Калин Ненов
Триптих за юнаци и злодеи (3)

III.
Дясно

Първа е песента.

Разперва криле зад завоя — едно дълго, изящно; другото по-късо, измамно немощно — и се издига в мъгливото конфед’ско небе, танцувайки с капките дъжд.

Ръцете му потъват още навътре в полите на робата.

Песента носи усмивки — като лястовиче цвърчене в земите на Дъщия, като рев на надийски тапир, като камбанките, които пророхкват пръстта на Отвъдното кралство напролет. Всяка нейна извивка се смее…

Мракът в качулката му някак омеква. После блъвва навън, два пъти по-студен.

Песента е хвърчило. Ветровете я грабват и я задърпват напред, към завоя; към него. Скоро се мярват и двете нейни криле: тя — дългокосата, изящна и в бяга си; той — чужденецът, безгласно пригласящият.

Когато го виждат, ги чака, изправил снага, свел глава. Песента им прибира криле и ги приласкава отдолу, с тая ласкавост, с която се взират през капките. Студените сиви гори, ръмящото сиво небе, самотният сив силует…

(Усмихват се, чува го в дружното им приветствие.)

— Двамата Меди Атор — вместо приветствие, той.

— Ти!

Гласът й го кара да вдигне глава; и да се взре в двата кладенеца насреща си, без мяра дълбоки; да се взре в жарта, пламнала върху изненадата.

— Ти…

Тя върви към него, с все по-разперващи се ръце, с все по-разтварящи се очи — и за миг дланите му омекват, пръстите му потръпват… после стисват по-силно.

Тя върви. На десет крачки от него. Осем… шест… пет…

Другият, зад гърба й, леко встрани, се усмихва с доверие, като дете очи в очи с вълкодав.

Камите изскачат от робата и се люшват отпред. Иглен връх на надиплена в бяло десница към потръпналия й спътник; а в левицата с липсващ ръкав — сребърна роза за Джун.

— Не се приближавай.

А тя не трепва и прави крачка.

— … дошъл съм, за да се свърши.

Изящният връх сочи слънчевия й сплит.

— От това няма нужда…

— Не се приближавай.

Тя отново пристъпва напред.

— Нима ще ме нараниш?

— Ще се нараниш, Юна.

И отново; и чувството, бликащо от кладенците насреща му, най-сетне го стига и го облива, и го посича, като поглед през алени вадички, и го понася…

Той затваря очи, но кинжалът остава. Чувства, че и тя е отпуснала клепки; чувства как прави поредната крачка. Сега острието опира о топло — о плът…

— Моля те… мигар е нужно… сега? — безкрайно нежен, гласът й.

— Не се приближавай… Недей… Моля те… — почти секнал, неговият.

Стягането на корема й пробягва по дръжката. Сетне тя отхвърля молбата му.

— Мразя те… — теква от него, като струя кръв по сребро — толкова дълго те мразя…

Простенват като едно.

Очите му са отворени, повече, повече, повече! — и я виждат, през прозореца на сълзите й, виждат я, в извивката на негаснещата усмивка, виждат я.

(Другият — сив силует в сивия дъжд, като всичко на крайчеца на света — е навел глава и блести неподвижно: сив е, но вадичките по скулите му блестят.)

— Ти си си… Ти си си — шепне му, и се свличат като едно, свличат се през вика му:

— Глупаче!… Приятеле!…

Пръстите му вече прегръщат мъничкия, мъртвешки прорез под пъпа й. Лявата му ръка хваща нейната застиваща длан, отстъпваща пред Студа; очите я викат, изригват потоци от лава, помитат Вселената с пожара на първородния огън.

— Пеяне… на помощ…

… И когато най-после вдига глава, без да вдигат ръце от лежащото между тях тяло, вижда в очите на другия онова доверие — на детето, което почесва по гушата вълкодав и поставя ръчичка в пастта му, и чудовището не може да сключи челюсти, никога вече…

И когато тялото ми си спомня да плаче, част от мен се надига и литва: сред сивото, тъй безумно красиво конфед’ско небе. Капките затанцуват с нея, дърпат я ветрове, гушват я облаци. И след миг вече я няма.

Няма я… няма я…