Михалаки Георгиев
У кръвта е (Разказ из народния живот)

Пуста Пена, пусто чудо!

Като беше рекла Пенчо, та Пенчо! Докато му името издума, а устата й се слепят, като че ли е изяла цела шепа стамболско шекерлеме.

Оно, истина, така го гледаш, Пенчо е момък и половина — израстен, тънък-висок, па спретнат, па нагизден — та му еш нема у село! Когато год да го видиш, все ще бъде, като че ли е за хорото стегнат и като че само чака да се хване. Като притегне оня пояс, па подбодне отстрани, у пояса, онова чевре със сърма-далове на кьошетата; па поразкопча некои от горните копчета на своя елек, та да му се видят шарките от шитата риза, па наметнат на едното рамо с дрехата си, накриви оня чер калпак над левата вежда, па свие малко трепки на онова зажарено като жив въглен око под веждата — да го гледаш, па да му емрендишеш, ако си мъжко, а ако си женско, хич и не питай — ще те погледне, па ще те стрелне, та право у сърце!

А па що беше шегобиец, па сладкодумец, па кандърмаджия, да речеш, че те омагьоше с думите си, па чини-върши, ама като вземе да ти говори, а ти ще зинеш, па ще го слушаш, като да речеш, че не хортува, а макам пее!

Ще тръгне вечер закъм кладенците, па коя мома срещне, всека ще прелъже, на всека ще вземе китката от чело, на всека ще напие менците, па всека от них требва да прави повторно друга китка, да не би да я завари либето й без китка!

Набере-набере ония китки у чеврето си, като че носи ранки череши от лозе, па като стигне в къщи, а он изсипе пред майка си цела камара росни китки от момини чела!

— Ух!… Пенчо, синко — ще извика баба Стана, Пенчовата майка, — що е това чудо бре, синко?… Кой прави като тебе, да обира на всите моми китките?… Не ти ли стига една бре, синко?… Не е ли грехота да подлъгваш момински сърца, та да ми те кълнат бре, синко, после!…

— Ех, мамо — ще отвърне Пенчо, — па оно е и така клето, това мое пусто сърце у гърди, като стои като кремък: искри пуща, а все си хладен камък!

Баба Стана ще се сепне, като че й змия минала път, па ще опре жален поглед у своя левент, ще посвие глава надесно, ще дигне десница да се прекръсти, па ще промънка:

— Да иде зло у пусти гори, ама това твое чудо, Пенчо, синко, не е на харно!… Те тука, синко, у сърце ми дума нещо, че това твое чудо не е на добро, па… дано е харен господ!…

* * *

У цело село Мокрец по-зенгин, по-имотен човек от дедо Пане нема! У мюлк било, у стока било, па и у пари било, дедо Пане е пръв! Истина, свето си шушне от ухо на ухо, че дедо Пане е станал зенгинин с парите на Джефер бей, що е бил некога баш бегликчия у казата, дето го намерили убит с чифте куршум в Слатинското бранище, ама кой може да верва на всичко, що си свето шепне! Едно е истина, че дедо Пане редко излизаше из къщи, по-редко говореше със свето, а още по-редко приказваше за себе си, що е бил и какъв е бил у младини, когато беше забегнал из селото.

У дедови Паневия двор редко стъпваше крак на чужди човек, а още по-редко в самата му къща, дето живееше. Само дедо поп Личо е казвал, така, по некому из село, че като е ходил веднъж да свети вода в къщата на дедо Пане, а он бил видел над самия одър на дедо Пане под иконата на свети Никола едно шишане със сърмена табанджа и когато дедо поп посегнал да откачи шишането, за да прегледа сърмените шарки, дедо Пане бил му спрел ръката да не пипа, че шишането е било пълно с чифте куршуми още оттогава, когато му дошло хабер, че дъщеря му загинала и оставила момиче само-саменичко, на година. Тогава дедо Пане се прибрал в село заедно със своето шишане с чифте куршуми и закачил това шишане на чивията, па се заловил като всеки харен стопанин да си гледа стока и мюлкове и да очува това сираче, що е оставила щерка му — едничка фиданка от целия му род.

Тая фиданка, унучката на дедо Пане, е Пена… най-зенгинската мома у село Мокрец.

Да имаше ищах Пена, па да пружи ръка, а оно на всеки пръст би й повиснали барем най-малко по пет души ергени! Ама Пена, дедовата Панева унука, нито има ищах ръка да пружи, нито има мерак ергени да тражи!

Та и що ли й са други ергени, като она само едного носи у сърце, па и той й е, види се, одвише, защото пусто сърце ще й пукне у гърди — от мерак и севда, — все за тоя пусти изгорник — за Пенчо!…

Сирота Пена!…

Откак й пустият Пенчо взема росната китка от чело, да речеш, че й сърцето извади из гърди, па вместо него взе, та насипа жива жарава, та сега, сирота, гори, та я пече у тия нейни момински гърди, да речеш, че е, пази, боже, страшен янгън!

А Пенчо?…

Хм, Пенчо!… Заметнал минтан, накривил калпак, засукал мустак, па като дойде низ село, да речеш, че е некой миралай!…

Върви синецът, като че има девет гемии на сефер по белия Дунав!…

Чукай кремък с огниво, искри пуща, та пали, а он все си хладен камък!

 

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

* * *

Кой-кой — ама колко за аджемилък, дедо Пане не е аджемия! Знае он кое да мери с аршин, а кое само с педя! Видел е он и две, и двеста, па щом сапикаше отдалеч още нещо такова като суро, а он изведнъж ще познае и ще рече: „Вълк!“…

Знае-знае, ама като доде до пустата севда на сърце, а оно и владика да си, да прощаваш, ще вдигнеш ръце нагоре, па ще кажеш като всеки паметен човек: „Око извади, севда не разваляй!“

 

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

Едничка фиданка от рода… едничка утеха на дедо Пане на тоя свет, докато отмеле и той своето брашно на тая воденица, що се дума живот!… Едничка негова хвала, че от кръвта му ще остане на тоя свет кръв и от костта му — кост!… Едничка е Пена на дедо Пане, па, да е кабил, на длан да я носи като капка вода… та как ще да стане каил кефа й да развали, сърце да й разплаче, севдата да й убие!…

Нокът, що е нокът, па като вземеш да го режеш близо до месо, а оно боли, а камо ли да не боли пръст, па и цела ръка!…

А Пена беше нещо повече от цела ръка на дедо Пане!… Она му беше по-скъпа и от душата му, по-скъпа и от спомените му!…

Човещина!…

* * *

Един съборен, разреден плет дели дворищата на Вълканини и Гинини. Вълкана курдисала под стрехата своя стан, опнала кросното, стегнала нищелките със скрипците, па като стъпила на стъпалата, а оная совалка лети от една ръка в друга, както що прилитат и отлитат лястовиците, що са свили гнездо над самия стан, в кьошето под стрехата, за да хранят излюпените пиленца. При всеко причукване на бърдото подадените зинали главички на малките пиленца се посвият вътре в гнездото, боейки се да не ги постигне некое зло! Шарената котка, изтегната на припек до самия цъфнал лиляк, току обърне глава, зажмури очи и така със зажмурени очи хвърли по един ленив поглед към гнездото, откъдето се чува чуруликането на малките гладници, и облизвайки се, току преметне опашката си отдесно налево и се протегне по-харно на слънчевия припек, като че ни най-малко не я интересуват цвърканията на малките пиленца!

Пусти котки… бедни пиленца!

Гина се покачила на черницата да бере шума за бубите и се провиква от върха на дървото:

— Вълкано мари, Вълкано… чу ли за Пена и за Пенчо?…

— Чух мари, сестро, ама не мога да се начудя кога това стана, кой ги сватоса?

— Е па дедо Пане си пратил сам хора да наредят работата… знаеш, обича я от чедо повече, па като си го бегендисала, а он, да й не строши волята, кандисал и… свършено!…

— Хм… дедо Пане… харно… па и Пена харна, ама… пустия Пенчо… мъгли го носили… нали го знаеш!…

— Ех, късмет, знаеш, от късмета повече не може ни колко нокът да шавне — дума баба Донка и право си дума жената…

Късмет нему, па късмет и ней!

 

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

Докато Вълкана и Гина се довикваха да си кажат и рекат, а откъм лиляка изскокна шарената котка с едно птиченце у уста, което още цвъркаше последните отчаяни гласове!

— Ух, гърлица те хванала!… — извика Вълкана и като притупа два пъти с бърдото, захвана пак да прехвърля от ръка на ръка своята совалка!…

Подир малко котката се пак върна на първото си место, изтегна се наново на припек и неколко пъти поред се облизва и прехвърля от една страна на друга своята опашка!…

А голишавите пиленца из гнездото все продължаваха да подават своите разтворени клюнчета, за да поемат храната!…

Бързаха да порастат, та и они свет да светуват!…

Колко гърла се готвят се за тоя пусти свет да го светуват и колко котки се облизват, дано им станат тези гърла мазен залък в устата?…

Зер има по-голем зор от това, що му хората казват „живот“?

* * *

Откак Пена и Пенчо станаха мъж и жена, а пуста Пена се разхубави, наедре, оправи се, да речеш, като че е у книга чела, че ще й подобрее с Пенчо, та си го взела! Па и у очите сега е друга… станали й са мирни, благи, тихи, весели, а по-преди, като копнееше за Пенчо, а ония очи светеха у нея, да речеш — пази, боже, като че беха живи въглени.

Радва се Пена на Пенча като всеки млади хора, що се радват, па се радва и дедо Пане, па ако питате, радва се и цело село!

Па и що, санким, да се не радва човек, кога гледа, че едно цвете цъфти и хубавее!

Ех, що би харно било все у цвет да е… все пролет да е!

Ама пустият му свет, като доде, та се завърти, па удари и у есен, та обрули и ожули и листата, а камо ли цвета!…

Па и това не стига, ами доде, та удари и у зиме, па замрази и мъзгата!

Ех… и без зима нема пролет, ама тежко кого замрази!

 

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

Кара, що кара… ни много, ни малко, нало таман девет месеца. По едно време пак почна да се разваля Пениното лице!… Дойде некакво, та пожълте, па после почерне, да речеш, че я беше хванала черна жълтеница! Страните й се прилепнали за челюстите, па изглежда суха, изпита, да речеш, че девет верема е прекарала! Само очите й си останаха все същите, па билѐ и малко като че са по-крупни, по-големи станали, но пак се блескат, да речеш, че я разтресло оная, лошата треска!

Гледа я дедо Пане така само, крадешком, па му се сърце топи от жал, ама нищо не продумва, а само рунтавите му вежди се надвисват все повече и повече над очи та го правят ядовен и чемерен!

Залута се пуста Пена я у одаята, я у подрумо, божем нещо работа да върши, а она, сирота, прикрие лице с шепи, па като почне да ги рони ония сълзи, едри, кървави, да я ожалиш завалията!

Кога да излезе у двора, а она намокри по три чеврета, докато очи да изтрие, за да скрие сълзите от дедо Пане, ама дедо Пане не е вчерашен, он само метне един поглед на лицето й,види закървавените очи на своята унука, па го стегне нещо за сърце, да речеш, с девет шиша го мушкат!

 

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

Зад плета, откъм задния двор на дедовата Панева къща, има едно запустело место, обрасло в бъзе и бурен. Щом дедо Пане излезна из вратата към ливадите закъм воденицата, а из бурена се подаде Съба циганката заедно с торбата си през рамо и се промушна така майсторски през плета, щото нито кучето можа да я усети.

Откъм двора я причеква Пена, па я пита с разтупано като на подгонена яребица сърце:

— Виде ли го пак мари, Събо?

— Е па видох го, синко, така, ачик ашикере си влезна при нея през вратата на кръчмата, а она го чекаше в двора, па пременена, па нагиздена, с граждански елек от кадифе, па свилена риза, па свилени поли, па весела, па засмена…

— А он, он що й рече?

— Па какво ще й рече, радва й се, пружи ръка та я помилва по лицето, а она сияе, та се топи, да речеш, у мед плива!…

— После, после?…

— Е па после, какво да ти кажа, само сърце да ти развалям… она, знаеш, гражданка, ама кръчмарска дъщеря, скитало по световете, скитало, хойцало се, халосвало се, дорде изучило деветдесет и девет мурафета, та да завърта умовете на мъжете, па лесно й е.

— Сега къде са мари, Събо, все там ли са още?

— Па… той така скоро нема и да излезне оттам; оная самодива знае да го омагьоше, па по цели сахати седи при нея…

Колкото повече разправя Съба циганката, толкова повече Пена скратява дъх у гърди, да речеш, че тичешком е бегала въз баир, па сега, сирота, не може и дъх да поеме от умора!…

Сирота Пена!…

* * *

Откак се отвори тая пуста кръчма на тоя хайта, маджарина, що се промъкна из белите светове у селото Мокрец с оная своя хубостница, що дума, че му е дъщеря, а мъжете у селото пощуреха и подивеха, да речеш, че ги некой подмами, та ги запои с буника, яли с лудото билье. Нито хоро като хоро не може вече да се залюля на мегданлъка, защото и на Танчо гайдаря му омръзна да свири само на женско хоро! Момите и булките играят, а момците и мъжете все у кръчмата киснат, пулят очи у оная маджарица и пият без хесап и без мера!

Една жена, па узбуни цело село, да речеш, че са ударили на юруш пет табора черкези! Ни, мир У къщи, ни тая вера!… Едни се сърдят, други плачат, трети се карат, но всичките из един глас проклинат и кръчмарицата, и кръчмаря, па и кръчмата.

Разшаваха се бабичките низ село да търсят листа и корени от тревата обичник, за да смирят младите булки и момите, които почнаха да се връщат сироти от кладенците, с китките си у къщи — за хула и срам на селските ергени!…

Всека ради, всека се мъчи от зло да се отъмне, па що год се може, всичко се прави, само от тия ядове и чемери да се душа куртулисва!…

Па и Пена, сирота, що не прави, що не чини?… И билки вари, и отвъртена риза от воденично витло поръчва… и завързани нишки на три кръстопътя ушива у дрехите на Пенчо… всичко, всичко, що чу и разбра, всичко прави, ама пустият Пенчо, като се помамил по оная самодива, да речеш, че се прилепил като конска пиявица, па ако можеш, опиняй, па тегли!

Съба циганката се изпреби, сирота, да ходи по билки и по врачки, и по баялки, ама каква файда, като Пенчо не усеща от никаква магия!… Не го хваща магия, на̀, па това си е!

 

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

Некой светиха вода, други и ходжа викаха да им пише амайлии, па като и това не помогна, а баба Стойна Тръпковица стана, та отиде чак у съседното село при Филка гледачката, да гледа на восък, па да каже селямет на селото от тая маджарска напаст!

Взема Филка восъка, взема и новата зелена паница, що й донесе баба Стойна, сипа в паницата вода, събрана от три кладенци, разтопи восъка у тиганя, прошепна нещо, що си она знае да си прошепва, па извърна восъка из тиганя, та у зелената паница с водата от трите кладенци!… Постоя, постоя, па като се втвърди питата, тя изсипа водата, що беше под восъка, върху корените на три стръка босилек, па обърна и отлупи восъчната пита. Кога погледна у шарките, що беха набръчкани върху восъка, а Филка гледачката се удари у глава от чудо и залис!…

Баба Стойна я гледа, па цела изтръпнала, чека да чуе какво ще каже Филка.

Филка погледна още веднъж бръчките на восъка, пообърна питата с ръка, за да види харно и най-малките гънки, па се обърна към баба Стойна, гледа я, гледа мълчешката, па прошепна:

— Смърт ще куртулише селото от тая напаст!… Човек требва да умре, та мир да може да се роди!… Ще умре, ще видите, те го и гробът му е вече тука!

Това каза Филка гледачката на баба Стойна и посочи с пръст един ръб във восъка, който приличаше на гроб!…

* * *

Таман слънцето се спусна зад ръбеца на планината, що затуляше откъм запад селото Мокрец, а целото затулено от ръбеца небе се зарудело и почервенело, също както се зачервява млада булка, кога пръв път отива на повратки у майчини двори!… Колкото червенината се намале, толкова по-видна става една жълтозелена ивица, която като слаба дъга прошара излеко небето, та сви около ръбеца един шарен кръг на небето!

Некъде из храсталака току просветнат като кандилца светулките със своите ясни зеленикави светкания и както ненадейно просветнат, така ненадейно замрачват, за да те научат да помниш, че и животът не е нищо друго освен едно такова светкане и замрачаване, както у тия мушици!

 

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

Срещу кръчмата на маджарина води една пътека през гробищата въз баира, която пресича направо към сред село! По тая пътека в полумрак беха тръгнали един млад човек и една гиздава жена! Младият човек беше Пенчо, а гиздавата жена беше дъщерята на кръчмаря, която бе дошла да го съпроводи досред път.

Притегнат, натъкмен, с преметнат през рамо минтан, с накривен калпак, със засукан мустак, Пенчо беше прехванал през кръста с десницата гиздавата жена, която при разделата бе се спрела да закити гърдите на Пенчо с лилякова китка! Докато да успее гиздавата жена да прибодне китката на Пенчовите гърди, долете един по-бърз нишан на тия Пенчови гърди, та не остана место за китката! Един чифте куршум закити и гърдите, па и сърцето на пустия Пенчо!…

Куршумът дойде по-скоро от гърма на шишането! Малък един димец едвам се провиждаше из мрачината откъм един голем гробен камък, зад които Пена хвърли дедовото си шишане без чифте куршуми в цевта, но почернело от саждите на стария барут!…

Пуста Пена, пусто чудо!… Кост от костта, кръв от кръвта на дедо Пане!… У кръвта е!…

Всека кръв не е еднаква!… Пенината е като на дедо Пане; малко дума, но кога рече да продума, с чифте куршуми продумва!… Що да чини, сърцето й е такова!…

Когато питали и разпитвали Пена защо е убила Пенчо, а не оная самодива, а тя отговорила:

— Ако убия нея, той ще намери като нея хиляди, а като убия него, тогава ще миряса и нема никоя да търси!…

Чини ми се — право е казала!

 

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

Пуста Пена, пусто чудо — пуста кръв!…