Михалаки Георгиев
Имане (Хумореска)

Дал му беше бог и имот, и пари, и стока — у всичко му беше изсипал, та пресипал, от много, по-много, от бол, по-бол, ама… като е непоситно, като е лакомо, оно и бог, що е бог, на̀ и он не може да го насити!… Зинала му хала на сърце, па да е кабил, он би погълнал всичко, що види — па и асприте на просеците, и тех би обрал!… Беше се некак намамил на богатство — тамо нему на глава — като настървен вълк на стадо, па само едната си знаеше па тоя свет: пари, та пари… да го попарят и погорят по джигера!… Като чуеш да му споменат името — чорбаджи Симо, — а ти усетиш некаква хлад по кожата си, като кога се промъкне под ризата ти жив гущер!… Бррр, враг да го носи у пусти гори!…

А че беше богат чорбаджи Симо, това го знаеха и малките деца у касабата. Ташли хан, със седем дюкяна у сред чаршия, таман на пъпъка — негов; другият хан у абаджийската чаршия, с мюзевирското кафене отдолу — пак негово; па десет дюкяна у папукчиите, па три къщи у горнята махала и други две у долнята, па три воденици с петнадесет витла и четири бостана, па десетина ливади, що хвъргат по стотина, сто и петдесет кола сено,па три големи кории, па у всеко бърдо по три-четири лозя, па три чифлика, па пет гемии на сефер, па неколко стада с овци, за които държеше пет души чобани, па хергелето у долния чифлик, па три совата у ямарската кория, па избите му пълни с вино и ракия, па… кое не?… Що има у хората имовина, та и чорбаджи Симо да я нема? А пък готовите му пари, па у тефтер, па у темесуци… мани, мани, една царска хазна може да му дойде еш, и то само ако на царските хора бъдат пръстите им чисти, а инак кой би смеял да излезе каршия на чорбаджи Симо по имот?

Колкото по разбогатеваше чорбаджи Симо, толкова ставаше по-тамахкярин, по-свит, по-циция — и едно влакно да имаш да вземаш от него, а он, да е кабил, и влакното би разцепил на две, на четири, на колкото би могъл и би ти подал само едно парченце. А да речеш, че ще остави некъде нещо да замине от него — йок-йок… девет чудесии ще стори, ама нито за една аспра зян не търпи!… Ще се случи понекога на пазарски ден да се набере свет повече в дюкяна му: един търси галица, други — игли, трети — стипца, четвърти — тамян… небетшекер, зардичав, рибно билье, бакам, памук, тире, вълни за шевици, пастърма, сол… та какво ли немаше в дюкяна на чорбаджи Симо?… Момчетата продават, мерят, броят, пари събират, а чорбаджи Симо сева с очи като некоя совалкя, ту тук, ту там, и само подвиква на момчетата: „Очи, деца, очи… на четири, деца, на четири“, а они вече си знаят що значат тия думи: хелбете, чорбаджи Симо ги е с време научил на своя тертип.

В неделен или празничен ден дюкяните затворени и таман време да си отпочинат момчетата, а чорбаджи Симо ще ги подбере: „Я доде постоите, да съберете накуп тия камъне.“ Или: „Да премиете бурците от избата.“ Или: „Да преместите гредите и дъските.“ Какво и да е, той все ще им намери работа, па макар било и навръх ден на Великден.

За да не става харч, да не се зяносва, у чорбаджи Симовата къща не се е запомнило да е стъпил крак на некой гост, било на голем ден, било на имен ден, било на сватба, или на помана! Вълк, що е вълк, или мечка, що е мечка, по ще се дружи с друга жива душа, отколкото чорбаджи Симо!… Саможивник, като кукумявка — ни царю харч, ни богу колач.

* * *

— Свет, като свет ако щеш, свири му и с габрова свирка, он си е все еднакъв! По некой се захласне у пари, у имот, па нито знае защо е дошел на тоя свет, нито знае що е живел, нито знае пък за кого е печелил!… Кара, кара като щуро, па току видиш, че един ден изпълни дупката у земята и — поврага му било и имот, и живот! Други пък хвърлил мерак на жена, да прощавате, па си мисли: „Ако има нещо да си подслади човек живота на тоя свет — това е…“ И залисан със своя мерак, кръшне си врата, па се захласне и почне да чини лудории, като че са го захранили с буника или лудо билье.

Трети има, що не кандисват на своя си акъл, ами тръгнат по акъло на кучетата, па оставят питомното и тръгнат да търсят дивото — по горите и пустините, по дъжд, ветър, сиег — само да убият, да уловят некой лов и си мислят, че от тоя келепир нема по-харен на тоя свет!… Та какви ли ги нема у тоя божи обор, що го правил господ цели шест дена?…

Така думаше бае Бойчо Зевзеко, а пък вие треба да знаете, че един беше бае Бойчо в целата касаба и по акъл, и по досетки, па ако искате, и по дяволии!… Само да не рече нещо, а рече ли го веднъж, ще ти скрои такава дяволия, та и сам дяволът ще се чуди и ще се мае: кой ли му е бил даскало?!… Да, да, бае Бойчо е човек и половина и макар че е фукарийка, ама и той си повече отбира от тоя свет, па и светът си отбира повече от него… има у главата си и за себе си, па и за света! Когото и да срещне, ще изсипе по един куп шеги, па се посмееш, поразговориш се и това си ти остане от тоя живот на тоя свет! Понекога бае Бойчо ставаше толкова дяволит, толкова майстор да подиграе некого, щото държеше влага цела неделя не само на посетителите на мюзевирското кафене, но и на целата чаршия.

Един пролетен ден мюзевирското кафене гъмжеше като некой кошер, препълнен с търтеи; пълно-препълнено с хора. Един каже едно, други — друго, а бае Бойчо Зевзеко, подвил крака на миндерчето, смуче из своя коджамити големичък черешов цигарлък дима на цигарата и се загледал право в ръба на тавана, като че пръв път вижда големия чепур на дъската, що бе прикована на тоя ръб.

Тия от дружината, що седят близо до него, се досещат, че Зевзеко крои некоя дяволия. Почекат, почекат, па току видиш, че подбере некой:

— Ама, Бойчо, какво мериш с погледи тавана на чорбаджи Симовото кафене, да не мислиш да му ставаш, ортак?

Без да се сепне, без да се слиса, без да се забавя бае Бойчо току обхване с десницата си крупния черешов цигарлък, изпусне две-три струи дим из носа и из устата си и отвърне:

— Не, за ортак не ми треба, ама за аргатин бих го взел; знаеш, вчера купих един магарешки товар дърва, та мислех да повикам чорбаджи Симо да ми ги поразсече и разцепи…

— Ха, ха, ха… — ще се засмеят наоколо му, а той ще ги погледне втрещен, божем се чуди на смеха им, и пита:

— Ама защо се смеете, зер не вервате, че чорбаджи Симо може да ми стане аргатин! Който не верва, нека излезне да се облагаме, те, ако загубя, от мене един зайфет на всички ви, а ако вие загубите, всеки на мене по един!… Кандисвате ли?

— Кандисваме!

— Подписвате ли?

— Подписваме!

Бае Ламбо, черковният псалт, взе, та написа черно на бело облогата и всички я подписаха. Още мастилото, с което бае Ламбо написа тая спогодба, не беше изсъхнало, а бае Бойчо тропна на джама от прозореца и повика в кафенето Ранчо циганина, който таман в тая минута минаваше край мюзевирското кафене. Бае Бойчо пришепна само две-три лакърдии на ухото на Ранча, на което той климна одобрително глава и си излезе от кафенето със същия цигански чалъм, с който бе и влезнал — разкопчан до половин червен джамадан, прехвърлен през рамото чепкен и малко накривен надесно фес, дългият пискюл на който допираше рамото на сиажния потомък от фараоновото колено.

* * *

Беше се отдавна смрачило; току-речи, целата чаршия беше вече затворена, а само на дюкяна на чорбаджи Симо стоят кепенците до половин неспуснати. С един немирен, нетърпелив, плах поглед, чорбаджи Симо се разхожда пред тези свои кепенци нагоре и надолу и все се озърта накъм пазара, откъдето като че очеква некого, който му много-много дотребвал. От седефената броеница, която чорбаджията държи в ръце, сега не отбройва по едно-две зрънца, както що чини друг път, когато му е сърце по-мирно у гърди, а опнал двата краища и току присипва изцело всичките зърна ту на лево, ту надесно!…

Да беше други некой човек наместо чорбаджи Симо, всеки би казал, че го е прихванало, мутлак, некакъв мерак откъм женска страна, ама колко за чорбаджията, у него друга милост нема на сърцето му освен за парата — само она може да го загрее, за всичко друго он е и от камък по-студен!… Ех, и такива ги има по тоя свет, па и он е от тех!…

Както що би се зарадвал некой деликанлия, кога види, че неговата севда иде към хорото, така също се зарадва и чорбаджи Симо, когато съгледа през мърчината накривения фес и прехвърления чепкен на рамото на Ранча циганина, който пристъпваше откъм пазара с леки, умерени стъпки, назлъм-назлъм, като стара сватя на сватба! Колкото чорбаджи Симо беше горещ аладжия, толкова Ранчо беше хладен вереджия, като да искаше да му рече: у ръцете ми е всичко, ако искам, ще ти дам, а, ако не — йок!… Пусти циганин, като че бе влезнал в непоситната душа на чорбаджията, па му разбрал всичките зорове и му дума: „Нечеш, синко майчин, да ме кандърдисаш така лесно… йок-йок!“ Още Ранчо нестигнал пред дюкяна, а чорбаджи Симо севна накъм него и го заговори:

— Може ли, Ранчо, брате, да стане?

— Та оно може, чорбаджийо, ама, знаеш, без харч не бива тая работа!…

— Ама какъв харч бе, нали като го изкопаеме, ще ги делим братски?…

— Йок, чорбаджийо, мене ме е страх да копаем; знаеш, друга вера съм, да прощаваш, оно, циганска вера, дума се, па може курбанът ми да не се чини кабул, та затова ти ще ми дадеш пешин, що е право и ред, па ще ти покажа местото, ще видиш с очите си как горят парите… знаеш, така, синкав пламък букне, па пак се притаи, па пак светне, също какво що сме чули от хора, че пари горят, същото ще видиш; ако не видиш, пет пари не ти искам, а ако видиш и поверваш, плати ми що ще уговорим, па си копай сам, коли курбан, па като ги изкопаеш — халал да ти са, а мене — колкото ти се откъсне от сърце, това ми дай после.

— Ех, харно бе, Ранчо, брате, ама като колко ще ми сакаш, за да ми покажеш местото?

— Е, па, я мислим, чорбаджийо, че за тая работа не са много петдесет османлии, а ти какво казваш!…

— Ха оно не са много, ако се изкопа нещо, а ако не се изкопа?…

Е, та я се наемам да ти ги покажем къде са, сам с очите си ще видиш, като горят, а дали ще ги изкопаеш плитко или дълбоко, това ще бъде според курбана ти, па и според късмета ти!… Оно да е, да речеш, че ще ги вземем, па да ги турим у кемеро ти — не е, защото да беше така, щех да ги туря у своя кемер!… Хелбете, моята пазва ми е по-близка, ама лакърдията ни е: ти да ми платиш петдесет османлии лири, а я да ти покажем местото и да чакам при тебе, докато се увериш с очите си, че парите горят — видиш ли пламък, това е белег, а я, що е реч, белег ти продавам, нема ли белег, не видиш ли с очи пламък, пет пари да ми не даваш!… Етѐ, циганин съм, ама и я имам хърз, що е реч, нощен човек съм… една душа, един Гергьовден, нашият Едрилез да ме убие у глава, ако не видиш с очи пламъка им!

Упорството на Ранчо да не отстъпва нито една по-долу от петдесет османлии правеше да се гърчат пръстите на чорбаджи Симо, като да беха го стиснали триста самодиви за шията. От свиване и опиняне на пръстите пукна нишката, на която беха нанизани броениците, и седефените зрънца се разпръснаха по земята, както що си представляваше чорбаджията разпръсната оная част от парите, които ще отхвръкнат от казана с желтиците, които той ще изкопае из земята.

След като не можа да кандърдише циганина на некаква отстъпка, чорбаджи Симо кандиса най-после на всичките спогодби, що му искаше Ранчо — само едно още търсеше от него, а това е, да не се чуе никаква дума — да потъне всичко в оная земя, откъдето ще изкопае казана с желтиците.

Ранчо тури десната длан на гърди и даде вера и клетва, че от неговата уста нема да падне дума за тая работа.

Като всеки добър къщовник бае Бойчо си имаше покрай другия имотец и едно лозице, останало му наследство от деди и прадеди. Лозицето, истина, малко, но ореховото дърво, що бе разклонило клонове близо до колибата, та засенчваше почти четвъртината от лозето, беше много големо; толкова големо, щото бае Бойчо, за да спаси своето лозице от вредата на сенката му, изсече целия орех до самия дънер. Той би на драго сърце изкоренил и самия дънер, но това беше много мъчна и трудна работа.

Пред дънера на този орех през една тъмна нощ, преди да пропеят първи петли, бае Бойчо излезе из своята колиба, носейки със себе си едно стъкло спирт, което изсипа по плоската част на дънера, запали го и се скри в колибата си. Слабият бледосинкав пламък ту букнеше нагоре, ту се сиишаваше, според както и колкото бе разлен спиртът.

Когато догаряше и последният пламъчец от спирта, при дънера изпъкна като от невидено един човек с търнокоп в ръка и с един виторог овен на шия. Както що неусетно пристъпи при дънера, така тихичко сложи овена пред краката си, свърза го за дънера, извади нож из пояса си и закла своята жертва до самия край на ореховия дънер. След това хвана с две жилести ръце търнокопа и почна да копае под дънера с такова присърце, както що може да копае човек, които е сигурен, че ще изкопае пълен казан с желтици. Отзвукът на ударите, що изпущаше търнокопът, достигаше до ушите на зевзека, който със своите приготвени за свидетели другари гледаше всичко от своята колиба.

Когато след неколкочасова пресилена работа големият дънер биде подкопан и изместен от своето место, а в зиналата яма не се виждаше никакъв казан с желтици, една слаба дрезгавина, предвестница на зората, се показа откъм изток и както всекога, така и тая заран събуди петлите в околността, които и почнаха своите ранни песни.

Чорбаджи Симо, капнал от умора, пробит цел от пот, отчаян, че не се подава отникъде казанът с желтиците, се сепна изведнъж при пропеването на петлите. Той знаеше, че щом се чуе да пропее петел, копането на пари вече не може да става. С една горчива досада той изтри с ръкав потта от своето измокрено чело, хвана търнокопа в ръка и като погледна в изблещеинте очи на заклания овен, хвана пътеката закъм касабата.

Не беше отминал чорбаджи Симо нито колко един хвърляк, когато бае Бойчо Зевзека излезна из своята колиба с другарите си и му извика:

— Ама къде си отиваш бе, чорбаджи Симо, това артък не е право — да работиш цела нощ за троица душ аргати, па сега да си отидеш, без да си вземеш парите за аргатлъка!…

Чорбаджи Симо остана като втрещен, когато разбра, че толкова хора са го гледали що е вършил; но това слисване трая само колко с око да трепнеш, па като схвана, че е станал резил-маскара, той хвърли и търнокопа на земята, па се спусна низ пътеката, като че го гонеха девет овчарски кучета от каракачанския сой!

Бае Бойчо, който беше помъкнал овена към колибата, се обърна към своите другари и им дума:

— Месото за зияфета е от мене, а виното вие да намерите.

Да им е наздраве!