Михалаки Георгиев
Защо? (Коледен разказ)

За вас лъжа, за мен — истина.

Народна поговорка

„Ех, брате, събрали се злото и неволята, па родили патилото, па дошло, та те притиснало, та и да не ти се пъшка, ще пъшкаш!… Ами какво друго мислиш да чиниш: ако можеш, събличай тази кожа, па обличай друга!…

Родило се, пустото патило, родило, ама зер па до нашата глава требваше баш да дойде?…

Ех, на един господ праща големи мразове, на други — големи пекове, на трети — огън из земята, на четвърти — огън от небето, на пети — порои и поводи, на шести — чума и холера, а пък нам, на българѝята, господ ни пратил нещо по-лошо от всички тия орисии — пратил ни неразборията, па не се знае ни кой пие, ни кой плаща!… Ах, чекай, чекай, сбърках се, знае се кой плаща, ами не се знае кой пие!…

Всичките патила, що праща бог по другите земи, бият, бият, па пак преминат, ама това наше чудо, що го ние патим, оно, пущината, притиснало, на: ни мърда, ни шава — натиска и трае… търпи, душо, черней, кожо!…“

Така хоратеше чичо Ранко Доцин пред своите съселяни в кръчмата на Ценко Копчето, що беше таман пред мегдана до черквата в село Оманово.

Чичо Ранко хорати, гълчи, соли и пипри, а селяните, навели глава, па я клатушкат към земи, с което искат да му кажат, че всичко, що дума, е право и от право, по-право.

А че е право, това и аз ще ви кажа, па ако не ме вярвате, чуйте какво е било и що е било, па после казвайте, по бога и по вяра, черно ли е, бяло ли е!…

Вик и олелия бе обхванало селото Оманово в една света неделя през летото! Дошел бирникът в село, па стегнал омановчане, та посред летните пекове ги накарал да замръзнат от страх. Таман у най-големия зор, още сноп непаднал, а он притиснал като витло на менгеме, па дѐ: пари, та пари! Пуста го пара попарила, зер он не види, че не му е заманът, ама разбира ли и он, па и оня, що го праща?…

На немане и лек нема, думат хората, ала пустият бирник и лек му намерил. Като тръгнал от града, той повел със себе си и Сабадучо евреина, калаузина на Мушон сарафина. Бирникът довел Сабадучо, а Сабадучо довел едни кон. Па тоя кон има дисаги, пълни с бели пари за черни кахъри. Кога влизат у село, парите са в дисагите на Сабадучо, а кога излизат из село те са в дисагите на бирника.

Ще питате: как?

Много лесно! Като кажат селяните нема, а бирникът каже има и посочва с пръст към непожънатите още ниви, а с очи към Сабадучовите дисаги! Бирникът млъкне, па започва Сабадучо: они сакат сто, он дава пет, па върти, па суче, докато докара работата да се пресече цената, а тая цена знаете ли каква?… Що чини грош — с рупче се плаща!…

След като държавната власт в лицето на своя бирник или както му казва чичо Ранко — обирник, свърши своята мисия, парите преминат от ръце на ръце — през евреина, селяните и бирника. Сабадучовите дисаги се посвият, а тия на бирника се понадуят, но това надуване трае само докато лаят още селските кучета. Щом излезат двамата пътници из едно село, преди да влезнат в друго, държавният бирник дава срещу разписка назаем същите пари на евреина и пак се надуват еврейските дисаги, преди да влезнат в следующето село. По този начин с едни и същи пари се плаща данъкът на десет-петнадесет села, а това уйдисва: 1) и на бирника, който без вотиране на събранието повишава заплатата си десет пъти по-голема; 2) и на Сабадучо и неговият господар, които печелят по триста на стоте; 3) и на административната власт, която спечелва и разполага в изборите с турските и еврейските гласове, за да надвие на опозицията; 4) и на министъра на финансите, който сключва държавния бюджет; 5) и на народните представители, които с това улесняват изплащането на своите нескончаеми сесии, па и 6) за спокойствието на държавния глава, принуден да царува, но не и да управлява!… На вси уйдисва и всички са доволни, само на едного не уйдисва, по кой го пита него? Нали живее в свободна земя? Нали се ползува с народно самоуправление? Нали упражнява своя граждански вот? Нали се представлява от свои народни избраници? Нали за него се грижат министри, излезли из средата на Народното събрание? Нали и много нали би могли да се изреждат, но вие, като знаете за тези, що каза чичо Ранко, че плащат, па не пият, хелбете, ще знаете и за тези, що пият, па не плашат!…

И чуми, и холери, и гръм, и вулкани, И потопи — всичко преминава, но злата съдба на народите, които служат за играчки в разни народни говорилни, тя си остава и притиска, мъчи и изтерзава тези нещастни народи, които като че са криви, бедните, дето имат само свои държавни глави, а немат и свои държавни крака, на които да се закрепят!…

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

* * *

И жътва мина и премина, па преминаха и мъките и зоровете при събирането от търговеца на купеното на зелено; минаха и разочарованията от слабия берекет, що остана в ръце, при толкова пот и мъки, минаха и много други бели и неволи, както що минава и заминава всичко на тоя пусти лъжовен свет. Наближиха Божичевите празници, па нали е адет пусти, колко да ти е сърце сключено, пак ще требва да си сториш редо, какво що е останало от вера и закон.

Един ден преди Божич, на сам ден на бъдняк, чичо Ранко накладе огън и приготви секирата да заколи за празника свинчето, що го беше захранил още от летото за тоя ден. Неколко ситни дечица, унуци на дедо Ранко, скачаха около накладения огън и се радваха, че ще се коли свинчето. По едно време залаяха псетата откъм уличната порта и се спуснаха към един коняник, който току-що се беше спрел пред чичовата Ранкова порта.

Чичо Ранко, залисан със своята работа, едва забележи дошлия гост, когато този последният влазяше в двора, придружен от един стражар, който се мъчеше да разпъди лаящите кучета.

Неуспел още да доближи стопанина на къщата, новодошлият, почервенел от пиянство и с едни кръвнишки поглед, се изправи посред двора и дума:

— Що ме гледаш бе, хайванино, не виждаш ли, че съм царски човек?… Що ме не посрещаш, ами оставяш да ме лаят кучетата ти?

— Ех, кучета като кучета, откъде ще ти познаят кой човек е царски, а кой е хайта и хаирсъзин — отвърна чичо Ранко с едва скрита усмивка на лицето.

— Като знаеш, че кучетата ти не знаят кого да лаят, ти ги затвори и сам лай вместо тех!…

— Па мен баш не ми се лае, господине, а пък тебе ако ти е до лаене, иди на пътя, па си лай, колкото ти душа сака.

— Ама кой, аз ли?… Царски човек?

— Е па ти ме питаш, тебе и казвам.

— Аз… аз тебе ще те науча, всички ви ще науча, ще ви дам аз да разберете как се почита и уважава власт, да… държавна власт!… Дай тука скоро да си платиш данъка, батакчио ниеден! — при тези думи властта, или царският човек, измъкна един тефтер и почна да го прелиства.

Чичо Ранко попогледна тази пияна „държавна власт“, посви учудено рамена и възрази:

— Ако си дошел за царския данък, то си иди със здраве, защото моя данък съм си платил още летоска, преди жътва!… На зелено продадох пощо-защо, та ги наброих на такъв като тебе, па ми даде и пусулка, те, сега ще ти я покажем, все е писано на хартията… черно на бело, все е изплатено до пара.

Чичо Ранко се затече към къщи, бръкна над горния праг отвътре и измъкна една квитанция, която и подаде на този нов „обирник“, за да подкрепи своите думи.

„Държавната власт“ хвана с два пръста хартийката, пообърка я, та я поразгледа и с едно презрение я подхвърли в краката на данъкоплатеца, като промънкя, прозявайки се:

— Тая квитанция не чини нищо; тоя, който е взел парите, не ги е внесъл в държавната хазна, той не е вече бирник; ти ще си платиш сега данъка, па ако си дал некому нещо, иди си го търси… мене ми е поръчано да събирам данъка и да го внеса в хазната и ще го събера — с добро или със зло, все едно!…

Чичо Ранко остана като прикован наземи от чудо и залис. Хем му е чудно за тия безобразия на подобни „царски хора“, хем му е криво, че стана жертва на една работа, която никак не можеше да влезе в главата му, макар че тази работа се върши от „царски хора“!… Той втрещи своя поглед в подпухналите очи на „държавната власт“ и запита:

— Ами откъде знам аз, че ти си по-харен от тоя, дето взел веднъж данъка и не го бил внесъл, казваш, в хазната? Може утре други да доде, па да каже същото!… Ако царщината, която ви праща, не ви знае кой за кого взема и къде туря, то откъде аз да ви знам?! Що съм бил длъжен, аз съм си платил, па който ви праща, нека ви търси хесапите?!…

При тези думи чичо Ранко обърна гръб на своя неканен гост, отиде край огнището, та вдигна приготвената секира и се упъти към кочината, за да си коли човекът свинчето.

„Държавната власт“, като се усети незачетена и унижена от подобно обръщение на един данъкоплатец, реши се да употреби по-сурови мерки за запазване на своя авторитет и обезщетение на държавната хазна. С една натъртена заповед към стражаря пияният царски човек се упъти към вратата на къщата, за да вземе, каквото му попадне на очи, което ще продаде и прихване за данъка на този непокорен данъкоплатец.

Чичо Ранко чу тази заповед, обърна се и с един поглед схвана намерението на „държавната власт“, та затова изведнъж пресече насочения път, изправи се пред вратата на своята къща и подпрен върху секирата, повдигна със заканване ръката си и каза:

— Комуто е мил животът, да не смее да пристъпи тоя праг, защото ще стане курбан!…

Пияният представител на държавната власт се спусна към чичо Ранко да му отнеме секирата, като ругаеше предпазливият стражар защо не употреби оръжието си, за да възстанови престижа на властта. В тоя момент едно отражение от нещо металическо светна над главата на царския човек и докато да се чуе от двора писъкът на жените, що беха неволни зрители на тази драма, този нещастен царски човек се валяше вече в своята кръв!…

* * *

Защо беше нужна тази драма?

Защо требваше да стане насила убиец един добър стопанин, едни полезен данъкоплатец?

Слушайте:

Един виден депутат бе пресилил надлежния министър да назначи един негов братенец за бирник, при всичко че знаел какъв съсипник, какъв хайта и какъв безчестен служител бил този братанец на видния депутат. Когато министерските чиновници предупреждаваха своя министър, че този кандидат не отговаря за длъжността нито по своята подготовка, нито по своето минало, министърът намерваше оправданието си за това назначение в обстоятелството, че чичото на кандидата е видна личност в партията, която има около себе си една доста голема група партизани от властвующата партия, личност с такова влияние в партията, от което на мнозина министри зависи съдбата. Този роднина на влиятелния депутат, този държавен чиновник, този бирник обра данъка на неколко села и го тури в джеба си, както що и чичо му раздели с Мушон сарафина печалбата, придобита от потта и мъките на земеделците от селата и придружена от техните клетви и проклятия.

И депутатът е от народа, и министърът от народа!…

Кой, кога и как ще спаси тая земя от такива народни хора?

* * *

Затворен в една кошара на общината, втрещен от своето нещастно положение, чичо Ранко бе като треповен!… Нему се струваше, като че всичко това е било един тежък, грозен сън! Той не можеше и сам да се сети и да си обясни всичко това как стана и защо требваше да стане. С подпрено на длан чело чичо Ранко бе вперил поглед в една звезда, която грееше и трептеше с много по-ясна светлина от другите звезди, що беха наредени като кандила по небото. От трепета на тази звезда чичо Ранко като да искаше да разбере, че му се шепне, че му се вестява нещо! Той си припомни, че дечурлигата в къщи четеха веднъж в една книга, какво една звезда завела некои царе при яслите, в които се е родил спасителят, па си мисли: тая ли е звездата и ако е тя, дали би могъл да разбере от нея още много ли има да се лута, докато заведе и хората от тая лоша земя към техното спасение!

От малката селска черквица се чуваше в кошарата, където беше затворен чичо Ранко, екът на малкия черковен звон, с който се размесваше гласът на черковниците, които възпеваха Христовото рождество!…

Чичо Ранко се сепна, като чу този глас, и без да си обясни, неговите устни прошепнаха неволно:

— Зер се е наистина родил!…

Като за потвърждение на тази ирония неколко горещи капки припариха сухите и пожълтели страни на чичо Ранко и се загубиха там некъде, къде разбърканите бели косми на брадата му.

Като че да провери своето съмнение, чичо Ранко пак погледна към онази ярка звезда и като виде, че тя продължава да трепери, като да му смига нещо утвърдително, той посви съмнително рамена и прошепна:

— Може па и да се е родил!…