Читателски коментари (за „На края? “ от Иванка Могилска)

Не ми остава нищо друго, освен съвсем честно да споделя моето разбиране за поезията и да защитя по този начин мнението си. Стиховете на Връхлицки (които нямах честта да познавам) не са лошо написани, имат си всичко, но лично на мен ми звучат декларативно, с прекалено приповдигната патетика и, следователно, недостатъчно искрено — мое лично мнение, подчертавам! Онова, което ме отблъсква в декларативната поезия е, че в нея като че ли всичко е казано, мога само да се съглася, или не, няма върху какво да се замисля, какво да открия, на каква неочаквана метафора да се възхитя. Остава ми само да… козирувам. Поезия като тази на Константин Павлов или Николай Кънчев (за да останем в областта на българската поезия) са предизвикателство за мен, те ме карат да мисля, да откривам, да „дописвам“ със себе си, тя не е пиедистал, не е идол, на който да се поклоня в сляпа вяра, а е покана за пътешествие в самия мен, за път, част от която трябва да извървя сам. В тази редица поети ще поставя и Миряна Башева, и Борис Христов, и Георги Господинов, те не се бият в гърдите с категорични декларации, а те канят заедно с тях да потърсиш истини, които са твои. Причислявам към тази категория и Могилска, чиято поезия познавам единствено от тази книжка.