Михалаки Георгиев
Неразбория (Хумореска)

— И тоя султан, да му се… това и онова… що отиде, та си изпусна царствата от ръцете, та сега да изпаднеше да ни заповедва кой, кой, та чак и Арсо Кърлежа! Хич, такава лудо и неведо бива ли го за забитлък, ама на̀, що думам: и тоя султан, и тия пашове кешки глава да са си счупили, та да не оставят царството си и да не падне сега у ръката на Кърлежа забитлък, да ми продава чалъм и да ми се курулдисва!…

Така грозно и сърдито викаше кметът от село Тропановци пред своите съселяни един ден след пладне в селската кръчма. Сърдеше се и галатеше кнез Върбан (едновремешните кметове се наричаха кнезове), па заедно с него и всичките селяни, що бяха в кръчмата.

Ако дирите по право, и кнез Върбан, па и селяните от Тропановци си имаха право. Хич, къде се е чуло и видяло забитин човек, хем християнин, да прави такива зулумлуци, каквито се беше заканил Кърлежа, че ще направи на тропановчани. Ама ще речете, какво е? Четете какво е писмо пратил хабер Кърлежа на кнез Върбана, па сами си кажете: човек ли е, дявол ли е?

Окружен Совет

У. . . . . .

№ 213

ноемврий 1878 г.

 

До кнез Върбан дека

е кмет у село Тропановци

 

Много ти здраве, Върбане, от мене, да знаеш оти съм язе сега председател на окружнио совет и що ти хабер пратим и що ти заповедам, ти само мене че слушаш, оти си ми и ти, па и целото село у ръцете; па ако речем само да стиснем така, с ръка, а оно че ви удавим, като петровско пиле. Моя ихтибар е сега много голем, по-голем, отколкото беше Мехмед юзбаши, що беше мюдюрин, па къде речем лакърдия, а она не бива да се кърши надве. Сега земи една бургия, па си провърти ушите, па слушай харно какво че ти речем, оти после я се не каращисвам, ако дойде работата на чапрашък. Най-пешин и най-пешин че ти кажем да ми събереш бакиите от селото, сѐ, до пара̀. От петнаесет години все кандардисвам селянето да си ми плати секи борчо, а они хич не сакат да ме бакарат ни за мангър. Я им хоротувах и по добром, и по злом — рекох им и две, и двесте, а они си хич немарат, подсвиркват си; ха̀ я думал, ха̀ ветър веяло — се им едно. Ама сега, като ги хванах на тесно — сега нема шаване, сега ще се анаишеме: кой е кум и кой сват; сега ще познаят они кой е Арсо. На дедо Станко да речеш, че борчо му, що му дадох за зелено, 118 гроша сухи пари, сега са станали с фаиза барабар 1050 гроша. И на Петър Радин да речеш, че за трите кози, що му ги бех платил, сега са станали с ярета 10 бравчета, па си ги сакам. На Тошо Бонин че кажеш, че за дукянски алъш-вериш по тефтер ми е борчлия 326 гроша; и них си ги сакам. И Младен Пенин, и Трайчо Събин, и Лило Гоцин, и Геле Петков, и Дичо Кънин, и Въло Тотин, и Рангел Йотов… се що ми са длъжни защо им давах за калаузлук, за вълна… или пари, или зъбите им че извадим, така с клещи, един по един. Ако до Божичеви заговезни не ми се донесе борчо до пара, а я ти чиним хабер да знаете, оти я че дойдем да ви разхвърлим данъко, па рабошете ми са у ръцете: какво сакам, така че режем. Окружнио началник ми е дост, па като му речем: братушка, етѐ тропановчане така и така, па бираз назлъмджии, като дойде до даване денги, а от това башка и инак хич не хароши човеци, а он че ми даде 30–40 души казаци, па като ви се тропнем у селото… та неделя ли, та две ли… та месеци ли… хем парите че си земем, хем данъко че съберем, хем казаците че си свет посветуват. Това ти хабер чиним, Върбане, па ти събери селянето, па чинете какво сакате, па после и я че си чиним какво си я сакам.

 

Печа: на

Окру: сове

в . . . . . . . . .

 

Арсо Батемирски

председательо на Окружнио Совет

Трескавица… що е трескавица? Нищо! Арсовото писмо тресна по-силно тропановчани и от триста трескавици! Попари ги, съсипа ги, залуди ги, та се чудеха как да излязат из кожата си, де да се дянат и какво да чинат. Залисала им се памет, па се узбунили, па не знаят ни кой хортува, ни що хортува!

Тошо Бонин се вайка, че три пъти вече плащал на Арсо борча по тефтера, па пак сакал! Дядо Станко трие с ръкава от кожуха си едър пот от чело и се чуди защо Арсо сака тия 218 гроша, като му кара още по-лани за них 639 ока жито и 350 ока кукуруз! Петър Радин си скубе косата от глава и се чуди: „Хич ти, каже, да ми земе за трите кози още лани юницата, па божем се узлащисахме, а пък сега да иска още 10 бравчета, отде ще му ги найдем!“ Лило Гоцин, Дичо Кънин и Рангел Йотов се кълнат и пекат пред кнез Върбана, че му кусурили всичката вълна за парите, що им е дал, и че от них минало у него, а не от него у них!… Цяло село беше потопено у яд и мъки, като да речеш, че повтором са се повърнали черкезите! От мъжете премина на жените и на бабичките: едни коряха Арсо, други плачеха от неговите зулуми, а трети го кълняха. А на клетвите бяха майсторки, хеле пък баба Дичо Младеница като подбра: „Бог да го окьорави и осакати, та да не види път към село; сърце да го превие, на плет да се хване, кръв да… плюва и плет слаб да е и да падне! Клас да му не израсне на нива; комин дим да му не пуши. Три пъти да се беси и пак жив да остане: да се влачи по ръце за божа личба по света. Змия сърце да му смуче, а он все да плюска и все гладен да бъде; орли меса да му разминат; вълци кости да му разнесат!“

Сиротински клетви!… Свят!…

* * *

Селото Батемирци е на един ред със селата Тропановци, Алдановци, Шишлянци, Братановци, Мечин Връх, Шипляково и Вълчи дол. Всичките са нанизани като гердан при полите на Б… планина и спадат в околията на окръжния град Х… От това село, т.е. от Батемирци, води своето потекло Арсо Кърлежа, който в епохата на прераждането на имената се назова по името на селото си Арсо Батемирски. Арсо е правил със селяните от споменатите по-горе села това, което са правили едно време, па правят и досега много арсовци: раздавал пари на зелено, минавал на тефтер борчлиите, записвал по два пъти борча — да се не забрави, — правил лихвите по-големи от главниците и за поличба го нарекли с прякора Кърлежа. Това име е най-голямото отмъщение! Та и какво ли друго можеха да сторят на Арсо?… У турско време с турците кой е най-добър? Арсо! У руско време — пак Арсо. Петело му пее и при поганци, и при кръстени! Което дърво е най-високо, а Арсо ще прави, ще чини, вее ще намери по някой чепур, на него да се улови, па като се улови веднъж, иди го гони.

Три неща обичаше Арсо на тоя свят: парите, високите капии и музевирлъка. Едното е наплата, другото — спиците, а третото — оста; искаш ли да се возиш рахат по тоя свят, трябва от такива колела да си стъкмиш колата, па върви и се не бой всичко друго е трици и коприва, бошлаф! Така разсъждаваше Арсо Кърлежа. Прав ли е, крив ли е, господ да го съди.

Откак стана Арсо големец, а той захвърли потурите и минтаните на тавана и се облече като всеки големец с панталони и сетре. Много му беше мъчно, че не разбираше руски, та да намазва оста пред Григорий Викторович Палминов, тогавашния началник на Х… окръг. Колкото и да срещаше мъчнотии, Арсо не се отчайваше в упражненията си на руски език. Истина, че вместо руски той изговаряше турски думи, а и това, което му говореха, той разбираше наопаки, но все пак Арсо не допущаше да кажат, че не знаел. Веднъж, при една гощавка на руска софра, сложили и руски борш и при яденето запитали Арсо: „А чтож? Вкусно?“ Арсо отговорил: „Вкусах, ваше благародие, вкусах, ама малко татсъз ми иде, булантардисва ме, па и на ичкията май не уйгундисва диптен харашо“. Друг път, като похвалили Арсовия дорест ат с думите: „Хорошая лошадь“, а той възразил: „Харош, братушка, харош, ама не е лош, кротък като ягне; а пък що раван има — море еш не можеш да му найдеш!… Броил съм за него таман 1876 гроша… Хич серсем ли съм да дам толкова пари, ако беше лош?“

Като председател на окръжния съвет Арсо се накани да замине заедно с другите депутати в Търново, за да изберат господар на страната. Преди тръгването си той задигна всичките по-важни книжа и пари от съвета и ги занесе в къщи и затвори в сандъка си. „В никого немам я поверение — казваше Арсо, — който има аладжак-вереджек със совето, той може да почека, докато се върнем.“ Преди тръгването си Арсо написа на официалната бланка следющето писмо:

ОКРУЖЕН СОВЕТ

У

№ 424

. . . . . . . . .

 

До воденичаря ми дедо

Драгул в село Батемирци

 

Като ти теслимат това писмо, Драгуле, а ти да земеш да отмериш на тоя човек 7 котли брашно. Брашното си е платил до пара, а чувал си носи сам. Още ти хабер чиним, да знаеш, оти я че идем у Търново, па тамо заедно с другите големци, дека че дойдат, че видиме да наредиме кого да туриме на башо на царщината. Дорде се върнем, а я сакам да е всичко хазър, що съм ти поръчал. На Дило че кажеш да иде да разчисти горния яз на воденицата ми, а ти с Пене да разчистите долния яз и да изделате новия улей, та да е хазър, като си дойдем. Кога даваш на селянето брашно, а ти да си отваряш очите на четире и да държиш добър есап, оти са много дженабете. На третия камик да направиш уйгун друсалката, та да отхвърга повече меливо. Паспал гледай да нема много и триците хич да не харчиш, че ще ми требат, като си дойдем. На Симо, на оня бекрия, да кажеш много да не пие, а да гледа да охрани харно прасците, оти после, ако немат сланина, он че види какво че пати; па да гледа да охрани харно големия шипар.

 

Печа: не.

Окру: совет

в . . . . . . . . .

 

Арсо Батемирски

председательо на окружнио Совет

Окръжният началник разпратил из селата по двама-трима казаци да свикат селяните, та да си изберат депутати за Търновското събрание, където ще се избере княз. Как са обяснявали, какво са казвали казаците и какво са разбирали селяните по другите села, това не се знае, но тяхното дохождане в село Тропановци създаде едно цяло произшествие.

Един празник след пладне селяните се подканили да си поправят пътя за баирчинката край селото, защото от дъждовете и калта се така развалил, че не могат кола да минат. Залисани покрай работата си, те не усетили даже кога се изтърсили край тях тримата казаци.

— Здравствуйте, братушки.

— Здравци, здравци… — отговориха изненадани селяните.

— Есть у вас старей?

— Па има, братушки, и стари и млади, всекакви, като у всеко село.

Малко мъчничко се е водил но-нататък разговорът, а пък колкото за разбирането им едни с други, за това и не питайте. Селяните могли да разберат само това, че от града им заръчали да отидат там, та щели да ги карат да си изберат кнез. Дичо Кънин, който се случил там заедно с другите и който помнил заканванията на Арсо, помислил, че това ще е пак някои уйдурма, та се обърнал към селяните и им казал:

— Бре, бракя, знаете ли това накъде бие?… Я се сега сещам. Това е масло пак на оня хайдук, Кърлежа. Като виде, че Върбан нема да му свърши работа, оти не сака да мъчи сиротинята, а он е турил крак да се избере друг за кнез в селото, за да го турне на ръка, па да си ни играе, какво си сака, ама май нече го бъде.

— Нечеме… нечеме… па баш да се пукне, пак нечеме да му сториме неговия кеф! — Така викаха селяните и с намръщени лица и малко кръвнишки погледи претеха с ръце накъм града.

Казаците не можаха да разберат нищо от техните думи, но от мимиките, претенията и сърдитите погледи те разбраха много. Някакво недоволство, някакво съпротивление, някакъв бунт против тези, които ги изпратиха, против властта!… Ужас! Единият от тях, старшият им, запита:

— Ну, что это вы говорите? Что такое?

— Това си говориме, братушка, че ние нечеме друг кнез — нашият, що си го имаме, си е харен за нас!

— Как это, не хочете княза?

— Така, братушка, не хочеме, имаме си кнез, а друг нечеме!

— Как это имеете?… А кто ваш княз?

— Па тѐ, Върбан си ни е кнез, па си гледа харно работата човекът, рахат сме си с него!…

Казаците не се съмняваха вече, че това е цял бунт! Те се поизмъкнаха малко настрана, попрошушнаха си нещо, па се хвърлиха на конете си и с най-силен бяг пуснаха накъм града, като че зад гърба им гърми цял плутон куршуми.

Какво са казали казаците на тези, що бяха ги пратили, как са съобщавали тези на други, други на трети и т.н., това не зная, но това, което е известно, то е, че на втория ден централната власт получила екстрена депеша, в която се подробно описвало как в селото Тропановци са се събрали няколко хиляди селяни, как направили бунт против властта, как не признавали избор на никакъв княз, как те си имали приготвен княз между тях, на име някой си Върбан, как се приготвяли да го защищават с въстание, па дори и окопи копаели покрай селото за защита!…

Не се изминало нито 24 часа, а селото Тропановци било обсадено от една сотня казаци, два взвода кавалерия и един батальон пехота. Ще ме питате какво стана после? Питайте кнез Върбана, който заедно с десетина по-видни селяни носи синджирите чак до града; питайте селото колко им се е изяло, изпило и съсипало.

Дали са всичко разбрали селяните, не зная, но едно нещо има, което зная, а то е, че не само тропановчани, но и всичките други села от тоя край мислеха, че всичката тая беля, що патиха тропановчани, им е била скроена от Арсо Кърлежа.

Хули, клетви, заканвания и други такива бяха изсипани на името на Арса като ливен дъжд, след гръмотевица.

Ама ако е истина, че на човека пищат ушите, когато го предумва или кори някой, то на Арсо трябва да са тръгвали и пристигали всяка минута по няколко локомотива в мозъка…

* * *

Хаберът, който изпрати Арсо на своя воденичар, се разнесе по всичките околни села с такава бързина, с каквато се разнася хабер, че иде чума или холера. „Хич ти Арсо да иде чак у Търново да се събере с големците; Арсо да бъде един от ония, дека ще уреждат царщината; Арсо да питат за такива големи работи; без Арсо да не могат да улучат кого да турят на башо на царщината… Ами ако Арсо издяволува и там некоя дяволщина? Ами ако ги подмами нещо? Да ги омагьоса, каквото си он знае, па да земат да го… Море не смее човек и да си помисли после каква беля може да доде до̀ глава на свето̀! Та това човек ли е? Жив дявол.“ Това си шепнеха жителите на всичките села, които бяха наредени под Б… планина. Те не можеха да се начудят как така у цялата царщина да няма друг по-акъллия човек от Арсо, та той да иде чак у Търново да учи хората на ум и разум?! „Като е щело чак до него да до̀пре, хич и да не е било по-харно! Хич ти да останеш, да го речем, само с едно тръне на нивата, оно що че ти такава нива?“ Така размишляваше дядо Станко с кнез Върбана, а другите селяни, опрели очи у земи, па гледат, като че са подкадени с оманов корен! Всеки беше се укахърил, всекиго ядеше по един черв на сърцето, който се изразяваше с думите: „Ами ако Арсо издяволува и там нещо?…“

Когато се свърши изборът на княза, окръжните началници получиха заповед да свика всеки населението в окръжния град, да му се прочете прокламацията за избора и да се даде наставление и упътване на населението за нужната почест, уважение и преданост към своя владетел. Тая заповед изпълни и Григорий Викторович, началник на Х… окръг.

Народът се беше събрал пред къщата на управлението и чакаше да чуе защо е повикан. Началникът излезе пред народа, окръжен от своята свита, чиновниците си, и даде на преводчика да прочете прокламацията. Той чете донякъде и селяните го слушаха с внимание, но като спомена името на избрания, те се разшаваха, като че между краката им се провираше смок. Вълнението се усилваше все повече и повече. Едни даже захванаха гласно да изказват по някоя остра дума, други се мръщеха, трети се червяха от яд, четвърти стояха пребледнели, като че са ги докарали пред бесилка. Когато четенето се свърши, а Григорий Викторович намери за нужно да ободри духа на народа и им извика: „Ну, братцы, поздравляю Вас с выбором перваго государя вашей страны; да здравствует… ура!“ — никой не подзе урата на началника. Но дядо Станко се изстъпи пред него и го запита:

— Я ни кажи, господине, какво му е името, че ние баш добре недочухме, па и не разбираме много; нали видиш, прости сме си, па, да прощаваш че те питаме, та да ни кажеш хубаво, да разбереме.

След като окръжният началник разбра с помощта на преводчика желанието на дядо Станко той се обърна към всички и им каза:

— Избранный княз ваш, это принц Батенбергский!

Глухо едно роптане се чу от по-задните редове на тълпата, а няколко по-ачигьози извикаха: „Нечеме го-о-о-о-о! Не е за нас!“ В това време взеха да се подмушкват едни други и да се наговаря „Викайте бре, нечеме го“. Наведнъж цялата тълпа зарева: „Нечеме го-о-о-о, господине, хайдук е, господине“. Други викаха: „Изедник е, измъчил е сиротинята с двойни и тройни борчове“. От друга страна се зачуваха гласове: „Воловците ми обра, господине, изеде ми ги, на сега с голи ръце се мъча да работя; снопето ми два пъти брои; нивата ми подсвои за борч за зелено; кошарата ми продаде; овцете ми откара, господине…“

Григорий Викторович остана смаян, докато му разясни преводчикът значението на тая гюрултия, а дядо Станко взе думата от името на тълпата и почна така:

— Само тоя човек да не е, господине, та когото сакате другиго, халал да ви е! Тоя човек не е за тая работа; много е злини правил на хората; кръвта е изпил, дума се, на сиротинята, кого е закачил със земане-даване, три пъти е проревал от него! Ако диптен, диптен е дошло баш от нашата каза да земете човек за тая работа, ако нема на друго место у царщината по-учени хора, тогава земете етѐ от Шишляково дедо Гоцо Данин, паметен човек, пощен човек, не е ихтияч за чуждото, па и да е ихтияч, нема да кабули. Ако ли нечете него, тогава земете Тота Кръстин от Мечин връх; па има и други харни човеци, етѐ наш Върбан, па Стойко Дунин от Братановци, па Анто Митин от Шишлянци, па Тошо Радин от Алдановци… Та малко ли са добри хора?! Хем и они работа да си гледат, хем и сиротинята мирна да е! А тоя хайдук, Кърлежа, хич и не ми го споменавай!

Ако да беше видял повторението на вавилонската бъркотия, окръжният началник нямаше толкова да се смае, колкото се смая от това, що ставаше пред очите му. С големи мъчнотии преводчикът едвам успя да му разясни същността на работата и да му укаже в какво са се заблудили бедните селяни.

Когато Григорий Викторович разбра, че народът омесвал името Батенбергский с Батимирский, а той се обърна към тълпата и проговори:

— Да вы дураки, братушки, ей богу дураки… вот этакiя, набиты… страх как глупь!

Дядо Станко разбра само две думи: братушки глупыя — и затова прибърза да извини другарите си, като отвърна:

— Е па, истина, господине, може и да сме глупави, ама колко и да сме глупави, пак толкова имаме акъл у главите си да разбереме, че Кърлежо не е за тая работа, не е за нас, па го нечеме.

— Нечеме го, господине, нече-ме-е-е-е! — вика отдире народът.

Окръжният началник употреби всички сили и средства да им разясни, че избраният не е Арсо Батимирски, а принц Батенбергский. Той почна да им разказва откъде е родом, кои му са родителите и други такива, но тълпата го прекъсна с викове:

— Он е, господине, он, знаеме го ние, излъгал ви е, че не е, ама ние си знаеме, че е он; попроменил си малко името, колко да ви измами, да го не усетите, ама ние си му разбираме дяволиите. Само назе не може да измами!… Та още кога пойде за Търново и написа хабер на Драгул воденичара… още тогава ние усетихме, че крои нещо, ама все не вервахме, че другите ще се оставят да ги подмами! Он е, он, за това и лакърдия нема… Нека си менява името, ние си го знаем. Он само назе не може да измами… ние сме парени, парени, парени от него, та чак дотука ни е дошло…