше. Забравен, слял се с оградата, той сякаш чакаше онзи единствен човек, който би могъл по достойнство да оцени художническия замисъл, да се вдъхнови за велики дела.

Подир студения есенен ден бе настъпила ранна вечер, когато един дребен човек в палто от дебело сукно с отдавна демодирана кройка премина точно по тази уличка. Видялата по-добри времена филцова шапка бе дълбоко нахлупена, ръцете — пъхнати в джобовете, а лакътят притискаше оръфани тънки книжки: „Самоучител по седемструнна китара“ и „Самоучител по… език“. На мястото, определено за названието на езика, се чернееше голямо мастилено петно.

Човекът, явно още неизучил всички езици и неумеещ засега да свири на седемструнна китара, вървеше покрай оградата бавно, като на разходка. Види се, нямаше закъде да бърза, с дневните грижи е приключено, а вкъщи го чака взетата под наем китара. Защо да не се разходи по улицата, да не позяпа наоколо?

Та така си вървеше той покрай оградата с описаната по-горе реклама. И ето че тя попадна пред очите му. Минувачът забави и без това бавната си крачка и дори се спря. Той постоя, пристъпвайки от крак на крак, приближи се. После изтри с ръкав част от изобразеното, още веднъж погледна, въздъхна и се накани да си тръгне. Но изведнъж лицето му просия, той се плесна по челото. „Майчице мила!“ — каза той тихо, извади бележника си, нещо си записа и едва ли не тичешком се понесе към края на уличката.

В къщи той дори не погледна китарата, блестяща с нежножълтите си хълбоци. Веднага затърси хартия. После намери отнякъде почти нов химически молив — и работата закипя!

Той работеше с упоение. Пишеше някакви формули, умножаваше, нахвърляше схеми и рисунки. Нотната хартия скоро се свърши, тогава от шкафа тържествено бе изваден голям лист картон и бе закрепен с кабарчета право на стената. Химическият молив замря на известно разстояние от листа, после — р-раз! — и на листа се появи първата точка.

След час тези точки бяха вече много. Тогава нисичкият човек се отдалечи, нещо пресметна, отново приближи до стената и с ловко движение съедини точките с една плавна линия. После пак се отдалечи, огледа чертежа, издаде неопределен възторжен звук, радостно потри ръце. Върху стената се кипреше рисунка на рога на изобилието — съвсем като онази, която и до днес виси в старата московска уличка.

— Степан Онуфриевич, може ли да ми поправите примуса? — чу се глас откъм полуотворената врата.

— Примуса? Нямам време, нямам време сега, съседке — разсеяно отговори той, все още любувайки се на произведението си. — Нали виждаш — изобретявам…

— Ах, умна глава, умна глава, пак изобретява! — съчувствено каза съседката и затвори вратата след себе си.

Степан Онуфриевич Огурцов беше известен в двора като голям чудак. Но всички съседи го обичаха. „Златни ръце има!“ — казваха те и му носеха за поправка примуси, брави, шевни машини. На децата им той майстореше капани, клетки за птици; случвало се е да помага и в ремонта на транзистори. Можеше без церемонии да смени изгорял бушон — техник в този дом никога не викаха. Старичките евтини телевизори той ремонтираше така, че и от съседните къщи идваха да гледат предаванията.

— Самият Огурцов го поправи! — хвалеха се съседите. — За цял живот!

А на дъщеричката на домоуправителя той поправи куклата. След ремонта тя изведнъж стана говореща, започна да движи ръчички и крачета, а точно в осем вечерта винаги затваряше очи и заспиваше — до осем сутринта. „Не ти трябва будилник!“ — възхищаваше се домоуправителят и след този случай започна да идва у Огурцов по приятелски — да пият чай.

Постовият Петров, разбира се, не знаеше нищо за това. Ето защо, когато Степан Онуфриевич зачести на уличката, постовият изостри внимание. Не може да се каже, че на Петров не му хареса този загадъчен човек, който можеше цял час да стои пред полуизтритата реклама — той беше винаги трезвен, избръснат и спретнат. Но зад всичко това постовият чувствуваше с професионалния си нюх някаква тайна, нещо детективско. И когато дребният човек в сукненото демодирано палто се появяваше в уличката, гръдта на Петров, пристегната от ремъците, започваше да се вълнува, а сърцето често-често да бие.

С какво този плакат привличаше минувача? Да се отговори на такъв въпрос беше невъзможно. А да попита направо и да провери документите му Петров не се решаваше: поведението на непознатия общо взето си оставаше в рамките на законното и пристойното.

Веднъж, като избра удобно време, Петров се огледа, видя, че уличката е пуста, напусна поста си и предпазливо се приближи до изображението. Той втренчено, детайлно заизучава долната част, после средната, най-после горната част на картината, но нищо такова, заради което човек да се натъжи или да се зарадва, не намери.

Огурцов сега често идваше в уличката. Дъжд ли се излива, слънце ли припича, мраз ли вилнее — той все едно се появява и дълго съзерцава плаката. Гледаше го и тъй, и инак, изтичваше ту от едната му страна, ту от другата, сякаш се прицелваше.

Понякога изглеждаше, че работата върви като по масло. Тогава Петров виждаше изобретателя радостен, подсвиркващ си разни весели мотивчета. Изтритите токове на обувките му потропваха в лек танцов ритъм. Той нещо си шепнеше, мърмореше и чувствителното ухо на постовия долавяше: „С правоточно действие… от медната обшивка… красота, ах, каква красота!…“

Случваха се и други дни. Когато работата не вървеше. И постовият виждаше Огурцов притихнал, умърлушен. Тогава той стоеше срещу плаката прегърбен, с ръце в джобовете.

Да, не беше леко, не беше леко на Степан Онуфриевич Огурцов да изобретява рог на изобилието. Това не ти е телевизор да поправиш или да отвинтиш изгорял бушон.

Но Огурцов познаваше себе си. Никога в живота си той не беше подхващал работа не по силите си. Случвало се е, донесат телевизор. Погледа го, погледа и: „Не, казва, не се наемам“. Знаеше своята сила Степан Онуфриевич. Затова и не се предаваше. „Щом ми е дошла такава мисъл в главата — размишляваше той, — значи мога.“

Отначало той направи рога идеално кръгъл по всички сечения. Монтира наоколо силни магнити. Започна да го зарежда със статично електричество. Рогът искреше — и толкоз. „Електрическото изпразване е слабо, слабо удря“ — вярно му подсказа интуицията и рогът беше преправен в четириъгълен. Сега той заприлича на голяма, силно извита грамофонна тръба. Искреше още по-силно, малки кълбовидни мълнии непрекъснато се сипеха от вътрешността му. Но до истинския рог беше още много далече.

Съседите постепенно престанаха да мъкнат счупените си машинки и ютии. Само домоуправителят, както по-рано, наминаваше да пият чай. Те пиеха по цели чайници и Огурцов като през сън чуваше:

— Ах, каква дяволия! Не ти трябва будилник!

„Не трябва, не трябва — бръмчеше в главата на изобретателя, — формата не трябва да е кръгла, може би и квадратна не трябва да е! Може би трябва да го реша като овал?“

Скоро рогът стана овален. Той стоеше на голямо дървено скеле сред стаята, скрит от случайни погледи под широките гънки на кеневирено платно. Изобретателят се прибираше вечер в къщи, набързо вечеряше, раздигаше масата и започваше работа. „Е, скъпо мое рогче — говореше си той на глас, — сега ще ви прочистим търбухчето. Сега ще чуем как пее гърленцето ви.“

Кеневирът падаше и стаята се изпълваше с червеникаво сияние. Огледалните стени на медната тръба пламтяха с безброй искрици във всички цветове на дъгата. Дръпвайки кеневира, Степан Онуфриевич всеки път замираше от възторг и дълго, без да мигне, съзерцаваше своята великолепна рожба. Редом с нея той виждаше себе си по-значителен, голям, почти велик. Имаше с какво да се гордее изобретателят. Не е тайна, че мнозина са се мъчили да създадат подобна конструкция. Ала нищо не е излизало! А ето тук, в тази стая, от кратера на рога вече се сипеха реални предмети: веднъж излетяха плъстени ботуши, наведнъж три, и кой знае защо за един крак; друг път изпълзя персийски килим.

„Ти си на верен път, Степан — каза си тогава Огурцов, — още малко ще се помъчиш и ще можеш, без да се червиш, да предадеш машината за експлоатация.“ И въображението на изобретателя услужливо му поднасяше разни приятни сцени. Уж стои той, Огурцов, на висок подиум редом с рога, кашля се в шепа и казва на събралите се:

— Ето, граждани. Изобретих го. Сега го вземайте и го използувайте, честито. Действува отлично. Не забравяйте само да го смазвате. А ако на някой се повреди нещо, телевизор или велосипед, елате, ще помогна да се поправи…

Това не бяха празни мечти. От ден на ден рогът работеше все по-добре. Нередности се случваха все по-рядко.

И ето че веднъж Степан Онуфриевич оправи периферията на шапката си, облече празничния си костюм, лъсна добре обувките си и тръгна към учреждението. Без ни най-малка плахост пристъпи той прага на това голямо, пълно със заети хора здание. Мина покрай огледалната тържествена табелка, представи се — изобретател — и го упътиха към третия етаж, в кабинета на Молотков. Огурцов се качи, скромно влезе в посочения кабинет и видя Молотков… Млад човек в контешки, може би дори модерен костюм, седеше на работното си бюро и се трудеше. Той прелистваше някакви книги, нещо записваше, час по час вадеше от бюрото разни папки и пушеше ли, пушеше. Много често звънеше телефонът, той вдигаше слушалката и казваше: „Молотков слуша“.

Ето при какъв претоварен трудещ се попадна изобретателят. И дори си помисли дали да не дойде друг път — прекалено зает е другарят. Но онзи изведнъж остави слушалката, приветливо се усмихна и попита:

— Вие при мен ли? — И като видя обърканото лице на посетителя, добави: — Седнете, седнете моля, разказвайте.

Огурцов погледна през прозореца, после към телефона, постегна се и някак си изведнъж каза:

— Ето, изобретих. Такава машина… как да се изразя?… С една дума, рог на изобилието — и нахвърли схемата.

Очите на Молотков просто засвяткаха, когато Степан Онуфриевич свърши обяснението. Той смукна дълбоко от цигарата, намести се по-удобно в креслото. После примижа, погледна Огурцов право в очите и заедно с кълба цигарен дим кратко издиша:

— Какъв е КПД^[1]?

— Осемдесет-деветдесет — пресметна Огурцов.

— Да вървим, да вървим право у вас! — веднага и решително произнесе Молотков. Същевременно вдигна бързо телефонната слушалка и заповяда кратко: — Съвещанието да се отложи. Пригответе колата!

Новичката лимузина се носеше с пределна скорост, а Огурцов го замъчиха съмнения. При един от светофарите, когато колата рязко спря, той изведнъж си спомни, че целият запас от боклуци и отпадъци е изразходван. Как ще демонстрира рога?

Трябва да кажем, че съвсем наскоро изобретателят с цялото си имущество се пренесе в нова квартира. Сега той живееше на седмия етаж, с изглед към красива, идеално изметена улица. Всеки час по нея бавно преминаваше метачна машина и събираше всеки случаен боклук. Липсата на необходимата за експеримента суровина изкарваше изобретателя от кожата му. Трябваше да хаби скъпоценно време, за да пътува до неблагоустроените квартали. В особено екстрени случаи се налагаше да тича при дворника и буквално да измолва поне кофа боклук. При условие непременно да го върне.

Инак дворникът не беше съгласен: с какво щеше да се отчита пред началството? Именно затова се наложи да се пропилеят няколко дни за реконструкция на рога. Сега машината придоби реверсивност: обръщането на ръчката наляво означаваше преработка на отпадъците в ценности, надясно — обратното.

Но така или иначе — в дадения момент суровина под ръка нямаше, а дворникът беше отишъл с жена си в консерваторията. И като канеше Молотков в стаята, Огурцов имаше съвсем съкрушен вид. „Няма да ми повярва другарят Молотков, ах, няма да ми повярва!“ — дълбаеше в главата му.

Молотков, щом видя рога, веднага овали сакото си, жилетката, нави ръкави и се мушна в карантиите на машината. Степан Онуфриевич стоеше до него и послушно даваше обяснения. „Вълнопроводът, значи, е заземен?“ — дочуваше се от утробата. „Точно така, заземен“ — отговаряше Огурцов, учуден от схватливостта на инженера. „Характеристиката е стръмно падаща?“ — отново се носеше от тръбата. „Така е“ — потвърждаваше изобретателят.

Най-после Молотков се измъкна навън, оправи се, запали цигара, веднъж обиколи рога, отиде до прозореца, хвърли цигарата и запали нова. Той се вълнуваше, а Огурцов стоеше мълчаливо и чакаше присъдата.

Инженерът стоеше до прозореца, долу в широк поток хвърчаха автомобили. Там, зад кормилата и на седалките се носеха още нищо неподозиращи хора. Днес те още не знаят какви дела се творят тук, на височината на седмия етаж, а утре ще знаят всичко.

Той се обърна, отиде до изобретателя и силно му стисна ръката.

— Поздравявам ви, Степан Онуфриевич. Чудесно се е получило. Както казват студентите, неясно, но чудесно. Жалко, разбира се, че сега не можем да го видим в действие, но когато съберем комисия, вторични суровини ще докараме колкото трябва.

И като стисна още веднъж ръката на развълнувания изобретател, Молотков се понесе надолу по стълбата, прескачайки по няколко стъпала.

Работният ден още не беше свършил, а оставаха още отложеното съвещание и много други работи.

 

Беше безоблачен, сух ден, когато Огурцов трябваше да демонстрира изобретението си. Облечен в любимата си ковбойка, лъхаща на „Троен одеколон“, той излезе и се упъти към уличката. В такъв ден не можеше да не отиде там, където случаят помогна да се роди един велик замисъл.

Огурцов пристъпи в уличката — всичко си беше на мястото. На оградата както винаги се жълтееше тялото на рога, както винаги стоеше на поста си Петров. Огурцов приближи до плаката, спря се и тържествено замря като пред клетва. Неговата тържественост беше чисто делова, в нея не се вмесваше суетното желание да се сложи плакатът в златна рамка и да се постави на видно място или да се издигне в уличката паметник. Изобретателят и плакатът замряха един срещу друг като стари, видели и патили воини, познали беди и несгоди, но осъществили своето дело! И нито грохотът на преминаващите камиони, нито забързаният ход на минувачите можеха да нарушат празничната приповдигнатост на срещата на победителите, съумели да превърнат прашните делници в пряк път към победата.

Постовият Петров както винаги бе посветил вниманието си на уличното движение и хорската навалица. Но въпреки това дневната визита на стария познат не се изплъзна от погледа му. Не пропусна той и новото, което се беше появило в облика на постоянния посетител на уличката: неуловима лекота, спокойствие на движенията, освободеност. Сякаш човекът е носил тежък товар, стигнал е до целта, свалил го е и сега стои — свободен, лек, готов да полети. А когато Огурцов приближи до постовия, Петров се вгледа в неговите весели, тържествуващи очи и веднага разбра, че се е случило нещо важно и че сега цялата тайна ще се разкрие.

— Е, сержанте, да бяхме запалили — каза Огурцов, като извади от джоба си кутия скъпи цигари. — Две години идвам в твоята уличка, а не сме си поговорили.

Петров взе една цигара, поднесе я към странната запалка, каквато за пръв път виждаше, и ето че чу цялата история от начало до край. Изобретателят разказваше, без да бърза, като обмисляше детайлите на изложението си и пропускаше местата, невъзможни за обяснение без молив и хартия. От време на време погледът му се замъгляваше, той отплуваше в миналото, а по лицето му се плъзгаше загадъчна усмивка — в тези секунди си припомняше най-съкровените моменти от последните години.

— Правилно, голяма работа сте свършили — каза му на прощаване сержантът.

Нито единият, нито другият в този момент подозираха, че днес ще се срещнат още веднъж на съвсем друго място. Огурцов отиде при своя приятел, домоуправителя, а Петров го извикаха срочно в отделението и му казаха, че му се възлага отговорна, важна задача — да дежури по време на изпитанията на машината на изобретателя Огурцов. Наистина, случват се понякога фантастични съвпадения и събития!

— Разбира се, зная я — не пропусна да се похвали сержантът, — с непрекъснато действие, от медна ламарина, с ръчка за реверсивен ход. Лично се познавам с изобретателя — добави той.

„Злато имам в отделението, а не хора“ — радостно си помисли началникът, докато издаваше наряд за дежурство.

За изпитанието беше определен малък извънградски участък в края на весела брезова горичка. Слънцето заливаше площадката с щедри преки лъчи, в брезовите листа, шумолейки, играеха редките пориви на вятъра. В очакване на началото членовете на комисията се разхождаха сред младите брезички, използуваха горската прохлада. Молотков, пристигнал пръв с група млади научни сътрудници, намери подходяща полянка и сега играеше бадминтон. Той удряше силно, точно, почти не мръдвайки от мястото си. Силните му мускули просто играеха под мургавата кожа, когато той с рязък замах срещаше летящата топка.

„Ех, че младеж си имаме! — одобрително си говореха по-възрастните членове на комисията, гледайки играчите. — Египетска горещина, а на тях окото им не мигва.“

Огурцов сновеше по площадката и даваше разпореждания. Трябваше всичко да му е под око. Той се разпореждаше с удоволствие. Беше в добро настроение. Първо, рогът беше доставен в пълна изправност, по пътя нито веднъж не го друснаха. Второ, той отново срещна Петров — все пак, познат.

— А ти как така си тук? — попита той.

— Ами ето, изпратен съм да ви охранявам от всякакви случайности — кой знае защо, Петров изведнъж се застеснява и премина на „ви“.

— Е, брат, случайността не можеш я спря — шеговито запротестира Огурцов. — Ето например както и с рога се получи. Вървях си по уличката, гледам — плакат. Друг път и внимание не бих обърнал, а тогава — хоп! — осени ме. Случайност!

— Да, но това е хубава случайност — не се предаваше Петров.

— Е, добре, охранявай ме — съгласи се Огурцов и изтича да приеме самосвала с отпадъците.

Оказа се, че са изпратили само един камион.

— Малко е! — замаха с ръце изобретателят.

— Нима е малко? — усъмни се членът на комисията, който отговаряше за доставката на суровините.

— Та нали е с непрекъснато действие. Колкото щеш слагай — все ще е малко.

— Че колко ще трябва? — попитаха го и всички замряха, за да чуят отговора.

— Десет! — твърдо заяви Огурцов и чак се изпоти от радостно вълнение: такова количество суровина никога не бе имал под ръка.

Когато десетият камион се оттегли от площадката, комисията се събра около рога, а Молотков, който беше успял да се изкъпе и от това бе придобил още по-свеж вид, произнесе кратка реч.

— В историята вече е имало случаи — започна той, — когато отделни изобретатели са изпреварвали епохата си със сто, сто и петдесет и повече години. Те са правили такива открития и механизми, които, ако не се беше родил даденият изобретател, биха се оказали по силата едва на далечните потомци. Това е забележително качество, бих казал, на човешката природа. Там, където е безсилна интегралната мисъл на обществото, идва на помощ локалният изблик — първооткривателят, където няма изблик, действува интегралната мисъл! Получава се: един за всички, всички за един.

Към този тип изобретатели принадлежи и смелият експериментатор Степан Онуфриевич Огурцов. По наши пресмятания такава машина би могла да се разработи най-рано след сто и шестдесет години. Дори след като имаме построения образец, не можем да проникнем в тънкостите на неговото действие посредством знанията на съвременната наука. И все пак образецът стои пред нашата комисия и е готов за работа.

Сред бурни аплодисменти Молотков слезе от трибуната. Дойде редът на Огурцов. Той провери за последен път електрическите контакти, сам сипа с лопатата в тясното гърло на рога малко отпадъци — за разтриване — и обърна ръчката наляво. Рогът затрепери с цялата си медна обшивка, тихо заръмжа и сивата маса на отпадъците сама запълзя към вътрешността му.

Известно време от другия край на тръбата не се показваше нищо — протичаше тайнственият вътрешен процес на преработка. Но изведнъж рогът подсвирна, въздъхна и право на земята се посипаха вещите. Трудно беше дори да се проследи какви именно: не успяваше предметът да се появи, и го затрупваха следващите. Пирамидата готова продукция растеше просто пред очите на зрителите. „Вълнени чорапи потекоха“ — успя да види някой. „А ето и самовар“ — раздаде се от тълпата на комисията. Но това бяха отделни гласове. Болшинството потресено мълчеше. А продукцията течеше ли, течеше, смайващо разнообразна. Дори един юношески велосипед се изтърколи към пирамидата натрупани предмети. Конструкцията на рога все още не беше доведена докрай и дори сам изобретателят не беше в състояние да каже какво точно могат да очакват.

Огурцов също стоеше потресен. Пък и на кого не би подействувало това, което ставаше на площадката? Дълбоко мълчание цареше дори и след като последната клечка от десетсамосваловата купчина боклук премина през медния овал и се превърна в дълга гирлянда топлийки. Такава е тишината след последното замахване на диригентската палка на велик маестро.

После всички изведнъж се раздвижиха, хвърлиха се да се прегръщат един друг, награбиха и изобретателя. „Да го вдигнем, да го вдигнем!“ — понесе се от различни страни и Огурцов за пръв път в живота си полетя във въздуха.

Само един човек запази пълно спокойствие сред този шум и глъч. Облечен е голямо широко сако, той стоеше и усилено мислеше нещо. Умственото напрежение се отразяваше на лицето му. „Проверка, разбира се, е нужна. Здрава проверка“ — шепнеха устните му. Сред колегите си той се славеше с изключителна педантичност и огромна старателност. И още: никакви, дори Най-изключителни събития не можеха да нарушат състоянието му на пълен душевен покой. Разказваха, че по време на едно земетресение, когато наоколо се сривали сградите, на метър от него се отворила зееща пропаст. А той казал само: „Велика е силата на природните явления: Като си отида в къщи, ще разкажа“.

Паровозов му беше името. Мнозина се вслушваха в мнението му.

Щом само първата радост поутихна, Паровозов пристъпи напред и попита:

— А устройство за отчитане на материалните ценности предвидено ли е в конструкцията?

— Не, това не съм изобретил — виновно разпери ръце Степан Онуфриевич. — Нямах време.

— Доправете го, доправете, драги — настави го с приятелски тон Паровозов. — Сега второ. Явно, тази машина представлява известна ценност за народното стопанство. Но за да я приеме, комисията трябва да провери действието й по всички пунктове. Ето тук е написано — той размаха някаква хартийка, — че конструкцията има реверсивен ход, тоест способна е да преработва получените вещи в обратен ред. Бихме ли могли да видим това с очите си?

— Нищо по-лесно, ще я пуснем в обратна посока — усмихна се Огурцов. — Но защо?

— Редът си е ред — обясни Паровозов.

— Е, щом е така… — и Огурцов завъртя ръчката надясно.

Членовете на комисията, възбудени от всичко видяно, се отнесоха леко към тази полемика. „Е, добре, какво пък. Да видим.“ Все едно, победата беше налице.

А в това време планината от вещи започна да се топи. Предметите със звън летяха към тръбата във все по-големи количества.

Вторият отвор на рога бе доста по-широк и можеше да поема много повече от тесния. Рояк предмети, вдигнали се във въздуха, се въртяха около рога, блъскаха се един в друг — така ги притегляше широкият отвор. Облаци прах се вдигнаха над площадката. Във въздуха се понесоха малки смерчове, които току се сплитаха в един мощен вихър. И когато сламената шапка на един от наблюдателите се откъсна от главата му и се понесе високо към облаците, цялата комисия, без предварителна уговорка, се просна на земята. Само непоклатимият Паровозов остана прав. Той стисна периферията на шапката си и вече се канеше да каже нещо за силата на природните явления, когато изведнъж могъщ въздушен поток го вдигна от мястото му и го запрати право към ревящото гърло на рога. Тялото му леко се повъртя над земята, избута няколко по-дребни предмета и плавно се понесе заедно с основния поток. Паровозов така и не пусна периферията на шапката си.

Никой освен Огурцов не видя това. Всички лежаха, плътно притиснали се към площадката, покрили с ръце главите си. Изобретателят отчаяно, с всички сили теглеше ръчката към нулево положение, но тя бе блокирала. С цялата си малка тежест той наблягаше проклетата ръчка — тя не мърдаше! „Скандал, скандал!“ — шепнеха треперещите му устни, по челото му се търкаляха капни пот.

Огурцов се огледа — Паровозов вече беше наполовина вътре в рога.

— Изтребвай, изтребвай с ръце, твойта кожа! — с някакъв чужд глас закрещя Огурцов, пусна ръчката и се хвърли в самия въртоп, там, където в хоровод от меки столове, умивалници, топове плат се виждаха вече само краката на Паровозов. С мъртва хватка се вкопчи Огурцов в тези крака. Двамата потънаха в облак прах.

Като видя, че работата става лоша, постовият Петров с един мощен скок преодоля половината разстояние до рога, а през опасната зона на вихрите запълзя. Но в този момент рогът изхриптя, с меден, камбанен звън забуча и спря от само себе си.

След известно време хората се съвзеха и се стълпиха около машината. Няма смисъл да казваме колко тежко преживяваха всички катастрофата. При това без Огурцов никой не беше наясно как се действува с рога. Опитаха се да обърнат ръчката за преработка в ляво положение — ръчката свободно се обърна и — нищо повече. Само струйка разтопен метал изтече навън и застина. Тогава всички наизвадиха цигари и мълчаливо задимиха. М-да, положенийце!…

Няколко дни се мъчиха инженерите и техниците да съживят рог? Усилията им се оказаха почти безрезултатни. Горе-долу успяха да оправят само обратното действие — преработка на ценности в отпадъци. Молотков отслабна, лицето му се заостри — през всичките тия дни той не се отделяше от рога. Някой беше почнал да ругае Паровозов — Молотков рязко го прекъсна:

— Сами сме си виновни! Такива Паровозовци не бива и на километър да се допускат до новото. А пък ние с вас…

Тогава някой упрекна самия Огурцов, че, видите ли, не е оставил никакви ясни обяснения още когато му е било време.

— Опитай се да обясниш — уморено възрази Молотков — на нивото на бъдещите столетия. Загадъчно е като хората-сметачни машини. Играят си наум с милиони, а как? Иди, че разбери!

Постовият Петров се измъчваше заради тежката загуба заедно с всички. При това му се струваше, че той единствен е отговорен за станалото. И Петров не можеше да погледне в очите членовете на комисията. Как можа да допусне това безобразие! Такава нелепа молба — да се накара машината да работи наопаки! Паровозов му изглеждаше сега злостен хулиган, от онези с широките панталони. И той почти убеди себе си, че веднъж — имало е такъв случай! — е водил Паровозов в участъка за буйство в пияно състояние. Но от съжаление го е пуснал и не е сигнализирал в службата му.

В същност такъв случай, разбира се, не бе имало. Паровозов бе живял примерно, не бе давал никому повод за недоволство.

А рогът беше предаден на една от научните групи за възстановяване. Но след катастрофата той бе в такова състояние, че да се „възстанови“ значеше сега да се изобрети наново. И ето вече няколко години институтът преработва ценности в отпадъци, но засега без особена надежда за успех. Та нали не всеки е способен да направи изобретение, което е по силите само на далечните потомци!

Бележки

[1] КПД — Коефициент на полезното действие. — Б.пр. ↑