Михалаки Георгиев
Лъжовна клетва (Разказ из нашия селски живот)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Обществено достояние)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Bradata (2010)
SFB-форматиране и допълнителна корекция
moosehead (2011)

Издание:

Михалаки Георгиев. Меракът на чичо Денчо. Избрани творби

Издателство на БЗНС, София, 1980

История

  1. — Добавяне

Ако света лъжеш, поне бога не лъжи.

Гора с гора се сбира, а негли човек с човека. Ако ви се случи да се съберете с некой човек от селото Крушиндол, то вие питайте за дедо Данко, па ще разберете какъв човек е бил дедо ви Данко. Санким, ако щете, не ви требва хич и да питате, защото, щом превалите Лютия връх и се спуснете към селото Крушин дол, от върха още ще сапикашете от левата страна на друмо, току край самото село над реката, една къща, която отдалеч ще ви заличи като по-башкалия от другите околни къщички в това село. Ще я видите, че е и по-голема, и по-спретнато направена, и дворът и по-голем, и дръвчетата, посадени в бахчията, по-хубави, па дори и подслонът на пчелите иззад големия чардак на къщата по-загътан и много по-голем, от както се правят такива подслони по другите къщи.

Ако ли пък не ви мързи да слезете чак в селото, при самата къща на дедо Данко, то ще видите вече черно на бело, че както къщата на дедо Данко е по-башкалия от другите селски къщи, така и самият дедо Данко е бил по-башкалия от своите съселяни!…

Една душа — един рай… ако лъжа, нека ми душа скриви, ама що е право — право: като дедо Данко не се е родил друг човек в Крушин дол, нито пък, както гледам сегашния свет, май ще може да се роди такъв!…

Край вратнята на дедовата Данкова къща, от левата страна, има една чешма, направена некое си време, у берекетлии години, от дедо Данко за севаб и за поличба. На чешмата два шопура, па като рукнала оная вода — от роса по-бистра, от слана по-хладна!… Да пиеш, па да се не напиеш. Досами чешмата, прикована на две подпорки, притъкмена за седалка една изгладена ясенова дъска. Като се напиеш, ти приседнеш на дъската, свалиш капа от глава, та изтриеш потното си чело и тогава чак се загледаш в направата на самата чешма, от която шумтенето на бистрата водица, що изпушат двата шопура, като да те примамва на отмора със своя струен, еднообразен шум.

Ще се поотмориш при шумолението на водата, ще зърнеш хубавите овощни дръвчета, които в това село пълнят дворовете на всички къщи, ще позяпаш по облаците, които като разбита ярина се гонят на валма под синьото небе, па най-после ще се повърне погледът ти пак към дедовата Данкова чешма. Тогава чак ще се взреш в нещо, което го нема по другите чешми. Това нещо е един синкав камък, на големина като детинска глава зазидан наполовин в стената, таман на най-видното место. Докато гледаш и се чудиш защо ли е зазидан, та стърчи така току, ни в клин, ни в ръкав, този чепурест камък между другите гладко изделани камъне, току ще съгледаш отдолу неколко врезани букви, полузаличени от старост, като на некой стар надгробен камък. Щеш не щеш, ще станеш — меракът ще те накара — и ще се приближиш да го разбереш какво стои написано и тогава чак ще прочетеш думите:

Зло не прави, душа не криви, за лъжа не се кълни!

Ще прочетеш тези думи неколко пъти, па пак нищо нема да знаеш, ако не запиташ некого от селото какво ли значат, аджеба?…

Сега вече нема и защо да питаш други хора; като съм почнал, хелбете, ще го доизкажа.

Етѐ, пружи ръка, па си погледни пръстите; брой ги наред — пет ще ги изкараш. Пет са, ама ни един с един не уйдисва. Така са и хората по свето. Има харни, па има и лоши, па има и от лоши, по-лоши!… Дедо Данко беше харен, море, какво харен? От харен, по-харен! А пък чорбаджи Цоко Лакомията… не знам, ама ако има девет пъкъла, девет казана на оня свет, мутлак, да знаете, че у най-долния, у най-жежкия ври душата му и кой знае докога ще ври!… Много греховен човек беше, бог да го прости!… Грехове все от тая пуста лакомия за пари!… Истина, че беше най-зенгинин човек в селото. Що имот, що пари, що стока, що мулк остави тоя човек това никой друг у село досега не е оставял, ама… остави — всичко остави, а със себе си нищо не понесе на оня свет!… Що е трупал това имане, като е трупал с него и грехове?… Имането си остави, а греховете си понесе със себе си, там, да му тежат!… Лакомия, лакомия, да речеш, некоя дупка му се е отворила на сърце, па не би му постигнало ни всичкото злато по света да я изпълни!…

И що ли не е правил покойният Цоко за тия пусти пари на тоя свет?… Да се чудиш и да се звериш!… На воденицата му — по две дупки на всеки камък. От едната тече меливо за мющерията, а изотдире, притулена, да се не вижда, друга дупка — с нея пък краде половината от меливото на мющериите си! У дукяна му един кантар, с който купува, а друг — с който продава! От единия до другия — фарк по литра на всека ока! В кръчмата му и оканици, и саатлъци — все ексик! Ако продава вълна, а он ще подкупи кантарджията, па и сам се мери с вълната, която продава, за да тежи повече, а ако пък купува вълна от селяне, а он ще отбие по литра на ока за тръне, за пот и за какви ли не измислици! Кому даде пари с фаиз, той не ги прибира, докато не докара фаиза дотам, щото да продаде и мулк, и покъщнина, па и котките на своите длъжници!… Що свет е разплакал, на колко души е изгорил душицата с тоя свой фаизчилък, на колко пеленачета е продал и повивките из люлката — това го помни и до ден днешен целото село и всекой, кой де е горел от него, всекой казва и ден днешен: проклет да е!

Какво правеше и какво вършеше, не зная, но без давия чорбаджи Цоко не свършваше никога!… И за големо чудо на всички, които знаеха ашикере, че чорбаджи Цоко е изедник, всека давия все той печелеше и у турско време, па и у наше време все, що е у полиция или у съд, дека чорбаджи Цоко има свои работи, всички му са кахвадари, достове — все негови хора! Ще прави, ще върши, ще даде маслинката, ама ще спечели зарад нея тулума! Па и за данък плащане чорбаджи Цоко ще знае да върти, да усуква, да крие, да маже, да глади, ама все нема да плати толкова, както плаща другият свет!… Пищят селяне, оплакват се, тъжат се — кой ги слуша? Чорбаджи Цоко си е чорбаджи Цоко, па що сака — това си върши!… А фукарията — кой я поглежда?…

* * *

Дърво, що е дърво, па макар и топола било, расте, що расте донекъде, хей, колко и да е високо, па пак спира! Дотука, каже, па повече не може! Вир, що е вир, дума се, дъно нема, ама като спущаш, спущаш, па ще стигнеш дъното!…

Така би и с чорбаджи Цоко; кара на зло, кара, кара, докато и на бога дотегна един ден, па вземе, та отвори тефтера си, прегледа и он хесапите на чорбаджи Цоко, па като виде, че лело, лело, па прелело, а он вземе перото, па… кръц… дотука, каже, а повече… йок!… Кой знае какво си е сметал още чорбаджи Цоко, ама дедо господ наплюмчи пръст, па му претри всичките сметки!…

Кога господ сака, кой му може нещо?

Узбунило се беше цело село, всеки се узверил, па се слисал, па не може чудо да се начуди какво би и що би тая черна беля по бял ден! Вдигнал се чорбаджи Цоко, па засвоил половината от селската мера, а началнико из град, думат, станал му ортак, па… като ти е кадия даваджия, кой ще ти е ярдъмджия?… Селско зло — селска неволя!…

Въртеха оттук, въртеха оттам — нема селямет! Що падне у уста на вълк, можеш ли да го куртулишеш? Пращаха елчии насам, пращаха натам — нищо не помага! Чорбаджията си засвоил посред бел ден селската мера, турил си пъдаре, па щом се хване некое селско добиче — удри глоба, глоба, та ох леле!…

Караха, караха, па докараха дотам, щото да питат слепата баба кой е по-окат: селото ли, или чорбаджи Цоко…

Отидоха на съд.

Съдиха се, какво що е ред да се съдят. Хортуваха и адвокати, па хортуваха и селяни, а само чорбаджията мълчи, па като го питат съдиите, а он посочи с глава към своите адвокати, па каже: „Тѐ, они ще ви кажат зарад мен!“ и наистина, казваха повече, от що би могло да се рече: от девет дерета вода и от девет баира камъне събраха само да може да се докара работата така, та да стане черното бело, а белото — черно.

Въртеха, сукаха, докато я докараха до клетва. Съдиите питуват чорбаджи Цоко сака ли да се кълне, че он има право.

— Па сакам, каже, що да не сакам, мулк ми е, па и право ми е, ако е за клетва — че се кълнем!…

Узвериле се селяни, па слушат го що хортува, гледат го, па си думат: „Нема ли сърце тоя човек, не мисли ли, че душа носи?“

Дедо Данко се поизстъпи пред чорбаджията, па го пита:

— Ама, мутлак, ще се кълнеш, чорбаджи Цоко, ха?!…

— Ще се кълнем — каже.

— И хич тука нещо чуруклук на сърце не усещаш, ха?…

— Може ти, каже, да усещаш, ама колко за мене — йок!…

— Ех де, баш да видя и това чудо, как ще излъжеш и свет, и суд, па и бога!…

Дойде поп, тури патрахил, курдиса кръсто и евангелието пред чорбаджи Цоко, па току таман да почне клетвата, а дедо Данко се позагледа къде пояса на чорбаджи Цоко, дето си носи кемера, па току се обърна към съдо и дума:

— Тука има яланджилък, господине, у тая клетва; лъжовна клетва е!… Чорбаджията си турил камък на сърце, па на камико на душа се кълне!…

И съдии, и селяне, всички се слисаха от тая мешания на дедо Данко и доде да се разбере що и какво е, а чорбаджи Цоко бръкна у пояса и извади един синкав камък, колко детинска глава, и го пусна наземи! Всички притаиха дъх, като че пренос минава у църква, а чорбаджи Цоко се позаклати насам-натам, па току тресна о земи и се простре, колкото си беше дълг и широк!

Докато да се наведат да го вдигнат, устните му, през които щеше да изпусне греховната клетва, побелеха, та посинеха. Селяните вдигнаха от земята не чорбаджи Цоко, а неговия студен труп. А дедо Данко… той се наведе, та вдигна камъка, що извади чорбаджията из пояса, и каза на съдиите:

— Дайте ми изин да нося тоя камък на село, за да го зазидам за спомен в селото и за поличба на ония, които си продават душата на нечестивецо и ходят да се кълнат за криво.

Тоя камък е същият, що стърчи така, неугледно — ни в клин, ни в ръкав — на чешмата, що е направил дедо Данко за свой севаб и за спомен на чорбаджи Цоковата клетва…

— Тѐ — думаше дедо Данко, — тоя камък куртулиса мерата на селото!…

Такъв е грозен споменът за чорбаджи Цоко, за когото и до ден днешен много изгорени от него хора се сещат и казват: проклет да е!…

— Слушайте, хора — повтаряше често дедо Данко, — правете, вършете, ама мислете и за оня горе, дека гледа всичко, па гледа и това, що кроите и хесапите, па като види, че има чуруклук у вашите хесапи, а он наплюмчи пръст, па изтрие и — махне всичко, като че да не е никога ни било!…

Харен човек, паметен човек беше дедо Данко от село Крушин дол, бог да го прости!

Край