Михалаки Георгиев
От късмета е всичко на тоя свет (Разказ из съвременния живот)

Ех, що е дявол тази дедо Лилчовата Мара — ма̀ни, брате, ма̀ни… по свет я нема! Оно не е, да речеш, че е хубава, какво що има хубост по света; не е, да речеш, че е гиздава, какво що има гиздосии, ами нали ти казвам: огън… огън, па като те запали, а ти, ако можеш, даврандисвай се, па иди, та се куртулисвай!… А не е, да речеш, некои, боже, пази, работи, дека не би у ред били или нещо такова санким!… Йок, йок, брате, що е хърз — хърз: само толко може да бъде, ама има две очи, две прострелници, па като посвие малко ония дълги трепки, като на паяк нозете, па прижмури поглед и те прониже, да речеш, че е замерила с пушка, па — право у сърце!… Що е свет стрелнала с тия пусти нейни очи, що е сърца наранила, оно, току да не й пише оня там горе на тефтер, зер, ако рече да пише всичко, оно язък си за нейната душица! Враг да я знае откъде би, та тая пуста Мара стана изгора за цело село! На кого ли се е метнала, като нито дедо Лилчо, деда й, нито чиче Пене, Мариният баща, не беха некой дип-дип лични мъже, нито пък кака Върба, майка й, не беше жена, дето да прилича да й е майка! Па остави вече, че е хубава, остави, че е враговита, ама па що е вредна, що е мурафетлийка — ех, здраве му кажи! Още нема, дума се, нито две години, откак е почнала да ниже с пари и маниста редиците от своята руса коса, а нейните редици най-хубави, нейният сукман най-гиздав, нейните нашивки на ръкавите най-шарени!… Па като стегне оня колан, па обуе кундурките, що й купи чичо Пене за Връбница из касабата, па забоде малко изкриво оная китка на глава и прибодне до китката онова широко койло, некакво, враг да я знае как го докарва така, като на верев, па тръгне да върви… море, да речеш, не е Мара, дедовата Лилчова унука, ами некой миралай върви!… А пък що е къщовница — това артък нека ви каже и сама леля Съба Кърстановица, която, като яла веднъж от погачата, що е умесила Мара през сирни заговезни, а она рекла: „Такава погача могат да измесят само златни ръце!“ А че леля Съба може да разбира от тия работи, доста е, като ви кажа, че на миналия Петковден стана свекърва на осма снаха и тъща на пети зет!… Кога знае — знае, не може човек хако да й яде!… Ако е за готвене, Мара чичова Пенева знае да ти уготви ядене, та и пръстите да си изядеш? Що год да е, у нея все е карар ще е направено, като да е на чекердек мерила; било киселка чорба да подстрои, било сарми да завие, било кебап да ти опече, било баница да ти разточи, всичко у нея ще бъде от харно, по-харно. Ако е за у къщи да ти нареди, а Мара знае да нареди по-хубаво, отколко що са наредени и бояджийските дюкяне в касабата. Ако е за платно да изтъче, а Мариното платно го знае цело село — като бурунджук!… А пък за други работи, по къщи, като да го речем, градина било, курник било, какво и да е, а Мара чичова Пенева нема по-ойнак не само у село, но и по целата каза. Като Мариния босилек никъде не расте; едър, гъст, къдрав, крупен… като го вземе дедо поп Лало да ръси на Кръстовден, па те чукне по челото, а ти усетиш, че си ръсен!… Що чешит-чешит кокошки и петли знае, пустата Мара, да развъди, това требва човек да седне, да гледа, па на книга да пише!… Откъде, как ги събра, как ги очува — враг би я знаял!… Кога се пука дърво и камък от студ, никъде нема да намериш кокошка да снесе яйце по цело село, а Марините кокошки носят, като да е преди Великден! Какво им прави, бае ли им, магьосва ли ги… това никой не знае, ама че е чудо — чудо е.

С хубостта си, с гиздосията си, пустата Мара, примами сърцата на всичките ергени у селото, а пък с вредните си ръце замами обичта на всичките майки на ергените! На Тудоровден се заловило първо хоро пред дедовата Пенева кръчма! На хорото като на всеко хоро дошли и моми, и момци, и бабички, и невести! Наловило се хоро дълго, хей, като чорбаджи Стойчовия плет на бостана, ама все повече женска челяд, а момците, гледаш, пошушкват се насам-натам, повъртват се, подсмърчват, па си нищо: ни се у хоро хващат, ни — тая вера!… Един, гледаш, приклекнал край големия кютук до кръчмата, извадил бритва, па си деля некоя върбова пръчица и от време на време току шавне с око и метне поглед накъде долнята махала, където е къщата на чичо Пене! Други, гледаш, подпрел с гръб зида на кръчмата, почешва се зад врата и гледа-гледа дали се е задала Мара закъм хорото и от мъка, току цвъкне през зъби плюнката си и почне да си тананика под нос: „И-с-са-са, и-с-са-са!…“

А пуста Мара, враг да я мъкне, като че на инат остави ги да чекат — да чекат, па чак по некое време току се зададе откъде долнята махала с кака Върба и като я видят ергените, на всички лицата им светнат също като слънце, след като го оттули некой облак. Стигнала-нестигнала още Мара чичова Пенева до хорото, а всекой ерген вече се готви да се хваща в хорото, ако не до Мара, а оно барем срещу нея! И Пешо гайдаринът, и он се посъбуди, като се хване Мара на хорото, побутне червения си подкапник на тил, опне ручилото, па като заситни — цупа-цуп, цупа-цуп, — да речеш, не е, че свири, каквото се свири, ами като че с уста дума и говори!… Истина, че се случваше понекога, та забръмчи само ручилото, а пискуданят току изпусне едно „пиуу“… ама това ставаше само тогава, когато и Пешо гайдарят се излъже, та погледне Мара у очите и се слише изведнъж, та дори забрави и името си, а камо ли пръстите си върху пискуданя!

Играят, що играят, па като се развали хорото, а момците се наберат около Мара чичова Пенева, както що се набират пчелите около меденичето!

Един й рече нещо, други я задене с некоя дума, а пък повечето само зяпат Мара в очите и стоят, като че са израсли из земята: ни трепват, нито пък охкат, а само гледат некак слисано, като да са се наяли с татула и буника!… Такъв беше и Ташо Зевалника, унукът на баба Гоца Йотова. Подпрел се оня ми ти Ташо до плета, ударил ръка върх ръка на тоягата, преметнал десна нога през левата пищалкя, захилил се до уши, зинал и зазяпал оная Мара, като да речеш: ха, сега ще я лапне и с дрипките ѝ!… Аджеиб момче!… Оно, истина, може да си му става нещо на сърце, ама па толкова да се заплесне човек, това пък, артък, май е одвише, както каза дедо Марин Трънчето, който подир дедо поп Лало е вторият кръщелник на целото село.

Въто чичин Радин е ачигьоз момък, па е и от знатна задруга, та мине покрай Мара, па и подпусне:

— Маро, китката ти е накриво!

— Нищо — отвръща му Мара, — нека си е китката накриво, стига че ми е памето направо!

Всички, що са наоколо, ще се изсмеят на Въта, че го Мара надхортувала.

А пък Гочо лелин Тинин, дека е познат у цело село като най-голем шегобиец, дума Мари:

— Изгорех мари, Маро, цел се стопих за тебе!

— Не бой се, не бой се — отвръща му Мара, — у барата има още вода, като ти припари, а ти иди, та рипай, па се хлади!…

На дедо Цено Кунин момчето, Тасе, като заможно чедо, мисли, че с имането си ще примами Мара, та й дума:

— Какво да ти купя, Маро, та да трампим с тия твои пусти очи, що ми сърце пронизаха?

— За мене — отвръща му Мара — нищо не ми требва да купуваш, ама за тебе харно ще е да търсиш дали можеш да си купиш нещо като такова, дека не може с фуния да се налива тука на — и сочи в главата му!…

И така, един по един, Мара на всекиго даде джувапа, като да беше от пет години кадилък чинила!…

Пуста Мара!…

— Ех, благатка — думаха момите…

— Изгора!… — думаха момците.

Бабите пък облажаваха кака Върба, че й харизал господ такъв джеваир!

Само баба Балашка врачката въртеше глава и отвръщаше:

— Море, жени, що сте чудни, та смешни?… Зер е доста, че е добра и харна?… Та що е, санким, като е харна, кога не знае човек що й е късметят!?… Те, и моето лозе беше пролетсен харно, море от харно, по-харно, ония гроздове като некой прасци… да речеш: как ли ще го наберем, къде ли ще го поберем?!… Па таман зърно да наедрее, като удари оная хала градушката, та все до гол кютук!… Е, думайте, сега де, не беше ли харно, ама каква файда, та какъв хаир?!…

Пуста баба Балашка!… Коба жена!… Съща кукумявка, вещица… тук живот и здраве с нас!…

* * *

За другиго некого какво и да е, може и така, и другояче да ми речете, ама за него, за Митето стринин Лалин, хич не ми думайте, защото си го знаех какъв е, па знаех и какво ще пати!… Ама как знаех, като че съм го у книга чел! Асли и у зодията му в календаря си пише, че ще е кавгаджия и на̀лет на бой! А колко пъти съм му думал: „Бре, Мите, бре харизал ти господ и памет, и сила, па и хубост… момък и половина, що не си гледаш работата, какво що господ дал, ами си пошел по… дирите на оня, нечестивеца?!…“ Ама кому да думаш, та кой да слуша?!…

Чудато момче!… Да е темерутин — не е; да е, да речеш, намкьорин, не е, да е, да речеш, зъл или пакостник, йок-йок, ама тѐ, у кръвта ли му е, или е „нагазило“ на нещо, или пък са го омагьосали нещо, кое е асли, не знам, ама знам, че от некое време насам не е баш какво що требва да е!… Понекога му доде, та го схванат ония, неговите, па свие врат като бикоглав кон, намръщи чело, закървави очи, па само да го така малко задирнеш, колкото с крило от комар, па… мани, брате, мани… усойница да е, по̀ да те не е страх! От нищо и от никакво, а он пламне — да речеш, цело джепане!… Много пъти ще се изтърси от невидено, кат три и руп, в кръчмата на Цола дедов Пеков, който му е не само побратим, но и най-добър аркадашин, и ни пет, ни шест — наведе врат, па дума: „Удри, Цоло, брате, удри, че ще пукне това пусто сърце у гърди!…“ и Цоло, неговият побратим, както що би му извадил трън из убоденото, със същото хладнокръвие изповърти десницата, па като го плюсне, да речеш, че е замахнал с топуза на беглишкия кантар. Други да е, кой знае що би било, ама Митето само си отдъхне, па му се размине и се умири момче, да речеш, че нищо не му е ни било. Веднъж се събрали неговите другари у побратима му Цоло на ергенски зияфет и Митето божем ще доде, па чекат, чекат — нема го нигде никакъв. Късно по едно време собната врата отхвръкна, като да са я надули десет вихрушки, и Митето се изтърси като от невидено — право на софрата. Подкапникът му отскочил чак на тила, а погледът му начумерен, па мътен, да речеш на девет хали току-що отрезал главите. Цоло, който го знае най-харно, че са го пак хванали стихиите му, пружи му канатката с вино и току поприбра край него по нещо от това, що имаше за ядене по софрата. Митето ни уста отваря, ни с пръст посегва. Умълчаха се всички, като на пренос у черква. Само Гочо шегобиецът, ни пет, ни шест, па току се обърна към Митето и му дума:

— Ама, Мите бре, да не би нещо Мара да те е разсърдила, па си дошел нам да се дуеш?

Рекъл-недоизрекъл, току литна от софрата паницата с киселото млеко право накъм Гочовата глава. Да не беше се снисил, щеше да се разпръсне от главата му, както що се разпръсна от стената, тъкмо под картината на генерала Скобелева, изписан на бел кон. Деветдесет и девет чирепе от паницата се посипаха по стаята, а киселото млеко потече низ стената и написа какви ли не шарки. Докато да се съвземат всички, Митето скочи на ноги, па прегърна Гочо и му дума:

— Прости ми, Гочо, братко, моля те, прости ме, нали видиш, че тая пуста ръка е по-бърза от паметта!

Па наведе, врат и дума:

— На̀, удри, молим те като кум, удри, та да ми отлекне!…

Такъв напрасничав беше Мите, щом се спомне нещо за онова, що он мисли, че го крие у девет възла вързано на сърце. А инак… инак беше мехлем душа… само да знаеш опипом, свойски да го подхванеш, па ако сакаш, девет пъти е кадър да рипа и у вода, и у огън, ако требва да ти се найде у зор. Затова го и всички търсеха за побратим, па и всички у село гледаха на него като на писано яйце!… Като се каже, че това и това сторил Митето, много не задирваха; като да бъде за Митето — нему се може!…

Има по некои хора, на които светът навикнува да гледа, както що навикнува да гледа на чепура на некое дърво!… Гледаш го чепуресто… ех, какво е, такова е, нека си е чепуресто!…

Откъм имовина Мите не беше, истина, зенгинин, ама не беше и сакънтия. Лала си имаше само него, па всичко, що беше остало от човека й, всичко беше спастрила за него — за Мите. Башка от това Мите си беше вреден, що е право — право… не бива да му се яде хако!… Ако е на дърва да се иде, Митевата кола ще е най-натоварена. Ако е да се пооре, да се покоси, да се пожъне или каква и да е работа да се свърши, а Мите ще е по̀ с време готов от всекиго другиго. Санким, думата ми е, че момчето е от харно, по-харно, от вредно, по-вредно, ама само това е, че е напрасничаво… сърцето му по-бързо от паметта!… Ех, що щеш му, и такива ги има!…

* * *

Знаете ли що е орисница?… Ех, ако не знаете, а вий поживейте по тоя пусти свет, па ще я научите!… Като рече орисницата това и това, така и така ще стане, а ти иди, та го отсуквай, колкото сакаш, па пак ще видиш, че е станало това, що е орисано!… Море, от девет дерета вода ще сведе, от девет планини камъне ще сбере и пак що има да е, оно ще си стане, па ти, ако сакаш, можеш да се чудиш и да се звериш!… Така е, така!… и да ми не вервате, все ще доде ден, та ще ми повервате!…

Зад къщата в Мариния двор има градинка, а в тая градинка има трендафил, ама какъв трендафил?… Като се наведе Мара под шубърките му, не знаеш да речеш и да отсечеш: Марините страни ли са по-хубави, трендафилът ли е по-хубав!…

Тоя трендафил стана себап, та ден преди Гергьовден у Марини се беха сбрали дружките й да си видят късмета — да остават да пренощува срещу Гергьовден едно гърне под трендафила, гърне, в което всека мома остава по един белег: я пръстен, я стара пара, я ли друго нещо. Всека мома турна, що турна, па така направи и Мара!… Пуста Мара, вие я не знаете, ама да сте я загледали, по очите щехте да я познаете, че дяволува! Всека мома пусна по един белег, а Мара издеби, да я никой не усети, па пусна два… един за нея, а другия за… тхю, да му се не види, насмалко щех да я издам… Хич ме не питайте за втория белег, нема да ви кажа!… Това е моминска тайна, па който я издаде, прави грех, като кога църква разваля!… Моите грехове са и така много, та що ми требва и чужди да бера!…

Тая вечер като никога Мара се щура до късно у двора, все около трендафила. Ама ще питате що прави… Ех, що правят момите!… Зер, па всичко ли требва да знаете?… Сирота Мара!… Загледала се у звездите, па се разтъжила нещо, разтъжила — да я аджедишеш? Разтупало й се онова пусто сърце, па тупа-тупа, да речеш, ще изхвръкне из гърди!… А очите й, ония очи, що изпостреляха света, сега са некак кротки, благи, па влажни-влажни, та дори блескат като джеваири на месечината! Жална Мара, ни бита, ни хокана, па пак й се плаче!… На, така, и она сама не знае защо, ама дошло й некак до плач, па да е кабил, с глас би ревнала!

Пуста Мара, пусто сърце! Гори хорските сърца, гори, докато се и нейното запали, па сега мисли, че сълзите й ще го угасят!… Празна работа!… Що е речено да гори, оно ще си гори!… Това си е така, откак свет се знае!…

* * *

У Марини двори насам ден на Гергьовден постлана новата черга край лехата с босилека, а на чергата се наредили Марини дружки и пеят. Момиченцето на стрина Йона е избрана за калинка и прибулена през очите, за да не вижда белезите, седи у средата и вади с десна ръка из гърнето един белег по други. Като бръкне у гърнето и хване у ръка белега, скрит в дланта, никой да го не види, тя пъхне свитата ръка в пазва, докато се изпее песента, и чак тогава отваря ръка и показва белега. Каквато е песен изпета на всеки белег, такъв е и късметът на оногова, чийто е белегът.

Много песни, хем все харни песни, се изпеха, докато малката калинка, забулена, вадеше белезите из гърнето. По едно време, откъде я враг хвана Севка стрина Митрина, та изви своя кръшен глас и запе:

Учих те, Гано, учих те —

не можах да те науча

на моя пусти табиет!…

Кога ме видиш луд-пиян,

срещу ми да не излизаш,

детето да не изнасяш,

детето — мъжката рожба!…

Язък е, Гано, язък е,

за тебе, Гано, за мене,

за наша мъжка рожбица!…

Когато калинката разтвори пръстите си, из ръцете й изпадна една сребърна пара̀. Никоя от момите не позна чий е тоя белег!… Пуста Мара, па и она каза, че го не знае, ама у лице стана червена като божур, та току рипна, та у къщи, божем и дошло на памет да прибере останалата плешка от ягнето, да не я изядат котките!… Отде се сети за котките… враг да я носи?… Ама де, какво ще му правиш, като господ е створил всекакви животни по тоя свет, па е створил и котки, дека ядат ягнешки плешки!… Що й се смеете, санким, на момата, добра къщовница, па прибира, хелбете, нема да остави да иде всичко на… яс-пус!…

Тая вечер Мара рано си легна, но късно заспа!… Що би мъка, докато я сън открадна — мани-мани, она сама си знае!… Мъка и патило!… Па и сън ли би, като сън… — само да знаете що е сънувала, мутлак, би сте я аджедисали!… Да знаете, ама на̀, нали не знаете, и аз нема да ви кажа!…

Сирота Мара, хем си недоспала, хем, пусти врабчета, не я остават да си доспи!… Зачвъркали, зачуруликали, запели от тъмни зори в градината, досами прозореца на Марината собичка, па вдигнали една врабча гюрултия, та целата градина ехти!… Мара отвори прозорчето и една струя пресен въздух, смесен с миризмата на разцъфтелия се лиляк, напълни стаичката и я поокопити малко от умората. Подпрена на ръбеца от прозорчето, Мара почна да вдиша усладителната миризма на лиляка и се загледа у врабците, що цвърчеха в градината. Нейният поглед се прикова, като че никога досега не беше виждала врабци! Та виждала е она, ама сега некакво другояче ги гледа!… Все като че едно на друго по нещо си казва, па му подскача, па му се радва, па… хм… пуста Мара, сама-саменичка и пак се изчерви, та стана алена като божур!… От врабците се засрами… вервайте бога, засрами се!… Съгледала двенки, враг да ги носи, че си захапали клюнчетата, па… дошло й на памет, като че едно птиченце да бъдеше она, Мара, а другото… ха де, сетете се за другото и сами, аз ще ви пришепна само на ухото за една стара пара̀, ама… шшт!… никому да не казвате!…

Много е аталия работа да гледа човек тия пусти врабци, хеле пък, като ги знаеш, пущините, че сами не знаят да се срамуват, та требва ти да се срамуваш за тех!… Махни, брате, това си е цела беля целеничка!…

 

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

Който не е патил от кара̀ севда, той нищо не знае, по-лоша е от черната огненица!… Ако не вервате, нека Мара да ви каже.

* * *

От Гергьовден до Спасовден Мара ходи като слисана, а от Спасовден до Илинден — като щура! И сама не верва на себе си и на радостта си!… На Спасовден я пейледиса Мите, а на Илинден стана сватбата!… Мара, слисана и щура от радост и страх! Радост, че е Мите вече нейн, а страх, да не би друга да й го отнеме!… Да й е кабил, свила би го като петровка ябълка у пазвата си, при сърце, само и само да си е нейн и само нейн!… Друга да го не гледа, друга да му се не радва, па и той да не зачекне поглед за некоя друга!… Марин мерак — Марино чудо!…

А Мите?

Хм, Мите, нему си нищо — он си е харно! Къде го срещнеш, къде го стигнеш, все насмен, все със засукани мустачки, с накривен калпак… мирен, благ, ще речеш, не е тоя Мите, друго момче, па това ти е!… Кой го не е знаял, не би вервал да му казват що е бил, а който пък е знаял, он пък очите си не верва!… Свет!… Какво не става с човека, а пък особно, когато го опият две черни очи, каквито ги имаше Мара!… Море и кремък да е човек, що е кремък, дека искри пуща, па пак си е студен, па като почнат да го греят такива очи като Марините, и он ще се сгрее, ще омекне, ще се разтопи — ще стане от мехлем по-благ! Светска работа!… Всеки не я разбира, ама който е патил, он ще ме разбере!…

Не се мина ни цела година, откакто Мара и Мите свиха свое си гнездо, а божата благословия ги огре от всека страна като некоя пълна месечина, когато изгрее!… Провърве му и у овци, и у берекет на ниви и ливади, и у едра стока, и у търговия, и у всичко!… Като беше потекло, да речеш, като из ръкав се лее!… Що год пипне Мите, все печалби ще има; камък да хване, кюмур да хване — на злато се обръща! Ама що е вреден и що е ербап… еш му нема у девет кази! Митевите ниви най-рано и най-добре изработени, Митевите ливади най-добре навадени и навлажнени, Митевата биволица най-много млеко дава, Митевите волове най-охранени!… С пръст го сочеше и старо, и младо!… Всеки думаше на чадата си: тѐ, на̀, гледайте Мите, нека да ви е за юрнек, па ще разберете какво се лесно хиляди и мюлк печели!

Колко Мите е чалъшкан, а дваж по-чалъшкан е Мара!… И къщата й, и дворът й, и градината й — всичко се смее от хубавина и от ред — и калугер да си, па пак ще се зажалиш такава къщовница да си имаш! По цел ден работи и пее и що год пипне — все с мурафет ще го изкара; що е реч у нея и пелинът по̀ слади, отколкото у друга меденичето!…

Една вечер Мите беше докарал една пълна върховита кола със сено от ливадата и докато го стовари, Мара натъкми трапезата в градинката под шубърците на трендафила, до прозорчето, където некогаж врабците беха я събудили у тъмни зори, сети се Мара за миналото, за безсънните нощи, за своите преживени момински дни, па се сети и за тия пусти врабци, дека я събудиха със своето цвърчане. Замаяна с тези свои мисли, тя не усети кога Мите се примъкнал край нея и неочаквано затули й с шепи очите, като й дума: „Докато не ми обещаеш нещо хаирлия, нема да те пусна!“

Мара се изсме, обеща, че ще му каже нещо много хаирлия, и той впери весело погледа си в Марините очи, за да му каже каква е тая хаирлия работа! Мара му пришепна две думи на ухо, па и цела зачервена като божур, спусна очи към земята, като че искаше да избега мъжки поглед, па макар тоя мъж бил и нейният Мите! Ех, знаеш, жена, па срамежлива!… Колкото Мара се засрами, толкова Мите се развесели! От тоя ден Мите стана по-вреден, по-чалъшкан, по̀ печелник!… Ходи, тича, работи, печели и все си мисли за една хубава люлка в къщи под трендафила, а в тая люлка едно детенце с руси, къдравки косици и две чернички очички като… като Марините!

И в тая благословия бог биде така също щедър, както и към всичко друго — хариза им люлка и в люлката мъжко чедо, с руси къдрави косички и с две черни очички също като Марините.

Домашното гнездо на Мара и Мите стана по-весело, по-засмено, по-мило, отколкото що беше досега. По-весели, по-радостни, по-доволни от Мара и от Мите немаше у цело село! И двамата беха толкова доволни, толкова щастливи, щото да имаше кабил, молили би се на бога да им не дава повече радост, ама и от тоя карар да ги не сваля!…

Те мислеха, бедните, че може да грее постоянно слънцето! Забравили беха, че от това слънце се изпарява водата, която става на облак, и че тоя облак може да затули същото слънце и да стане мрачно на небето, както що става и мрачно на сърцето човешко!… Свет!… Да, да… животът ни прилича на времето: ту слънце пече, ту дъждовни и нахмурни дни, а сегиз-тогиз ни спохожда и по некой гръм или ни поступа некоя градушка!… Щастливи са онези, които могат да наброят повече слънчеви дни през своя живот, а по-малко дни с порои, вихрове и гръмотевици!…

 

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

* * *

Откато се задомиха и свиха гнездо Мара и Мите, изминаха се цели три години! Три години като, три мига — така скоро изтекоха за них!… Минаха ги, като, що е рекъл некой, по мед и масло!… Ех, божа работа, що год даде — хвала му и на толкова.

По едно време разбуни се свет, разшаваха се мъжете по село, пощръклеха, като кога че ги е напоил некой с отварки от лудото биле. Почнаха да се делят на тайфи, на тайфи; едни сакат едного за кмет, други — другиго! Почнаха да прииждат и ОТ град жандарми и големци, хора, дека бъркат пръст у царските работи!… Едни насъскват едни, други пък — другите; узвериха се, закървавиха очи ония селяни едни на други, настървиха се едни срещу други да речеш, ни тия хора, ни тия селяни — ни… пази, боже! По едно време току пристигна и началнико от град, па прати, та вика при себе си по-личните хора от селото. Между тия хора беше и Мите! Най-напред им дума с харно, почна да ги кандърдисва да не се опират на волята па царските хора, а да изберат за кмет оня, дека той ще им каже! Като виде, че с кандърмак не върви, а он почна да ги заплашва, че цело село ще съсипе, ще ги разсели, ще им запустее и мюлк, и имане, и пак на царските хора думата нема да остави да се пречупи надве! Селяните слушат, ама не им се слуша, та и какво ще слушат, като виждат, че не е нито право, нито богу драго това, що го сакат царските хора. Не кандисват, ама само сумтят и никой нищо не процежда през зъби. Дойде време за ядене, та началнико каза, че подиробед пак да дойдат при него, за да видят как ще я нагодят. Обедва кой що обедва и като се сбраха при началнико, а он — кьор-кютук — пиян като пън!… Пиян — пиян, ама барем да е мирен, а он като подбра ония селяне, па… срам да е човека да повтори всичко, що им рече и издума! По некой го слуша-слуша, па свие врат, вдигне рамена и погледне учудено, като да иска да рече: царски човек, ама свиня, де, какво да правим на тая царщина, като й са такива хората! Други пък от селянете почнаха да стават по-нетърпеливи и по-ядовити. От тези ядовити хора беше и Мите, който, като виде, че никой от по-старите не се изстъпи да отговори на началнико, а той се обърна към него и му дума: „Нито ти си царски човек, какво що требва, нито сме пък ний твоя рая, за да ти търпим псувните. Башка от това, че немаш право, но и право да имаш, пак нема да склоним на това, което сакаш, като е със зор и инат.“ Събраните селяне, окуражени от Мите, завикаха: „Така е, така е!“

Царският човек, вместо да гледа да потуши жаравата, той взе, та хвърли барут в огъня!… Подвикна на жандармите: „Дръжте го тоя бунтовник бре, да го вържеме и да го закараме у град, та да го научим как се бунтува свет!“… Жандармите се втурнаха да изпълнят заповедта на своя началник!…

Тая заповед беше най-фатална!… Що год стана — зарад нея стана!… Писък, олелия, гърмежи, сабли — ад на земята!…

Когато се размахна всичко, по земята лежеха неколко души лошо ранени, а между них мъртвото тело на Мите с пронизано от куршума на началника сърце!…

Когато внасяха неочаквано за стопанката мъртвото тело на Мите в къщи, Мара, изправена като от камък пред вратата, със стиснати зъби, с разрошавени коси и с мътен, загубен поглед, гледа, гледа на събрания свет, па запе из цело гърло:

Учих те, Гано, учих те —

не можах да те науча

на моя пусти табиет!…

Кога ме видиш луд-пиян,

срещу ми да не излизаш,

детето да не изнасяш,

детето — мъжката рожба!…

Язък е, Гано, язък е,

за тебе, Гано, за мене,

за наша мъжка рожбица!…

Не остана сухо око между всички, които беха се събрали да видят как грозно се съсипа в един миг това хубаво стопанско гнездо. Но песента на нещастната Мара, която си беше загубила ума от изненадана горест, разплака и най-коравото сърце! Що год имаше жива душа в село, всека се покърти, само една душа остана непричастна към тая грозна участ — тази душа, върху която щеха да се слегнат всичките беди и горести, бе мъжката рожба в люлката, която нехайно продължаваше да си играе със своите руси къдравки косици и да гледа усмихнато със своите хубави очички, които приличат на Марините!

Във всеобщата тъга, която бе обзела цело село, едни кореха царския човек, други — онези, които турят начело такива царски хора, а само баба Балашка врачката не кореше никого, но казваше на своите комшийки: „Нали ви казвах отдавна: не стига човек да е харен, ами и късмето му требва да е харен!… От късмета е всичко на тоя свет…“