Михалаки Георгиев
Тахир беговица

Нека е благословен аллахът, който е украсил нощния мрак от небесния свод с хубавата луна, нежния цвят на гюла с омайната арома и хубавото лице на жената — с усмивката!… Тая усмивка, що по някого възкачва на деветото небе, в самия рай, а по някого сваля под девет бездни, в самия ад!

Ох, аллах, аллах!… От едно и също небе пращаш и златните лъчи на зората, и страшните стрели на гърма.

Кой може схвана началото и края на твоите велики творения?!…

Аллах-ил-аллах!

* * *

Знае ли яребицата къде ще срещне ловеца, мрянката — рибаря с въдицата, та да знае и женското сърце мястото, къде ще го срещне стрелата на любовта?…

 

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

При един от чифлиците на Тахир бега има хубави шарени кули, със сърча-пенджери, с одаи и кьошкове, с чардаци и язлъци, но младата и хубава Тахир беговица остави и кьошкове, и чардаци, па е слезнала по хубавата, покрита с треви и полски цветя ливада да понабере от цветята и да се понарадва на ачиклъка, на простора, що го разкрива божествената природа на лятото. Та сита и пресита е тя и на одаите, и на миндерлъците, и на килимите, и на всичките богати бегови салтанати! Както всяка птичка, затворена в един кафез, па бил той направен само от злато и елмази, би тъжила за свобода, за широк простор, така също и Тахир беговица бе унесена от широкото поле и от дивата хубост на природата. Берейки полските цветя, неусетно Тахир беговица бе се отдалечила доста от кулата на чифлика и край един брежуляк на рекичката под сянката на един голям разклонен бряст тя чу песента на един бюлбюл, що беше кацнал на един от клонищата. Тая песен на бюлбюла, с която той възхваляваше аллаха за хубавите негови творения, омая дотолкова Тахир беговица, щото, унесена от наслада, тя приседна под дървото на сянка, изпусна край себе сиопа от полските цветя и се наслаждаваше на това величие на свободата, що възпяваше бюлбюлът.

Откъм лявата страна на бряста зад гърба на Тахир беговица води един път от касабата. Низ тоя път юреше един алест ат, който носеше върху седлото един млад бинеджия, облечен в носия, що се прави от френк-терзия. Младият бинеджия не знаеше, че зад стъблото на бряста, скрита между шубраките и храсталаците, беше притаил дъх да слуша песента на бюлбюла друг един бюлбюл от харема на Тахир бег. Унесена в песента на птичката, и Тахир беговица не беше чула приближаването на един ябанджия човек! Ето защо изненадата и за двамата беше преголяма, когато бинеджията бодна с махмузите своя ат, та прескочи потока и сви дизгините от юздата, та зави да спре и отседне край бистрата водица, за да напои своя ат. Чак тогава, слисана от изненада, Тахир беговица обърна поглед към бинеджията и вкова тоя свой поглед върху ония големи, черни очи — кюмюр-гьозлии, — що красяха хубавото младо, дилбер лице на тоя чуден бинеджия, който при отсядването от ата си показа и своята кръшна фидан-бойлия снага!

Докато да доде на себе си Тахир беговица и да се сети да прикрие със своя яшмак лицето си от погледа на чужд, ябанджия човек, онези черни като кюмюр очи бяха вече зърнали хубостта на Тахир беговица, а че тази хубост е омаяла младия дилбер бинеджия, това показва червенината, що обзе и лицето, па и шията на тоя… гяурин!…

Има по някой кремък, та биеш с огнилото и по десет път, но пак искра не пуща, ама има и такива, че от един път праханта се запалва и гори, та пали!

* * *

Когато Тахир беговица беше вече тръгнала да си отива накъм кулата, из близък един гъстоляк се измъкна низ шубарките една циганка, на която Тахирбеговият ятаган бе разсякъл сина й. Тя попритегна своята торба на рамото си и се приближи, зацелена към ханъмката, с думите:

— Ако мога с нещо да ти услужа, гюзел ханъмке, знай, че моето име е Търна! Кого год да пратиш на Хаджи-Ибиш махале да питат за Търна циганката, всеки ще ме намери! А аз знам много работи… за младите сърца: и за мерак, и за късмет… и за всичко, що потребва! Запомни, гюзел ханъмке… Търна циганката!…

Докато Тахир беговица да се свести и й отговори нещо, Търна циганката вече беше отминала накъм брега, където младият дилбер бинеджия поеше своя алест ат с бистрата вода от потока.

Бюлбюлът, който беше вече променил клона, от който пееше за величието на свободата, сега продължаваше да пее от другия клон на бряста за янгъна на севдата, но Тахир беговица вече не чуваше неговата песен, па и не й трябваше да я чува, защото тоя янгън на севдата вече беше пламнал в нейните клети гърди!

И малката искра прави големи янгъни!

Завалията, Тахир беговица!

* * *

У цялата касаба няма по-хубави конаци от конака на Тахир бега; няма по-хубава бахча от бахчата край тия конаци; няма по-миризлива и по-сенчеста липа от липата край самия чардак, която повече от сто лета е засенчвала и разблажавала със своята арома живота на ханъмките в харемлъците на дедата, на бащата, па и в харемлъка на самия Тахир бега. В тия сто години тая липа е гладила с ветреца от трепета на листата си лицата на стотина ханъмки, хубостите на които би могли да намерят еш само между хуриите в едема, но ни една от них не е могла да бъде еш на хубостта на Тахир беговица!

Край тая чудна липа подскачат безбройни водни струи в мермерния шадраван, които разхвърлят хиляди капчици в зарите на заходящето слънце и свиват около Велината на мермера една омайна по хубост дъга! Повръщайки се надолу, тези тънки водни струи пляскат в слабите талази на водата и шумолят, като че повтарят все една и съща дума: „Севда!… Севда!… Севда!…“

Край самия шадраван под липата прострян един ален килим, а върху килима един върху други три морави джамфезени дюшека, а върху дюшеците прилегнала, подпряна на лактите върху меките атлазени ястъци, Тахир беговица, па вперила своите бадемлии очи в хубавите шарки на дъгата и между тези шарки стори й се, че гледа също като наяве лика на един млад дилбер! Този лик на младия дилбер й се стори толкова явен, толкова жив, щото неусетно пружи своите бели като зъмбак пръстчета да прихване краищата на своя тънък яшмак, за да скрие по адета своето дюня-гюзел лице от чуждо, мъжко око!… Макар че това беше една измама на окото, но пак една червена жар обля хубавото лице и бялата лебедова шия на Тахир беговица, бурунджуклията риза, що покриваше горната част на гърдите й, непритегната от сърменото елече, потрепера, като че някой талаз подхвана тънката коприна на гърдите й, па я надигаше и слагаше, като да приглася на онова шумолене от струите на шадравана, що повтаря все една и съща дума: „Севда!… Севда!… Севда!…“

 

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

И сърцето на жената крие в себе си понякога тайни, както и самото небо: понякога лъч севне, а понякога — гръм стреля!… Аллах-ил-аллах!…

* * *

Грозен, страшен беше Тахир бег! По целия пашалък нямаше по-зъл, по-бездушен бег от Тахир бега. Забитите трепереха от джесератлъка му, сарафите — от богатството му, а раята — от името му… от зулумлуците му! Кога се разсърди и пламне, или ще потегли своя обкован в злато ятаган, който се бляска в ръцете му като блясъка на молнията, или теглеше своите мерджан кобури, с куршума на които улучваше и ластовица, както лети!

Никой никога не е смеял да отвърне дума или да хвърли укор в лицето на Тахир бега! Само един-едничък път през човешки уста мина една страшна, една горчива клетва върху главата на Тахир бега.

— … Дано аллахът ти отнеме това, що ти е най-мило на сърцето!…

Тая клетва премина през устата на Търна циганката, синът на която бе разсечен от ятагана на Тахир бега.

Ненавикнат на такава смелост, Тахир бег неволно потегли в своята десница един от своите мерджан кобури, но тутакси се сети, че е срамно да се хвърля беговският куршум върху една жена, та махна с ръка на своя яверин да я накаже. В същия миг един презрителен подруглив смях се чу зад гърба на Тахир бега: „Ха, ха, ха!…“

С едно обръщане поруганият Тахир бег напери своя кобур, който още държеше в ръка, опна чакмака и куршумът профуча, без да удари кукумявката, що се изсмя на бега от стряхата на една полусрутена комшийска сграда.

Това беше пръв път в живота ла Тахир бега, да му изневери куршумът от неговия мерджан кобур, с който той е улучвал ластовица при летенето ѝ!

Кукумявката, тая пуста зловестница, подхвръкна насред гребена върху полусрутената къща, па като на инат повтори към Тахир бега своето поругание: „Ха, ха, ха!…“

* * *

Да, грозен, страшен беше Тахир бег! По-страшен от изгладнял вълк в сиежни преспи, по-грозен от разсърден лъв в пясъчните пустини! Когато се разгневеше Тахир бег, всичко живо около него мълчеше, както мълчат мъртвите в своите гробове, когато профучи някоя буря и събаря всичко пред себе си; както що мълчат голите скали на някоя планина, когато мине край тях стрела от небето.

И този страшен, този грозен човек от нищо друго не можеше да се смири, да се укроти, а само от една-едничка усмивка на Тахир беговица!

Тая усмивка го правеше по-мек от восък и по-кротък от агне, по-безмълвен от уловената в серкмето риба…

Сиротинята, раята, която трепереше само от името на Тахир бега, благославяше в душата си Тахир беговица. Благославяше я, защото нейната усмивка беше техният най-добър защитник против мъките, против неволята, против зулумите на Тахир бега…

 

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

* * *

Нека бъде благословен аллахът, който е украсил нощния мрак от небесния свод с хубавата луна, нежния цвят на гюла — с омайната арома и хубавото лице на жената — с усмивката!

* * *

Ако има някой, който би могъл да опише целомъдрието на цветята, когато, обгърнати от утринната роса, приемат първите целувки на зората; непорочната синина на чистото небо, когато и най-малкият облачец се свени да направи бяло петно на тази небесна синина; величието на луната, когато в своята пълна светлина се явява като царица между звездите, които с трепет я посрещат — тоя, който би описал всичко това, нека се яви и нека опише и омайната красота на Тахир беговица!… Да можеш, макар и само с едно око, да я видиш, па да загубиш това пусто око, сляп да останеш с него, макар и да си едничък син у майка — не жали, пак си на кяр, защото си видял най-хубавата жена в живота си!…

Та не е, да речеш, само оная хубава руса коса, като че е проткана от цели сиопове на златните слънчеви зари; па не е само онова хубаво високо чело под тая коса, нито пък са само и ония бадемлии очи под това чело, крупни като филджани, на които дълбочините са по-бездънни и от дъното на Черното море. Всичко това е омайно, та заносно, но омайни са и ония нежни нейни образи, па и ония мерджан устни, като с пара прорязани, па и оная лебедова шия, па и ония нейни немирни гърди, що като морски талази си играят с копринената пазва от бурунджука… Всичко — всичко е у Тахир беговица от хубаво — по-хубаво, от омайно — по-омайно: и вървежът й, и говорът й, и песента ѝ!… Хеле пък песента ѝ!… Когато запее Тахир беговица у бахчата на харемлъка, па хване с ръце своя малък деф да приглася своята песен, само да си отнякъде да слушаш, па да се пренесеш!… И бюлбюлите, що вият гнезда в хубавата бахча на Тахирбеговия харемлък, и они замлъкват пред гласа на Тахир беговица.

Когато се съберяха ханъмките от комшийските хареми, било през рамазана, или на някои петъчен ден, Тахир беговица беше между тях като луната между звездите. А когато запееше и подхванеше в своите тънки, бели, къносани пръстчета своя деф, окичен с червени, жълти и пембени панделки, всичките й приятелки притаят дъх като приковани, наведат глави, премрежат очи, спуснат своите ръце с полуугасените си цигарки между пръсти, па се пренесат омаяни, като че са на друг някой свят…

Няма втора така весела, така шен ханъмка, както що е Тахир беговица. Знае она сладостта и на мухабета, и на веселбата, и на песента, па и на утехата!… И девет гемии у море да са ти потънали, Тахир беговица ще те раздума, ще те разтуши, та ще забравиш и гемиите, па и гемиджиите.

Тръгне ли Тахир беговица по чаршията, а она ще слише и узбуни цялата чаршия, от Стамболкапия чак до Распорчаршия. Няма дюкянджия, който да не прекрачи прага на своя дюкян и да не излезе да види най-хубавата жена у касабата… Макар завита в своето фередже и покрита със своя яшмак, Тахир беговица всеки познаваше. Познаваше я по нейното назлъм стъпване, по нейната тънка-вита като у топола снага, по нейния салтанат!… Като върви, а она пристъпва като някоя гургулица: ситно, отмерено, но пак толкова горделиво, че и който не я знае, ще я познае, че е Тахир беговица. Колцина терзии объркваха аршините при меренето на своите кумаши, колцина бакали смесваха драмовете на своите везни, все от залис покрай Тахир беговица, когато минеше край дюкяните им!

И тая хубава, тая весела, тая безгрижна жена стана от три дена така тъжна, така мрачна, така кахърна, като че да са я променили крадешком в някое скривалище от други светове. Нито песента й — песен, нито дефът й — деф, нито онова опнато, чисто, безгрижно чело, нито оная очарователна усмивка, с която тя знаеше да укротява вълци и аслани! Ни тая жена — ни вер-селям!

Да е болна, не е болна, ама здрава боледува. Може да има илач за всякаква болест, ама за Тахир беговица нито се илач намери, нито пък хекимин, та да каже за тоя илач.

Ако не е край шадравана на джанфезените дюшеци, а она ще се затвори в своята одая с решетните пенджери, ще приседне върху персийския килим на миндерлъка, ще подпре чело на длан, па ще се загледа в махалото на часовника, що виси на дувара, а това пусто махало при всяко махане шепне все едни и същи думи, както що шепнат със своето шумолене и водните струи от шадравана: „Севда!… Севда!… Севда!…“

 

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

Ох, аллах, аллах!… Ти си велик, па ти знаеш защо си създал облаците да прикриват и помрачават хубостта на небето, осияно от слънцето, което тъмните светове го открадват всеки акшам, а твоята велика милост ни го повръща всеки сабах, за да те хвалим и славим ние, които сме по-ситни и от праха под твоето подножие!

Аллах-ил-аллах!…

* * *

Харемлъкът на Тахир бега е пълен със слугини и алайкини — и бели, и черни: жени много, но ни една душа, пред която би могла да оттули раните, що носи Тахир беговица в своята болна душа. Майка нямаше, а вместо майка й беше нейната кърмачка, що я е откърмила. Тахир беговица прати, та повикаха тая нейна майка по мляко, па скрита в своята одая, насаме с нея, Тахир беговица се разжали, разтъжи, прегърна своята кърмачка, па зарони ония сълзи по своето хубаво лице, като че падаха от очите й зърно по зърно парчета от елмази.

Кърмачката, прихванала в своите прегръдки хубавата глава на Тахир беговица, глади с ръка челото й, теши я и я пита:

— Що е севап на тия елмаз-сълзи?!…

Тахир беговица скри глава в гърдите на своята кърмачка, па и продума:

— Севда!

— Вай-яраби!… — продума кърмачката, па се сепна като ужилена от оса, — па ти си, дете мое, жена, па трябва да имаш севда към своя мъж!…

Тахир беговица пак скри главата си в прегръдките на своята дойка, за да се не срещне с погледа й, па й продума:

— Другиго обикнах, а мъжа си никога не съм и обичала, а сега го намразих, както що пилето мрази сокола и агнето вълка, както що се мрази всеки звяр, що пие чужда кръв, що разкъсва чужди меса!…

— Гюнах!… Грях е да харизваш цветето от своето сърце на чужд мъж — отвърна кърмачката, — но… ти си млада като новия сърп на хубавата месечина, когато пръв път освети тихата нощ. Ти си нежна като първата пъпка на кокичето, когато пробие сиежния пласт и почне да се насмива и разтваря листята на слънчевата лъч, па… Аллахът ще ти прости тоя грях, чедо мое.

Тахир беговица поклати тъжно своята хубава глава, па като покри с длан своите джеваир очи, тя продума тихо, шепнешком на своята кърмачка:

— Моят грях е по-голям, отколкото ти мислиш. Аз обичам друг човек, от друга вяра!… Обичам един безверник… един гяурин!… Ах, майко моя, кълна ти се в млякото, с което си ме кърмила, че само един-едничък път видях тоя човек — тоя. гяурин, не го знам кой е, ни откъде е, но… сърцето ми отнесе, а ми остави в гърдите наместо сърце един страшен янгън, па сега горя и се пека от мерак… от севда!…

Студени тръпки пронизаха цялото тяло на слисаната кърмачка. Изтръпнала, като че да се е вкаменила, тя гледаше отчаяно, нямо в Тахир беговица и едвам шепнеше със своите пребледнели устни думата „гяурин“…

В стаята настана една тишина, която беше още по-тежка, по-мъчителна и от самото онова страшно име „гяурин“… Една муха, що бе кацнала на джама, почна да бие с крилете си и да се мъчи да мине през стъклото, а тоя шум на мухата свести вцепенената от чудо кърмачка, която като че пододе в себе си от залиса и продума:

— Аллахът е велик, па както дава на големите суши и големи дъждове, така също той праща и на големите грехове големи прошки… Забрави тоя… ябанджия, тоя гяурин, що ти е докундисал рахатлъка на твоята душа, покай се, па аллахът е харен. Той ще ти прати прошка на греха.

— Не!… Аллахът няма да ми прости тоя грях, защото… защото аз се не каям за него! Аз не мога да забравя тоя ябанджия, тоя… гяурин. Не мога и не искам да го забравя, защото ми е мил, защото неговият лик ми е като мехлем на душата, а тоя негов лик аз го виждам навсякъде и всякога — и когато гледам, и когато жмя, и когато бдя, и когато спя!… Той е все пред мене и аз му се все радвам, както що се радва росата на ранните зари на слънцето. Грехът е голям, но ми е сладък… А за тая сладост на тоя грях аз съм готова да изпия до дъно чашата с отровата на това, що светът нарича злощастие… таксират!

Тия думи изговори Тахир беговица е наведена към плещите си глава и със склопени като от сладострастие трепки, като че със своите премрежени очи виждаше по-ясно лика на оня… „гяурин“, лик, който даваше и смелост, и сила, и решителност на Тахир беговица…

 

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

Има нощи, които със своята тайнственост, със своята омайност са по-мили на душата от слънчевия пек на деня!… И греховете приличат понякога на такива нощи, и те омайват със своята неизвестност, със своята тайнственост душата на човека!…

Нека бъде хвала на аллаха, който ще остане милостив и към грешните, както ще е бил милостив към светулките, на които е дал и в най-големия мрак огъня в тяхното тяло, та като хвъркат из мрачината, сами да си осветляват пътя в… мрака.

Аллах-ил-аллах!

* * *

Много слуги, много явери имаше Тахир бег в своите конаци, но по-верен, по-предан, по-послушен слуга от Дели Омера нямаше!

Една заран, когато първите лъчи на слънцето хвъргаха една румена червенина върху гладката повърхност на разлените води от Дунава, Дели Омер направи една дълбока темана на своя господар и се изправи с покорно свити ръце пред себе си, гледайки рабски на Тахир бега, който пушеше своето първо наргиле на чардака от своите конаци, що имаше изглед към Дунава и Кара Влашко.

Колкото небето беше чисто тая сутрин, толкова повече облаци, черни-чемерни, се бяха надвесили над челото на Тахир бега. Всичко беше посърнало у Тахир бега тая сутрин… И челото му, и лицето му бяха бледи, та сиви. Само ония страшни очи, които бяха страшилище за всичко живо в конаците му, само тия очи като че светеха с един жар, що лъха от себе си жлъч и зехир. Само тия очи севваха, както що севва светкавицата, преди да почне да праща своите сгрели и гърмове.

Тахир бег потегли още един солук от кехлибареното меме на маркуча от наргилето си и с един въпросителен поглед запита своя верен слуга какво има да му каже.

Дели Омер направи още една темана на своя господар и прошепна думата: „Хазър!“

Страшният поглед на Тахир бега севна като молния, но скоро пак се укроти и хвана машичките, що бяха до него, да понамести догоряющето въгленче върху наргилето. Дали мислеше за въгленчето, що наместваше с машичките, или умът му блуждаеше на друго място, върху това и сам Тахир бег не би бил кадърен да даде джувап. Зер може да се познае по тревата, що покрива кратерите, какъв огън дъдни и клокочи в тия кратери?!…

Тахир бег пак хвърли един небрежен привидно поглед към Дели Омера и започна:

— Как ги намери?

— Спокойни и готови да изтърпят наказанието за своя кабахат.

— Какво извърши ти?

— Всичко, което ми заповядахте.

— А именно?

— Оковах ги в железата един за друг, приготвих дупката на каика, с който се бяха приготвили да бягат в Кара Влашко, турих отвънка чеп на дупката, за да е сгодно за отпушване, вързах техния каик за нашия и сега чекам твоите заповеди, господарю!…

Тахир бег хвана пръстите на своята левица и се загледа в ноктите си, като че искаше да прочете нещо, написано върху тия свои нокти! Една жлъчна усмивка едвам изкриви левия мустак на Тахир бега, който все още се бавеше да даде заповед за наказанието на престъпниците. Той пружи ръка да поглади своята брада, но при всяко сиимане ръката накъм гърдите си Тахир бег все откъсваше неусетно по няколко влакна от своята брада. Неговите ръце се свиваха конвулсивно в пръстите си, издаваха това, което неговият глас криеше. Тахир бег се загледа повторно в ноктите на своята левица и запита слугата:

— Ами циганката?…

Устременият поглед на Дели Омера в краката на своя господар се замъти и той, като взе нужната темана, поклони се по-ниско към земята пред своя бег и каза:

— Дупката стои, но лисицата я няма нийде никаква! От нощес, когато хванахме престъпниците, тя е липсала и никой от комшиите й не знае ни кога е излязла из къщи, нито пък накъде е отминала! Оставих на сгодни места шест души верни хора да я дочекат и ако се върне, да я докарат, по и досега няма нито един от тях!…

Тахир бег наведе глава към гърдите си и копринената му чалма потрепера на главата му от сътресението, което го обзе от яда, що кипеше в гърдите му. Тоя яд бе вече неудържим, както що е неудържима и вихрушката, която омита и събаря всичко, що й се изпречва на пътя й. Той хвана двата нагръдника от своята копринена антерия и вместо да откопча дюкметата, скъса петлиците и разтвори своите гърди, в които бликаше и клокотеше ужасният напор на гнева, на свирепостта — на отмъщението!

Тежко̀ на жертвите!…

С един треперещ от яд и гняв глас Тахир бег повишаваше от дума на дума тоя свой страшен глас като някой ранен лъв, на който е подлютена раната, като предаваше на своя верен слуга заповедта за наказанието на престъпниците:

Шията на главата ти ще бъде по-тънка за моя ятаган от нишката на един конец, ако моята заповед не бъде изпълнена така, както ти поръчвам!

Колкото и да беше делия Дели Омер, но тия думи на неговия господар разтрепераха долната му устна, която пребледя като тебешир и се пукна през средата. Верен на своя дълг, той се поклони пред своя господар и продължи да слуша заповедта:

— Ще ги качиш на каика, с който бяха приготвени да избягат, а ти ще седнеш в нашия каик, за който е привързан другият. Сам ще теглиш с двете лопати и двата каика до над адата, в големия водоврът на Дунава, и като стигнеш там, ще чекаш моята заповед!… Тая моя заповед е моят кобур! Когато чуеш гръм от моя кобур, а ти… ще отпушиш чепа от дупката на каика и ще чекаш, докато водата навлезе толкова в каика, щото да почне да потъва! Тогава ще затиснеш наново чепа и ще отвържеш каика, като го оставиш постепенно, яваш-яваш, да потъва все повече и повече!

Преди да ги покрие последният пласт вода, ще кажеш на престъпниците, че така наказва Тахир бег!… Разбра ли? Когато им кажеш това, ще гледащ какви промени стават по техните лица и какви думи ще бъдат последните им думи. Всичко това ще ми съобщиш до най-дребното зрънце!…

— Пак ти повтарям, че ако не изпълниш точно моята заповед, главата си няма да носиш на своите рамена!… Гид!

Дели Омер се поклони още по-ниско на своя страшен господар, отдаде му приличния знак на покорност със своята темана и тръгна да изпълни грозната присъда на своя по-грозен господар…

 

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

Когато синята боя на Дунава замени руменялото, което бе обагрило тихите талази на водата от утрешния ветрец, два бели каика, вързани един за друг, плаваха по тия тихи талази като два огромни лебеда по посока към острова, който лежи към отсрещния бряг на Дунава. Освен пляскането на лопатите във водата друг никакъв шум не нарушаваше тишината. Всичко занемяло, затихнало! Сегиз-тогиз звекнуваше по някоя халка от желязната верига, с която бяха обковани престъпниците, но това се случваше само тогава, когато нежната снага на Тахир беговица подлягваше под тежестта на железата и малаксваше тая нейна тънка-вита снага. Тя не охкаше, не роптаеше, не се плашеше от онова, най-грозното, що очакваше да стане. Та и защо ще охка?… Защо ще рони сълзи?… Нали сама казваше, че грехът, що е сторила, е толкова сладък, че е готова да изпие чашата с отрова за тоя грях до дъно!… Ето, сега ние тая отрова и не се отвръща, не бърчи чело, а смело, гордо, с пълно съзнание за своя грях очаква и своето наказание… Па и защо и да не го очаква това свое наказание, като нейният дилбер, нейният обожател е тук, при нея, свързан с един синджир с нея, истина, железен синджир, но все пак с една връзка, спомена на която ще носи със себе си там, на оня свят, като знак на онова свето чувство от тоя земен живот, което носи името севда!…

Когато физическите болки от тежината на железата надвият на нейните сили и нежността на женската снага се превие под силата на душата, на това, що хората наричат любов и омраза, тогава Тахир беговица впие своя поглед в черните кюмюр-гьозлии очи на своя дилбер. Оттам тя почерпва сила и мощ в душата си и железните халки от синджирите, що опасват нейната нежна снага, със своя звекот събуждат както омразата й към нейния тиранин, така също и севдата й към тоя млад дилбер, свързан с нея в едни железа, който е имал само тоя грях, че е могъл със своята севда да съживи и севдата в нея, в Тахир беговица, която до срещата си с него не е нито знаяла друго за тая пуста севда освен името й, както що и хората не знаят нищо за рая освен името му, но чак когато го видят, тогава ще могат да го оценят!…

Двата каика бяха вече отдавна наближили дълбокия водовъртеж край острова и Дели Омер, верен на заповедта на своя господар, очакваше с внимание последната заповед — гърмежа от кобура на Тахир бега, за да довърши това, което му беше поръчано.

Вместо гърмеж от кобура на Тахир бега друг един гърмеж из гъсталака на гората в острова доде почти едновременно с един куршум, който повали и простря в първия каик верния и предан слуга на Тахир бега! Едновременно между върболяка на острова се показа мургавото лице на Търна циганката, която рипна в една скрита малка лодка, доплава до каика, в който бяха вързани двамата севдалии, отвърза каика им от оня, в които бе прострян Дели Омер, завърза го за своята лодка и заплава накъм брега за Кара Влашко!…

Когато вечерта дойдоха елчии да донесат хабер на Тахир бега за намереното, пронизано от куршум тяло на Дели Омера в каика, Тахир бег, който лежеше болен на дюшека, едвам успя да запита за съдбата на престъпниците. Елчиите му се поклониха и отговориха, че са се били научили, какво те са избягали здрави и читави в Кара Влахия. Тоя хабер силно огорчи Тахир бега!… Заранта, когато беше изтеглил своя кобур да стреля и даде знак на Дели Омера, един удар от дамла скова ръката му, която климна като кютук от рамото му… Вторият хабер за избягването на престъпниците нанесе втори удар на Тахир бега, който в своето отчаяние от ненаситна мъст дочака сковаванието от дамла на цялата половина от своята снага…

Когато Тахир бег видя своя лош хал, когато разбра, че е останал половин човек, с пълни гърди от ненаситена мъст, той покри очите си със своята левица и зарида от яд и мъка… От стряхата на беговия конак тогаз излезе една кукумявка, която кацна върху кафезлиите пенджери на одаята и му се изсмя поругливо: „Ха-ха-ха!…“ Но Тахир бег и не помисли да тегли кобур върху тая птица зловестница.

Отчаян и сломен, като повален дъб от стрелата на гърма, Тахир бег хвърли един плах поглед към тая птица зловестница, която му припомни клетвата на циганката, па стреснат от изненадата, която му приготви съдбата, той повдигна своите замъглени от скръб и яд очи към небето и едвам прошепна с пребледнелите си устни:

— Ох, аллах-аллах!… От едно и също небе пращаш и златните лъчи на зората, и страшните стрели на гърма! Колкото си милостив със своята благодат в лъчите, толкова си страшен в своя гняв с гърма!… Аллах-ил-аллах!