Михалаки Георгиев
Една досадна визита (Хумореска из нашия съвременен живот)

— Оная жена пак дойде!

— Коя жена?

— Оная, дето дохожда тая заран, когато вие още спехте, та я върнахме, па сега дошла пак и иска да ви види…

Така ми съобщаваше една сутрина слугата на моите родственици, при които бях слязъл на гости, когато посетих едно лято моето родно място. Прибързах, та се облякох по-скоро и влезнах в стаята на домашните, за да узная коя е тая жена, дето в една сутрина ми посвещава две визити и продължава така настойчиво да чака на двора, та да я приема. На зададения ми въпрос моята родственица ми каза:

— Кака Цана от Хаджийбиш махала… Кой знае дали ще се сетиш… дето й думат Зелената пловка.

Сетих се и не можах да въздържа смеха си, като си припомних причината за този прякор. Като дете още помня, когато приказваха, че като я сгодили, а Цана не искала да иде на венчавка, докато бае Марин, младоженецът, не й купи джубе от такова сукно, дето се лъска — бляска като на зелена пловка главата. Тя мислила, бедната, за зелен атлаз, па не могла да го каже другояче, освен да го представи в сравнение!… Припомних си при това, че дохождаше често у дома, кое да опере, кое да помогне да се изтърси, кое да попрочисти градината и други такива къщни работи. С една дума, броеше се донякъде като домашен човек, свой, интимен…

Нямаше що да сторя, освен да постъпя като с интимен човек, и затова слязох в двора, който в дадения случай ми послужи за приемен салон. Като ме видя, отдалече още, и кака Цана почна:

— У-у-у… хаджийо, добре дошел… Боже, боже, откога не съм те видела, има повече от двадесет години… Брей, как върви времето! Колко си наедрел, па си побелел, а какво ергенче беше… Ех, що щеш му — свет!… И сега се сещам, кога дохождах да ти тъкмим, когато те изпращаха по световете на наука; помниш ли какъв беше дребничек, па слабичек, та домашните ти се боеха да те пущат у чужд свет, а ти като беше рекъл: „Ще вървя, та ще вървя“… и отиде, и на̀… етѐ, късмет като е, оно… Кому що е писано, синко, това ще си бъде! А помниш ли у мурабето какво се криехме по избите от полетата? Брей, що свет се изтрепа, ама па и не беше малко! Цели единадесет месеца топовете все „бум-бум!“… Та тѐ, който има дни, он си пак остана, ама кому се беха свършили, бог да го прости! Така е светът, хаджийо! Етѐ, бая ти Марин ме остави с ядове и кахъри още по-оная година, кога ти беше станал консул! Дума се, нищо не остави, па и що остави, оно се съсипа за борчове! Оно не е, да речеш, у имота, ами… Ух, я се забравих за какво съм дошла, та се забъбрах… За какво ти хортувах? Не, ами за какво ли щех да ти хортувам?… Етѐ, прощавай, хаджийо, ама съм станала като слисана, откак ни обираха хайдутите… Ама така, ти не знаеш, че ни обираха миналата есен, къде св. Андрея!… Обраха ни, украднаха ни пуяка, дека го бех ухранила, за да го продам и прихвана некоя пара, ама какъв пуяк… немаше кантар да го премерим, та ходих при Киро Мутафчията да му сакам кантар, а Киро, какъвто си го знаеш луд… Ама така, ти го не знаеш и откъде ще го знаеш, ти беше у София, кога он дойде от село и отвори дукян… Та какво ти бех заказала? Отивам при Киро, а на сокака ме пресреща кака ти Пена Пембето… Нали я помниш, дека сино й правиха жандарин, па хване един ден, та се напие, па улови бая ти Цоко памукчията… оня де, дека му думаха Шири-партина; а човекът си идел от касапницата и си носел в къщи едно телешко шкембе, а он, какъвто си беше луд, пиян, улови човеко, та бой, та бой, та го пребие, защото го и он бил некога, кога му бил чирак, преди двадесетина години, па вземе шкембето, та… Ух, я се пак забъбрах, та… какво щех да ти кажа?… Ха, та си думам, що пък, санким, да ми не даде Киро кантаро, като моят, покойният бая ти Марин, беше му дал веднъж нашата котка да го избави от мишки. Оно, хаджийо, жив щеха да го изядат, ама нашата котка, хей, ловджийка, та й еш нема, па като ги подбра, та и мишките, та и пилците му, та и пилците на комшиите, па се вдигнат комшиите, та една кавга с Киро, а он не вземе да ни я върне, ами нека, каже, да я научим на памет, за да знае що е мишка и що е пиле, па я вземе, та я тури у един чувал, па право на бачиите, при най-злите кучета! Они го обикалят като бесни, а он изтърси котката из чувала, па сака да гледа сеир. Кучетата, от бесни по-бесни, се спуснаха върху нея, а она, като нема къде да се скрие, рипне по гърба на Киро, па се покачи на главата му и за да се задържи, забоде нокти у главата му, та го разрани, та писък, та вик, та дойдат овчарите, а он, тежко му, и досега стоят белезите по главата му, като келав ходи, ама хак му е, що го схванаха бесовете, та… Ух, я се пак захортувах… Чекай, какво щех да ти кажа… и я не знам що съм така пощурела, ама за това все покойният бая ти Марин е крив, оти ми оставил деветдесет и девет бели… Тѐ на̀, и оня ден дойде шерет Петко да сака дисагите назаем, а я гледам у дисагите некакъв възел с некакви хартии, нали съм жена, проста, глупава, та не знам да чета, па викам на мой Стойчо… Ама я и забравих, че ти не го знаеш моя Стойчо, он сега, на летни свети Никола, навърши седемнадесетата си година, ама нали е без баща, сираче, никъде не може да се свърти. Дадох го у терзиите да научи занаят, а он поседе, що поседе, не се минаха ни пет недели, дойде си в къщи, па каже, че тоя занаят бил много мъчен. Па и вервам му, че е мъчен, та рекох да го дам на друго место!… Мислих, мислих, па го дадох у папукчиите, ама мислиш, че и там се задържа? Йок, йок, не се мина ни неделя… от понеделник до събота… Я таман бех извадила една зелка да я стъкмя с малко месо… ама знаеш, хаджийо, какво зеле беше, като кехлибар, да ядеш, па да му се не наядеш… Та какво щех да ти кажа?… Ух, пуста глава… Глей, я се пак забърках, ама… сега се сетих, та таман у събота вечер и моят скопосан син се изтърси като три и руп… наситил се и на папукчилък, и тоя занаят тежък!… Ех, после ги редихме едни по един: и куюмджия става, и абаджия става, и при житарите беше, и бакаллък се мъчи, ама всичко ден до пладне! Не върви, та не върви: нито един от тия занаяти не му уйдисва, знаеш, не му е по табиета! Така, седим, па си мислим вчера какво да сторя с това момче и какъв занаят да му намеря — занаят, дека хем да не е теговит, хем да му е харно на момчето! Каквото се бех замислила, току ми дойде на памет, като чух, че си дошел у нашия град, да дода при тебе, та хем да се повидиме, хем да се допитам до тебе, като си толкова ходил по световете, хелбете, че ще знаеш повече от мене, жена, проста, глупава… та… какво щех да река?… Ух, тая пуста моя серсемия!… Знаеш, хаджийо, понекога ми доде така некакво, като че нещо се завърти в главата ми, па се затвори като капак, па да ме убият, не мога да се сетя каква беше лакърдията!… Ех, знаеш, жена, проста, глупава… та… ха, сетих се! Ида тука да те видя, па си мисля, като си бил консул, хелбете, не ще да си забравил консулския занаят, та си думам: какъв си добър, да щеш да го вземеш при тебе, да го понаучиш малко на консуллък, ех, знаеш, не баш диптен толко много като тебе, да понаучи малко, да поприхване занаята, та да може да си отвори и он с време едно малко консулато… знаеш така, едно кепенче, колкото да може да изхрани къща и дом!…