Михалаки Георгиев
Три срещи (Спомени от миналото)

Tempora mutantur et nos mutamur in illis.

Чуден ли ти е, господи, този живот!…

Не се е изминало нито четвърт столетие, а мене ми се чини, че съм прехвърлил през рамената си барем пет човешки живота!… Да, бърз живот, много проживяно, но какво чини?… Онзи ден минавам край една от тукашните книжарници и гледам, струпал се свят пред прозорците и гледа някакви си шаренки картинки; неволно се спрях, та метнах погледа си и чета: „Славата на България“… „Да, да, мисля си, така е… в тия двадесетина години: и възраждане, и освобождение, и слава, па и… резилък!… да прощавате. Ех, що щеш му, такава е водата ли, хавата ли, не знам баш от кое е, но знам, че е по-добре голям залък да глътна, само голяма дума да не река! Па и що ли ми трябва мене да броя кому колко мухи са кацнали на шапката?… Светът си е — свят широк: по някой скаче, а по някой — плаче!…“

Да си не забравя думата.

През лятото бях отишел във Видин да се повидя със свои хора, да пообиколя и споходя местата, които са мъртви споменици на живи възпоминания, да си припомня за едно парче от живота, що съм проживял през младите, както казват някои книжовници, идеалните години.

Видях… много неща видях, в много неща се взирах и много възпоминания възбудих… възпоминания, проткани с живот, с блянове, с безпределни полети, а посипани с — разочарования!…

Най-чудновати рефлекси ми възбудиха възпоминанията, които ми причини гледката на някогашните турски пашини сараи или, по-право да река, на развалините, които са останали от тези някогашни величия на турските мъчители и свидетели на страховете и трепетите на мъчениците… на раята!

Казвам развалини, но и тази дума е слаба да обсеби значението на това, което ще почувствува всеки, който знае какви бяха тези сараи, какви бяха стаите за съдене, за мъчене, затворите, както и техните обитатели: пашите, каймакамите, кадиите, мюфтиите, нашенските аази и турските заптиета и какъв прах от праха им е останало днес!… Ако някъде се е сбъднало най-вярно предсказанието, че „камък на камък нима да остане“, то това се е сбъднало над развалините на прочутите някогашни видински сараи…

Колко ли много жлъч се е била набрала, като е могла тъй скоро да разтопи, да разруши — да съсипе такива грамадни здания?… Дали са могли да помислят такава нещо някогашните тирани?… И въобще мислят ли тираните — и бивши, и сегашни, и бъдещи… — мислят ли те нещо за това, което вършат, и за това което неминуемо трябва да патят?

Окаяници!…

Цял низ от картини и възпоминания изникваха в паметта ми, като тъпчех тези развалини и като се ровех в праха, който някога е обгръщал в себе си сила, величие и мощ, а днес е котило на змии и гущери!… Каква ирония на съдбата!…

Припомних си как като малко момченце още заедно със своите другари, всички облечени с бели дрехи и китки цвете в ръце, дойдохме пръв път за мене в сарая, да срещаме турския цар, султана Азиса. Тогава пръв път в живота си видох цар и, право да си кажа, разкаях се и плаках, че го видох; плаках, защото не беше български цар!… Както се загнездва черв в някоя овошка, така се бе загнездила и в моята душа мечтата да видя някога българско царство — български цар. Тази мечта ме бе дотолкова обзела, щото се забравях понякога, та мислех, че се е вече осъществила, и лъгайки се в това въображение, аз добивах куража да бъда винаги най-отчаяният водител на своите другари при битките, които ставаха почти всеки акшам на Ташкюприя между българчета и турчета!… Колко удари, колко рани до кръв сме отвличали с моите другари все в името на българското царство!…

Детински години — блажени години! И днес бих желал пак да ги заживея, защото видох, че мечтите са поезията, а действителността — суровата проза!

Защо ли в младините човек бълнува за някакво си щастие, което не съществува? Хм, щастие; та що е щастие? Това е надеждата, която рядко заменява името си със сполуката, а това ни кара да се досетим, че животът е мъка!

Вярвайте, че там е заключението. Истина, че това бива за някого по-рано, а за другиго по-късно, но все там е… краят!… Човещина!…

Припомних си и друго мое посещение, което направих в сарая. Това беше през лятото на 1876 година, когато ме бяха повикали чрез местната административна власт да дам обяснения за опасните работи, които съм работил в една от училищните стаи като даскал. Работата се касаеше за една малка лабораторна стая за физически и химически опити, които правех на учениците от V клас, на които преподавах тези предмети. По съобщението на някои доносчик аз съм правил хаталии работи за царщината, като прибавил, че съм учил в Немция топчилък, ама колко за очи, станал съм бил даскал. Моите разубеждения, доказвания и пр., и пр. се топяха като шекер във вода пред факта, на който се опираше обвинителят, а тоя факт беше — Коперниковият телескоп, който бе нарисуван в една от намерените при мене физики и който личел като две капки вода на далнобоен топ!… Тази моя беля щеше да вземе по-остри размери, ако един ден един мой роднина не ме беше предупредил, че, за да се куртулисам, трябвало на турците да се кажат две лакърдии на турски език. Тези лакърдии на турски език бяха двадесет и петте лири, които моят роднина занесе на пазители на турските държавни интереси, в замяна на което ми донесе моите „корпус деликти“: една реторта, няколко епруветки, прибор за получаване водород, десетина парчета от минералогическата сбирка и физиката на д-р Майера.

Всичките тези жалки развалини, като начнеш от мястото, където са били прочутите затвори на Пазвагнтолу, па свършиш с мястото, на което се въздигаха отделенията на пашинския харем, всичко това е дотолкова запустяло, щото тревата, която е поникнала там, дава хубава паша на няколкото крави и биволици, принадлежащи на жителите от съседните полузапустели улици.

Заостала една купчинка с камъне на мястото, където беше парадната стълба на бившия сарай, служеше за подслон на един турчин, който, приклекнал край купчинката, беше опрял гръб в нея и пушейки своя чибук, нагледваше вероятно някое свое добиче в стадото, или пък може би се беше пренел в миналото величие на тези жалки останки. Облеклото му беше смес от турска и европейска носия: зеленикави панталони, една тънка басмена антерия и наметнат с едно черно, остаряло сетре, каквито носеха и носят висшите турски чиновници. На нозете си бе обул едни обикновени, плитки кундури, а главата му покриваше един остарял фес, пискюллия, който отдавна не е бил калъпван. Нямах намерение да обръщам внимание на него, ако да не беше ме заговорил. Вероятно, досетил се е, че ме учудваха тези развалини, на които на всяко късче човек може да прочете думите: Само непостоянството е постоянно, та ме запита на турски:

— Що се чудиш, ефенди?… Не видиш ли: — Будюнябойледр.

Думите му не ме изненадаха толкова, колкото гласът му, който ми се стори познат. Взрях се в лицето и въпреки буйната, неподстригана, побеляла брада и надвесените зарунтавели вежди изведнъж познах Шекир ефенди, бившия и последен турски управител на видинската митница.

Това беше трети път как срещам през живота си това лице. Тази трета среща ми припомни двете по-предишни, които са толкова пълни със значение за мене, за миналото ми, щото се реших да ви ги разкажа.

* * *

Много мъчнотии, много горчивини представляваше животът на българския учител в турско време, но, не зная как, всичките тия мъчнотии, всичките тези горчивини се забравяха, губеха се, разпръскваха се като мъгла пред вятър в сравнение с благодатния труд, с идеалния полет, със самодоволството, че вършиш, че създаваш, че градиш темели на онази сграда, на които никой не споменаваше името, но всякой си я въобразяваше: въздигната високо-високо, под лъчите на онова хубаво балканско слънце, което на всяка своя заря ще носи думите: Народе — бъди щастлив!… Сякаш че беше съвсем друг въздухът в тая България, въздух, като че пропит с особен ефир, който разпалваше кръвта и подбуждаше и по-друга енергия, и по-друга воля, и самопожертвувание, и полет, и идеали, и жизненост!… Вярвайте ме, че като гледам днешния свят, като гледам вчерашни деца с по три пръста бръчки на челото, юноши с надвесени вежди, бледни, прилепнали страни, стиснати зъби и закървавен поглед; момите, жените, па и старите баби потънали в пудри и дантели, с поглед хладен, престорено вежлив, меланхоличен, а пък мъжете един другиго как поздравяват с по една злобна усмивка, която е станала едно типично, като вродено, изражение — дохожда ми да си кажа: ако е такъв животът, който живее един свободен народ, ако всичката мъка беше да се обърнем на такива чудовища, то напусто му такава свобода!… Рози садихме, а само тръньето им поникнаха!…

През един хубав юнски ден, на третия урок преди пладне, помня като сега, решавах на учениците последната от Тонджоровите алгебрически задачи по уравнението за показалките на часовника, когато училищният слуга влезе, прекъсна преподаването и ме извика набързо извън класа. Чак като излязох, слугата ми каза, че в учителската стая ме чака един ябанджия човек. В стаята намирам един млад господин, тънък, висок, с широки рамена и възредичка, разчесана, руса брада. Облеклото му беше извънредно избрано и чисто: панталони и редингот от тъмен первиен, бяла двуредна жилетка, чиста бяла риза с тънка черна вратовръзка, подвързана под брадата. Не липсваха нито ръкавиците, нито цилиндърът. Най-голямото впечатление, което ми направи този ябанджия, то беше неговото голямо хладнокръвие, което се отразяваше в движенията му, а още повече в погледа му, като поразяваше със своите кръгли, големи, почти неподвижни очи. Като ми стискаше ръката, процеди през зъби името си: „И… хаджи Д… ов“. От изражението на лицето ми той забеляза, че това име, като непознато, не ми разяснява нищо, та ми добави: „Ний сме свои с вашия училищен другар Димитър Наумов“. Колкото беше неожидано нашето познанство за мене, толкова то ми се стори по-важно по своята цел, което и вие ще признаете, като ви кажа, че макар под име на тежък влашки търговец г-н И… хаджи Д… ов беше дошел във Видин да купува уж жито, кожи, вълна и др.под., обаче той имаше пред вид друга търговия. Тая търговия се състоеше в следующето:

Положително беше вече известно, че руският цар се е решил да чуе ека на жалбите и тъгите на робите, да обрише сълзите им — да начене освободителната война. За тази предстояща война се развивало навсякъде трескава деятелност. Централният революционен комитет в Букурещ желаел да поднесе най-широките услуги в случая. Имало е и руски временен щаб, който се занимавал под ръководството на полковника Ар… ва със събиране и приготвяне материали, потребни за военните операции в предстоящата война. По взискането на полковника, а по-после генерала Ар… ва, тези материали трябвало да се допълнят с данни и от Видинско, а главно — Видинската крепост. Изискваше се цяла статистика за населените места край Видинско, за числото на жителите, за добитъка, за храните, за пътищата и др. под. При това трябваше да се изработи план на града Видин, да се означат двойните бастиони, да се определи разстоянието от барутния склад до най-високата точка на крепостта — градски часовник — и др., и др.

За такава стока беше моят нов познайник по-голям мющерия отколкото за кожи, за вълна, за жито, та за нея и беше изпратен от страна на Централния револ. комитет.

Но онова време и тия, па и други подобни работи се чинеха така лесни, като кога да подскочиш и да дохванеш с ръка рога на месечината. Та и защо да не е лесно, нали има даскали, барем те всичко знаят и всичко могат…

С мисията, която донесе г-н И… хаджи Д… ов, се нагърбихме заедно с покойния мой зет, бивши видински кмет, Д. Златарев. По изучванията в окръга ни помогнаха двама добри наши приятели и съграждани — С… С… в и Г… Г… ски. По-мъчна беше ама работата с приготвяне плана на крепостта. Благодарение обаче на познанството ми с няколко европейци-лекари, които се числяха в отряда на Осман паша, които живееха в крепостта и с които се често събирах, аз можах, без и те самите да угадят, да отмеря нужните разстояния и по тоя начин да улесня направата на плана. Този план по сведенията, които събрах след войната, е бил предаден на генерала Ар… ова чрез г-н а Гр. Д. Н-ча, който е действувал от името на Комитета и е бил единственият план, който е служил при оперирането на Видин.

Тази работа се продължи почти до средата на есента. По това време ми се донесе от един влах, който минал над Видин с лодка, едно писмо, писано със симпатическо мастило (ferocyankali), в което се искаше да се проводи час по-скоро пакетът и ми се съобщаваше, че по същото лице, което ще отнесе плановете в Калафат, ще ми се изпрати един кафез с няколко дресирани гълъба, с които след откриване на войната ще мога да пращам някои по-важни известия в Калафат.

Сега, когато считах работата уж за свършена, оказа се, че е остало най-мъчното — изпращането на плановете в Калафат. При голямата наблюдателност, която бяха развили по това време турските правителствени органи, при мъчнотиите и митарствата, през които трябваше да минава човек, за да се снабди с пашапорт, аз се бях отчаял, че ще намеря кого да изпратя с тази деликатна работа във Влашко. От тази голяма грижа ме избави една моя стара тетка, която беше известна на цял град като способна и да разтрие, и в гърло да бръкне, и навехнато да поправи, и др.под.

С този свой занаят тя намираше навсякъде отворени врата. На тази своя тетка поверих голямата тайна, като й казах, че освен дето трябва да отнесе и предаде аманета здрав и читав, но и да донесе кафеза с гълъбите. Бог да я прости, каквато беше услужлива и подвижна, докато да й преръчвам и заръчвам колко трябва да бъде внимателна и каква опасна работа предприема, тя вече беше пъхнала под гърдите си пакета и със завратени ръкави и с малка една торбичка, натъпкана с всевъзможни бабешки билки и церове — нейната подвижна аптека, — тя се упъти за към Дунава, седна в каика и без никакво препятствие заплува към отсрещния бряг.

Бяхме се условили кога на другия ден трябваше да чакам тетка си да се завърне от Калафат. На определеното време аз се навъртвах около пристанището и с нетърпение очаквах да се зададе каикът. Няма по-досадно нещо от да чакаш, а особено пък да чакаш за разрешение на въпроси които могат да бъдат съдбоносни за кожата ти. Сторваха ми се минутите не часове, а цели дни!… По едно време, гледам, зададе се ожидаемият каик и като наближи брега, освен тетка си видях на каика и кафеза с гълъбите. Преди да пристане до брега, из митницата се затекоха двама стражари към онази посока, където спира и се завързва лодката. Аз трепнах. Моят страх се увеличи, като видях, че и двамата митнишки стражари пружиха ръце да вземат кафеза от ръцете на тетка ми, която като да им се опираше. Най-после единият стражар взема кафеза и тръгна към митницата, последван от тетка ми и от втория стражар. Когато обаче видох, че из митницата излиза сам Шекир ефенди и се запъти към стражаря, който носеше гълъбите, взема ги от ръцете му и начена да ги гледа с любопитство, мене ме вече побиха студени тръпки от страх. Никога няма да забравя този страх, който прекарах тези няколко минути. Всичко, ама всичко най-черно и най-грозно, което можеше да се случи — това помислях и това очаквах! Тогава именно видох пръв път Шекир ефенди и тогава ми се стори толкова страшен, толкова грозен, щото тази моя първа среща с него и ден днешен не може да се изглади из паметта ми.

Преди да ви опиша втората си среща, нека да ви кажа, че горната постъпка на Шекир ефенди е била съвсем невинна и моите опасения и смъртни страхове са били абсолютно излишни. Като голям любител на гълъби Шекир ефенди пожелал да уголеми своята колекция и с два влашки гълъба и за да не би да изпусне келепира, той изпратил двамата стражари да чакат на брега, а от голямо любопитство и сам не се стърпял да дочака да му ги донесат, ами прибързал да излезне и ги пресрещне.

Тези гълъби бяха предназначение да послужат като предвестници за освобождението на България, но по чудно съвпадение те послужиха за предвестници на злото, което имаше да постигне не само Турция, но и лично Шекир ефенди.

Има ли нещо по-капризно от съдбата?!…

* * *

Аз видох Освобождението. В тези три думи е обгърнато щастието да доживееш едно събитие от такова грамадно значение, каквото хората с векове чакат да доживеят и да почувствуват онези наслаждения, на които се радвахме ние, съвременниците на това наше освобождение. Да, велико събитие, толкова велико, щото бих пожертвувал най-милото, най-скъпото само да доживея да видя още веднъж освобождението — на целокупна България!… Освобождение и отвън, и отвътре: от партизанства, от гонение, от прогнил разврат политически — освобождение от всичко онова, което прави нашата свобода бледна, горчива, мрачна!…

Всичко, всичко им простих на турците: и огорчения, които претърпях, и трепета от опасенията, когато ме преследваха на кулската граница да ме арестуват и доведат под бесилката, и принудителния затвор да издържа една единадесетмесечна обсада на града Видин и четиридесетхилядните бомби, които паднаха в тоя град през времето на тая обсада — всичко това им забравих, когато видох хората, нашенските добродушни хорица, да плачат — със сълзи на очи да плачат от радост, че са освободени!…

Редки са, твърде редки са такива сълзи — излияние на подобна радост, — а аз видох много, много такива сълзи; видох ги на очите и на младо, и на старо, и па мъжко, и на женско — всички плачеха и се радваха и — радваха се и плачеха!… Колко важни, колко знаменателни, колко поучителни щяха да бъдат тези сълзи за мнозина хора у нас, които съдбата, или по-право иронията на съдбата, ги е поставила за пазители на тази толкова скъпо ценена за нас свобода, както и за тези, които орисницата е наменила да пишат и да бришат законите, гарантирани от тази свобода?

Как лесно забравихме и кръвта за тая свобода, па и сълзите от тая свобода?… Чудна земя, чудни нрави…

Много пъти, като си припомнувам въодушевлението, което обземаше всекиго по време на освобождението, като си припомнувам идеалите, които ни съединяваха тогаз, като си припомнувам патриотизма, на който зидахме цялото наше бъдеще, неволно ми иде да се питам: къде е това въодушевление, где останаха тези идеали, какво стана този патриотизъм?…

Въодушевлението се претопи в омраза против всички, които са от противната партия!

Идеалите ни са: егоизмът и интересите на партията, а патриотизма сме оприличили на дрипаво знаме, което развяваме само тогаз, когато гоним властта!… Една примама, с която си служим да правим търговия с чест, с убеждение, с принципи — със себе си.

От някогашните наши блянове днес ни е останало само… разочарованието! Бяхме се устремили като орлите там хей, нависоко, чак над облаците, а сега — сега се валяхме в праха, в блатото!

* * *

В първите три-четири дена след освобождението на Видин помня, че беше станало нужда да се помисли за организирането на една привременна гражданска стража за пазене порядъка. Бяха се събрали стотина момци в черковния двор и един опълченец беше назначен да ги учи да маршируват и да си присвоят потребната виправка. На това обучение беше се стекъл целият град да се понагледа и да се понарадва на български стражари!… А днес? Какво впечатление възбуждат днес българските стражари?…

По това време една сутрина ме повиква видинският губернатор и ме натоварва с мисията да съставя набързо потребния персонал и да отида и приема управлението на митницата. Всичко това трябваше да се свърши в разстояние на няколко дни и затова в залисията с приготвяне на персонала нито на ум не ми идваше да се заинтересирам да узная от кого ще да приемам управлението. Беше наближило вече пладне, когато, придружен от вицегубернатора и последван от бъдещите български митничари, влизаха в зданието на митницата, може би с по-голямо самодоволствие, отколкото е притежавал такова и цар Симеон пред цариградските порти. Влизането беше тържествено, но не по-малко тържествена беше и срещата. Шекир ефенди, облечен в парадното сетре (чинеше ми се същото, с което и сега го видох наметнат), с медна някаква медайл на гърдите, обкръжен от своя досегашен митнически персонал, ни чакаше на крака в големия салон на митницата. Като се подадохме на вратата на салона, в качеството си на домакин още Шекир ефенди ни приветствува с думите: Буюрунус, ефендим. Тържествеността достигна обаче своя връх, когато, наредените едни срещу други — бивши и бъдещи, — на Шекир ефенди подадоха една табла, на която имаше три ключа: от голямата врата, от магазията и от празния железен сандък. С таблата в ръка Шекир ефенди направи три стъпки към мене, поднесе ми я и каза тържествено: Теслимедерим. Тогаз чак видях в лицето Шекир ефенди и го познах. Тази беше нашата втора среща. При първата ни среща треперах аз, а сега, при втората, и двамата: аз от радостно възбуждение, а той от скръбно настроение!…

След това своеобразно тържествено приемане и предаване управлението на видинската митница, или по-право на три ключа от три празноти, Шекир ефенди можи да овладее себе си и с една пресилено усмихната физиономия ни покани да седнем, та ни поднесоха цигари, рахат-локум и кахве. Колкото и да се мъчеше да се покаже хладнокръвен, обаче трептението на долната челюст на Шекир ефенди го издаде. Този признак на вълнение ме дотолкова трогна, щото бях готов аз да заплача зарад него, бедния, и ми припомни вълнението, което изпитвах две години по-рано. Мислех си в себе си, да бях знаял, че двата гълъба ще бъдат такива предвестници за съдбата ни с Шекир ефенди, то бих отстъпил на драга воля и целия кафез, но — кой може да надзре зад завесата на бъдещето?…

Сегашната моя трета среща с Шекир ефенди беше вече на по-свойска нога, като емшерии, като бивши колеги, като съграждани, па и като прости граждани на свободна България. Чини ми се, че този живот в тази „свобода“ е повлиял и върху Шекир ефенди, та е станал малко по̀ философ. Това не ми се вижда чудно, като зная, че бедността разваля снагата, а богатството — ума.

Аз се възползувах от това философско настроение на моя бивш колега и го запитах как живее и как се поминава.

— Аллахшукюр — отвърна ми Шекир ефенди, — на бога няма що да се сърдя: земята ражда хляб — ядем го; небето пуща вода — пием я — живеем и хвалим бога и пророка!… — Шекир ефенди замълча, па пак настави: — От имане, от богатство отвикнахме; ех, божа работа, и с малко човек минава, ама кахъри само да няма. Нали знаеш, ефендим, че грижовното богатство е по-зло и от безгрижната бедност.

Примамен от тези хубави изречения, аз харесах още повече философията на Шекир ефенди и се впуснах в по-свободен и по-широк разговор с него. Между многото въпроси, които му зададох, от дума на дума аз го запитах и за мнението и възглядовете му относително сегашното положение на България, на която сега и двамата сме равни граждани.

Вместо отговор Шекир ефенди ми предложи да отидем малко до Хаджи Омеровото кахвене, та при чашка кахве, да се покунощисаме по-рахат. Аз със задоволствие пристанах на предложението на моя другар, толкова повече че нямах някоя особна работа, а пък, от друга страна, знаех, че ще намеря в кахвенето и други мои приятели-турци, с които съм в много добри отношения и които, мога да се похваля, ме обичат и почитат като техен съгражданин. Хаджи Омеровото кахвене, както предполагах, беше напълнено с госте. В кахвенето имаше и аги, и бегове, и стари еснафчии от мюсюлманите, имаше и по някои от нашите стари достове на агите. Там беше и Мола Мутиш бег, там беше и Мола Мехмед камарашина, и Хаджи Ибраим Трапезанлията, и Кяшиф Зааде ефенди, и Бошняк Мустафа — все видни, все знатни агалари из града.

Всеки, който е влизал в турско кахвене, ще му е ударило в очи един много хубав, много похвален навик, който владее в турските кахвенета. Там няма гюрултия, няма този вик, това бъбрене, тези грапави шеги, тези злобни подигравки, тези отровни насмивки, които човек среща във всяко едно от нашите кахвенета. У всяко турско кахвене владее едно мълчание, което може да сепне и най-големия бърбливец. Там ще видиш и почит към стария, и уважение към по-умния, и въздържаност от всяко, своенравие. Ако един говори, всички слушат с внимание и мълчат. Но този, който рече да говори нещо, той е премерил по-напред и ума си, и язика си. Премерил го е, но не със своя аршин, а с аршина, с който мери обществото, между което се движи. И тази мярка, такъв аршин, бива винаги права. Тя винаги ще отмери на нокът и ще каже: на умния, че е умен, на глупеца — глупак, на лалата — зевзек, на подлия — мискинин и на лъжеца — шарлатанин! Па който премери ума си и езика си с тоя аршин, той може свободно да почне да говори в едно турско кахвене и може да бъде уверен, че ще намери слушатели и да го слушат с внимание, и да му отдадат приличната почит, и да се отнесат към него с уважение. Ето защо всяко едно такова турско кахвене бива един вид публичен университет, където мюсюлманите са привикнали да черпят своите познания, от оная практическа самородна философия, която се нарича: познаване на живота. Оттам се разпространяват умните изречения, поговорки и басни, с които тъй изобилствува тази турска философия, която не е написана нито половината на книга, колкото се предава от уста на уста.

В Хаджи Омеровото кахвене се водеше реч за сравнението на старото време и старите хора със сегашните. Поздравихме се по турския обичай, разменихме няколко думи с присъствуващите и като донесоха кахвето, Мола Мутиш бег продължи започнатата дума върху темата: дали уескизамане било по-харно, или през сегашния енизамане по-добре за хората по дюната.

Като потегли един як солук от своето нергеле, Мола Мутиш бег пипна с пръсти брадата си и почна:

— Едно време, когато бог нареждал света, сторил умут да изпрати някой пейгамбер по земята, та да казва на хората по света що е добро и що е зло. За да се запознае по-хубаво със своята работа, господ поръчал на един ангел да поразведе малко пейгамбера и да му обясни някои работи, които той трябва да знае, преди да влезе между хората по земята, за да ги поучава.

Ангелът повел пейгамбера и като вървели, що вървели, спрели се пред един двор: голям, широк и цял обраснал в трева. На самото дъно в тоя двор имало три здания: по средата една джамия, отляво кръчма, а отдясно кадийница. Пейгамберът се загледал в пътечките, що водят към всяко едно от тия здания, па се обърнал към ангела и му дума: „Чудно е това нещо, дето господ е тъй наредил!… Гледай, па се чуди: пътечката, що води към джамията, изравнена, изтъпкана, изходена, а ония, що водят към кръчмата и към кадийницата, ураснали у трева и у бурен, та и семтът им се не познава!…“

Ангелът допрял своята ръка до рамото на пейгамбера и му дума: „Не се учудвай!… Това е така сега, докато трае хаирзаманът, ама ще дойде донякога хаирсъззаман, па хората ще се отбият да ходят по джамиите и по другите божи домове, а кръчмите и кадийниците ще бъдат пълни-препълнени. В кръчмите едни ще се опиват, та ще приличат на хайвани; други ще играят хаталии игри… Ще има по някои, що ще залагат на един зарф по една пълна капа с жълтици и пак няма никому да дойде на акъла: на колцина сиромаси децата им са замръкнали гладни, докато се събере в ръката му това злато, което той туря на един зарф!… В кадийниците ще бъде срам и поругание!… И син баща си на съд ще тегли, и брат против брата ще се кълне лъжливо, ще предателствува, ще клевети и… пак няма да може да се изчерви… Тогава, кога дойде хаирсъззаманът, пътечките до кръчмата и до кадийницата ще бъдат утъпкани, изходени, изгладени, а тая, що води към божия дом, ще урасва от ден на ден у трева, докато се загуби между буреняка всяка следа, че е имало там някога пътечка!…“

Всички присъствуващи агалари пипнаха върховете на своите бради, а ораторът добави: „Вий знаете от 92-и стих, глава V на корана, че виното и комарът са гнусни шейтански изобретения, които са запретени за нас — правоверните… аллах-ил-аллах!…“ Ангелът тръгнал пак с пейгамбера и се спрели пред една нива, където съгледали, че един орач принажда едно желязно парче на своя плуг. Пейгамберът се позагледал у желязото, па продумал: „Чудно е това нещо как е господ наредил да може човекът да намери такъв колайлък в желязото, та като рови с него земята — да си изкарва хляба!…“ Ангелът пак спрял своя спътник в учудването му и му дума: „Това е сега, доде трае хаир заманът, та хората коландисват желязото само за добри работи, ама ще настъпи понякога хаирсъз заман, когато от същото това желязо хората ще направят бамбашка алати: сабли, пушки, топове, гюллета и с тия алати ще се трепят един други!… Порои човешка кръв ще рукнат и много свят ще се издави в тези кървави порои и всеки ще проклиня хаирсъззамана!… Па ще дойде и по-хаирсъз заман, когато, за да могат да правят сабли, пушки и топове, везирите и пашите ще заповядана своите забити да продадат на мезат за вергии и берии тия железни алати, с които ровят земята и си изкарват хляба! От една страна, хората ще мрат, като се трепят а от друга страна, ще мрат от глад, като няма да могат да си изкарват хляба из земята!… Тогава ще викнат хората: «Обърни, боже!… Дай ни по-хаир заман.» А бог ще обърне глава и ще рече: «Аз направих хаир заман, а вие, хората по света, сами си го обърнахте на хаирсъз!»… Тоя заман ще докара ония хора, за които се споменава в 33-я стих от 14-а глава на корана, където стои написано: «Зли хора, които с неблагодарност ще изплащат божите благодеяния, ще тласнат своя народ в пропастта!…» Аллаах етмисин!…“

Пак тръгнали ангелът и пейгамберът и край пътя в трънака видели една кокошка, че излупва пилци из яйцата си! Пейгамберът се спрял и се ослушва, че пилците пищят извътре, преди още кокошката да е проклювала яйцата им. Зачуден и замаян, пейгамберът проговорил:

— Валлах, чуден е аллахът и чудни са неговите дарби, с които обдарва тоя свят!… Ама защо ли е направил и това чудо, та да пищят тия пилци, преди да се излупят из яйцата си?!…

Ангелът се понасмеял и отвърнал на пейгамбера:

— Това не е още чудно, ама чудно ще бъде, когато дойде хаирсъз заман, па децата ще почнат да викат на своите майки и бащи: Мълчете!… Вие нищо не знаете! Ние сме по-умни!… Ние по-добре разбираме тоя свят от вас! През тоя хаирсъз заман младите ще стъпят с кална нога на сурата си, па ще загубят и чест, и срам! Ще навикнат да ближат това, що са плюли: ще почнат за лична угода да си продават и съвест, и чест… ще навикнат да казват на черното бяло и на бялото черно и кога почнат да вършат всичко това, тогава ще бъдат вече съвсем отвикнали да се червят и от лъжата, и от позора, и от безчестието!… Но аллахът ще знае всичко, що ще имат на сърцето си, както що е писано в седмия стих от единадесетата глава на корана! Аллах-ил-аллах!…

Ангелът и пейгамберът продължили своя път и настъпили през едно гористо място, където пътят бил засенен от дебелата сянка, що хвърляли клонищата на листата на гората. И двамата се спрели до един извор край пътя и седнали да си отпочинат. Отвъд извора из тревата се подала една костенурка и завила накъде пътя, та го пресякла и се скрила в гъсталака. Пейгамберът, като видял костенурката, замислил се и продумал:

— Велик и чуден е аллахът в своите творения!… Даде, какво даде по света, ама защо създаде тая костенурка, сирота, с такъв тежък щит, който я толкова притиска, толкова умаря и й досажда, щото едвам пристъпва?!… Малко ли други живинки има по света без черупка, па пак си живеят, хем си барем рахат ходят: нито им тежи, нито ги спънва!?…

Ангелът пак турил ръка на рамото на пейгамбера и му отговорил:

— Мислите на аллаха са неизпитуеми и безкрайни, както що е безкрайно и небето, и морето!… Що год прави по тоя свят, той го прави с умут: я да поучи хората с добър пример, я да ги сепне пред злото, я да ги наклони към доброто! Но хората, всички хора ли са, та да разберат божиите слова и поучения, които се срещат на всяка стъпка: било у трева, било у живина, било у гръм, било у слънце?!… Те и тая костенурка, дето я е създал с тази чудна черупка, това е направил, за да научи хората: колко тежко, колко мъчно се носи всеки товар, който непоносимо се товари на чужд гръб. Ще дойде донякога хаирсъз заман, та хората ще станат глухи, ще станат слепи към чуждото тегло! Ще се развъдят донякога паши, везири и забити, па ще трупат на гърба на раята берии, вергии, хараче, а раята ще се превива като чръв под тежкия товар, ще пищи, ще охка, ама они ще бъдат глухи, ще бъдат слепи, па няма да чуват, няма да гледат… и тогава раята ще заприлича на тая костенурка: товарът й ще бъде по-тежък от снагата и, па едвам ще се мъкне… едвам ще пристъпва, завалията!… За такива бездушни хора господ е създал костенурката, да я гледат и да мислят, кога товарят раята, но у хаирсъз заман ще бъдат редки хаир забити! В 45-и стих от десетата глава на корана стон писано: „Бог е справедлив към света, но хората не са!“ Кога дойде тоя заман, ще се изпълнят тези думи на корана!… Иш аллах!

Много се позамислил пейгамберът, като изслушал тия думи на ангела! Мислил, мислил, на заклатил глава и промънкял:

— Тежко и горко на тая рая, която ще доживее до тоя хаирсъз заман!…

Пак тръгнали ангелът и пейгамберът да се разхождат по земята и се спрели покрай един хубав поток. Край потока израсли хубави дръвчета, а на едно от тези дръвчета кацнал един бюлбюл, па разтворил онова гърло, та запял — да го слушаш, че да му се ненаслушаш!… Наслаждавал се пейгамберът на хубавия глас на бюлбюла, радвал се на неговите приятни песни, но наведнъж се сепнал и неговото свято чело се помрачило! Кой наскърби пейгамбера? Една черна, една гнуснава гарга се втурнала върху славея, пропъдила го, кацнала на същия клон и заграчила: „Гра, гра, гра!“ Тази гарга е, която развалила кефа на светия човек, и той се обърнал към ангела:

— И у тая работа ми се виждат много чудни творенията на аллаха! Даде, що даде на тоя свят, ала защо създаде тази грозна, тази черна, тази гнуснава гарга, по-силна от бюлбюла, та го прогони и наместо неговите сладки песни започнала да ме раздразнява с това нейно противно грачение?!

Ангелът му отвърнал:

— Защото всичките зли твари по земята само със злини могат да надвиват!… Когато настъпи донякога хаирсъз заман по земята, добрите хора ще бягат пред злите, както що и тоя бюлбюл избягва пред тази отвратителна врана! Ще настъпят дни, когато гласът на умните, на добрите хора няма да се слуша! Те ще бъдат преследвани, пропъждани, прогонвани, а на тяхното място ще излезе всяко, което е лакомо, което е безчестно, което няма да разбира: ни от срам, ни от страх, ни от ум, и всяко едно такова ще почне да граче, ще почне да се пъчи, да се надува, като ще мисли, че може да излъже, та светът да повярва, че то по-хубаво пее от бюлбюла!… Да!… Такива врани ще попълнят света и тоя свят ще писне от тях, ще писне от смрада на мършата, който те ще разнасят навсякъде, защото само с мърша те могат да се хранят!… Ще додее на света граченето на тези врани, ще му додее смрадът на тяхната мърша и ще викнат хората из един глас: Обърни, боже, на по-харно — но господ ще обърне глава от тях, па ще рече: „Като не знаехте да завардите бюлбюлите от гаргите — гарги ще ви грачат!…“

Ангелът и пейгамберът пак тръгнали да прегледват чудните творения на аллаха по земята и всякъде, и у всичко пейгамберът разбрал, че след хаирзамана ще настъпи хаирсъззаман, който ще бъде за хората тежък, грозен, горчив… пълен с неправди — пълен с жлъч и сълзи!…

— Мене ми се чини — завърши Мола Мутиш бег, — че по нещо от тоя хаирсъз заман е нагазило и у нашите дни, а вам, аалар бейлер, не ви ли се чини това?!…

Едно нямо, едно тържествено мълчание, по-громко от всеки аплодисмент, по-изразително от всякакви одобрения, се разнесе из Хаджи Омеровото кахвене. Само синкавите валма дим и клокотът на нергелетата бяха единствените явни изражения на дълбокото покъртване, което всеки от слушателите на Мола Мутиш бег усещаше в своите гърди.

Това нямо, това тържествено мълчание наруши моят другар Шекир ефенди, който ми пришепна:

— На това, що ме питаше, бих ти отговорил, ако можеш да ми кажеш, ефендим, кой заман е сега в тая земя: хаирзаман или хаирсъззаман?…

Според мъчнотията, в която ме поставяше този въпрос, аз останах в двоумение: да се радвам ли, или да скърбя за тази трета моя среща с Шекир ефенди!… А вий какво казвате, читатели?…