Марсел Еме
Паунът

Един ден Делфин и Маринет казаха на родителите си, че не искат повече да ходят с дървени обувки. Ето какво се беше случило. Тяхната по-голяма братовчедка Флора, която беше почти четиринайсетгодишна и живееше в околийския град, току-що беше прекарала една седмица при тях във фермата.

Тъй като преди месец беше получила училищното си свидетелство нейните родители й бяха купили гривна-часовник, сребърен пръстен и чифт обувки с високи токове. А само за празник тя имаше най-малко три рокли. Едната беше розова със златно коланче, другата зелена с набран тюл на рамото и третата от органдин. Флора никога не излизаше, без да си сложи ръкавици. Тя прегъваше ръка, за да види колко е часът, и твърде много говореше за рокли, шапки и маши за къдрене.

И тъй, един ден след като Флора си замина, малките се посбутаха с лакти, за да се окуражат, и Делфин каза на родителите:

— Дървените обувки не са чак толкова удобни, колкото мислите. Убиват краката и се случва да се напълнят догоре с вода, а с инакви обувки няма такава опасност, особено ако токчето е малко по-високо. А и обувките са по-красиви.

— Като роклите — каза Маринет. — Вместо по цяла седмица да караме по престилка с нищо и никаква рокличка отдолу, по-добре ще е по-често да вадим официалните си дрехи от гардероба.

— Като косите — каза Делфин. — Вместо да са спуснати на раменете, много по-удобно ще бъде да ги вдигнем нагоре. И по-красиво.

Родителите поеха дълбоко въздух и като поизгледаха навъсено дъщерите си, отвърнаха ужасени:

— Никак не ни харесват такива приказки. Да не ходите с дървени обувки! Да извадите от гардероба официалните си дрехи! Да не сте си загубили ума? Мислите си, да, мислите си, че ще ви дадем обувките ви и хубавите ви рокли за всеки ден. Бързо ще им видите сметката и няма да имате нищо свястно да сложите, когато отивате на гости при чичо си Алфред. Да не говорим за вдигнатите коси! Хлапачки на вашите години! Само да чуем да споменете още веднъж за вдигнати коси…

Момичетата не посмяха повече да говорят пред родителите за прически, рокли и обувки. Но щом биваха сами, на път за училище или на връщане, на поляната, когато пазеха кравите, или беряха диви ягоди в гората, те слагаха камъчета в дървените си обувки, за да се повдигнат като на токове, обличаха роклите си наопаки, за да имат чувството, че са се преоблекли, и пристягаха косите си високо с връвчица. И току се питаха една друга:

— Тънка ли ми е талията?

— Със ситни крачки ли вървя?

— Не намираш ли, че тези дни носът ми е малко дълъг?

— Ами устата ми?

— Ами зъбите ми?

— Как мислиш, розово ли ще ми отива повече или синьо?

А в стаята си непрекъснато се гледаха в огледалото и само мечтаеха да са красиви и да имат хубави дрехи. Във фермата например имаше един хубав бял заек и те много го обичаха, но случваше им се да се изчервят, като си мислеха, че когато го изядат, от кожата му ще стане красива гарнитура.

Този следобед пред фермата, седнали в сянката на плета, Делфин и Маринет поръбваха кърпи. До тях една дебела бяла гъска стоеше и ги гледаше как работят. Тя беше спокойна птица, която обичаше разговорите и разумните удоволствия. Помоли да й обяснят защо трябва да се поръбват кърпи и как се прави това.

— Мисля, че ще ми бъде приятно да шия — каза тя на момичетата. — Най-вече да поръбвам кърпи.

— Благодаря — отвърна Маринет, — аз пък бих предпочела да шия рокли. Ах, ако имах плат… например три метра лилава коприна… Щях да си направя рокля с кръгло деколте и с по една плоха от двете страни.

— Аз пък — обади се Делфин — си представям червена рокля с остро деколте, с три реда бели копчета чак до коланчето.

Докато те си приказваха така, бялата гъска поклащаше глава и шепнеше:

— Каквото и да говорите, но аз бих предпочела да поръбвам кърпи.

В двора имаше едно поохранено прасе, което се разхождаше със ситни стъпки.

Като излязоха от къщи, за да отидат на полето, родителите се поспряха край него и казаха:

— Доста се е загладило. Бога ми, от ден на ден става все по-хубаво.

— Така ли мислите? — попита прасето. — Радвам се, като ви слушам да казвате, че съм хубаво. И аз си мислех същото.

Посмутени, родителите се отдалечиха. Като минаха край момичетата, те ги похвалиха за тяхното старание. Делфин и Маринет, наведени над кърпите издърпваха иглите, без да си говорят, сякаш за тях най-важното нещо на света беше поръбването на кърпи. Но едва-що родителите обърнаха гръб, и те пак заговориха за рокли, шапки, лачени обувки, къдрене, златни часовници и иглите им по-бавно се плъзгаха през плата. Играеха си на гостенки и Маринет, като присвиваше устни, питаше Делфин:

— Скъпа госпожо, къде си ушихте този прекрасен костюм?

На гъската не й беше много ясно. Леко замаяна от това бъбрене, тя започна да дреме, когато от дъното на двора се приближи един шляещ се петел, застана пред нея, и, като я гледаше съчувствено, й каза:

— Не бих искал да те наскърбя, но все пак имаш странен врат.

— Странен врат ли? — възкликна гъската. — Защо странен врат?

— Какъв въпрос! Ами защото е много дълъг! Я виж моя…

Гъската поизгледа петела и отвърна, като поклати глава:

— Е, да, виждам, че вратът ти е прекалено къс. Дори ще кажа, че това съвсем не е хубаво.

— Прекалено къс! — извика петелът. — Сега път моя врат бил много къс! Във всеки случай, много по-хубав е от твоя.

— Не намирам, че е по-хубав — каза гъската. — Впрочем, няма смисъл да спорим. Вратът ти е прекалено къс и точка по въпроса.

Ако момичетата не се бяха толкова увлекли по рокли и прически, сигурно щяха да забележат, че петелът е много засегнат и щяха да се опитат да оправят нещата. Той започна да се хили и каза с дързък вид:

— Права си. Няма смисъл да спорим. Но като оставим врата, аз съм по-хубав от тебе. Имам сини, черни и дори жълти пера. И най-вече опашката ми е много красива, а пък ти, намирам, че отзад завършваш малко особено.

— Колкото и да те гледам — възрази гъската, — виждам само купчинка рошави пера, които никак не са приятни за гледане. И тоя червен гребен на главата ти, не можеш да си представиш колко лошо впечатление прави на по-изтънчения вкус.

Тогава петелът се разлюти. С един скок се озова съвсем близо до гъската и викна с пълен глас:

— Дърта глупачко! По-хубав съм от тебе! Чуваш ли? По-хубав от теб!

— Не е вярно! Бръмбазък такъв! Аз съм по-хубава!

При тази врява момичетата прекъснаха разговора си за рокли и се канеха да се намесят, но прасето, което беше дочуло виковете, прекоси двора на галоп, спря пред петела и гъската и запъхтяно им каза:

— Какво ви прихваща? Да не би и двамата да сте си загубили ума? Хайде де, че най-хубавият съм аз!

Момичетата, и дори петелът и гъската избухнаха в смях:

— Не виждам какво смешно има — отвърна прасето. — Във всеки случай, щом трябваше да се определи кой е най-хубав, ето че постигнахте съгласие.

— Това е шега — каза гъската.

— Горкото ми прасе — обади се петелът, — ако можеше да видиш колко си грозно.

Прасето наскърбено изгледа петела и гъската и въздъхна:

— Ясно… Да, ясно… Завиждате ми и двамата. И все пак, виждал ли е някой някога нещо по-хубаво от мен? Ето, родителите пак ми го казаха одеве. Хайде, бъдете искрени. Признайте, че съм най-хубавият.

Докато спореха, откъм края на живия плет се показа един паун и всички млъкнаха. Тялото му беше синьо, крилата му златистожълти, а дългата му зелена опашка беше изпъстрена със сини петна, оградени от ръждивокафяви кръгове. На главата си имаше качул и пристъпяше напето. Той се изсмя изящно, поизви се, за да му се полюбуват, обърна се към момичетата и им каза:

— Там, на ъгъла на плета, присъствувах на тяхната кавга и няма да скрия от вас, че безумно се забавлявах. Ох, да, безумно…

Тук паунът замълча, за да се изсмее сдържано, после продължи:

— Трудна задача е да се разбере коя от тия три личности е най-хубавата. Ето едно прасе, което никак не е лошо с тази розова и опъната кожа. Доста ми харесва и петелът, с този израстък на главата и с тези пера, с които е покрит като таралеж. И каква непринудена грация има в осанката на нашата симпатична гъска и с какво достойнство държи главата си… Ах, чакайте да се посмея още малко… Но нека бъдем сериозни. Девойчета, я ми кажете, не смятате ли, че ще е по-добре, ако този, който е толкова далеч от съвършенството, не приказва толкова за красотата си?

Момичетата се изчервиха заради прасето, заради петела и заради гъската, ала мъничко и заради себе си. Но поласкани, че ги нарече „девойчета“, те не посмяха да упрекнат пауна за неговата неучтивост.

— От друга страна — продължи посетителят, — знам, че когато не ти е ясно, що е истинска хубост, имаш някакво извинение…

Паунът бавно се завъртя на място, като позираше, за да може всеки да го види добре. Прасето и петелът, занемели от възхищение, го зяпаха опулени. Но гъската не изглеждаше твърде изненадана. Тя спокойно забеляза:

— Разбирате се, не сте грозен, но вече сме виждали такива като вас. Аз, която ви говоря, познавам един паток, който имаше красиви пера, също като вашите. И не се перчеше толкова. Ще речете, че не е имал такава дълга опашка да мете праха, нито такъв качул на главата. И така да е. Но мога да ви уверя, че те никак не му липсваха. И без тях много добре си живееше. Впрочем, не можете да ме убедите, че всички тия украшения са подходящи. Виждате ли ме мен с такава четка на главата и един метър пера отзад? Не и не. Това е несериозно.

Докато гъската приказваше, от скука паунът едва сподави една прозявка и когато тя свърши, не си направи труда да й отговори. А петелът си беше възвърнал вече своята самоувереност и не се побоя да сравни перата си с неговите. Но млък на изведнъж и за миг дори дъхът му секна. Паунът току-що беше разперил дългите пера на опашката си, която се разтвори зад него като огромно ветрило. Дори гъската бе заслепена и не можа да се сдържи да не извика от възхищение. Очаровано, прасето пристъпи крачка напред, за да види перата отблизо, но паунът отскочи назад:

— Ако обичате — каза той, — не се приближавайте към мен. Аз съм изящно животно. Нямам навика да се допирам до кого да е.

— Моля да ме извините — изломоти прасето.

— Но, моля ви, аз се извинявам, че ви казвам така непринудено нещата. Виждате ли, когато искаш да си хубав като мен, трябва да полагаш усилия. Почти е толкова трудно да си останеш хубав, колкото и да станеш.

— Какво? — учуди се прасето. — Не сте ли били винаги така хубав?

— О, не. Когато съм се родил, съм имал само лек мъх върху кожата и нищо не е подсказвало, че някой ден ще бъде другояче. Малко по малко аз се преобразявах, докато станах такъв, какъвто ме виждате сега, и трябваше да полагам грижи. Нищо не можех да направя, без майка ми да ме смъмри начаса: „Не яж червеи, качулът ти няма да порасне. Не скачай на куц крак, опашката ти ще се изкриви. Не яж много. Не пий по време на ядене. Не стъпвай по локвите…“ Нямаше край. И нямах право да отивам при пилетата, нито при другите животни от замъка. Защото, нали знаете, че живея в онзи замък, който се вижда ей там. О, често не беше много весело. Като изключим разходките със стопанката на замъка, когато вървяхме симетрично от двете й страни — хрътката й и аз, бях винаги сам. На всичко отгоре, ако имах вид, че се забавлявам или че си мисля за нещо смешно, майка ми викаше отчаяно: „Нещастнико, не виждаш ли, че като се смееш така и се забавляваш и походката ти, и качулът ти, и опашката ти придобиват нещо просташко.“ Да, ето какво ми казваше тя. О, животът не беше забавен. Дори и сега — вие може би няма да ми повярвате — но още съм на режим. За да не наддам и цветовете ми да не изгубят блясъка си, длъжен съм да се храня съвсем по малко и да правя гимнастика, да спортувам… А да не ви говоря колко време ми отнема външността ми.

По молба на прасето паунът започна подробно да изрежда всичко, което трябва да се прави, за да бъдеш хубав, и след като говори половин час, още не беше казал и половината. През това време непрекъснато пристигаха други животни и се нареждаха в кръг около него. Първо дойдоха воловете, после овцете, после кравите, котаракът, пилетата, магарето, конят, патокът, едно теленце, та дори и една малка мишка, която се шмугна между краката на коня. Всички се блъскаха, за да чуят и видят по-добре.

— Не се бутайте! — провикваше се волът или магарето, или овенът, или който и да е.

— Не се бутайте!

— Тихо!

— Ама стига сте ме настъпвали!

— По-високите по-отзад…

— Хайде, поразредете се!…

— Тихо, като ви казвам…

— Че като ви фрасна един…

— Шт! — казваше паунът — Успокойте се малко… Повтарям: сутрин на закуска да се изяжда една семка от ябълка резета и да се изпива глътка бистра вода… Добре ме разбрахте, нали? Хайде повторете!

— Да се изяжда една семка от ябълка ренета и да се изпива глътка бистра вода — отговаряха в хор всички животни от фермата.

Делфин и Маринет не смееха да повтарят с тях, но в училище никога не бяха толкова внимавали в час, колкото на уроците на пауна.

На другата сутрин родителите останаха доста изненадани. Учудването им започна от конюшнята, когато се канеха да напълнят коритата и яслите, както правеха всеки ден. Конят и воловете им казаха малко нетърпеливо:

— Оставете, оставете, няма нужда. Ако искате да има полза от вас, по-добре ни дайте по една семка от ябълка ренета и по глътка бистра вода.

— Какво казвате? Семка от… от…

— От ябълка ренета. До обяд нищо друго няма да ядем и така ще бъде всеки ден.

— Може да разчитате — отвърнаха родителите. — Бога ми, може да разчитате, че ще ви дадем семка от ябълка ренета. Сигурно такава храна засища. Храна за работни животни! Но стига приказки. Ето сламата, ето овеса и цвеклото. Ще ни доставите удоволствие да се нахраните. И никакви превземки.

Като излязоха от конюшнята, родителите отидоха на двора да дадат просо на кокошките и на всички пернати. Просото беше чудесно, но никой не пожела дори да го опита.

— Това, което ни трябва — каза петелът на родителите, — е семка от ябълка ренета и глътка бистра вода. Нищо повече не искаме.

— Пак тая семка! Но какво ги е прихванало всички, та искат да се хранят със семки? Хайде, петльо, обясни ни!

— Я ми кажете, родители — попита петелът, — няма ли да ви се хареса, ако ме видите да се разхождам из двора с качул на главата и разперил около себе си голямо ветрило от дълги пера с всички цветове?

— Не — отвърнаха родителите в лошо настроение. — По-добре ни говори за петел с вино. Ето какво ни харесва, а перушината нищо не прибавя към това.

Петелът се извърна и каза високо на другите пернати:

— Виждате ли как отговарят, когато любезно се обръщаш към тях.

Родителите се отдалечиха и все със същата крачка отидоха при прасето, за да му занесат храна. Но щом долови миризмата на смачкани картофи, то извика от кочината си:

— Махнете бързо тази помия! На мен ми трябва семка от ябълка ренета с глътка бистра вода.

— И ти ли? — извикаха родителите. — Но защо?

— Ами защото искам да бъда хубаво и толкова тънко, толкова блестящо, че като минавам, хората да се спират и да се извръщат възхитени: „Ах, колко е хубаво и колко ни се иска да бъдем също като това чудесно прасе, което минава.“

— Господи, прасе — казаха родителите, — естествено е ти да мислиш, как да станеш хубаво. Но защо, тъкмо затова не правиш каквото трябва, за да останеш такова, каквото си. Не разбираш ли, че за да си хубаво, първо, трябва да си дебело?

— Разправяйте го на други — отвърна прасето. — Но я ми отговорете. Ще ми дадете ли или няма да ми дадете ябълкова семка и глътка бистра вода?

— Защо не? Ще си помислим малко и след време…

— Не след време, ами веднага. И това не е всичко. Ще трябва също така всяка сутрин да ме водите на разходка. И ще трябва да ме карате да спортувам и да следите какво ям, как спя, с кого се събирам, как стъпвам… е, всичко…

— Разбрано. Като наддадеш още десетина кила, ще почнем. Дотогава, яж си помията.

След като напълниха копанята на прасето, родителите отидоха в кухнята и там завариха Делфин и Маринет готови за училище.

— Тръгвате ли вече! Я, но вие… нищо не сте закусили!

Момичетата целите се изчервиха и Делфин смутено отговори:

— Не, не сме гладни… май снощи много ядохме.

— Въздухът ще ни подействува добре — добави Маринет.

— Хм! — изсумтяха родителите. — Странно! Е, добре…

И когато децата бяха много далеч по пътя за училището, родителите видяха на кухненската маса две половини от ябълка ренета, на които липсваха две семки.

Животните от конюшнята не можаха да изтраят дълго време на режима, препоръчан от пауна. Една ябълкова семчица в стомаха на един вол или на един кон е почти нищо. Като се отказа да бъде хубав, още от сутринта на втория ден всеки се върна към обичайната си храна. Повече постоянство проявиха животните от курника и за известно време можеше да се помисли, че са създадени за този нов начин на живот. Всички тези пернати бяха толкова суетни, че за няколко дена забравиха болките в корема. Кокошките, пиленцата, петелът, патокът, дори гъската говореха само за това как да си държат главата или за походката си и за цвета на перата си, и то до такава степен, че някои от по-младите съвсем се размечтаха и взеха да се оплакват, че животът им не е подходящ за толкова красиви създания. Като ги слушаше да бръщолевят така, гъската изведнъж се стресна и заяви, че най-очевидният резултат от тези пости, на които се подлагаха е, че мозъкът на няколко глупачки се е размътил, докато накрая целият курник ще си загуби ума. А колкото до красотата, която са постигнали, тя виждала най-вече кръгове около очите, отпуснати пера, изтънели вратове, увиснали гуши. Няколко разумни кокошки веднага се вслушаха в думите й. На други им трябваше малко повече време. Петелът остана твърд привърженик на диетата със семки, заедно с група пилета, които много се възхищаваха от обноските му. Всички бяха на това мнение до деня, в който петелът припадна на двора от глад и чу гласа на родителите, които казваха следното:

— По-бързо да го заколим, докато още може да се яде.

И той толкова се уплаши, че веднага скочи и изтича да яде зърна и обелки и толкова яде горкият петел и през този ден, и през следващите, че на няколко пъти го хващаше разстройство — и него, и пилетата.

След петнайсет дни от всички животни единствено прасето продължаваше да пази диета. През целия ден то едва изяждаше толкова, колкото да се нахрани едно малко пиле, но това не му пречеше дълго да се разхожда пеша, да прави гимнастика и всякак да спортува. За една седмица то отслабна петнайсет кила. Останалите животни го убеждаваха да премине на по-обилна храна, но то сякаш не чуваше и само ги питаше:

— Как ме намирате?

На което животните съкрушено отговаряха:

— Доста слабо, горкото ни прасе. Кожата ти е на гънки, бръчки и торбички, колко жалко!

— Толкоз по-добре — отвръщаше прасето. — Имам още изненади за вас. Тепърва има да се чудите.

И като намигаше, питаше, снишавайки глас:

— Впрочем… Направете ми удоволствие да погледнете главата ми отгоре… Видяхте ли?

— Какво?

— Нещо, което расте… като качул.

— Ами, нищичко няма…

— Виж ти, чудна работа — казваше прасето. — Ами дългата ми опашка? Виждате ли я?

— Сигурно говориш за опашчицата си. Повече от всякога прилича на тирбушон.

— Хм, странно. Може би не спортувам достатъчно… или пък все още ям много… Ще се самонаблюдавам, бъдете спокойни.

Като го виждаха как от ден на ден слабее, на Делфин и Маринет вече почти не им се искаше да бъдат хубави. Поне нямаха намерение много да гладуват. Диетата на пауна, която те отначало искаха да спазват скришом от родителите, вече никак не ги привличаше. Най-сетне и съветите на гъската допринесоха много, за да се откажат от нея. Когато чуваше момичетата да говорят за талията си и за грамовете, които се надяваха да стопят, гъската повтаряше:

— Вижте в какво състояние изпадна нашето нещастно прасе дето не яде, колкото му се ще. Искате ли и вашата кожа да увисне като неговата и хубавите ви крака да заприличат на клечки и да треперят от слабост? Не, повярвайте ми, всичко това е много неразумно. Ето, вижте, лично аз съм доста добре сложена и имам много красиви пера и мога да ви кажа следното: не красотата запълва живота и за вас е по-добре да знаете да поръбвате кърпи, отколкото да имате на гърба си големи разноцветни пера.

— Разбира се — отговаряха момичетата, — вие сте съвсем права.

Един ден след някакво гимнастическо упражнение прасето си почиваше край кладенеца и понеже питаше котарака, който мъркаше на стубела, дали не вижда да му израства качул, той го съжали, престори се, че го гледа отблизо, и отговори:

— Наистина струва ми се, че забелязвам нещо. Едва е наболо, но май ще стане качул.

— Най-после! — извика прасето. — Ето че пониква! Вече се забелязва. Щастлив съм… Ами дългата ми опашка, котаране, виждаш ли и нея?

— Дългата ти опашка! Ей богу… трябва да кажа…

— Какво, какво?

Прасето беше толкова развълнувано, че котаракът веднага се поправи:

— Наистина, не е още дълга опашка, но вече е една много хубава метла, която има още да расте.

— Разбира се, тя трябва още да израсте — съгласи се прасето.

— Да, да — потвърди котаракът, — но тя ще порасне само ако ядеш много. Същото важи и за качула. Диетата на пауна е чудесна, за да започнат да растат, но сега, когато вече са наболи, трябва да ги подхранваш.

— Ей, вярно — каза прасето. — Не се сетих за това.

И веднага изтича в кочината си, където излапа всичко, което имаше и след това отиде при родителите да си поиска още. Когато най-после се насити, то започна да скача из двора, като викаше колкото му глас държи:

— Имам си качул! Имам си дълга опашка! Имам си качул! Имам си дълга опашка!

Животните от фермата се опитваха да го разубедят, но то ги упрекваше, че са завистливи и че нищо не виждат. На другия ден прасето дълго спори с петела, който, уморен от неговото упорство, престана да се препира, като въздъхна:

— То е лудо… съвсем лудо.

Многобройните свидетели избухнаха в силен смях. Повече от час пиленцата от люпилото вървяха по петите му и писукаха:

— То е лудо!… Лудо!… Лудо!…

И останалите пернати не се сдържаха — присмиваха му се и казваха по нещо заядливо, когато то минаваше край тях. Оттогава прасето се въздържаше да говори на когото и да е за качула си и за дългата си опашка. Когато пресичаше двора, то вървеше с отметната назад глава, толкова изпъчено, че се питаха дали не е глътнало кокал, та да не му е заседнал накриво в гърлото и ако някой минаваше зад него, дори на известно разстояние, прасето бързо подскачаше напред, сякаш се страхуваше да не го настъпят по опашката. Тогава гъската го сочеше на децата си и им казваше:

— Виждате ли какво става, когато се занимаваш прекалено с външността си? Ставаш луд като прасето.

Като я чуваха да говори така, момичетата съжаляваха горката си братовчедка Флора, която сигурно отдавна се беше побъркала. Все пак Маринет, която беше малко по-руса от сестра си, не можеше да се въздържи да не се възхити от прасето.

Една слънчева утрин прасето тръгна на дълга разходка из полето. На връщане времето се заоблачи и над главата му проблеснаха дълги светкавици, но това не го изненада, понеже мислеше, че вятърът развява качула му. Все пак то сметна, че той е много пораснал и че сега е толкова голям, колкото можеше да се желае. През това време започна да вали силен дъжд и прасето се скри под едно дърво, като внимаваше да е с наведена глава, за да не си развали качула.

Вятърът позатихна, дъждът намаля и прасето тръгна отново. Когато фермата се показа, едва-едва ръмеше и слънцето вече се подаваше между облаците. Делфин и Маринет тъкмо излизаха от кухнята заедно с родителите си и пернатите напускаха сайванта, където се бяха приютили. В момента, в който прасето влизаше в двора, момичетата взеха да сочат с пръст към него, като викаха:

— Дъга! Ей, че красиво!

Прасето извърна глава и на свой ред извика. Зад себе си то видя опашката си, разперена като огромно ветрило.

— Гледайте — викаше то, — как я разперих!

Делфин и Маринет се спогледаха натъжени, а животните от курника заговориха тихо помежду си и взеха да клатят глави.

— Хайде, хайде, стига си разигравал комедия — ядосаха се родителите. — Влизай в кочината си. Време е.

— Да вляза в кочината? — попита прасето. — Но нали виждате, че не мога. Опашката ми е прекалено широка и мога да вляза само в двора. Тя никога няма да мине между тези две дървета.

Родителите нетърпеливо го подканиха. Те вече се готвеха да грабнат една сопа, но децата се доближиха до прасето и приятелски му казаха:

— Ти само си събери перата. Опашката ти лесно ще мине.

— Брей, вярно — каза прасето. — Не се сетих. Нали разбирате, липсата на навик…

То направи голямо усилие, та чак гръбнакът му хлътна. Дъгата зад него изведнъж се стопи и кацна върху кожата му в такива нежни, но и толкова ярки цветове, че пауновите пера биха бледнели пред нея.