Михалаки Георгиев
Мола Мутиш бег, колаковският господар

На средопът между града В. и селото Колаковци е разпрострено на двата брега на реката Липовица хубавото селце Буриново. В това село имаше един момък с голем мерак на сърцето — Нино Лалин, — едничко чедо на стрина Лала, що остана вдовица по чичо Рангел калаузина. Сиромах Нино! Да е да погледате през некоя дупка що кахър се е набрало на душата му, и вие бихте го аджедисали. Свива се сиромахът под болките на своя кахър, топи се от своя мерак, що чопли като некой червей сърцето му, топи се, топи като восък на огън. А ако искате по право да говорите, язък е за момчето, момче хубаво, тънко, па високо; а онова лице на него, като че е писано. Под къдравите му черни като смола коси се опнало онова хубаво, високо чело. Под свитите му вежди светят две ясни, кротки, умни очи. Погледът на тези очи се впил некъде, хей там, под синьото небе, па и вихрушка да си, пак не можеш го стигна… И има право да бъде замислено момчето. И ти да си, побратиме, на негово место, я бих те питал дали нема да се замислиш и залишеш, като имаш севда на Танка дедова Джурова, едничкото момиче, що е почнало от лани да се момува в къщата на дедо Джуро баш кнезо. А Нино Лалин гори от севда за дедовата Джурова Танка, па ще ви кажа, ама между нас да си остане, да не би да излезе некоя дума за момичето, па и Танка дедова Джурова отдавна е бегендисала Лалиния Нино. Тръгне вечер по месечина Танка по градината като некоя кошута през гора, па се спре при босилека. Откъсне стърчец босилек, помирише го и се загледа у къдравите му листчета. Гледа Танка закъдрелите листчета на босилека, па си мисли на други едни къдри, черни като смола, що са всеки път надвесени над челото на една хубава, хубава мъжка глава. Пак тръгне Танка по градината, па се спре и приседне на тревата под старата дуня. Приседне Танка на тревата, подпре с длан чело и впери очи в накитеното със звезди летно, хубаво небо. Светят ония звезди, светят, па треперят, треперят, като че си шепнат нещо, ама… шт! Разбира Танка какво си шепнат, ама зер пък искате баш и на вас да го каже? Майке! Току-що не би ви го казала, като че не знае Танка кое е за казване и кое не е за казване.

„Ух, божке ле, божке! Като ме не дава тате за него, по-харно да мога да умра, па да стана и я звезда, па и он да стане звезда, па да сме си заедно там некъде, у некое кьошенце на това небо, па да си трептиме, да си шепнеме, да си другаруваме дваминка, рахат-рахат, далеко, далеко от тате, от хората, от света, от тоя лош свет, дека се всичко с пари, с имане купува и продава, всичко, всичко, па дори и севдата… пустата моя севда!“

Така се оплаква пред звездите Танка, оплаква себе си, оплаква своята севда, своята орисница, оплаква всичко онова, що е сънувала и бълнувала сладко-сладко за своя живот на този пусти, грозен и студен свет, в който хората са измислили проклетите пари и пустото имане. Пусто, клето сърце Танино!

Както беха още росни хубавите сини, бадем-бичимлии очи на Танка, тя метна поглед накъде стобора от градината, гдето нещо се пошушна, и стана у лицето алена като вишна ранозрейка. Пред самия стобор трептеха ония две звезди, които Танка гледаше на небето.

— Танке! — чу се шепот откъм стобора, гдето блещукаха двете звезди.

Танка изведнъж трепна… Виждали ли сте как лети зажъдена кошута, кога съгледа отдалеч бистрите струи на некой извор? Виждали ли сте как се хвърля дете бозайниче в прегръдките на майка си, когато отдавна не е било накърмено? Така полете и Танка дедова Джурова към стобора, така се хвърли и она в прегръдките на Нино… Знаете ли как се увива лоза около клонките на бора? Знаете ли как се уплита вилината коса около стъблото на детелината?… Така се увиха, така се прегърнаха Нино и Танка.

Оставете ги на мира, барем потайно да се прегърнат. Нека се порадват, нека се помилват!

Ето и ветрецът, що клати върховете на ония борики там, ето и той се притаи, и той се спре, и той притихна! И самият ветрец не ще да пошавне само и само да не издаде младите, да не оскверни техната молитва — молитвата на любовта!…

Нино се подпрел до гредата на стобора, преметнал левата нога през десната и изпружил своята десница. До рамото на тая десница Танка наслонила своята глава, а левицата обточила около тънкия кръст на своя левент. Росните трепки на Танкините очи затрепераха като крилата на некоя пеперудка и като опре тя своя умислен поглед към Нино, запита го:

— Ходи ли стрина Лала при чичо Вучко да му дума?

— Ходи — отвърна Нино и издъхна издън сърце.

По самото издъхване на Нино Танка можеше да се досети, че ходенето на стрина Лала при чичо Вучко е било на ветъра, ама пак притисна гърди и се пресили, та запита:

— Па какво?

— Нищо! Никаква файда.

— Какво нищо?

— Ходил чичо Вучко при дедо Джуро, думал му, кандърдисвал го, ама он опнал се като каиш, па — ни за реч! „Не можем, рекъл дедо Джуро, да си дам детето у немотна къща, па утре да стане ихтияч и за кора хлеб и да остане и без парцал на гърба си! Да вземат да сочат хората с пръст у нея и да думат: «Те, това е дъщерята на дедо Джуро, а ходи гладна като църковна мишка. Нито й теле мучи у обора, нито й ягне блее у кошара, а може би нито ще й петел запее на бунище!» Кам да има барем един чифт волове, да има некое и друго парче топрачец, некоя и друга овца, барем колко за вълна, за прежда в къщи, ех, иди-дойди. А он? Гол като тъпан? Ни го е у нива, ни у ливада, ни у лозе, ни у живина, ни у нищо. За една кора хлеб, дума се, да изкара за себе си и за майка си — и за нея ще тръгне да хлопа по чужди порти! Чуждо ще оре, чуждо ще жъне, чуждо ще откарва, чуждо ще докарва. Че го било теглило сърце по чедото ми и че и на чедото ми теглило сърце, каже, по него, та що от това санким? Кому ли и за какво ли не го тегли сърце, ама гола обич без хлеб — като черепня без погача.“

— Е па що му не е рекъл чичо Вучко, ако ти немаш, он има, па баща ми е, нека даде мене, па като има за мене, оно ще има и за тебе.

— Рекъл му, какво да не му е рекъл!

— А он?

— Он? Хм! Он знае на всека дупка деветдесет и девет клинци да забие, па пак ще я затисне! Майке! Дедо Джуро не знае да отвърне джувап!

— Е па какво му е рекъл? — запита Танка и джуните й пребледнеха.

— Какво му е рекъл? Какво ще му рече? Рекъл му, че он не е сарафин, та да има готови пари да брои, а що има по нещо имовина, оно, дума се, рекъл, не е ни негова, а на целата задруга, па не може, рекъл, да си развали задругата, да разчупършука триесет-четириесет души хора да дели имовината, та да могъл и на тебе да отдвои пай! Почне ли, рекъл, една погача да се начупва, оно измий си вече шаките от нея.

— А чичо Вучко?

— Чичо Вучко като чичо Вучко!… Замлъкнал, па станал и си пошел.

Долната джуна на Танкините хубави устица затрепера като струна от гусла, па с дрезгав глас, като че я некой стегнал за гушата, промънка нажалено:

— Е па сега?

Така запита Танка своето либе и маргаритите захванаха да се ронят из очите й и да се търкалят, по хубавите й странички, що беха пламнали като некой божур. Рони ги сирота Танка, а Нино я глади по челото, придумва я, теши я:

— Недей, пиле, недей плака, недей ги рони кървави! Добър е господ; добър е за света, па ще бъде добър и за нас.

— Я знам, че е добър господ, ама хората, Нине, хората са лоши. Они са зли, они са пакостни, като че сърцата им са се вледенили в гърдите им, па хич и не ги заболяват нихните пусти, ледени сърца, когато нравят злини на света! Що сме им, санким, скривили? Пусти имот опустел!

Танка захълца. Сълзите я задушиха и тя притисна своите оплакани очи на Ниновите гърди. Нино пак почна да я теши, но лесно ли утешава човек, който и сам има нужда от утеха? И нему тежеше, и него болеше, па ако питате право, и нему му се плачеше. Ех, как би заплакал, как би ги заронил и Нино, от едри по-едри, ама нали е пусто и върло мъж, па какво ще ревне да реве. Не би било у ред, ни би било по прилика.

Мисли Нино, мисли. Боже, какво ли му не иде на мисъл? Мисли да накара Танка да му пристане, ама — бегай, враже, през жарава — зер би могъл да кайдише Нино на такова нещо? Та баш и Танка да го кабули — а знае си Нино, че само да и рече, она и па това ще стане каил — он не требва да го кабули. Зер не знае Нино, че дедо Джуро ще ги прокълне? А с бащина клетва на врат как се събира къща и дом? Как се свива гнездо? Бащина клетва е това, не е шега. Ще те чака, чака, па ще те издеби баш когато ти е най-мило, баш тогава ще клюцне змията със своите отровни зъби на сърце. Знае го това Нино яко харно, слушал е от хора, що са теглили и патили, па не ще Нино да носи клетва бащина у къщи. Да може некъде да спечели изведнъж от нещо, мисли си Нино, ама от що, врага, може да се спечели честно и почтено? Зер се така лесно печели имот? Таман сега, у тия кесат години, ще пойдеш, та ще и да спечелиш? А колко за друга печалба, ако, санким, рече Нино да тури лице под нога, па хич да не пита сърцето си за такава печалба, на Нино и на мисъл не му иде! Та и що ще му, санким, такава печалба, като ще си погази лицето? По-харно нека се цеди капка но капка кръвта от сърцето му, ама само тука на, на челото, само тука да е чисто, да нема леке.

Къщната врата у дедови Джурови скръцна и хлопна, та се отвори. И Нино, и Танка трепнаха като орлови пилци, кога видят, че се надвеси змийска глава над гнездото им. В един миг Нино притисна Танка на своите юнашки гърди, целуна я по челото, прошепна й „добър е господ“ и се прехвърли отвъд стобора, без да тропне, без да шушне! Танка посви полите на сукмана си, за да не шумти низ шумолака, па тръгна дебнешком накъде задната врата на къщата. Върви, а едвам допира ноги наземи, също като да е некоя катеричка.

Танка се беше скрила вече зад къщата, когато дедо Джуро излезе на чардачето и метна своя вълчи поглед, та изходи с очи целия перваз на стобора. Нека си гледа! Кому що е грижа, че бил гледал! Ягнето си е у обора, а вълкът нека ръмжи, колко иска по мрачината

Кръчмата на дедо Тало в село Буриново беше на най-хубавото место и най-хубавото здание в целото село. От горния кат на кръчмата, над самата река Липовица, е надвесен един чардачец, от който можеш изгледа целото село, дори и кошарите му. Щом климне слънцето след пладне на педя, педя и половина на запад, хубава, дебела сенка обхване целото чардаче и затова през туй време — лете — на това чардаче е най-хубавото место за седене. Скрит в сенката, разхладен от хладовинката, която иде из реката, пополегнал на некоя селска черга и облегнат на възглавницата, не ти остава, освен да чиниш кеф и сеир. Шумоленето на реката, чуруликането на ластовиците, които сноват като некой стрели налево и надесно, и клатенето на върховете на хубавите тънки, вити тополи, насадени край Липовица — всичко това те унася, омайва те, като да те приспива и пренася в други светове.

На това чардаче отпочиваше от големата жега Мола Мутиш бег втория ден, откак Нино и Танка се виждаха при стобора, до дедовата Джурова градина. Бегът беше тръгнал за своето село Колаковци, па силният летен пек го накара да се отбие и да си почине на чардачето при дедовата Талова кръчма.

Мола Мутиш бег запалил чибука, навел се над пармаклъка на чардачето и се загледал в буйните пшенични класове, що покриваха като некои големи, големи килими крайселските ниви. Позлатени от слънчевите лъчи, подухвани от тихия ветрец, върховете на класовете се навеждаха и изправяха, като че да беха се разлюлели талазите от некое златно море.

Мола Мутиш бег размишляваше върху божата наредба, която е отредила такива чудни работи, както е и това, щото от черната земя да поникне хлеб, който ще насити толкова гладни гърла! Той хвана с края на пръстите си своята побелела вече брада и прошепна: „Велик е аллаах!… Велики и чудни са и неговите дела.“

Замисленият поглед на бега се пренесе неусетно от нивите и се спре на отсрещния брег на реката, между дънерите на две тополи. Но бегът не гледаше нито тополите, нито брега, а окото му се беше опрело на един млад рибар, който беше хвърлил в реката въдица, привързана с канап за един дълъг прът. Нещо чудно, нещо особено имаше у тоя рибар, което накара бега да спре на него своя поглед. Рибарят се показваше чуден на бега със своята небрежност, с която се отнасяше към своята работа. И наистина, бегът забележи на два-три пъти как канапът се опиняше и клатеше от играта на рибата, която бе закачена за въдицата, а рибарят, който държеше пръта в ръка, още не усещаше, че се е уловила рибата! Бегът намисли да мотри и по-нататък този чуден рибар, та да види кога ще се сепне той от своята залисия и извади уловената риба.

Дълго време седя Нино с вперени очи във водата. Вперил Нино очи във водата, ама нищо не вижда по нея. Нито вижда големия воден паяк, който със своите дълги крака се плъзгаше по водната повърхност да гони мушиците; нито вижда как некоя рибка мушне своята малка главичка, надуе некое мехурче и плесне със златоперната си опашка, па пак се гурне у реката; нито виде как една ластовичка прелете над самата водна повърхност, клъвна с клюнчето дългокракия воден паяк и отлете в един миг; нито пък виде как се биеше и плескаше във водата червеноперката мренка, която беше глътнала въдицата, що бе хвърлил в реката. Гледа Нино, а нищо не вижда! Очите му вперени във водата, а мисълта му хей там при стобора до дедовата Джурова градина. Там му е мисълта, там му е и сърцето!

От минута на минута любопитството на Мола Мутиш бег все растеше повече и повече. „Аджаиб момче — разсъждаваше в себе си бегът. — Да е серсем — не е серсем! У серсемите хора нема такива очи! Хел-хелбете, това момче ще е угрижено у нещо; голем съклет требва да има на сърцето си, та е толкова залисано.“ Най-после бегът не можа да изтрае. Той плесна с ръце и извика: „Ахмед, гел!“ Сеизинът се изправи пред бега и той му поръча да повика дедо Тало. Ахмед излезе и след една-две минути дедо Тало, малко прегърбен, се наведе пред бега и го запита:

— Какво ще буюрдишеш, бего?

— Познаваш ли това момче, що е хвърлило там въдицата в реката!

— Па познавам го, бего, какво да го не познавам. Нашенче е, оттука е, от Буриново. Ако помниш Рангел калаузина, що ти събираше едно време кози по Загорето, негово момче е. Току това момче и имаше, ама етѐ, не бе жив, сиромахът, бог да го прости, да го отчува и отгледа, нало остана сираче на седем-осем години, па сега само чалъстисва и за себе си, и за майка си. Ама са зюпорт, на, дума се: докълцали са до троха. Ходи като аргатин, та работи ту при тогова, ту при оногова, ама чуждо да работиш, нали знаеш?…

— А инак дали е некое добро момче?

— О, бего, колко за това, от харно — по-харно. Разумно, па кротко, па вредно на работа, вредно, със злато да го мериш, па пак ще е по-скъпо. Само това, нали ти казвам, немотията го е натиснала, па не може момчето да беджерише и — вер-селям. Барем да беше съчувало от баща си некой топрачец, пак иди-дойди, а оно; ни го е у топрачец ни го е у волове, ни го е у пари — ни го е у нищо!

— Задомено ли е?

— Не е, не е! Къде? При тая немотия лесно ли се върти къща и дом? Богаташко момиче нече му дадат, оти е немотен, а пък сиромашкото и да го вземе — що че му? Сега барем две гърла, какво и да е, намира им се колаят, ама като станат повече, тогава ударя на зор.

— Я молим те, прати некого да го повика малко при мене. Имам ищах да се поразговорим малко, с това момче.

Дедо Тало слезе в кръчмата и прати едно от момчетата да повика Нина.

Хората казват, че нема жито без къклица.

Така казват хората, ама аз ще кажа, че и между къклицата току посветне по некое житно зрънце. Оно защо се е рекло, че светът е шарен? Гледаш едно — така, па гледаш друго — другояче! И зъбите, що са зъби, пак не са еднакви у една глава, а камо ли хората по света.

Истина е, че турците са турци; достлукът им, що е рекъл некой, на колено, а човещината им на силяха, ама и между них се намира понекога, както и между къклицата, по некое зрънце житце, искам да река — по некой човек.

Такъв редък турчин, па ако щете и редък човек, беше и Мола Мутиш бег, господарят на селото Колаковци.

Право да ви кажа, мъчно ми е и да се наема да ви описвам тоя турчин. Мъчно е, казвам, да ви опиша Мола Мутиша като човек със сърце и с ум. Ако го мериш по добрините, що е правил на раята, по неговия мерхаметлък и по кротостта му и благите му думи, ще речеш, че е харен и за патрика у Стамбол. Ако ли го мериш по ума и познанията му за тоя свет, или по-харно, за хората по тоя свет, ще речеш, че с отворено чело можеш да го препоръчаш за пръв везир и на китайския цар.

Колкото за откъм верата си, Мола Мутиш бег беше чист турчин: абдесът му — абдес, джамията му — джамия, рамазанът му — рамазан, байрамът му — байрам, харемът му — харем — всичко по реда и по закона му. А пък за откъм човещината колаковският господар беше по човек от много християни, които палят свещи пред иконите и свършват молитвата си с думите: „И избави нас от лукаваго.“

Целото село Колаковци, дори и децата в селото, споменват своя господар за неговите добрини. И сега да идете в Колаковци, па да се заприкажете с кой да било от селяните, всеки ще ви рече: „Под турски господар бехме, ама турско зло не видехме! Да го прости господ или неговият аллах, ама що е право — право: турчин беше, ама па и човек беше.“

Запиташ ли колаковчани да ти разкажат за добрините на своя господар, току ще видиш, че се изпъкне или дедо Гето Дойчинов, или чичо Кузмо Радойкин, па ще подземе:

— Е па, господине, кое ли да ти изприкажем по-пешин, та кое ли да изоставиме, като да хоратиме по бога и по правда, що год е сторил човекът, все е харно било за раята у неговото държавище. Етѐ, чешми ли речеш — чешми е направил, хаир е оставил: пътища ли речеш — пътища ни е направил, накъде да погледнеш по селото, все негов спомен, хем все харен спомен! У наше село не се е продало никому котле за бакия на царщината или за фаиз на чорбаджия; нашенци не са видели турски зулуми, не са били бити от турски заптии, не са били глобявани от турски субаши. Женската челяд у наше село не е губила хърз, да прощаваш, нито е била карана да меси погачи и да готви кокошки на турски сеймени! Мола Мутиш бег трепереше над своята рая като над свои деца; пазеше ни, закриляше ни, както що кокошката закриля пилците си пред сокола. На всичко лошо беше сторил запт: ни да се нажали некой от некого, ни некоя неправда да се стори некому, ни некой да се поплаче от туна беда или от немане, па нито от зли години. Случеше се по некой път, та удари лоша година, па щукне берекето, па ни те е у зърно, ни те е у живина, ни те е у нищо! Опнеме врат, надвесиме глава, па се чудиме: какво и що? Коя да почнеш, та и къде да се денеш? Гледаш, гледаш, па да видиш, нещо ти гюч, нещо ти тежко, горчиво! Хесапиш си: мъчил си се цело лето, бил си се, трепал си се, па кога дойде да видиш хаира на труда си, а оно се заобърнало „на зло и наопаки“. Зинал пред тебе оня глад като некоя хала, па ако ти не помогне некой, „търпи, душо — черней, кожо“. У такива години ще ни повика бегът при своята кула, па ще подбере:

— Зла година, а?

— Е па зла, бего; де, що чеш му!

— Берекет хич, а?

— Хич, бего.

— Ех, що че му чиниш, божа воля!

— Негова, бего, негова.

— А за гечинмек през зимата, колко го има, ще ли ви стигне, а?

— Е па гюч и да стигне, бего… оно, знаеш, като отделиме твоето, да го речеме господарското, едва ли ще ни изкара до Божѝч! Гърла са, бего, знаеш, па са по-бетер и от воденица. Като се довърши меливо при воденицата, а оно има колай: отбиеш водата от улея, па си тече рахат, ни колело закача, ни камък завъртя; ама гърлото не е като улей, та да можеш да го отбиеш: има-нема, оно си все меле, па не сака да знае ни лош берекет, ни тая вера!

— Така е, олум, така; дорде е сърце живо, гърло все зее.

— Ех, зее, бего, зее.

— Па я рекох да ви питам на кой акъл сте, аджеба, ако река да ви оставя своето зайре, санким да се не дели господарското, дали ще ви изкара за прехрана до ново, а?

— Е, па хесапим да стигне, бего; оно, знаеш, малко ще да стискаме санким, хем гърло ще ситим, хем на зла година ще мислиме.

— Така, олум, така. Мене дел тая година нечем; моето гърло е едно, а вашите болджа. Ех, колко за едно гърло, ако остане, оно му се лесно намира колаят. Така нали е, а?

— Е па ти знаеш, бего!… Оно, дума се, бог, па ти!

— Така, олум, така. Така че я дузетердишеме тая работа, па ако дип-дип дойде до по-голем зор, а оно пак гладни не мога да ви оставя, ако требва да се докупи, ще докупя! Вие си гледайте вашата работа, а я, що е моя, я че си я гледам!

— Е па каквото те бог учи, това ще е и за нас харно.

Чичо Кузмо Радойкин позаклима врат, наведе налево глава, пружи десницата, разпери длан, па замаха с нея и настави:

— Хей, кам сега такъв човек? Запали свещ посред пладне, па тръгни да търсиш и под път, и над път, па ако намериш барем едного, а я че обръснем тия на̀ — и чичо Кузмо хване с шепата си десния мустак, който се проточил чак до рамото му, — нали ги гледам сега тия, нашите, хем кръстени божем, ама десет кръста за пара!

— Ами у добри години — ще запиташ, — у берекетлии години какво беше?

— Ех, като има берекет, всеки му намира колая — отвърна чичо Кузмо и настави: — Беха се улучили три-четири години поред една от друга по-пълни, по-сити. Наспорил беше господ хем бол, хем отбрано. У зърно ли погледнеш, подуло се, наедрело онова зърно като дренка, па се лъщи, лъщи — също жълтица! У живина ли погледнеш, всеко се оправило, всеко се нагоило. Пружиш ръка, та сегнеш да хванеш некое ягне над опашката, а пръстите ти утънат у месо и у лой като у памук. Ех, брате, от бога си е речено: „Хаир у берекет, па това си е“. Та да си дойда на приказката: беха се напоточили, рекох, три-четири години все пълни, върховати. Мола Мутиш бег дойде у село, па простре алено седжаде под ореха, при кулата, запали чибук, па ни събере край него и подземе:

— Аллах-шюкюр, пак берекет, а?

— Ех, бего, весели ти очи, широко ти сърце.

— Еваалах, олум, еваалах! Артърмак има, а?

— Има, бего, има, сполай на бога, има и за тебе, има и за нас, па има и да артише; кога бог рече да наспори, а он наспорва по боговски!

— Е па какво имате умут да чините с артърмака, а?

— Та и ние си това хесапиме между назе си, па рекохме да сакаме от тебе изин, ако бива, санким, ако е и тебе кабул, та да попродадеме артърмака, па да посчукаме некоя църквица знаеш, колко да е, какво да е, все е вера, дума се, па всеки човек по верата и по закона си! Та и ние меркаме, като го е дал бог, а оно да си направиме църквица, та да му благодариме за берекето и да има къде челяд да се моли за здраве на добри хора и на добри господари!

— Аферим бре, синко!… Машалаах!… Валаах, биляах, паметно сте се сетили. Всеки човек требва да си варди верата и закона. Човек без вера е бре, синко, като кладенец без вода; наместо бистра вода у него се развъждат жаби, гущери и змии. Така се въдят и греховете у безверния човек; а греховен човек, олум, и за себе зарар и за хората так-сират! Който човек не верва у бога, он е като дърво без мъзга; а — това: направили ли сте добър хесап дали ще ви стигне, що ще изкарате от артърмако, та да доизкарате църквата си, а?

— Е па оно, бего, етѐ ще гледаме, колкото се може, да стискаме, та дано се изкара; оно, знаеш, според чергата и крака ще пружиме.

— Така, олум, така, ама добрата работа не бива да се оставя насред път. Като сте сторили умут, нека е на хаир, ама и я сакам да ви помогнем у тая работа: що че кажете, бива ли, а?

— Е па оно, бего, като сакаш и тука севаб да сториш, оно ние що чеме друго, нало: ти назе, па бог тебе.

— Аллах версин, олум, аллах версин!… За добра работа всеки човек е борчлия да помага; така пише у божия китаб, така учи мене и моят закон. Па я хесапим да отдвоите третото зърно от моя дел, па да го притурите при артърмака. Колкото гора ще ви требва за кересте, я ви давам изин да сечете от горната кория, що е над Тополовеца, а колко за камъне, ще си прекарате от нашето горно каменище, що е под голата чука. Що че кажете, харно ли е така, а?

— От това по-харно, бего, само един господ.

— Харно, олум, харно! Вие чалъстисвайте по вера, по закон и по правица, па и господ че да чалъстисва за вазе!

— Амин, дай, боже!

* * *

Ето такъв беше Мола Мутиш бег, колаковският господар, пред когото сега се изправи Нино и със скръстени ръце, каквото що си знае, че е адет, поклони се и продума:

— Ти си буюрдисал, бего, да дойда при тебе, па етѐ я дойдох!

— Хош-гелдин, дели-канли! — Бегът имаше адет да вика на всички млади хора „дели-канли“. — Какво ти е тебе име? — запита го бегът.

— Нино.

— Чий Нино?

— Нино Рангелов.

— На кой Рангел?

— На Рангел калаузина.

— Машаалах, олум! Я знаем баща ти. Търговия сме чинили с него едно време. Харен човек беше! Намузлия човек, тертеплия човек, прав човек… Я такива хора бегендисвам. Е, кажи ми бре, синко, ти как се гечендисваш?

— Е па какво да речем, бего, малко кътлък, малко зор, ама етѐ, сполай на бога, пак живориме по нещо!

— Стопанка имаш ли бре, синко?

— Немам, бего, па кой знае дали ще мога и да имам! — отвърна Нино, заклати глава и една неволна, неусетна въздишка излезе из неговите гърди. Тая въздишка не можа да избегне от внимателното око на Мола Мутиш бег, та затова той запита с нисък глас и с вперен поглед в Ниновите очи:

— А некоя севда, некой мерак немаш ли бре, синко?

Нино наведе очи, поизчерви се и замлъкна, като че го оса ужили за езика.

— Кажи, олум, кажи; мене можеш рахат-рахат да кажеш. Я съм бил дост с баща ти; дума се, като мое чедо да си, па ако има нещо колай на твоето ухке, а я, валаах-биляах, моята лакърдия ти давам, че съм каил да ти сторим ярдъм.

— Ех, нема лесен колай, бего, нема. Да би имало колай на моята неволя, оно би требвало я да го имам тоя колай. И да имам севда, бего, що че ти я казвам, като от нея ме раздели пуста немотия, па на такава болка церът е много скъп!

— Слушай, олум, голем залък глътни, ама голяма лакърдия недей казва. Имането и немането е у божи ръце. Откъде знае вечерта какво носи утрото! Ти недей дукундисва бога с лафа си. Който е направил зрънцето житно, он е направил и земя, та да има къде да проникне, да израсне и да узрее. Който е турил рибата да живее у водата, он й е направил и мехур та да може да плива у нея. Зер ти мислиш, че на тоя свет върви всичко така на: ни сатан билир — ни алан билир? Йок, кузум, йок. Всичко по света е с тефтер и с хесап. И рахатлъкът и гайлето, и имането и немането, и доброто и злото — все с хесап става.

Излеко, с колайлък, със сладки думи, Мола Мутиш бег кандърдиса Нино да му изкаже своята неволя. Всичко му изказа. И как са се бегендисали с Танка, и как им тегли сърце едни за друг, и как са пращали чичо Вучко да му дума на дедо Джуро, а как дедо Джуро се опинял като каиш, та не дава — всичко, всичко, целата неволя на Ниновата и Танкината севда от игла до конец и от конец до конопец.

Мола Мутиш бег допрел върховете на пръстите си до своята брада, па хем я приглажда, хем слуша какво му разказва Нино. Кога Нино свърши лакърдията си, бегът опре остър поглед у него, па му продума:

— Нещо ще те попитам, ама сакам право да ми отговориш. Тури по-пешин ръка на сърце и ми отговори: дали бегендисваш дедовото Джурово момиче, че имаш севда на нея, или повече го бегендисваш, че е дедова Джурова дъщеря?

— Я никога не съм лъгал, па и тебе нема да излъжа, бего. За севда я бегендисах, а не че е от имотен род! И на черни цигани да беше момиче, пак такава ще ми е севдата. Това ми е на сърцето, това ми е и на езика, па това ти и отговарям.

— Аферим, кузум! Сега и я че турим гърбина на дедовата Джурова порта; я че ти станем сват, па ако съм я Мола Мутиш бег, ишаалах, още тая вечер ще ти донесем като у чевре вързана твоята севда. Ти сега, олум, ако сакаш риба — риба си лови; ако сакаш заек — заеци лови; ако сакаш врабче — врабци лови. Иди сега, та си гледай кефа, па като стане еция, а ти дойди тук при мене.

Нино целуна на стария бег ръката, пак се поклони със сгърнати ръце на гърди и слезе от чардачето като треповен. Нещо му чудно, нещо му бамбашка на сърцето! Такова нещо помни Нино, че само два пъти е усещал на сърцето си: веднъж, когато пръв път като момък е ходил да се комка, и втори път беше, когато пръв път целуна Танка по челото.

Мола Мутиш бег пак плесна с ръце и извика:

— Ахмед!

Ахмед се изправи като свещ пред своя господар.

— Свали хамовете от конете — заповеда бегът на Ахмеда, — заведи конете у яхъра, намести каруцата под шатрата, изнеси агърлъка из каруцата у моята одая; днеска нема да ходим на село, тука ще пренощуваме.

Ахмед направи с десницата си дълбока темена на своя господар и тръгна да изпълни заповедта му. Но Мола Мутиш бег му извика:

— Дур! — и Ахмед сви ръце на пояс, за да дочака нова некоя заповед на бега. — По-пешин иди долу у кръчмата — заповеда бегът, — та кажи на кръчмарина да изпрати да повика чабуджак, кмета на селото при мене. — Ахмед мислеше, че може още некоя заповед да е забравил бегът, та остана със скръстени ръце на пояса да чака, но Мола Мутиш бег посочи с ръка към мердевена и му каза: — Гид!

След половин час Въто Кръстни, селският кмет, се изкачи на чардака при бега, който го запита:

— Има ли, кмете, некой у вашето село да продава топрак?

— Е па има, бего! Те и Йото Събин продава три-четири парчета нива и оная дългата ливада, над лъката до реката; па и Мане Пеин продава до него своята нива от триесет-четиресет рала; па може да има и други, ама знаеш, оно требва човек да попита.

— Пеки-и-и! Ами от кого мога да купя некой и друг чифт яки волове за работа?

— Е па най-харни волове за продан има у дедо Джуро, па има и у Вучко Лачин, и у Мишо Върбин; колко за волове, ще намериме у село, барем у нас не са кът тая година.

— Харно, и това харно. Сега ние ще идем с тебе, кмете, да гледаме най-пешин воловете у дедови Джурови, па ако там не хареша, тогава ще видим на друго место.

— Е па какво ти речеш, бего. Ако сакаш, хайде да идем у дедови Джурови.

Пред обора в широкия двор у дедови Джурови изкарани седем-осем чифта яки впрегатни волове и сам дедо Джуро ги показва и хвали на Мола Мутиш бег:

— Ще ти продам, бего, волове, ама казвам ти, за бога и за вера, не са волове, а са аслани. У плуг ли го впрегнеш, па макар било и брезда до колена, ще изтегли равно, па право, право, като по конец! У кола ли го впрегнеш, па макар натоварил и до ритлите, ще вози, като кога че по масло се плъзга. А пък що са мирни, що са кротки… на: и от ягнета по-кротки. Остен що е, они не знаят! Само им речи: „де-е-е“, и они че тръгнат; речи им: „тпру-у-у“, они че станат; речи им: „сто-о-о“, они че стукнат назад. Нали ти казвам, разбират от дума като човек. А колко да речеш нещо като за кусур я у нога, я у слабини, я у гърди — пази, боже; здрави като канари! Те на, стока е, дума се, я продавам, ти купуваш, пари ще броиш, казва се, па ако малко нещо найдеш кусур, мое е.

Мола Мутиш бег отбра два чифта и попита дедо Джуро за колко ще му ги продаде.

— Какво да ти кажем, бего? Оно всичките, дума се, моя е стока, ама тия, дека ги отбра, ех, право да ти кажа, каймак са на всичките отгоре. Другиму да е, а я от дваесет и две жълтици не бих ги оставил ни до кладенеца да ги поведат, ама колко за тебе, като на такъв добър мющерия — я ще ти ги оставя за осемнаесет. Що? Не са ли евтини? Море бадева са, бадева. Я, ако питаш, санким, всекиму не бих ги ни продал, ама знам, че при тебе ще ги гледат харно, както що са дома научени. А за тези пари воловете са бадева, бога ми, бадева! Знаеш, зарад храната е, тѐ, хесапим си, до напролет ще подякнат от юнците, па защо да ги храниш бадева цела зима, кога и така, и така напролет други ще дораснат. Затова ги давам за такава цена, а то инак и за трийсет жълтици пак са евтини.

Мола Мутиш даде за двата чифта шестнаесет жълтици и дедо Джуро, с една реч, пристана и пазарлъкът се пресече. Бегът изброи жълтиците на продавача, па го замоли да постоят воловете при него, докато прати да ги откарат. Буриновският кмет тръгна да си пойде, но Мола Мутиш бег го спре и го помоли да отиде при Йото Събин и при Мане Пеин, та да ги пита по що би дали топрака си. Като тръгна кметът, а бегът се обърна към дедо Джуро:

— Знаеш ли море, дедо Джуро, че имам и друга работа с тебе?

— Е па че кажеш, бего, па че знаем.

— Я съм дошел сват при тебе.

Дедо Джуро се щрецна, като че го ощипна некой рак за ръката, и опули очи у бега като заклан овен! Бегът пак подзе:

— Така, дедо Джуро, дошел съм да сватосвам един дели-канлия за твоето момиче, па хесапим, ишаалах, че нема да ме отбиеш и да ме направиш резил на старо време. Що че кажеш на тая лакърдия, а?

— Е па я, етѐ, не знам, бего, пешин и пешин кой е тоя дели-канлия.

— Знаеш го, дедо Джуро, знаеш го. И ти го знаеш, па и я че ти кажем. Това е Нино, на Рангел калаузина момчето.

Дедо Джуро се втори път щрецна, като че други рак го ощипа за другата ръка. Той сви своите рунтави вежди, намръщи чело, па чешейки се зад тила, отвърна:

— От това тесто, бего, да прощаваш, нема да бъде погача.

— Защо да не стане погача море бре, дедо Джуро? Лошо ли е момчето? Хаймана ли е? Нарафлия ли е? Що му е, санким, та да не бъде, а?

— Да видиш, бего, че за лошо — лошо не е. Не мога да му ям хако. И умно е, и кротко е, и вредно е на работа — що е право, право; ама… ама немотно е, па дете ми е, дума се, па какво ще ида да го зачернувам, да го женя за човек, който нема ни кон, ни вол, ни, дума се, една педя топрак? Утре, у други ден ще остане чедото ми да гладува по чужди порти, а светът ще почне с пръст да сочи на него, па я това нечем да кабулим.

— Ако имаше нещо имотец, кандисал ли би, а?

— Ех, тогава е друга лакърдия.

— Дали би кандисал, питам те, да му дадеш момичето, а?

— Е па да беше имотничко, дал бих му я.

— Пеки-и-и! Сега я ти казувам, че момчето е имотно. Има три-четири парчета нивица, има една ливада от триесет-четиресет кола сено, има едно парче и лозица, па има и два чифта харни, впрегатни волове. Това доста ли е, а?

— Море оно би било доста и отвише, само да го имаше това, щото казваш, ама я нали знам, че нема нищо, що че седиме да се шегуваме.

— Слушай, дедо Джуро, Мола Мутиш бег кога рече лакърдия, он се не шегува. Я ти казвам, че това го има момчето, па требва да ми поверваш на лакърдията.

— Море харно, бего, да вервам, ама кажи ми: тебе ли да вервам, главата си ли да вервам? Като има, покажи ми ги да ги видим, па и я да повервам.

— Пеки-и-и! Довечера по еция ще дойдем с момчето и с неколцина души селяни, па хем ще ти покажа имота на момчето, хем ще пейледисаме момичето. На това каил ли си, а?

— Каил съм, бего.

— Харно! Довечера ще чакаш годежници.

Когато Мола Мутиш бег се завърна в деловата Талова кръчма, той завари, че кметът го чакаше заедно с Йото Събин и Мане Пени. Бегът ги покани у стаята и се удариха на пазарлък. Пазариха, пазариха, па пресекоха пазарлъка така: трите парчета ниви и ливадата над лъката Йото Събин продаде за хиляда и триста и петдесет гроша, а големата нива до них и лозето от три хиляди кютюци у горния баир Мане Пеин продаде за осемстотин и триесет и пет гроша. Мола Мутиш бег даде пей и на двамата и им поръча да дойдат по еция, та да им изброи парите.

Виждали ли сте как пощръклява некое стадо, кога го нагази злата муха? Така беше пощръклела и женската челяд у дедови Джурови тая вечер… Едно снове насам, друго натам!… Едно се турило у готвене, друго у месене, трето мете двора, четвърто точи вино у бъклиците и у кратуните и налива ракия у пинтите, а пък пето и шесто, и седмо, и… петнаесето, они пък го ударили в разбъркване на раклите. Една търси чорапи, друга нашивки на сукман, трета ръбци за мъжка риза, четвърта наплетки за пояс; да влезнеш, да погледнеш, па у глава да се удариш — цел дармар! И защо ли беше, ще питате, тая гюрултия у дедови Джурови? Хм! Дедо Джуро, като дедо Джуро, нали го знаете, като го поприхванат неговите си, а он повилнее и пощурее, а понекога пък ни го знаеш от що, ни го знаеш от какво, дойде си му кеф, па какво ли не измисли да посака и да затражи. Нали ви казвам: напрасничав човек, стиовит човек. И сега така. Повикал насаме баба Воца, стопанката си, па й дума: „Виж там да заръчаш да се поприготви за довечера нещо, че ще ми дойдат мусафири, па може да се случи и годежници да бъдат, я не думам, мутлак, че са годежници, ама нека е хазър всичко“. Баба Воца, зачудена, пооблещи очи и зина да запита кой, що, какво — ама дедо Джуро я изгледа, изгледа, та я пресече като с бръснач. „Що рекох — рекох, а повече ни гък!“ — завърши своето съвещание дедо Джуро със стопанката си и хлопна вратата, та излезна. Дедо Джуро пусна камъка у водата, а пък баба Воца и нейните етърви и снахи беха талазите на тая буря, що обхвана дедовата Джурова къща! Баба Воца повика при себе си своите по-млади етърви, па им дума: „Вие ще наредите снахите да притъкнат за довечера това и това, оти он ми рече, че може да дойдат такива и такива, па може да стане така и така! Мутлак не се знае дали ще стане, ама нека е всичко хазър.“ Етървите, макар че са етърви, ама са пак жени, та затова и они зинаха да запитат кой, що, какво, ама баба Воца посви рамена и повтори: всичко да е хазър и навреме. И етървите от своя страна всека една повика своите снахи, па им дума: „За довечера да е хазър това и това, оти она ни рече, че и он рекъл, че ще дойдат такива и такива, та щело да стане така и така“. Разбира се, че и снахите зинаха да запитат кой, що, какво, ама всека етърва се побрецне, па парено-варено, речено-печено всека една навреме да е хазър. Какъвто е подухало, такъв е и завеяло!

Разшавали са се ония снахи, развреднили се, разшетали се, а Танка, сирота, узверила се, па сал се чуди: що е и какво е. И хабер биля нема, че он е рекъл на нея, она — ним, а они — на снахите и че всичко това речено и казано все за нея става! Паунка Кръстина, снахата на най-младата бабина Воцина етърва, приседнала при големата плоча край мердевена и чупи с едно камъче орехи на плочата, та да бъдат хазър за колпитата. Слиза Танка из мердевена, та да отиде в градината, а Паунка я съгледа, па й се насмее дяволито-дяволито, като държи у едната ръка камъчето, а у другата един орех. И по години, и по сърце Паунка най-уйдисваше на Танка у другарство, па затова се и най-много обичаха. Танка се спре при нея, па я пита:

— Какво има мари, драгинко, що са се така узбунили нашите у къщи?

— Зер не се сещаш мари, сестрице? Годежници чакаме тая вечер, па…

Паунка не можа да доизкаже думата си. Свекърва й я извика да отнесе бърже начупените орехи и Танка остана сама при мердевена.

Сирота Танка! От алена-червена, що беше, у един миг пребледне като кърпа! Паункината вест я прободе в сърцето. Едри, студени капки се нанизаха около бледото чело Танкино! Сърцето й се притаило, па и сама го не усеща ни да шава, ни да тупа. Тя допре рамо до дирека край мердевена, затули с длани очи и едри, горещи капки се затъркаляха по шитата й пазва на сукмана, а оттам закапаха върху студената каменна плоча. Цел рой жални, горчиви, грозни мисли сновеха в нейната глава. Тези мисли се обточиха, нанизаха, уплетоха като некоя паежина, в която тя друго нищо не можеше да види освен един грозен, един кръвопиен паяк, който се втурнал да я запие за сърцето и да смуче, да смуче, дорде изцеди до капка кръвта от това нейно клето сърце… Този паяк беше Танкиният баща! И какво друго може да помисли Танка за дедо Джуро? Зер она не знае, че тоя годеник не е Нино? Зер она не знае, че баща й му е рекъл, че е немотен, че е гол като тъпан, че нема ни кон, ни вол, ни педя топрак! Зер она не познава баща си, та да се не досети, че ако бърза да я сгодява довечера, че това прави само и само да пресече на Нино всичките нишки, да го отпъди, да го отстуди от нея, та и она да вдигне ръце от него, да го забрави, да го разлюби… Ама нека, нека я сгодяват, за когото сакат. И Танка знае един колай, та да им пресече и ним нишките. Знае она где е най-дълбокият вир у Липовица, па жива могат да я сгодят, ама ако бива мъртва да се венчава, нека я извадят из Липовица, па нека я венчават.

Танка и не помисли да запита кого и готвят за орисник. Та и що и е да пита? Нали не е Нино! А други, бил кой да бил, ней е все едно! Може и да е Миле Протин, може да е Бале Гогин, може и да е Младен чичин Тошин, все й е едно! Всичките са й сакали китка, всичките е и отбила. Ако е давала некому китки, само на Нино е давала, оти само он е по сърцето, а другите, другите може да са и имотни, и от голем род, па може и затова да са по кефа на баща й, ама за нея са само пелин и коприва!

* * *

Пред чардака у дедови Джурови разтребено, изметено, поляно, па ударило една хладовинка, за едната хубост. Па чардака, постлан с чисти черги, седи у кьошето Мола Мутиш бег, облегнат на възглавниците. До Мола Мутиш бег седи дедо Джуро, а до него се наредили буриновският кмет Въто Кръстин, Йото Събин и Мане Пеин. На самия крайчец на чардака, до самия пармаклък, приседнал на едно колено Нино Лалин, който от час на час сегне с ръка, та трие пот от челото си, макар че у тая хладовина мъчно се изпотва човек. Тежки пазарлъци и още по-тежки хесапи се правят тая вечер на деловия Джуров чардак. Мола Мутиш бег купува топрак от Йото Събин и от Мане Пеин, а дедо Джуро и буриновският кмет са испати, какво бегът ще брои сухи пари за куповината. Пазарлъкът е пресечен и Мола Мутиш бег развързва кесиите с бели пари и жълти жълтици, та изброи до пара на продавачите. Като изброи парите, бегът се обърна, та запита седещите:

— Купено?

— Купено, бего!

— Платено?

— Платено, бего!

— От пари хаир!

— И ти с живот и със здраве да стопанисваш и берекет да береш!

Мола Мутиш повдигна ръка, посочи с пръст у Нино и продума:

— Тоя да бере берекето с живот и здраве. Я купих, ама я не съм купувачът, а бех само пазарджия: те, о н е купувачът. Я броих, ама я не съм броил свои пари, а негови пари. Тия пари беха останали при мене още от баща му, кога търгувахме с него, па от фаиз на фаиз, от фаиз на фаиз — пораснаха, па сега ги връщам и с фаиза, и с главницата барабар. Да беше жив Рангел, щех на Рангел да ги теслимим, ама като умре Рангел, а я ги чиним теслим на момчето му. Па сега он с тия пари купува тоя топрак.

Всичките, що беха наседали на дедовия Джуров чардак, всичките останаха смаяни от думите на бега. Всички беха смаяни, но всички му поверваха! Та кой не знае, че от Мола Мутиш бег нема по-прав човек в целата каза? Само един между всичките не поверва на беговите думи: тоя неверник беше Нино.

Изненадани от ненадейното щастие на Нино, всички се замислиха и една тържествена тайнственост бе обзела дедовия Джуров чардак.

Мола Мутиш бег беше упоен от наслада на сърцето, че му се удаде да направи един такъв хаир, но скоро се досети, че е стигнал едвам на половината път със своя хаир. Той метна поглед към тези, които седеха край него, и като пресече мълчанието, що ги бе обзело, продума им:

— Кажете на момчето да му е икбаллия мюлк!

— Честито!

— Хаирлия!

— Със спор и с късмет!

— И харен берекет! — додаде дедо Джуро.

Нино поскриви уста, уж да отвърне „хвала“, но думата му застина на устните. И големата радост, както и дълбоката скръб, схваща понекога челюстите на човека, па не може ни да гъкне! Същото се случи и с Нино.

Мола Мутиш бег се обърна към дедо Джуро и го запита:

— Чия лакърдия излезна по-права, дедо Джуро? Твоята ли, или моята, а?

— Твоята, бего!

— Сега кажи: имотно ли е момчето, а?

— Имотно, бего.

— Кандиса ли?

— Кандисах, бего.

— Да речеме ли хаирлия?

— Нека е хаирлия.

Мола Мутиш бег се обърна към седещите край него, па им рече:

— Тая вечер я съм хем пазарджия на Нино, хем съм му сват у тая къща. На̀ и вие като сте с мене, и вие сте сватове. Дедо Джуро има момиче, а Нино е ергенин, па са се бегендисали, па я мислим, че уйдисва, а?

— Уйдисва, бего, уйдисва. Уйдисва, та и отскача!

— Машаалах! А сега, дедо Джуро, нека дойде момичето да целува ръка, па като сват да му дам пей от името на Нино.

Дедо Джуро отиде да поръча за Танка, а Мола Мутиш бег поглади с ръка своята брада и се загледа във влажните Нинови очи, що блещеха като некои джеваири, па прошепна в себе си: „Ишаалах!“

Целува Танка ръка на Мола Мутиш бег, па целува ръка и на всичките хора, що беха наседали на чардачето. Целуна ръка, па се наведе, та остави бошчалък на беговото колено. Мола Мутиш бег бръкна в пояса си, измъкна зелената копринена кесийка, па извади из нея три маджарлии кърменци, нанизани на жълта копринена връв. Хвана Мола Мутиш бег наниза у ръка, а маджарлиите кърменци сияят като жарава. Той пружи ръка, та подаде на Танка наниза и й продума:

— Това е пей! Едното зърно е от Нино, другото от майка му, а третото — третото е аманет, останал у мене от баща му!

Танка пак се наведе, та целуна ръка на бега и повтори, та пак изреди и другите.

Чини ми се, че вие и сами ще се сетите след това какво и що е правено с гозбите, що са ги готвили снахите у дедови Джурови, с погачите и баниците, що са ги месили, и с бъклиците и пинтите, що ги беха наливали през деня.

Когато Мола Мутиш бег тръгна да си пойде, а дедо Джуро го запита:

— Ами воловете, бего, кога ще пратиш да ги откарат?

— Воловете — отвърна Мола Мутиш бег — ще ги откара Нино. Них пък я му ги покланям, защото баща му ми е бил харен дост!