Джеймс Хадли Чейс
Не е моя работа (17)

Глава седемнадесета

Веднъж докато бърбореше, Кристел беше споменала, че Джак Брадли рядко пристига в Клуба преди десет вечерта.

Реших да отида до тях, защото беше много вероятно да го сваря там.

Хейс Мюс беше на няколко минути пеш и аз бързо стигнах там.

Апартамента на Брадли се намираше над един гараж. Прокрадваше се светлина през муселиновите пердета. Предпочитах да се кача през прозореца, но не беше възможно. Затова просто натиснах звънеца.

Почаках малко, чух стъпки. Вратата се отвори.

Не очаквах да видя Франки, но и той мен също.

— Здрасти, мъжкар — казах.

Той ми хвърли светкавичен поглед, очите му се напълниха с ужас и отвори уста да закрещи.

Бях подготвен и го фраснах по брадата. Подхванах го като падна и внимателно го положих до вратата.

Прескочих го, затворих и се ослушах.

Пред мен бяха стълби, водещи към апартамента. На малък пиедестал на върха имаше пълна ваза с орхидеи. Подсмихнах се. Стълбите бяха застлани с дебела, зелена материя, която заглушаваше стъпките ми. Стените — в прасковов цвят, перилата на стълбите — тъмно зелени.

— Франки,... кой е? — се разнесе някакъв глас.

Глас на момиче, странно познат.

Призля ми, настръхнах. Познавах този глас. Толкова често го бях чувал, но дори и сега не можех да повярвам, че говори Нета.

Забързах напред, мярнах обути в копринени чорапи крака и синя рокля. После чух слисан вик и краката изчезнаха. Чух припкане из апартамента.

Втурнах се по стълбите, но не прецених че са толкова стръмни и се препънах. Изпсувах, залитнах и продължих нагоре по ръце докато се озовах в малко фоайе. Имаше три врати.

Едната се отвори и се появи Джак Брадли. Беше облечен в зелено, домашно сако, отдолу се подаваше колосана бяла яка и черна вечерна вратовръзка. Очите му гледаха като студени камъни, устата му — изкривена от злоба.

Като пристъпих към него, видях автоматичен 38-калибър.

— Ще си платиш за това — изръмжа той. — Как смееш да влизаш тук!

Слушах, без да вдигам поглед към него. Някъде се затвори врата.

— Здравей, Брадли! Коя беше приятелката ти?

— Ще те застрелям, ако се опиташ да мръднеш! Вдигни ръце! Ще се обадя на полицията.

— О, не, няма да го направиш — казах аз. — И няма да стреляш. Нямаш разрешение за оръжието и ченгетата ще ти почернят живота, ако те заварят така — говорех бързо, като се надявах, че ще се хване на блъфирането ми и леко се наклоних към него.

Изражението му се промени, колебаеше се. Това ми беше достатъчно. Избих пистолета от ръката му и го ритнах надолу по стълбите. Той се опита да ме приклещи, но аз се извъртях и нахълтах в стаята, откъдето преди малко той излезе.

Беше празна, само обзавеждане. Носеше се аромат на люляк. Значи е била Нета, помислих аз и отново нещо ми се привидя. Видях врата в другия край на стаята. Забързах, дръпнах я, но се оказа заключена. Отстъпих назад и ритнах здраво бравата. Вратата се отвори с трясък. Погледнах в нощта от дървените стълби, които се появиха. Изръмжа една кола и потегли с пълна газ.

Обърнах се, точно когато Брадли се промъкваше зад мен с ръжен в ръка. Хвърлих се към него, сграбчих го за китката, измъкнах ръжена от ръката му и после го погледнах. Лицето му пребледня, очите му се втренчиха в мен.

— Май веднъж каза, че те бива много повече от Франки — казах. — Ето ти случай да ми покажеш.

Захвърлих ръжена в другия ъгъл на стаята. Той улучи една нощна лампа, която се сгромоляса върху масичка с наредени отгоре бутилки и чаши. Усмихнах се на бъркотията.

— Ще се разкайваш за това — диво извика Брадли и отстъпи назад.

— Значи хич те няма — захилих му се аз. — Ти си тоя, който заповяда на ония говеда да ме пребият. Е, Брадли, сега е твой ред. Трябва да напрегнеш тлъстините си и да се опиташ да ме победиш.

Разтърсих го за сакото и го хвърлих към счупената лампа. Тежеше стотина килограма, но повечето беше отпусната плът.

Отидох до пода, където лежеше, седнах на облегалката на едно кресло и му се усмихнах. Той не направи опит да се надигне, втрещено ме погледна с очи, каквито змия би била щастлива да има.

— Помниш ли ме, Брадли? — му казах. — Оня, дето не си гледаше неговата работа. Мислех, че няма да ме познаеш, след като твоите момчета така ме обезобразиха.

— Не знам за какво говориш — простена той. — Махай се преди да съм позвънил на ченгетата.

— Ти ме заплаши, че ще ми дадеш урок, нали? — продължих и невъзмутимо си запалих цигара. — Да, не ме впечатли урока ти. Но сега е мой ред. Ще ти размажа гнусната муцуна, но първо ще ми отговориш на няколко въпроса. Кое беше момичето?

— Не я познаваш — седна бавно. — Ако не изчезнеш веднага, Хармас, ще те пречукам. Господи, наистина ще те пречукам!

Проснах го пак на земята с един ритник в гърдите.

— Нали ти казах, че плъхове като теб не струват и пукната пара? — рекох, като тръснах цигарата си върху него. — Ти не знаеш какво е да си опасен. Да ме пречукаш? — аз се засмях. — Ти не би могъл и да мръднеш, след като те потупам.

Лежеше с ръце върху гърдите си, лицето му лилавееше от ярост и болка, но не мръдна.

— Хайде, кое беше момичето? Казвай, или ще те заритам, и ще продължа, докато не проговориш.

— Селма Джакоби — изръмжа. — А сега се махай!

— О, не, не беше тя — поклатих глава. — Беше Нета, нали?

Пребледня.

— Ти си луд! — извика, борейки се да се надигне. — Нета е мъртва.

— Сам си го изпроси — съблякох си палтото и си навих ръкавите на ризата. — Стани, Брадли. Можеш да се опиташ да ми сториш същото, което и твоите говеда.

Стоеше като жив труп, погледна ме изплашено.

— Остави ме, Хармас. Не можеш да ме докоснеш. Аз съм стар вече. Имам слабо сърце.

Аз прихнах в смях.

— Искаш да кажеш, че ще имаш слабо сърце — заритах го в ребрата. — Стани, мерзавецо!

Изправих го на крака, отдръпнах се и се прицелих в едното му око, като го запратих в другия край на стаята. Той заби ръце в една библиотека, опитвайки се да се задържи прав. Библиотеката се залюля, трясна на пода и се разхвърчаха книги. Вдигнах най-тежката и го замерих с нея. Удари го по гърдите и той се строполи върху един стол.

Налагах го с книгите, докато той се завря зад дивана. Отидох след него, мернах яростния му поглед, отблъснах нещастното му усилие да се метне към мен и го изтрещях по другото око, а после и по устата. Юмрукът ми срещна неговите зъби. Усетих как се разклатиха. Започна да плюе кръв, устните му се подуха, и той затвори очи.

Диво се спусна към телефона. Оставих го да хване слушалката, дръпнах го за краката и го проснах долу.

Опита се да ме удари, но нямаше вече сили, както и се очакваше от разплут плъх, който се храни с уиски на закуска.

Изскубнах телефонните жици и го млатих със слушалката, докато тя се счупи в ръката ми.

Изправих се и огледах стаята дали е останало още нещо. И тъй като нямаше нещо подходящо, грабнах една картина от стената, изобразяваща жена в костюм на рождения си ден, и я промуших на главата на Брадли, докато той се опитваше да си поеме дъх.

Докопах и лампата и го ударих и с нея.

Той лежеше по гръб, дишаше тежко и хриптеше, лицето му изглеждаше много по-зле от моето.

Чаках да се изправи, но той не помръдна. Докато се чудех дали да го оставя или да стъпя отгоре му, влезе Франки. Готов да ме убие. Стиснал нож в едната ръка, май имаше намерение да го използва.

Не се хвърли към мен, а запристъпя бавно с озъбена муцуна и искрящи очи.

— Здравей, смотаняк — му рекох. — Не ти ли каза мама, че е опасно да си играеш с нож? Можеш да се порежеш.

Той продължи напред, дебнещ.

Реших, че няма да е здравословно да го оставя да се приближи близко. Опипах с ръка за книга, взех една и я запратих по него. Удари го по рамото, но той не спря. Изведнъж осъзнах, че ако не внимавам, момчето ще ме убие.

Движехме се из стаята, стъпвайки леко върху изпотрошените мебели, без да сваляме за миг поглед един от друг. Усетих, че иска да ме притисне към Брадли, за да може оня да ме хване за краката. Ако това станеше, Франки щеше да има много възможности да ми одере кожата.

Спрях да отстъпвам назад и се наведох.

Това движение разсея Франки за миг: той също спря. Направих крачка напред. Той размаха ножа към мен, като се подвоуми дали да мине назад или да се хвърли към мен. Аз скочих върху него през това време.

Усетих ножа как разпра ръкава ми и ме одраска по бицепса, но вече бях сграбчил китката му. Заби нокти в лицето ми като му изкривявах ръката назад. Заболя ме и изгубих нерви. Подхванах го за панталоните отзад и го запратих към Брадли, който точно се изправяше на крака.

Докато те се съвземаха, аз пуснах ножа по стълбите.

Двамата стояха изправени, когато се обърнах. Брадли беше намерил сили в себе си, след като Франки се присъедини.

— Убий тая свиня — изфъфли на Франки и го побутна напред.

Аз се засмях. Не можах да се въздържа, Франки беше останал почти без панталони и без ножа си не би уплашил даже и хлапак. Но имаше доста кураж и литна към мен. Борбата ми не беше с Франки; беше с Брадли. Изчаках Франки да ме докопа, и го хванах за челюстта. Повалих го на земята и дори подложих възглавница под главата му. После се обърнах към Брадли:

— Не трябва да позволяваш на хлапето да се бие заради теб — достигнах до него — Я да видим, сега ще отговориш ли на въпроса ми. Нета беше тук, нали?

Той грабна един стол и го запрати към мен. Аз се отдръпнах, и хващайки стола за краката го счупих в гърба на Брадли. Наведох се над него и забих три-четири юмрука в лицето му, хванах ушите му и взех да блъскам главата му по килима.

— Говори, плъх такъв! — извиках. Искаше ми се подът да е от цимент, но поне му счупих ушите. — Беше Нета, нали?

— Спри! — простена Брадли. — Да, да, по дяволите!

— Нета се появи след смъртта си, а? — пуснах ушите, но му забих няколко шамара. — Какво искаше?

— Пари — изхриптя той.

— Даде ли й?

— Да, триста лири.

— Защо й трябват?

— За да се крие от ченгетата.

— Защо?

— Не зная.

Хванах го за ушите и пак затрясках главата му в килима.

— Защо? — повторих.

— Не зная — той пропищя. — Кълна се, че не зная. Седнах върху гърдите му и забих длан в носа му.

— Не ми разправяй, че си й дал пари, само защото те помолила! Защо й ги даде?

— Продаде ми няколко пръстена.

— Къде са те?

— Ей там.

Изправих го на крака и го погледнах.

— Хайде, покажи ми ги. Той се заклати до разбитото бюро и отвори едно чекмедже.

— Ето — и се строполи на земята. Имаше четири пръстена с диаманти, взех ги и ги пуснах в джоба си.

— От плячката на Джакоби, а?

— Не знам за какво говориш — той се запъна. — Тя каза, че били нейни. Не знам нищо за Джакоби.

— Да, знаеш, гаден плъх — казах. — Не ти остава още дълго да живееш извън килията на затвора. Говори бързо. Тя откъде ги е взела?

— Не я попитах — разциври се Брадли. — Тя ми ги предложи срещу триста лири. Видях, че струват повече и ги купих.

— Ще ги предам на инспектор Коридън. Знаеш какво значи това.

— Те са си мои — изсумтя и размаха юмрук към мен. — Ще те обвиня в кражба.

— Не ставай смешен — казах. — Знаеш толкова добре, колкото и аз, че те са от обира на Джакоби. Къде мога да намеря Нета?

— Не зная — отговори той, държейки носна кърпичка на кървящия си нос. — Не каза къде отива. Дойде точно когато не трябваше, проклет да си!

Реших, че казва истината.

— Ставай! — му наредих.

Той се поколеба, но аз го заплаших с крака си и той се изправи пред мен.

— Добре, Брадли, сега сме квит. Следващият път, когато искаш да дадеш урок на някой, първо хубаво го прецени.

Изгледах го, моето лице беше очарователно в сравнение с неговото, отдръпнах се, цапнах го за последно под брадата. Наслаждавах се на неговото фиаско. После смъкнах ръкавите си, облякох палтото си, отидох до вратата и изчезнах от къщата.