Михалаки Георгиев
Рада (Разказ из живота на една българска задруга)

Ако нещо ви се случи да ви нанесе път накъде селото Щърковци, а вие само питайте за къщата на дедо Дичовата задруга. Или по-добре хич и не питайте — и сами ще я познаете. Та и що да питате та да ви се изсмее всеки у очи, да рече: те, и това ми ти е човек, па още не знае ни задругата на дедо Дичо!…

Щом наближиш край селото, а ти ще се спуснеш низ баирчинката, ще оставиш надесно хаджи Исмаиловата воденица с ливадето, ще отминеш лъката на дедо Цено Топуза, ще скривиш налево покрай орешака и ще опреш на Солаковата чешма с трите шопура. Щеш не щеш, и цар да си, пак при тая чешма ще спреш. Ако си жаден, напий се; вода като една сълза, колкото пиеш, толкова повече ищах отваря. Не си жаден, тогава ще напоиш добичето: грех е да минеш покрай такава вода, а да го не напоиш. От Солаковата чешма право — като по конец, — та у Щърковци. Сега, като влазяш у село, гледай къде има най-високо дърво и там се спри. Високото дърво — един голем ясен — е току до портата в двора на дедо Димови. На един сух клин на дървото, колко с ръка да дохванеш, виси една жълтункева пинта, прикачена на връв. Тая пинта събира около 250 до 300 драма ракия. Кога и да минеш покрай дедови Дичови — зиме било, лете било, — пинтата е все пълна с два пъти припечена ракия от дедо Дичов максул. Минеш ли оттам, спреш се, откачиш пинтата, прекръстиш се и „кло-кло-кло“, колкото ти душа сака, пак я закачиш на клина; изтриеш си уста, па сбогом — със здраве! Така е било, откак си се знае дедо Дичовата задруга, па така си е и сега.

Ако си се наканил максус за у дедо Дичови, па са хаберлия, че ще им кондишеш на гости, а оно… махни, брате, махни, от икрам не знаеш ни къде да се денеш! Един от задругата ще те чака чак при Солаковата чешма, едната снаха ще те посрещне на портата, другата ще разпъжда у двора кучетата, да не би нещо да се спуснат на тебе — ех, знаеш, живина, па знае ли на кого да лае и на кого да не лае? Третата снаха ще те преведе през сливака, четвъртата ще те причака на прага при къщата, петата ще ти прихване от тебе: я агърлък, я дреха, я що ли да имаш у ръце, а шестата ще стои да те чака да пружиш ноги, та да ти изуе цървулите, да отвие навущата, каквото що си е ред и прилика. Срещат те, нали ти казвам, като че си стари сват — весела ти майка — икрам, икрам — море да е кабил на ръце да те носят!…

Каквото и да ви разказвам, все е нищо! Та може ли да се разкаже? Требва да видиш, па да поверваш, а лакърдията е ветър — казвам ви: ветър!… Къщата у дедови Дичови захваща със сливака, с бостана, с кошерите, със сайвантите, яхърите, със свинарниците, най-малко двадесет дюлюма земя, цела казарма! От това башка имат земя: до хиляда и петстотин дюлюма ниви, четиристотин до четиристотин и петдесет дюлюма ливади, а от них само лъка до двеста дюлюма; двесте и петдесет дюлюма бранище, двадесет и две хиляди кютюка лозе; две воденици — едната с три, а другата с пет камъка… нали ви казвам: не е, да речеш, имовина, каквото що има имовини, ами цела мошия. А пък добиченца, да им са живи — да гледаш, па да им се не нарадваш! Четиринадесет чифта волове, ама волове, ви казвам, на, като аслане; двадесет — двадесет и пет гла̀в крави, тридесет-четиридесет телци и юнци, четири-петстотин брави овце, три-четиристотин брави козици, сто и петдесет до двеста брави свине, четиридесет-петдесет кошера пчели, а пък кокошки, мисирки, гъски и патици — них и не броят; та и кой ще седне да ти брои такава живина!…

И всичко у дедо Дичови пълно, всичко берекетлия, на, тече им като из ръкав, па вредни, па весели, па всеко тича на работа, всеко ради — да ти е мило и драго да гледаш дедовата Дичовата задруга, па да видиш що е божа благословия, халал им вера!

Ама па челяд що е господ наспорил? Махни, брате, махни! Четиридесет и осем души глави у къщи. Тридесет мъжки и осемнадесет женски. Дванадесет снахи приведени, десет моми изведени из къщи; седем души у солдати, да послугуват и на царщината. А пък деца — деца… по шест-седем пъти всека година има кръщавки у дедови Дичови! Е, оно така е!… Господ кога дава, а он те и не пита ни от кое си село, ни чин си син… дава си, па си мълчи!

Дедо Дичо е глава на задругата, па още преди три години беше навършил осемдесетата година. Баба Стана, снаха му от по-стария брат Лазар, бог да го прости, беше втора по старейството у къщи и глава на женската челяд. Чичо Тасо, пръв син на дедо Дичо, а трети у задругата. Чичо Тасо хемен наближил шестдесетата година и по-лани ожени унука от дъщеря, лани ожени Първан, унук от сина му Дино, а сега иде ред да ожени Лило, унук от втория му син Къно.

Дедо Дичо е, истина, най-стара глава у къщи, ама за всичко по-пешин ще се допита до баба Стана, па и с чичо Тасо ще размени по некоя лакърдия, па чак тогава ще буюрдисва, щото е за буюрдисване. Не е, да речеш, че он и сам не знае или не може, ама така на, редът си му е такъв; па и по-харно е, каже, два акъла от един, а три е още по-харно и от два!… Дойде, да го речем, та се запродава некое парче нива или ливада близо до нихната имовина, а дедо Дичо ще рече: „Какво мислиш, снахо Стано, да го купиме ли? Етѐ, толко и толко е излезло на цена, па е у комшилък, па, мислим: по̀ си е харно да прошириме нашето. Тѐ на̀, господ ни е наспорил, па се намножаваме, па мислим, нека се найде повечко, па ще дотребва, а?… Колко за купило, етѐ, дал бог, па има с що… та рекох да те питам, знаеш, да чуем и твоята…“ А баба Стана ще отвърне: „Е, па ти знаеш, брайно, ти си мъжка страна у къщи най-стар, па каквото ти речеш, оно ще е и харно.“ Баба Стана стои от десна страна на дедо Дичо. Като попита нея, а он се обърне откъм левата, па рече на чичо Тасо: „Я мислим, че е харно да я купиме, а… ти що ще кажеш, синко?“ Чичо Тасо току ще се посвие малко, ще пипне с пръстите от десницата ноктите на левата си ръка, като че ги глади, ще понаведе малко надесно глава и кротко, смирено ще подигне отдолу нагоре очи накъде дедо Дичо и ще отвърне: „Е, па харно е, тате… и я така мислим, каквото ти думаш… да я купиме, па ще накарам Драгана още тая есен да я изоре, па да посееме малко от червенката. Нивата е харна… не е, да речеш, ни много клисава, ама не е ни сипка… таман за работа“…

И така за всичко, каквото и да требва да се допитва, до тримата, ще се допитва, па какво они рекат — това е речено; какво они отсекат — това е отсечено.

Седа ли си на софра, най-напред ще седне дедо Дичо, а една от снахите ще му подложи възглавничка, та да го не убива, да му е меко — ех, знаеш, стар човек е, па у стар човек и кокалите са по-твърди, не са така жилави, като у младо. До дедо Дичо, отдесно, после ще седне баба Стана, па чак след нея ще седне отлево чичо Тасо. Като седнат тримата, тогава ще наседат другите мъже — все поред, по години. Жените, момчурлячетата, па и тия, що са веч навили каиш над колено, както и дечурлигата, никой от тех не седа на същата софра. Они се седат башка, чак като приредят софрата на старите и на мъжете. По некой път само приседва и стрина Първа, стопанката на чичо Тасо, ама и това редко-редко. Та и какво ще приседва, като требва да нагледна снахите как готвят край огнището, как редят, как носят яденето и всичко, що е работа на снахите да вършат. Ама па и ред ли имаше у дедо Дичови, боже, боже, да речеш, че е като у черква. Ако е работа мъжка, мъжете ще ги нареди чичо Тасо, ако ли е женска, жените ще ги нареди стрина Първа. Ще дойде чичо Тасо така, отвечер още, преди вечеря, па ще ги събере под крушата или край сайванлъка, па почне: „Етѐ, я приказвах с тато, па рекохме: ти, Първане, да идеш с Дойчина и с Цено утре на големата нива, край бранището, с три плуга и с шест чифта волове да изорете за угар. А ти, Тошо, с Камена ще идете да оправите водите на горната лъка; а ти, Йоване, със Стоила ще впрегнете четири кола и ще докарате дърва от бранището; Йото ще иде на горната воденица да смеле 2–3 чувала брашно, да понагледа воденичарина и да види дали държи язът; а Младен ще иде у града да занесе вергията и да пита чорбаджи Цеко кога да му лъчиме козите. Лило ще остане при мене да подрежеме кошарите, да извадиме пълните пити и да попрочистиме. Кому беше ред тая вечер при добичетата? Тебе, чини ми се, Камене, нали тебе? Ха, харно! Ще гледаш да подложиш повечко сенце на воловците, че утре ще идат на работа, а на кравите да забъркаш по-водна кърма — телци, доят, па и млеко ще требва повечко!…“ И така, един по един, всеки знае що има да прави на утрото, па си е всеки рахат, па си е харно!

Па и стрина Първа е турила на ред женската челяд: Тота Каменица ще готви една неделя, Вълкана Дойчиновица ще пере, Савка Йотова ще меси хлеб, Въла Йовановица ще гледа дечурлигата, Пена Стойчева ще разчупи тикви на свинете, ще прегледа курниците, ще събере яйцата от полозите, ще насади некоя от кокошките, която се е разклопала, ще прекопа бостана и ще направи нови лехи за арпаджик. Стоянка Първаница ще кърпи и заплита, а Кунка Ценова ще служи около мъжете, ще почисти по къщи и ще прегледва други къщни работи. Другите жени ще тъкат, ще предат, ще белят платно на реката, ще топят конопе у вода, ще навиват основа и друго таково, що чака на женски ръце у къщи. Другата неделя втората вземе на първата работата, третата на втората и така се меняват, та хем да им не омръзне все едно и също, хем никоя да се не оплаче, че върши най-тежката работа. Женска челяд е, гледаш, ама като се нареди работата, па си всеко подемне товара на гърба, а оно върви, като че с масло намазан, не скърца: ни насам, ни натам!

Ама па и спори ли им работата, спори! Ако е за оране — у дедови Дичови е най-рано изорано; ако е за жънене — у дедови Дичови е най-рано пожънато; така и за посев, и за вършитба, така и за коситба, така и за всичко. Па голема имовина божем, а гледаш, и сечива наспорил господ, всичко, що им требва: и плугове най-харни и бол, и брани, и кола, и лопати, и търнокопи, и коси, и сърпове, и всичко — всичко… за нищо не са, да речеш, ихтияч или да се намерят у нужда, та да пойдат да търсят назаем по комшиите… йок, йок, дедови Дичови дават назаем, ама не вземат!…

Па и така, да речеш, за откъм чест санким като дедовата Дичова задруга нема друга. Ни едно от мъжката челяд досега не се е посрамило, сполай на бога, в нищо, ама баш в нищо. Отка̀ си е задругата, па и досега никой от Дичови не е краднал, не е убивал, не се е напивал… йок, йок. Дичовци са Дичовци, па къде рекат лакърдия, а она се надве не чупи, къде плювнат — а они не лижат — никой от них не е турил досега лице под нога, никой не се е посрамил, па макар било за една аспра работа или за хиляди. Па и откъм женска страна, що-годе е изведено из Дичовата къща или уведено у нея — всека е с хърз била, па всека е с хърз и остала. Това, да чуеш нещо… шуш-муш за некоя мома или снаха от Дичовци… йок, брате… чак до Стамбул да питаш, па никой не може да ти рече ни гък за откъм тая страна!… Що е хърз, хърз, па всите са честни, па почтени, па — ни тая вера, ни спаси, господи!… Казвам ви, що е право — право!… Етѐ, човек може, що е рекъл некой, криво да седи, ама не бива и криво да хортува; а пък колко за откъм Дичовци, това би било и грех — чист грех!…

У Дичовата задруга всеко едно на друго блага дума ще каже, едно на друго икрам гледа, младо на старо лакърдия не отвръща, женско на мъжко път не минава, едно друго у всичко отменява, едно за друго мре! Па весели, весели, боже, сполай ти, да им се ненагледаш! Ако е женско, па младо, а оно хем работи, хем пее; ако ли е мъжко, а оно хем оре или жъне, или върше, или коси, хем подсвирква, а некой от них, що ходят с овцете, без кавал не похождат ни до прага. Па и що са кавалджии, хеле пък Лило… махни, брате, махни!… Като го надуе пущината, а оно, не да речеш, че свири, ами като че ще ти продума!

Пред старите, хелбете, като пред всеко старо, всеки е мирен, всеки тих, като у некое школьо пред даскала; ама като останат насаме: весели, весели, па шеги, па песни, па живот, на, топят се, да речеш, като масло на хлеб… Па и старите, знаят си, че пред них не бива, па се и посвият малко настрана, божем да не видят, та да са си рахат и да се веселят младите, па и мъжете да изпушат на техна̀ някоя лула тютюн. У дедо Дичовата задруга още ни едно мъжко не е запалило лула пред дедо Дичо или пред баба Стана. И сам чичо Тасо, етѐ, унуки жени, дума се, ама досега, пази, боже, да тури у уста лула пред баща си! Майке?! Първа глава е това у задругата, не е шега, па ако пред него не се пази икрам, оно пред кого другиго ще се пази? Ама и другите мъже пред чичо Тасо не палят лула; а така, кога останат насаме… насаме е друга работа!

* * *

Видели ли сте сухо дърво… тѐ, на̀, кютюк? Хей на, коскоджамити дънер, па сух, без клонки, без листя; така на, стърчи гол, а отдолу, откъде корена, покарал филиз, едно-едничко филизче, па зелено, па клончесто, па хубаво — колко го гледаш, по̀ му се радваш! При сухия дънер ти изглежда от колко е хубаво още по-хубаво. Тѐ на̀, такъв дънер беше дедо Цецо Топуза и такъв филиз беше неговата унука — Радка. От целото дедово Ценово семселе беше останал само той и унуката му. Ех, божа̀ работа! У негови ръце е всичко, па що сака, това прави! Днеска рече: така — така! Утре друго — друго! Нали си човек слаб, па що му можеш? Нищо… Хелбете нищо! Привиеш врат, наведеш глава, па си траеш, оно защо са рекли хората: божа̀ работа! Санким не е у ръцете на човека, а у ръцете на оня, там горе, па като е рекъл така, а оно така че е!… Наведеш глава, свиеш сърце, па пак речеш: боже, сполай ти; какво ти кажеш, това ще бъде! Речеш, речеш, нема що! И баш да не сакаш да речеш, а оно си се само знае, че си е така!

Беше дошла преди години морилка у село. Чума ли би, холера ли би, какво би да би — един бог само си знае, па морѝ, па морѝ, та етѐ, нали ви казвам: у дедови Ценови от двадесет души само два остави — дънера и филиза; кусура всичко отвлече там, откъдето досега още никой не се е върнал. Жали дедо Цено, жали, би се, трепа се, па най-после и он превѝ врат — кандиса̀!

Мъжка челяд расте под камък, а женска — под кал! Вера ви казвам, че под кал! Докато да се обърнеш насам-натам, а оно се изтеглило нагоре като… като шавор у блато. Божем го гледаш дете, а оно, да прощаваш, довтасало и за женитба.

Така и Радка, дедова Ценова! Пощо̀ изреди морилката у къщата им, а оно остана на, таковко — една мръвка месо! Докато дедо Цено се ухкаше и кюхкаше със своите дертове и чемере, а от оная мръвка месо се изпружи — коскоджамити мома! Не с капа, ами и с торба да завъртиш да я удариш — пак нема да се поклати.

Хич и да ви не казвам, вие и сами требва да се сещате, че подир толкова кахъри дедо Цено гледаше на Радка като на писано яйце! Пазеше я като капка на длан… и прах не би оставил да падне на нея. Гали дедо Цено Радка днес, гали я утре: днес едно по кефа на Радка, утре — друго, докато Радка стана, боже, опази, галена, та прегалена! Що помисли Радка — това требва да се изпълни, що посака Радка — това да го има; що рече Радка — това требва да стане! У целото село другояче й не викаха, а само: „Галената Радка“.

Истина, че дедо Цено Топуза беше зенгинин човек: и пари — пари, и имане — имане, и стока — стока, имаше откъде да харчи, имаше с що да уйдише на Радкините кефове и мераци! Имаше, па и не жалеше човекът! Та що и да жали парите? Зер Радка не беше неговата единица — едничкият филиз на дънера?! За кого санким за другиго ще прави отсега натам сермия!… Всичко, що има, всичко е божо̀, па Радкино! Дете е, па е свое, па му е мило, па си мисли: ако другите не са били късметлии да добруват с неговото имане, нека барем Радка. И наистина, Радка добрува, та чудо прави! Беше станала една Радка у селото! Коя най-пременена — Радка; коя с най-шарен сукман — Радка; коя да има три сърмени кенаре на елечето — Радка; коя да има сукнено кожухче, подплатено с лисичина — Радка; коя да носи чак из град правени обуща — Радка! Другите моми оплитат косите си с мънистца: синки, белки, червенки, по за двадесет пари, и сам-там по некоя сребърна пара, а Радка — все с черек рубийчета, що са по пет и руп едната!

Ама па и мома ли беше пустата Рада? Махни, махни… не е да речеш мома като мома, ами мома и половина! Израсла, израсла — тънка, висока, като тополка, па ония ръце пълни, па бели, като че са с млеко налени, па ония вежди — вежди, ех, пиявици. Бога ми, пиявици! А пък що очи имаше, ех, брате, сѐват, сѐват, като у невестулка. Така, дойде, та те поизгледа изпод трепки, некакво дяволски, ама така дяволски, море на кон да си, пак ще ти се премрежи на очите и от кон ще паднеш!

Страшни очи, вера ви казвам: страшни! Тѐ, на вас лъжа, на мене истина, ама я не бих смеял да я погледна право у о̀чи — не смеем, па това си е! Я не смеем, ама Лило, дедо Дичовият правнук, беше им некак навикнал, па си я гледа, брате, па си му нищо! Оно не е баш, да речеш, хич нищо: и нему му потрепва о̀ко, като севне накъде него, ама пак даяндисваше, вера, даяндисваше!

Лило-Лило, ама всеки ли е като Лило? Ех, весела му майка, момък, момък, та еш му не можеш намери! Висок, па тънък у кръста, па плещест, па ония бузи: да го плеснеш от едната страна, а он ще се пукне от другата. Мустаците му едвам поникнали, колкото на едно патенце пухът, кога се излупи из яйцето. Та млад е, още нема ни цели десет месеца, откак е завил каиш над колено. Млад, ама на!… Не се бои от Радкиното око, даяндисва му!

Една събота… чакай да се сетя: кога беше? Ха, спомних си, през горещниците беше. Та вечерта у тая събота беше една чудна вечер! Нанизали се ония звезди, като некои джаваире, като че ги е изсипал некой, па рекъл: на, безценни камъне, избирайте си, които харесате — па светкат, светкат, да речеш, че шават! Месечината, като рог от двегодишно юне, свила се между звездите, па се лъска, като че е от сребро. На едната страна се разпилела „Кумовата слама“, па свети като незасипана жарава! Па „Мечката“, па „Ралицата“, па всичко на небето букнало, та свети, свети, трепти, трепти, като че кой знае какъв джумбуш става по това небе!

Радка се изправила до сливата, а Лило се подпрел с рамо до дървото, турил чело на длан, прехвърлил левата нога през десната, па гледа: ту у Радкините очи, ту у звездите, като че иска да измери кое по свети: дали Радкините очи, или звездите. Радка хванала едно от шиветата на своята дълга, черна като смола и лъскава като свила коса, па я навива с десницата около показалеца на левата си ръка; навива и развива косата си и все у земи гледа! У земи гледа, ама некакво дяволски посвила уста, като на смех. Не е, да речеш, че се смее, ама така некакво, знам ли я какво да го река? Некакво, като че на некоя дяволия мисли… Ех, Радка… та целата е жив дявол, какво нема да мисли на дяволии, майке!?…

Лило премести десния крак върху левия, допре длан зад левото ухо, въздъхна издън сърце и душа:

— Ох, Радо, Радо, изтопи ми душата като восък у тиган, па съм се слисал, па и я не знам що да чиня!

— Па запоипи се, Лило — подзе го дяволски Рада, — запопи се. Ако ли това не ти хареса, а ти се покалугери! Ха, ха, ха!…

— Море махни се, Радо, ти все така си знаеш… на подбишега, като че мене ми е много до шега дошло!

— Е па какво да ти речем?

— Па речи ми… що да правя!

— Па какво всички хора правят. Кажи на вашите да хортуват с дедо, па… Ух, убило те, да те убие, зер я требва да те учим!

— Море не щем я, Радо, ти да ме учиш, имам си я акъл за толко, ама…

— Ама сливата родила пиперки!…

— Море остави се от шеги, кажем ти! Не видиш ли? Мене ми се памето завъртел като на чекрък, а она взела, та шеги бие!

— Да бих могла, я бих тебе била, а като не мога тебе, барем шеги да бия! Какво, какво… Взел, та мене пита: какво!? Я ли требва да те учим? Оно, етѐ, истина, ама па като го видим, че не е нещо с ред, а я що санким? Или шега, или пък, хм! Що че ти хортувам, като че ти не си у село расъл, а я у гора, я у некой пущинак!… Хм!…

— Море знам и я… ама етѐ, като ме е срам да спомена на нашите, а пък от дедо Дичо ме е срам, срам — у земи потъвам… не бих могъл да му река, па да знам, че никога не бих те вземал!

Радка… ех, дяволска Радка, мислите, че ще се засрами, като е лакърдията за сватба? Хм! Понаведе глава, посвие дяволски джуни, позавърне се на левата пета и… ни пет, ни шест, току отвърна:

— Е па харно, нека, ти ме не взимай… Пунчо Лалин и така чака. Я ще се оженя за Пунчо, па сбогом — със здраве!

— Кой? Пунчо ли? Зер ти мислиш, че ще те оставя некому другиму да те вземе? Бе, йок! Не го е родила още него майка. Ни кост, ни вест нема да му оставя, който само рече с пръст да те пипне! Кръв ще падне, ама или я, или други никой! Разбираш ли: никой други, дорде е Дичовият Лило жив, па бил кой да бил друг… и паша да е, па пак не давам… Разбираш ли ти? Не давам!

— Хм, не даваш, а? Не даваш! Тебе ти се сака санким да ми купиш гребен, па да реша бела коса, ха? Бела коса, нали? Да стоим, да побелеем, па да те чакам… да ме поведеш прегърбавена у сватове, ха? Така, да се подпирам с тояжка като твоя баба, ха? Майке! Глей го ти, молим те! Момата — чукур баба, момъкът — пергиш дедо, па ето ти сватба! Ха, ха, ха!…

Пуста Рада, па като крехне да се смее, море ще я чуеш, чак през трета махала. И сега така крехна, па: „Ха, ха, ха!“

А Лило?

Лило забрави и мъка, и завъртена памет, и дедо Дичо, и всичко, па сегна с ръка да прихване през половината Рада, да я притисне на гърдите си, да й се нарадва, да я помилва… ама Рада като Рада: жив дявол, па това си е. Извие се из ръцете му като мрена риба, па… хъш! Иди я гони — отлете като катерица!… Ни му китка даде, ни сбогом, ни… господи, помилуй! Хе, знаеме си я Рада; хитра е… хитра като лисица!

Сиромах Лило! Ходи божем, ама баш като че е пиян-залян, едвам пристъпва, па се клатушка: ту се завали насам, ту се завали натам, също като че ли иде у пусти гори, също като че му е ексик некоя дъска! Да пази господ, оно що ли човеку не дохожда до глава! Божем си здрав и читав, па станеш серсем, като че си изпил три оки ракия!

Иде си Лило у къщи, а главата му на̀… шиник, а на гърдите му под левата сиса тупа-тупа, да речеш, че е тепавица! Като наближи вратнята, а той се шмугна в двора като плъх в леговище! Никой го не види, никой го не чуе. Станал Лило пред свинарника, па гледа къде къщи. Вратата на оджака отворени, жените наклали огън, на бучи, бучи, а пламък лиже чак до средата на веригата. Гледа Лило отдалеч пламъка, гледа го, па божем отдалеко, па пак го грее! Тѐ, усеща, че му е жега, като че се припекъл край самия огън! А не е близо, да речеш, та да се е припекъл, какво близо? Има повече от шестдесет разкрача. Па чуди се: какъв е тоя огън, та го грее от толкова далече? Край огъня си шушнат женориите, като сенки: една насам, друга натам. Една претърсва гърнетата с яденето, та да не загори; из гърнетата се вдига па̀ра, а на Лило му се чини, като че под гушата му претърсват гърнетата, па па̀рата го ударила у гърло, у нос, па го души, души, па таман тука под кокалчето, па не може момче да си отдъхне! Друга една от жените турила черепня край огнището, па я посипва с жарава, за да опече погача за дедо Дичо. Жаравата изсипват върху черепнята, а на Лило му се чини, че я изсипват върху гърдите му, па му пари, пари… иде му, сиромаха, да вика от болки! Да вика, ама не смее, страх го е, срам го е! Свинете загрухат в свинарника, па по некое заквичи „квиу, квиу, квиу“, а на Лило му се чини, че и них посипват с жарава, па и они квичат от болки. Некоя от кокошките, що спят на черницата, току се отдръпне от клонищата, па „пърр, пърр“, подхвърка, та да се закачи пак за клона, а Лило се загледал у черницата, па му се чини, като че отгоре пада жарава, като че се изсипва над главата му.

По едно време приседна у тъмнината на един пън. Подпрел лакти на колена, а глава на длани; забол пръстите си чак у косата и мисли, мисли… Боже, какво ли му не иде на мисъл? Мисли и на Радка, и на своите, и на дедо Дичо, и… на Пунчо. Като се сети за Пунчо, а Лило свие пръстите на десницата, па замахне, та… „пух“ у пъна! Пън като пън, не сака и да мари. Та и какво ще мари? Грижа го е него, че Лило го ударил с десницата или с левицата, все му е едно! Нему все му е едно, ама на Лило не е така: ръката излезе по-слаба от пъна, та от болки причерня на Лиловите очи и той дръпна, та в устата.

Поотмина му болката, а он все с подпрена глава, стои и мисли, като да речеш, че гемиите му потънали но моретата! Ех, младини!…

Въла Иваница излезла по двора да тражи нещо, па узира се, узира… чини й се, като че човек седи на пъна и хълца! Сепне се булката, па нито я е напред, нито надире; а у мрачината не може баш хубаво и да разпознае човек ли е, звер ли е, дърво ли? Ама как ще бъде дърво, като хълца, също като живо?

Лило и сам не знае откъде и как бликнаха сълзи на очите му. Но усещаше, като че му поолеква от тех, като че поизгасиха жаравата, що го печеше. Пръстите му, с които прикриваше очите си, се намокриха, па Лило свали десницата от очи, та да я изтрие от пояса и през влажните очи гледа срещу себе си жена в тъмнината, изправила се, па го гледа! Нито я видел, нито я чул кога е дошла при него, нито я пък познава у мрачината. Нещо го щрецна у сърце и Лило се изпоти, вир-вода. Не е, да речеш, от страх. Майке! Таман, Лило и страх! Не се бои Лило ни от русалки, ни от вили, ни от караконджовци, ни от нищо, нищо! За страх — не го е страх, ами го е срам: ще го питат от що и от какво? А он, хм, какво да скрои?

Лило се изкашля по-издълбочко и уж плювна наземи. Оно, ако питате, немаше ни плюнка у устата си, ама така на, божем плювна!

Въла позна по гласа девера си, па се кръсти от чудо и пита:

— Боже, боже, брале Лило, ти ли си това? Ух, изплаши ме, страх да те не срещне!

Лило и Въла си другаруваха и гледаха се харно у задругата. На всичко Лило беше готов да угоди на снаха си Въла, па и Въла много угаждаше на Лило. Като чу Вълиния глас, а на Лило му се поразведри пред очите, като че некоя мъгла се дигна отпреде му. Другиму не би казал ни гък, ама на Въла… друга е работата! Па и много му се беше натрупало на сърцето… тежеше му, па да можеше да се изприкаже некому, усещаше, че ще му поолекне, ще му съмне пред очи! Той се обади на Въла:

— Я съм, снахо Въло, я, оти?

— Па що е това от тебе, брале, що си се свил тука у мрачината?

— Ех, снахо, махни! Не ми е харно, па…

— Ама що е? Какво ти е? Оти хълцаш? Що ти е станало? Да не би нещо чичо или дедо, или?…

— Махни, снахо, махни! Дотегнало ми е, па ще направя некой сакатлък за чудо и за приказ по селото! Бога ми, ще направя, хем ако го не убия, а я да не съм Лило!

— Ух, брале, не думай такава лакърдия, на дявола куршум у ушите, кого да убиеш?

— Па етѐ, Пунчо Лалин!

— Пунчо Лалин ли, па защо да го убиеш?

— Защо сака да вземе Радка!

— Е па, какво? Ако я вземе — нека я вземе… защо да го убиваш?

— Да вземе, ама я не давам! Разбираш ли? Не давам, па това си е!

— Я, па защо?

— Така!

— Да не сакаш ти да вземеш Радка?

— Сакам зер, хелбете, че сакам; и бае сака̀, па го ожениха, и чичин Йото сака̀, па и него ожениха, па… и я сакам!

Като издума това, а Лило пак замахна с ръка, та „плюс“ у пъна! Пънът пак си пън, нищо не усеща, ала от Лиловата ръка капва нещо мокро-жежко, да беше по̀ видело, щеше да се види, че е кръв. Ех, поодраскал се малко, ама нема нищо — на юнак и рана! Въла се заеме от сърце на своя девер и подбра го кротко:

— Е, па харно, брале, като сакаш, ще те ожениме, па ако баш Рада сакаш, Рада ще вземеме.

— Или Рада, или друга никоя!

— Е, харно: Рада — Рада! Я ще кажем на стрина, стрина ще каже на чичо, чичо на нанка, нанка на баба, а баба на дедо Дичо, па… ще пратиме сватове у Радини, па жив бил и весел ходил!… Зер е тука некоя мъка?

Още на същата вечер Въла каза на своите етърви какъв мерак има Лило на сърце и как и що го нашла в двора, какво е приказвала с него и всичко, и всичко — от игла до конец.

Пуста Въла шеговита: хем приказва, хем се смее! Ама другите етърви хич не се радват на тоя Лилов мерак… Виждаше се ашикере, че им не е по сърце.

— Не е Рада за нашата къща!

— Не е, не е, тафраджийка е!

— Хем тафраджийка, хем махнаджийка!

— Галеница… та нали я знаем: „Галената Рада!“

— Ще ни скара всички ни в къщи… помнете ми думата, я що знам — знам! Тука не е като при дедо Цено Топуза, ама ще сме живи, ще видиме!

Дано пък господ обърне на харно!

* * *

На другия ден стрина Първа приказва с баба Стана:

— Стрино, етѐ, тоя, нашият Лило, турил мерак, хвърлил око на оная, Ценовата унука, па етѐ, снахите ми приказват, луд лудува по нея, па…

— Кой Лило? Това ли, на Къно момчурлячето?

— Това, това!

— Е па откога стана момък? Дорасъл ли е?

— Па етѐ, от есенес опасва каиш над колено!… Оно, истина, младо е, ама е израсно, проточил се е като върлина!

— Та коя кажеш: Ценовата ли унука?

— Она, она!

— На Цено Топуза?

— Неговата!

— Хм, не е она за нашата къща!

— Не е, и я думам, че не е, ама да прощаваш, заслепило се, па казват ми снахите, пази, боже! Или нея, каже, или друга не!… А ако не, каже, а он щел да направи некой сакатлък!

— Сакатлък ли?

— Така рекъл!… Щел, каже, да убие Пунчо Лалин, оти, знаеш, и он обикалял покрай Топузовите порти, па… знам ли я? Младост-лудост, много му и не мисли, ако нещо — не дай боже, — що ще такава беля, по-харно…

— По-харно да я вземе, ще речеш, хм, хм! Кой знае? Ще видя, ще поприказвам с деверо си, па, знаеш, какво он рече, това ще е, мъжка страна е, па ще видиме!

И баба Стана приказва с дедо Дичо, нареди му всичкото — едно по едно, — па каже:

— Така и така, ти си мъжка страна, па какво речеш ти!

— Хм, оно, истина, дума се: кога ли стана кюмюрджня, кога ли му ръце почернеха? Още е момчурляче, младо е… ама като е пошло да беснува, по-харно да му туриме юлар на шията, па — мирно царство! Знаеш, вързан кон по чужди ливади не гази!…

— Оно, истина, право кажеш, да го ожениме, да прощаваш, ама чини ми се, че Топузовата не е като за у нашата къща!

— А за друга ще кандише ли?

— Нече, нече, или нея, рекъл, или друга никоя!

Дедо Дичо се позамисли, шавна с мустак, па рече:

— Знаеш ли що, снахо? Слушал съм от стари хора, па и мене ми така пресича акъло, че у тия работи не е хубаво да се меша човек на младите! Оно, знаеш, къде го сърце тегли, тамо му е късмето: ако е харно — за него е, ако ли е зло — сам барем ще си е крив, па не може да криви ни тогова, ни оногова! Па и ние, слава богу, у къщи сме всички сговорни, па може и она да се поведе по другите, па да си хване ешкино, да привикне, па ха̀? Що кажеш?

— Ако е тебе кабул, оно и мене ще е, знаеш, ти си мъжка страна у къщи, па какво ти речеш!

— Па я ще река: да бъде!

— Да бъде!

— Да е хаирлия!

— Нека е хаирлия!

У понеделник отидоха сватове у Цено Топуза, та сгодиха Рада за Лило, а у вторник се хвали Рада пред своите другарки:

— Море, дружки, нали ви казвам: що-годе река — все по моята воля ще е! Хе, що знам — знам! — Па отвори една кутийка с огледалце на капака, огледва се, огледва, па приглади сколуфите от косата си, а они къдрави, къдрави, па не могат и да се свият.

А Лило?

Хм Лило! Кой като Лило! И „Кумовата слама“, и „Ралицата“, па и всичките звезди заедно и с месечината чинят му се по-ниски и от кобилицата на герана. Да рипне, ще ги прескочи! Ех, мерак е, брате, не е шега, па като го сърце тегли къде Рада, що чеш му?

По Петковден стана сватбата. Доведоха млада булка у дедо Дичовата задруга. На Лило туриха юлар; юлар китен, хубав, ама… ама… го стега, истина ви казвам, че го стега!

* * *

Кога влезне стършел при пчели у кошера, знаете ли какво става? Разбуни всите пчели, па пази, господи! Те такъв стършел беше Рада у дедовата Дичова задруга! Опакия, инат, сръдни, надумки, на̀: дар-мар! Пуста Рада, каквато беше при деда си, такава сака и тука да е. Все що она рече, това да е; все она на всичко има право; она всичко знае най-харно; она, па она!… А другите нищо!

Ако е за работа, Рада не работи, що й е ред да работи, а това, що си она сака. Дойде й ред да умеси хлеб, а она ще се обрецне: „Не щем, каже, я да месим хлеб за царската войска! За мене, каже, и за мъжо ми стига един хлеб, един хлеб и ще си умеся“, па обърне гръб, па не сака и да знае. Дойде ли й ред да прекопа нещо у бостана, а она се извърне, па ни пет, ни шест: „Това не съм работила, каже, ни у бащината си къща, па и тука нечем! Ако съм се оженила, я съм се оженила за мъж, а не съм пошла да робувам!“ Ако й е ред да гледа децата, а она ще завие врат и ще тръгне по свои кефове, па още промънка натъртено: „Който ги е раждал, нека си ги гледа!“ Па си пойде, хич и не сака да мари! И що хване по нещо, и оно ще бъде все наопако — за беля и за затра! Ако е у мутвака, а она остави псетата да изповадят мръвките из гърнетата; ако иде да точи вино или ракия, а она не завъртва какво що требва канелата, ами я остави да си капе, а по некой пъти нацъцре и цела локва! У делничен ден носи празнична премена! Па не стига й това, ами подбрала мъжа си да й купува по-хубави, по-скъпи дрехи. Лило, сиромахът, й дума, че той не може да купува, че дрехите за целата задруга купуват и пазят дедо Тасо и баба Стана, че кога се купува — купува се за всичките снахи изеднъж, че него го е срам, че не смее да каже на дедо си да купува максус за нея, на башка, сърмалия елек и сукнено контошче; а она подхване накръст ръце, па го подбере: „Я не съм се женила за дедо ти, та от него да чакам, я за тебе съм се женила, па ако си мъж — мъж, а ти требва да гледаш жена си, ако ли не — бащината къща ми е отворена, ще си ида, па ако ти требва жена, дойди, та ме търси“.

Види Лило, че не върви у ред, както що требва, ама що да прави?! Да дигне да я бие? Па и това би направил; та един-два пъти подигна ръка над глава, ама пуста Рада, като го погледне с ония очи, да речеш, че го стрелне, и Лило… Лило пусне ръце, па се изправи пред нея като пред кадия — също като пред кадия!

Ден за ден, а Рада от бесна — по-бесна! И пагуби, и поразии, и съсипии, и инаетлък, па и лоши думи! На всекиго извади но един прекор: за дедо Дичо дума, че е джереме, върколак, че и плъховете плаши по къщи! На баба Стана извади прекор — канджата! На чичо Тасо дума вампирин; на Пена Стойчовица дума охтиката; на Савка Йотова казва сараджата, на стрина Първа — холерата… И така на всекиго тя намери башка имена, като че да не беха кръщавани! На една от етървите си думаше, че от глад е кандисала да я доведат у задругата; на другата казва, че чичовият й син, като бил затварян от черкезите, то семселето им било прангаджийско; на трета дума, че първото й дете се намерило без време, санким, демек — сещате се я!… Зло и наопаки!

Узверили се етървите й, па се чудят и маят що да чинят! Помежду си они си знаят стоката, ама пред чужди хора пазят — не дават ни за реч нещо лошо да се спомене. Та и какво да правят да не вардят, като знаят, че ако излезе лоша дума, а оно ще е срам и укор на делата задруга! Какво ще правиш? Смърди, не смърди — своя е, па ще прикриваш, па ще потуляш, па… що е, да е — у къщи да е, само лоша дума да не излезне!… И на старите не обаждаха нищо. Та кой ще побере тоя срам, та да иде да клевети етървата си! Да чува господ! Мушкат тук, мушкат там; една хване едно, друга — друго, отменяват я у работа, па… сипвай пепел на жарава!

Крият етървите Радините поразии, ама маждрак у чувал се не крие! Виждат старите що се върши у къщи; знаят они всичко, ама си траят. „Нека само тестото да втаса, оно и само ще прелее през нощвите“ — дума дедо Дичо; и право казва. Оно, като е доживел до тия старини, хелбете, ще знае повече; а дедо Дичо е хем стар, хем патил: он знае две, па и двесте!

Дойде денят, та и тестото преле из нощвите. Надула се Рада, че не са я подновили с нов сукман за Великден, па вземе стария, та — у огъня! Изгори го цел-целеничък! Изгори го, па си облече моминския. А не беше, да речеш, ни съдран, ни изтрит, ни нищо — цел, здрав и накръпка биля немаше, а само откъде левата страна беше поизлизан; ама на, изгори го пустата Рада, па и око й не мигна!

Стане вечерта Лило, та при дедо Дичо! Ни насам, ни натам, а право при дедо Дичо! Що да прави? Дошло до гуша вече, па се не търпи тая опакия!

Дедо Дичо, като стар човек, не е и за всека работа, а бадева и сам не сака да стои, па работи, кое може. Или работите ще прегледва и ще си смета, или навуща ще изрезва, или кошари ще плете за пчелите, или ще лющи грах и фасул, или каква да е друга работа като за неговите години. Тая вечер плетеше кошничета за пиперки и Лило го завари в одаята с върбовите клечки у ръце.

Хванал Лило капа у ръце, па се навежда да му целува ръка, а дедо Дичо се начумерил, па и око не дига да го погледне. От намръщените вежди Лило позна, че дедо Дичо е сърдит. А страшен беше дедо Дичо, като се разсърди… Мале-е, по-харно вълк да срещнеш, отколкото него сърдит! А не е, да речеш, че бие или ганади, каквото има други зли хора — не е, дедо Дичо ни бие, ни ганади, ама само намръщи чело, свие вежди, па те погледне с ония очи… та потрепериш!… Чини ти се, че ти се сърцето превърне с дъното-нагоре, па ти стане тежко-тежко, дозлее ти, като че си се наял с млечок или с вълча ябълка!

Стиска Лило капата у ръце, свива я, гняви я, па току почна:

— Дедо… етѐ, я… она… резил у къщи!… Не е чере!… Турила лице под ноги, па не се търпи вече!…

Дедо Дичо го изгледа, така, отстрани, па хванал една върбова пръчка и я мери за ухо на панерката, санким, хич и не мари!

Лило пристъпи на левия, па на десния, а у лицето червен — божур. Облело го пот, па дигне ръка, та отрие с ръкав чело и пак почне:

— Па… това… етѐ, дойдох при тебе… Ти, оно бог, па ти!… Убий мене… изпъди нея… ама само резил у къщи да не е!… Траях, траях, па… ух!

Дедо Дичо пошавна с левия мустак, а отстрана, до долната челюст, кожата му играе, играе, да речеш, че е живо мишле под нея. Оттури отпреде си недоправената кошница и пръчките, подпре ръце на колена, обърна глава към Лило, па подбра:

— Знам я и сам, че е резил у къщи. Не сакам ти и да ми казваш. Знам я бре всичко… всичко, па знам и това, че си… че си… Я ми кажи бре, ти мъж ли си, що ли си? Ха? Мъж ли си, питам те, или женска подлога? Ха? Ти нали сам я избра, ха? Ти нали беше викнал като бесен: или она, или друга не! Ха? Па сега, като е она — она, а ти що не си ти? Ти не знаеш ли, че ако жената я не стегне мъжка ръка, а она е по-лоша и от безюзден кон? Що си се женил, като не си бил мъж!? Ха?

— Прости ме, дедо, ама я… знаеш… оно… сгреших!

— Сгреши, ха?! Сгреши?! А ти знаеш ли, че има грешки, дека само веднъж да ги сгрешиш, па после отиде! Като кога пуснеш врабче у гора… пуснеш ли го веднъж, иди го гони! Знаеш ли това? Ха?

— Ех, що да правя, дедо, бий ме, трепи ме, тоя съм!

Да беше некой, който познава по-харно дедо Дичо по лицето, щеше да разбере, че друго му е на сърцето, а друго на езика. Баба Стана или чичо Тасо би се загледали в бръчките под левото око на дедо Дичо и в наведената на лева страна долна джуна, която трепери, трепери, па би разбрали, че на дедо Дичо му е до плач от милост за Лила, а не до хокане, ама етѐ, удържа се! Ихтибара си варди, па не ще да се издаде пред едно вчерашно момче!

Лило — ни жив, ни мъртъв — стиска оная капа у ръце, пристъпва като на игли, а месата под колената — прасетата — треперят, треперят като памукчийско дрънкало. Дедо Дичо стана на ноги, завърна се накъде прозореца, божем гледа у двора. Оно не е, че му се гледа или че вижда нещо, а само така, да не му види Лило влагата на очите. Мълчи дедо Дичо, мълчи и Лило; па и какво ще прави, та да не мълчи? Чака, ама що чака? И он не знае! Дедо Дичо се поизкашля, поизкашля, като че му заседнала костилка от слива в гърлото, и… така, и без да се обръща, запита през глава:

— Е, па сега какво? Я ли да оправям това, що си ти объркал? Ха?

— Е па, дедо, бог, па ти!

— Хм! А ти… нея… това… омразна ли ти е?

— Па етѐ… вироглава е!

— Че е вироглава, това и я го знам, ама питам те: омразна ли ти е?

— Лило мълчи; не знае що да отговори. Па може би нищо не би нито отговорил, ама дедо Дичо опре очи у него, па види и Лило, че нема накъде да шава, а он промънка:

— Та… разгалил я дедо й, па сега станала инает, опакия!

— Море що не ми кажеш, що те питам, ами заобикаляш като лисица край капан?… Я те питам: омразна ли ти е, или… или те тегли сърце още по нея? Това ми ти кажи!

Лило закри очи с ръце, затрепера с рамената, захълца, захълца, па промънка като през зъби:

— Я… не знам!

— Не знаеш, ха?… Хм?… Харно! Ти, това… ти си иди, та я че си поразмислим!

Не е, да речете, че дедо Дичо ще седне тепърва да си размисли — майке! Размислил го е он и го е скроил, па го е и шувалисал, ама така само на… божем отсега ще му размисля! Знае дедо Дичо що прави… не е вчера̀шен! Не е!

На софрата тая вечер беше ред на Рада да шета. Таман се беше привършила вечерята и некой от мъжете се беха и прекръстили, па само чакаха и дедо Дичо да се прекръсти, та да станат от ядене. Рада се облегнала с гръб до вратата, а на лицето й се вижда, че и е досадно шетането. Дедо Дичо поотбутна хлеба отпред себе си, подпре се с ръце на възглавницата и се пооттегли от софрата. Той изправи глава и погледна остро-остро, право у Рада. Погледна я, та я прониза! Рада спусна ръцете си, изправи се като свещ, помъчи се божем да се изкашля и пипна вратата, та да я отвори и да излезе навън.

Но дедо Дичо я спре, като й извика:

— Я почакай, снахо!

Всички, що беха у стаята, претръпнаха!

— Ти, снахо… тебе те слушам… тебе не ти е хич сгодно у моята задруга! Мъчили те, слушам, да работиш, що не си работила ни у бащината си къща, лоши думи ти думали… и един залък, чувам, че не можеш у уста рахат да туриш… а?

Дедо Дичо повлача нзлека всека дума и гледа Рада в очите. Рада се узбунила, слисала, като мишка в капан. Нещо я севна под лъжичката, па я свива, свива, като че я муши некой със свърдел!… Опрела очи у земи, а у лицето алена, алена, като великденско яйце! Само да би могъл човек да я погледне, така отстрани, видел би как под дългите й клепки светят очите й като на котка у мрачина. Светят, светят, ама ни гък! Мълчи като заклана! Та и какво ще прави да не мълчи? Хич, де се е чуло и видело женска страна да отговаря на най-стария свекър — на главата у задругата?!…

Дедо Дичо настави с по-натъртен глас:

— Я това нема да кабулим у моята къща! Доде съм жив, а я не давам да бъде моята задруга робия за некого! Не, не, не сакам никой да робува и да пати!

Разбира Рада, че дедо Дичо хортува на кленза, и от тия думи й стана още по-тежко. Досега мразеше дедо Дичо и задругата му, а сега пръв път усети и некакъв страх… страх, който замразяваше кръвта у жилите й. Целата стая, и с дедо Дичо, и с всичките, що беха вътре, взе да се върти пред очите й като чекрък! Пот я изби сирота Рада, та стана вир-вода.

Дедо Дичо възвиси по-яко глас и подзе:

— Доде я заповедвам у тая къща, а я нечем ти да работиш и да се мъчиш за другите! Нечем я да ти се покрият ръцете с мазоли от работа, а тия тук всичките да хайлазуват и да чекат всичко от тебе наготово! Чуете ли вие всички, що сте тук у тая къща: и ти, Стано, и ти, Тасо, и всички, и всички: никой от вас да не смее да кара моята снаха Рада на никаква работа, ама на никаква, чуете ли? Ни да меси, ни да готви, ни да пере, ни нищо, нищо!… Она отсега натам нека да рахатува, а вие да работите всичко за нея, чуете ли? Всичко! Я съм господар у тая къща, па ви заповедвам това, а който ме не послуша… който не послуша, проклет да е от мене!

Дедо Дичо едвам дорече и стана от софрата, та излезе навън. Излезнаха и другите. Минават покрай Рада като покрай турски гробища… Никой я не погледна, никой й не продума. Всеки гледа да я заобиколи, да я не досегне, да я не пипне!

Пръв път усети Рада сега нещо грозно, нещо страшно! Усети се сама! Сама-саменичка!… Стори й се, като че е на некоя дъска у сред морето, а талазите я тласкат, тласкат у некоя пропаст, дълбока, черна, тъмна, грозна! Цел свет обърнал гръб към нея, па никой не сака да я види как се дави, никой нема да й пружи барем един пръст, никой нема кой да й помогне!… Сиротата!…

Зло и наопаки!

* * *

Видели ли сте как ходят месечарките у потайна доба? Огрее ли ги месечината, а они, каквото си лежат, станат сънени из постилката, па или през врата, или през прозореца, макар и само по една ризица — у каквото са се намерили, — тръгнат, та по стрехите на къщите! Да иде у пусти гори!… Стъпват като сенки! Нищо не виждат, нищо не усещат, па пак вървят. И но самия крайчец на стрехата да ходят, пак не падат! Едни казват, че ангелът им е як, па ги варди, придържа ги, а пък други думат, че нечестивият — тамо нему куршум у ушите — ги водил по месечина за джумбуш. Ех, що чеш му? Та какво ли не става по тая черната? Оно от хорски грехове човек пати на земята, та зер от некое добро? Изкаращисало се, да прощавате, свет, па всеко у грех влиза! А да е, да речеш, че тия — месечарките, — етѐ, да речете, санким, че знаят що и какво правят?… Боже, пази! Ни знаят, ни усещат, а само така на, върви като вода низ вир, па ни се знае, ни се усеща!…

И наша Рада така! Завъртел й се памето, па станала като фесфесе!… Ни знае къде ходи, ни знае що прави!

Излезла по двора, па ходи като сънена!… Щура се насам, щура се натам, па пристъпва — като у паници. С левата ръка подхванала колана си под левата гърда, па го стиска, стиска, като че от всичко на тоя свет само той я още притега за света, па се прихваща за колана, както що човек се прихваща за некоя клонка от върба, кога почне да потъва, да се дави! Краката я носят, а она не знае ни накъде, ни защо я носят! Опре се в градината, над босилека, а он мирише, мирише, да речеш, че го е некой с ръка разтрил. На Рада й се стори, че е умрела, па я накитили с босилек… накитили я, накитили, па я понели към гробищата, а она — нече!… Опиня се, па се не поддава! А пръстите на левицата й се впили в колана, впили се, та почервенели… Да речеш с трънчец да ги боднеш, и кръвта ще зацъцре: „Цррр!“… Пак пристъпи неколко крачки и се спре при лиляка. А лилякът цъфнал, цъфнал — боже — за едната хубост! На Рада й се прииска да я накитят и с лиляк, като я понесат. Ама не ще она китки — какви било да бъдат, — нало сака голема китка… хе, като метла! Па да я турят таман тука на̀, над челото при главата, таман на това место, гдето е носила венчилото. Там сака. Потърси с очи, потърси такава китка, па съгледа една на върха на дръвичето. Пружи десницата да я откъсне; сега, сега, не може, високо! Прихване се за дървото, подигне левата нога, стъпи между раздвоя на дървото, дохване клона, наведе го, откъсна китката — големата китка — и скочи от дървото като котка: ни тупна, ни шушна! Притаи се, па се поозърта и налево и надесно; подигна китката и я тури на глава. Мери я как ще й стои, таман ли й е? Не е ли малка! Та бива ли да я накитят Рада с малка китка? Коя е она? Не е она като всека друга — била коя да била, — Рада е Рада, па и китката й требва да е според нея, да й е по прилика. Та една е, пуста Рада, у селото? Зер може некоя друга да се барабари с нея?… Та и през девет села нема друга като Рада!

От лиляка тръгна закъм кладенеца, а колана си все стиска с левицата. Хем колана стиска, хем гърдите налега! Налега ги, налега, а под гърдите й тупа, тупа, тупа… хей пусто сърце Радино!

Край кладенеца се пружило едно дълго корито, издълбано от едно дърво. У него сипват вода, кога поят добичетата. Рада седна на края на коритото. Забрадката й се посвлекла на тила. Рада я хвана и почна да я оправя и да я привърже. Тих, хладен ветрец пове и допре до Радиното чело. Подухва, подухва, а сколуфите на челото й, къдравите Радини сколуфи се развеват, развеват като пеперудки! Нощният ветрец поразхлади челото й. Отвори ония алени като мерджан устенца, па диша, диша пресния нощен въздух. От ветреца очите й като че се поразведриха, посъвзе се, като че се събуди, и подойде на себе си! Сегне Рада да посвие къдрите си, притиска ги, притиска, а они подскачат, също като живи! Подхвана косата си по-отгоре, та да се забради, а с ръката си напипа стръкчето невен, с което се беше закитила още през деня. Забради се, улови стръкчето между два пръста и почна да го върти ту надесно, ту налево. Върти невена и гледа у него. Гледа го, гледа, па пошавне с рамена, като че се чуди.

Та що й е невен? Невен! Какъв невен, кога она вече и така е повехнала! Зер невенът вече може да я спре да не повехне? Не може! Разбира се, че не може! Та и що й е вече да живее? Как ще живее? Може ли да живее… па и при кого да живее? При дедо си? Хм! Та и какво ще се върне при дедо си? Какво ще му каже? Ни са я изпъдили, ни са й рекли, че я не сакат… ни са я хокали или били, или на мъчна работа карали, ни нищо! Нищо! Наопаки! Рекли й вече да не работи, да се не мъчи, да се не трепе и съсипва!… Они… всичките у къщи… они ще работят за нея, а она да седи така, да чака наготово! И кой не работи за нея, проклет ще е! Така, така, проклет. Така рече дедо Дичо!

Па барем да я беха били, барем един път да я беха ударили! Колко щеше да й е харно! Боже!… Що я не удариха?! Барем един-едничък път да я беха чукнали, чини й се, че щеше да й е по-леко на сърцето! По немаше да я сева… тука на, под гърдите. А она: ни бита, ни хокана, па… какво ще иде да рече на деда си. Па и коя е она, та да избега при деда си? Зер Рада да бега от мъжа си? Зер за Рада… тоя срам и резил?… Зер?!…

Ама и тука не може да остане! Как ще остане? С кои очи ще ги гледа? Какво ще им хортува?

Може ли вече да живее между них, между тия, дека им е къщата побунила, дека им е огън запалила над главите, дека им е най-горчивите думи издумала?! Зер има вече живот за нея у тая къща? Зер може Рада това да претърпи? Хм! Ще претърпи! Таман! Умирачка, умирачка! Други колай нема! Умри, па да си си рахат! Ни ще усещаш, че те мушка сърцето тука на, под левата гърда, ни срам, ни укор, ни нищо-нищо! Като легнеш у черната — там си отдъхнеш, па ти е леко-леко!

Рада дигна очи нагоре и съгледа кофата от кладенеца, покачена за кобилицата и виси отгоре й — таман над главата й. Дойде й на ум да хване кофата у ръце, па да се спусне с нея в кладенеца! Да се спусне, па това си е! Луп у водата, па нищо! Утре ще я намерят, ще я извадят, ще я пременят, ще я накитят с китки, с много китки, а оная, големата, люляковата, таман на челото, тука на̀, па…

Па после?…

После… после… мисли си Рада какво ще после да бъде? Дали ще Лило да плаче по нея? Дали ще му е жал, дали и другите ще я жалят? Хм! Кой ще я жали? Та кому е мила? Зер не е она, Рада, отровила на всичките сърцата със своите надумки, с горчиви думи? Зер не е разпилевала по къщата им яд и чемер? Само яд и чемер, друго нищо!

Та зер ще жалят по Рада?! Хм!… Никой — нищо! Умирачка! Друго от умирачката нема за нея! Нема, па нема!

Рада се наведе над кладенеца. Наведе се, па се загледа у водата. Гледа, гледа, а из водата вирят две светли зърна. Светят, светят — също като очи. Хем друго и не са, а очи са, същи очи, на̀ па я гледат, гледат, също като че й смигват, като че я викат! Около очите захвана да се разпознва и целата глава. Цела глава, на̀, също като жива. На челото нещо черно, не е едно, а две са. Па стърчат, също като рогове. Ни тая, ни оная, а глава с рого̀ве!

По слабините на Рада взе да я боцка нещо, като че мравки лазят по нея. Рада изтръпна! Изтръпна, па от страх не може и душата си да поеме! Едва смогна да издигне десницата и да се прекръсти. Прекръсти се и по лицето почнаха да се търкалят сълзите й като маргаритни зърна. Плаче Рада плаче, рони ги, рони, а сълзите като че на сърцето й мехлем да са: отлекнува ѝ… отлекнува, също като кога некой с ръка взема болките ѝ!…

Греховна е. И сама позна, че е греховна! Та зер, ако не беше греховна, нечестивецът… оня, с черните рога, що виреше из водата… зер щеше да я гледа и да й смига, да я вика!

Не бива!…

Умирачка, умирачка, ама греховен човек не бива да мре, преди да посака прошка! По-напред прошка, нека я простят, па тогава да мре!… Да я не среща нечестивият, а ангели да я срещат! Такива на̀, с крила, като ония, що са изписани на иконата в черкова. Они да я срещат, а не оня тартора с рогата!

Пуста Радина орисница!

* * *

Всичко живо у дедови Дичови беше легнало. Всичко легнало, ама редко кое да е заспало. Та кого ли те хване сън при такава буна у задругата! Сънят не прилича, да речете, като черга — когато поискаш, а ти се покриеш с нея! Ти ги склопиш, а они се разтварят, пусти очи, като че ти некой с тръне подпрел клепачите, па… ни да мигнеш! Обърнеш се надесно — не може, обърнеш се налево — пак не може. Покриеш се със завивката през глава, а пред очите нещо шава, шава… божем тъмно, па пак гледаш. Най-напред ти светне нещо дребно като светулка, па почне да расте, да расте по-големо, па стане като обръч, па почне да се върти, върти… по-скоро, по-скоро, по-скоро като чекрък! Па стане шарено, шарено… удари на червено, па на жълто, па на мораво, па синьо, па зелено, па гасне, гасне, гасне… дорде потъмнее, съвсем потъмнее, па после пак почне от едно зрънце!

Лило нито лега у постилката! Та и какво ще лега, кога му се види такава грозна, студена, мрачна! Па и… празна… като гроб! Стана, та чак у сенарницата. Загнете глава у сеното, въргаля се насам, въргаля се натам, шушне се, свива се, пружа се, все несгодно, все терсене! Мъка, майка му дяволска, мъка и неволя!

От всичките къщни Въла имаше тая нощ най-меко сърце! Тя ожали, оплака Рада! Та какво да я не оплаче, като Въла беше най-близка Ради на сърце. Милваше я като по-стара сестра, отменяше я у работа, приказваха си за всекакви нихни си работи; ех, знаеш, женски грижи! Истина, че и Въла намираше махна на Рада, и тя я кореше, че е вироглава, ама… ама по-башка я кореше. Кори, кори, ама Вълиното корене беше друга работа и Въла се прибра по-рано на постилката. Прибра се, па си и легна. Полежа, що полежа, мета се насам, мета се натам, па току стана дебнешком, хвана вратата, повдигна я, та да не скърца багламата, отвори, излезна и пак я повдигна, та я приклопи. Въла пристъпваше тихом-тихом, никой да я не усети. Излезе на двора и се озърна налево и надесно. Месечина имаше, но беше подвлечена зад облак. У мрачината й се мерна нещо бело къде кладенеца. Тя се упъти излека накъм белото и виде, че това е забрадката на Рада. Въла позна по забрадката кой стоеше при кладенеца. Пристъпя Въла към кладенеца, пристъпя и се пази клечка да не зашуми. Като се наближи до Рада, а тя се затули зад купата със сено, па протегнала шия, като гугутка от гнездо, и гледа що върши Рада. Когато Рада се наведе над кладенеца, та виде нечестивия с рогата на чело, а на Въла взе да шава нещо под лъжичката; задъха се, задъха, като че е бегала въз баира! У устата й пресъхнало, па не може и да преглътне. Кога Рада пак приседна на коритото и почна да хълца… почна да ги рони, а на Въла й поотлекна нещо на сърце, като че се събори камък от гърдите й. Тя излезна иззад купата, попристъпи по-близо към Рада, спре се и се изкашля. Рада не чуе… она хълца, рони ги! Въла потрая, потрая и пак се изкашля. Рада трепна, обърна се и — пред нея Въла!

Прегърна ли се една друга, сложили глава до глава на рамо, па плачат, та се късат! Да ги гледаш, па и от камък да си — и ти ще заплачеш, мъчно ще се удържиш!

— Въло, сестро, ще мра, сестрице, па те моля, много те моля, родена сестра да ми си, за сърце те заклевам, виж да ме накитиш хубаво у носилото! Облечи ме, премени ме, па ме накити с китки, много китки! И босилек, и лале, и синчец, и лиляк, много лиляк, голема китка, на, тука, над челото; много голема, да личи, да се знае, че Рада насят на гробищата, по китката да я познаят. Па и на гроба ми, моля те, като родена сестра те моля, и на гроба ми да посадиш некое стръкче! Да посад…

Сълзите задушиха гласа на Рада; она не може да си доизкаже думата, заседнало й нещо у гърлото като кост, па я дави, дави, на̀… не може и душата да си поеме! Въла я притиска в прегръдките си, теши я, придумва я, хортува й, хортува, боже, като некоя старица!… Подземе я така излека:

— Ух, Радо, сестро! Защо така хоратиш? Защо береш грех на душата си? Кой ти е казал, че ще умреш? Нема да умреш — от кахъри се тегли, пати се, ама се не умира! Нема да те оставяме ние да умреш! Ще мине, всичко ще мине. И небето, що е небо, па и оно прогърми, прогърми, проплаче, проплаче, па… па пак пекне слънце, пак се разведри, пак стане весело! И твоето ще мине, ще мине, като че да не е ни било! Та ние ще те всички обикнем у къщи, на всички ни пак ще домилееш. Щеш, щеш, казвам ти, че щеш?

— Нема вече за мене милост у тая къща! Знам си я. Що знам, знам, не съм слепа, та зер я не виждам?

— Що знаеш ти? Нищо не знаеш, нищо! Що гледаш дедо? Ти него не гледай. Он е стар, а стар човек е половин дете: сега се разсърди, па дорде се завърнеш на пета, а оно му минало. Минало, па и забрави! Било, па прошло! Ти само иди да му посакаш прошка! Кажи му: „Етѐ, дедо, така и така, па сгреших, па прощавай!“ Помоли го за прошка и ще видиш, че моята дума ще се сбъдне; хем ако се не сбъдне, а я да не съм Въла!

— Ще сакам прошка, ама не за тоя свет, а за оня тамо… хе-е-е… за другия, за там ще сакам прошка, па…

— Сакън, сакън! Само тая лакърдия вече да не си повторила! Ти иди при дедо, па ще видиш, ще видиш, че коя съм рекла, тая ще бъде! Та знам го я, он е добър, кротък е! Разсърди се божем, ама тука на, само от гърлото нагоре, само с уста, а на сърце е добър дедо. Много е добър!

* * *

Дедо Дичо не мигна цела-целеничка нощ! Още ни първи петли не беха пропели, а той стана от постелята. Свил се у кьошето, запалил лоеното угарче, па цепи лика, та да са хазър, кога дотребват за връзване лозе. Хване у левицата широкото лико, а у десната държи костеното шило, па го мушне у ликото — „хърррт!“ — чак до края! Цепи, цепи, па ги сбере, изравни краищата, привие ги надве, завърти отлево надесно та ги позасуче, привърже главичка на вързопа и ето ти цело келче! Две келчета беше свързал дедо Дичо и почна да цепи лика и за третото. Стори му се, като че некой се шушне зад вратата. Поослуша се, поослуша се и чу, като че некой хълца от плач! Дедо Дичо наметна гунчето, прихвана се за одърчето, та стана. Пристъпи към вратата, отвори я и у мрачината не вижда, ама чува… ачик чува, че некой стене, пъшка! Попрокашля се, па запита:

— Кой е тука?

— Я, дедо!

— Кой си ти?

— Я съм, Рада!

— Ти ли си, Радо? Па що правиш тука у мрачината, чедо? Що хълцаш? Що плачеш? Да те не е пак некой докундисал? Да те не…

— Никой нищо, дедо, нало я сакам да мра, па съм дошла да те моля, ако можеш да ме простиш. Горчив грех съм сторила, ама пак моля те… на колена те моля, да ме простиш, та рахат да умра… да не отивам „там“ с грехове на душата си!…

Дедо Дичо претръпна, па се залюле. Ха, ха, да речеш, че ще плесне наземи! Едвам се задържа, поокопити се, па се обърна към Рада:

— Слушай, чедо? Грехота е! Вервай ме, от бога е грехота! Я виж тоя перчим: бел като къделка! Па зер на моите старини да ми посрамиш с такъв грех къщата? Зер не те е грех да нацапаш с кръв тия бели влакна? Зер ти да навлечеш божа проклетия на къщата ми? Та осемдесет съм отдавна прехвърлил, ама от такъв грех да сака некой сам смърт у моята задруга… от такъв грех ме е опазил господ! Па зер ти да се намериш да окаляш моите старини? Да разсърдиш бога? Недей, чедо, пожали ме, пожали моите години, пожали тия бели влакна на главата ми! Не сърди бога!

Рада прегърна колената на дедо Дичо; прегърна ги, па взе да ги целува, а от очите ги рони, рони, па продума:

— Голем грех съм ти сторила, дедо, тежък грех! Я съм разтурила мира у твоята къща, побунила съм целата твоя задруга. Грешни думи, горчиви думи съм изказала, па те моля. за божо име те моля, да ми простиш!

Ех, език, език… пусти език! Ти си и най-големият враг, па и най-големият приятел човеку! Сладката дума и железни врата отваря! Не само железни, но и от челик да са, па пак ще ги отвори!

Има ли нещо по-лесно от това — да разплачеш стар човек? И на дедо Дичо потекоха изведнъж сълзите! Той се наведе, та целуна Рада по челото, хвана я за ръка и я поведе в стаята. Седна дедо Дичо пак у кьошето, пред ликата, подви ноти, позагърна се с гунчето и покани Рада:

— Седни тука при мене да ми помогнеш да нацепим малко лика!

Рада седна, дедо Дичо й подаде шилото и тя почна да цепи. Дедо Дичо гледа под око как Рада цепи ликата… гледа я, гледа, па я пита:

— Лесно ли се цепят, Радо?

— Па лесно, дедо!

— А по-лесно ли е с шило, отколкото с ръце?

— По-лесно!

— А защо да е по-лесно?

— Е, па остро е, та ги лесно двои, където го забодеш!

— Хм, двои ги!… Истина… право казваш… двои ги лесно! Па и хората са така, Радо… И они се двоят, като влезне некое шило помежду им! Двоят се, двоят, разцепят се, разчопръшкат се, па силата им, всичката им сила отива на ветър! Бога ми — на ветър!

Рада издъхна издън сърце.

Дедо Дичо пак подзе:

— А малко е, пущината, на, нема ни колко един пръст, па пак гледаш го, такова ситно, ама може да разцепи ликата на хиляди лики! Бога ми, може! Ама кой има акъл, он знае и на това колаят! А акъло е от бога, Радо, от бога е, чедо, както и всичко, що е от него, па… кому е малко, а он се моли на бога, па господ му дава! Дава му, ама и добро сърце требва да има човек! Добър акъл с лошо сърце като добро сирене у кучешки мех — вера — у кучешки мех! Харно е, мазно е, ама де: яде ли се?

Лошото сърце у човека е също като поледен баир; един път само дор се подхлъзне, па после, после лети право у пропастта и без да сака! Злината е ледът, а акълът е пепел! Който се пази да не се хлъзга, а той посипва поледицата с пепел, па си ходи, не го е страх!

През живота си човек, дорде е жив, все между хората снове, също като совалка между основа. Ако е совалката огладена на върховете, ако се подхвърля с колай, а она хич и не забижда у конците на основата, лети си като по дюс, па си се снове рахат платното! И животът е като платното, Радо… Кой му знае колая — лесно го тъче, а кой го не знае, тежко нему, чедо, все къса вътъка, па от такова платно, пълно с възли, и сам човек дига ръце… та и не чини… не влиза у работа!

Да живее човек не е лесна работа! Майсторлък е… голем е майсторлък, Радо! Помни ми думите, чедо, ще живееш, па ще разбереш. За мрене, мре и всеко добиче, ама мурафетът е да знае човек да живее, там да го видя, у това е мурафетът!

* * *

Отдавна беха пропели и втори петли. Зората се пукнала, па изгрело онова слънце, хубаво, хубаво, па свети, свети, боже, не можеш и да погледнеш у него! Ха погледнеш, ха почнеш да кихаш!

Всичката челяд у дедовата Дичова задруга станала, па всеко се уловило за работа — едно при свинете, друго при овцете, трето у сайванта, четвърто у бостана, всеко си има залисия… всеко едно ради!

Дедо Дичо приседнал край огъня, припалил луличката, а у лицето весел, па милостив, па заемен, да речеш, че е у сватове дошел! Край дедо Дичо при огнището замесила Рада тесто за пресни погачи. Завратила ония ръкави, па натъкмила ония нощви, меси ли, синицата, меси! Хем погачи от белията брашно, през тънкото сито пресеяно! Измеси тестото, разплеска погачите, а едната, по-малката, що си е максус за дедо Дичо, нашари я с ножчето, нашари я, па я зарови у жаравата. Дедо Дичо й донесъл цела паница с пресен мед. Рада сегна, та прихвана паницата, отцеди меда от питите, загреба дървената лъжица в паницата, издигна я на ребро и гледа как се влачи медът от лъжицата, а медът гъст, бистър като сълза.

Пуста Въла, дяволита! Приближи край огнището, скришом зад дедо Дичо, поизпружи врат, та назре, що върши Рада, поизстъпи се тихом, да я не съгледат старите, па тича по двора като катерица от една етърва при друга! На всека по нещо пришъпне, по нещо направи с ръка ишарет, па засмена, па весела, да речеш, че е некое гърне с имане изкопала! На една ще пришепне: „Строши се на дявола кракът“; на друга: „Разминаха се облаците“; на трета: „Нали ви казах? Знам я… що знам — знам! Не е лоша на сърцето, ама аджамия е още, па и разгалена малко; ама обърна се вече душата й, сега е харно, отсега натам се вече не боя!… Сега е вече наша, наша си е Рада! Друга е она сега! Ух, божке, сполай ти!“

Погачите се изпекли, Рада ги изровила из жарта, па ги очуква от пепел. Дедо Дичо поръчал да се съберат край огнището всички из задругата. Събират се, събират, па се гледат мълчешком, а на всекиго на сърцето нещо му леко-леко, па се топи, топи като меда на топлата погача.

Дедо Дичо се обърна към Рада:

— Дай, чедо, на моята челяд меден залък, да си подслади всеки сърцето, да разберат, че както медът слади, така си добра и ти на сърце! Дай им от твоя ръка, да хапнат медец на хлебец, па всеки от моята челяд да те обича, както що и пчелата обича меда!

Дедо Дичо се обърна към челядта си:

— Разбирате ли ме? Всички, всички, и ти, Стано, и ти, Тасо, и всички, и всички да я обичате, също както що пчелите обичат меда, така сакам!

Рада намаза дедовата Дичова погача с мед, намаза я, намаза, па прийде при него, наведе се, целуна му ръка и му подаде погачата. После пристъпи при баба Стана, и ней целуна ръка, и й подаде цела погача. После при чичо Тасо, разчупи друга, по-голема погача, отбра едно по-едро парче и намаза го с мед, целуна му ръка, па и нему подаде от медената погача. Така изреди всичките: на всички целуна ръка и всекиму по парче медена погача. Раздава Рада медена погача, раздава, а у лицето се зачервила, зачервила — та пламнала! Но очите и не светят вече като снощи, не хвърлят искри като очи на котка, а сега изглеждат само нещо влажни, но мирни, благи, кротки, като у некое агне!

Лило преди зори още е излезъл из сенарницата, а цела нощ око не склопил! Що е? Какво? Не знае! Къде да се дене?… Какво да прави?… И това не знае!… Щура се насам, щура се натам, па взе, та се покачи на ореха! Свил се между клонищата на ореха, затаил дъх, па чака да види какво ще стане. Главата му бучи, бучи, като че у сред нея се върти воденичен камък! През клонките гледа как воловете хрускат сенцето сладко-сладко, па си мисли: „Ех, що не съм вол сега, па да си жвакам сенцето, па да си ми е рахат! Хич и да не мисля на тия пусти мои залиси! Хич и да ми се не стега душата!“ По едно време гледа Лило, че челядта от задругата се сбира край огнището! Потрая, потрая, не го стърпе! Посвлече се от дървото и се спусна, та долу! Упъти се дебнешком и той натам, където се сбираха всичките. Пристъпва Лило зад стената на къщата, пристъпва, поослушва се, поослушва и наведнъж лицето му светна като месечина на пълен месец! От радост и косата му се дига на глава, капата му сама шава! Присламчи се и Лило зад гърба на другите, присламчи се, ама така майсторски, та никой го не усети.

Когато Рада изреди всички с медената погача и се спре при Въла, а Лило се поизкашля, па:

— А кам, Радо, и мене от медената погача?

Рада подигна учудено глава, погледна Лила, погледна го и се заеме. Ама така дяволски, така дяволски се насмихна…

Рада се позатули зад гърба на Въла, затули се, отчупи половината от парчето, що държеше у ръце, пружи ръка и го подаде на Лила!

— А мед! — запита Лило и се помъчи да начумери чело, божем забравила го е де! Не го бакари за човек като другите!

— Па мазана е, не видиш ли? — отвърна Рада и пак подсви дяволски уста, та се усмихна!

— Мазана, мазана, марим ти я от такова мазане — прошъпна Лило, — па се озърта, да го не чуе некой от по-старите, и пак настави: — Ако че е мед, мед да е! Хей така на, да се лепи, да се маже, да ближи… като… — Лило не каза като какво, но погледна Рада в устата, в ония хубави, червени като мерджан устенца и завърте дяволито с очи, прокашля се, прокашля и като сниши повече глас, додаде: — Мед сакам, мед… много мед, та да ми си сладка и медена…

Рада го прекъсна:

— Ще ти преседне; може да бабичашеш, па ще те свие некое сърце, знаеш… от много сладко пада баялама на сърцето!… — Така дума Рада на Лило, ама, дяволска Рада, едно дума, друго прави. Загреба в паницата пълна — върховата — лъжица мед и го цапна на Лиловото парче от погачата. Цапна меда и се скри зад калабалъка, отлете като ластовица! Пуста младост!

Челядта от деловата Дичова задруга подслажда сърце с медена погача, а дедо Дичо се обърнал към тех и ги пита:

— Сладка ли е Радината медена погача?

— Сладка, сладка! — отговарят всички из един глас.

— Така да ви е сладка всека дума, що продумате Ради!… Като споменете името й, а устата ви да се лепят, както що се лепи тоя мед на езика ви…

Така изрече дедо Дичо и почна да бърка в пояса си, като че търси нещо. Бърка дедо Дичо с ръка в пояса, а с очи тражи некого между челядта си. Гледа, гледа, па току викна:

— Радо, къде си, чедо? Ела тук!

Рада пристъпи и се поклони като пред свекър.

Дедо Дичо извади из пояса кесията си, отви гайтаните, разтвори я, бръкна в кесията и извади из нея една мушамичка. Разви мушамичката, бръкна и в нея, та извади един чарклия кърменец. Хвана жълтицата с двата пръста, подаде го на Рада и рече:

— На̀, чедо, това носи от мене за спомен, за спомен на медената погача, що подслади на всички ни сърцата тая заран. Да си жива дълги години да радиш за нашата задруга, както и ние що сме радили и радим и сега за нея! Хем работи, хем весела бъди! Да даде бог челото ти и сърцето ти да са така ачик, да се така лъщят с добрина, както що се лъщи и златото на тая жълтица! Доброто злато не ръждее, доброто сърце не пати! И да пати, патилото не го яде, не трае, то се топи като мекия снег по Младенци; от него не мразѝ, а овлажнува земята, напойва я, па подкарва: нови билки, нови цветя, нов живот… нови добрувания на тоя свет!

Рада взе подаръка от дедо Дичо, целуна му ръка, целуна ръка и на баба Стана, па и на чичо Тасо. Държи жълтицата у ръце, а на душата й се чини, също като че е взела комка у черквата, па и мило, мило на сърце, а от милост се търколиха две едри сълзи на алените й странички!

Ех!… Колко чинят тези сълзи, колко са те скъпи! Кам да можеше всеки да ги изрони, когато би дотребвали?!…

* * *

У дедовата Дичова задруга всичко върви и сега като по мед и масло! Всеки ради, всеки се грижи, всеки работи, да ги гледаш, па да им се не нарадваш! Хеле пък Рада, огън, огън е на работа! Хем пее, хем работи! Работата й лети под ръцете като брашно под воденичен камък! Хем, що хване у ръце, хванато е, не е току-така: било, какво било, само работа да се нарече, та какво и да било. Работи, синицата, та подскача, все на пета се завърта! Ама па и що е обична станала? Ех, махни, махни! Вардят я като капка на длан! Гледат я, както що се гледа жълтица у бели пари! Дедовата Дичова дума се изпълни: като спомене некой името й — устата му се лепят, като че са с мед намазани. Ама па и господ них гледа! Ех, халал й вера на дедовата Дичова задруга! От година на година берекета им е от харен по-харен! И у челяд, и у добичета, и у зърно, и… у всичко — у всичко! Сега са най-зенгини у селото, първи са по имане, па не би трампили своето ни за сарафска хазна!

Три месеца след… след Радината медена погача Рада прегърнала веднъж Въла в градината, при лиляка, прегърнала я, сложила глава на Вълините гърди, па й нещо шепне, шепне, никой да не чуе, нито врабците, що скачат по лиляковите клонки! Рада шепне, а Въла, дяволитата, хванала у ръцете си Радината глава, гледа я у очи и се насмихнала, насмихнала, па я целува у челото! Рада свила очи под трепки, а шията зад тила и ушите й червени, червени като че я е облазила некоя гъсеница, па я жарила, жарила, та я направила цел божур!

Що е шепнала Рада на Въла, това не се казва — тайна е! — ама ако дип, дип сакате нещо да знаете, то мога само толкоз да кажа, че след шест месеца кръстиха и петдесетата душа у челядта на дедовата Дичова задруга! Кръстиха го и му туриха името Дичо! У лицето малкият Дичо приличаше на Рада, и по очите, и по трепките, и: по устата… малки, па червени, червени като мерджане, а у снагата — цел Лило. Проточил се и он, израсен, израсен… като върлинка. Същи бащичко! Като че се е сам Лило смалил.

 

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

Ако се случи да ви нанесе път край Щърковци, а вие харно запомнете къщата на дедовата Дичова задруга, ще я познаете по високото ясеново дърво и по жълтата пинта с ракията, покачена за клина на дървото. Като я откачите да пиете, а вие се прекръстете като всеки християнин… Прекръстете се, па кажете: „Спор и късмет, хаир и берекет и добра сговорност у къщи!…“ Така кажете, па пийте, колкото ви душа сака! Така обича дедо Дичо!