Марсел Еме
Задачата

Родителите оставиха сечивата си до стената, бутнаха вратата и застанаха на прага на кухнята. Седнали една до друга пред разтворените си тетрадки за упражнения, Делфин и Маринет бяха с гръб към тях. Те смучеха върховете на писалките си и клатеха крака под масата.

— Е, какво? — попитаха родителите. — Решихте ли я тази задача?

Момичетата се изчервиха. И извадиха писалките от устата си.

— Не още — отвърна Делфин с жално гласче. — Трудна е. Учителката ни предупреди.

— Щом като учителката ви я е дала, значи можете да я решите. Но с вас е все така. За игри намирате време, а за работа никакви ви няма и имате ум колкото дървените ми обувки. Крайно време е нещата да се променят. Вижте ги тези две големи глупачки. Десетгодишни станаха, а една задача не могат да решат.

— От два часа се мъчим — каза Маринет.

— И още ще се мъчите. Цял следобед няма да мърдате, но тази вечер задачата трябва да бъде решена. И само да не е решена! Само да не е решена! Слушайте, не искам и да мисля какво може да ви се случи!

Като си представиха, че задачата може да не е решена до вечерта, родителите така се разгневиха, че пристъпиха две-три крачки навътре в кухнята и се озоваха зад момичетата. Източили шии, те надникнаха в тетрадките им и отначало занемяха от възмущение. В тетрадката на Делфин, на цяла страница се мъдреше някакво човече, а Маринет беше нарисувала къщичка с комин и пушек, локва, в която плуваше патица, и много дълъг път, по който се задаваше пощаджия на колело. Свити на столовете, двете деца не смееха да помръднат. Родителите започнаха да крещят, казваха, че това било просто невероятно и че не били заслужили да имат такива дъщери. И като размахваха ръце, те крачеха напред-назад из кухнята и от време на време спираха, за да тупнат с крак по плочките. Вдигнаха такъв шум, че кучето, свито под масата в краката на децата, най-после се надигна и застана пред бащата и майката. То беше овчарка от Бри, много ги обичаше, но още повече обичаше Делфин и Маринет.

— Хей, родители, я помислете малко — каза то. — Като викате и тропате с крака, задачата няма да се реши. И, първо, защо да се стои тук и да се усложняват нещата, когато навън е толкова хубаво? Горките деца, не е ли по-добре да си поиграят!

— Чудесно! И след време, когато станат по на двайсет години и се омъжат, ще бъдат толкова глупави, че мъжете им ще им се смеят.

— Те ще научат мъжете си да играят на топка и на прескочикобила. Нали, деца?

— О! Разбира се! — отговориха децата.

— Я да мълчите! — извикаха родителите. — И на работа. Би трябвало да се засрамите. Две големи глупачки, една задача да не могат да решат.

— Ама вие прекалено се тревожите — каза кучето. — Като не могат да решат задачата, не могат и туйто, какво да се прави. Най-добре е да се примирите. Аз така правя.

— Вместо да си губят времето с драсканици… Но стига толкова. Няма какво да даваме обяснения на едно куче. Да вървим. А вие двете се постарайте да не си играете. Ако довечера задачата не е решена, толкоз по-зле за вас.

При тези думи бащата и майката излязоха от кухнята, нарамиха сечивата си и тръгнаха за полето да плевят картофите. Делфин и Маринет хлипаха наведени над тетрадките си. Кучето застана между двата им стола, сложи лапи на масата и няколко пъти ги лизна по бузите.

— Наистина ли тази задача е толкова трудна?

— Дали е трудна? — въздъхна Маринет. — Чисто и просто нищо не разбираме.

— Ако знаех за какво става въпрос, може би щеше да ми хрумне нещичко — каза кучето.

— Чакай, ще ти прочета условието — предложи Делфин.

Общинските гори обхващат шестнайсет хектара площ. Като знаете, че един ар е засаден с три дъба, два бука и една бреза, по колко дървета от всеки вид има в общинските гори?

— Съгласен съм с вас — каза кучето, — задачата не е лесна. И, първо, какво е това хектар?

— Не ни е много ясно — каза Делфин, която беше по-голяма и знаеше повече неща. — Един хектар е горе-долу колкото един ар, но кое е по-голямо, не зная. Мисля, че е хектарът.

— Ами, не — възрази Маринет. — Арът е по-голям.

— Не се препирайте — каза кучето. — Дали арът е по-голям или по-малък няма значение. По-добре да се заемем със задачата. Та така: „Общинските гори…“

Като научи условието наизуст, то дълго мисли. Понякога мърдаше уши и децата се обнадеждаваха, но накрая трябваше да признае, че усилията му не доведоха до нищо.

— Не се отчайвайте. Колкото и да е трудна задачата, ще се справим с нея. Ще събера всички животни от фермата. И всички заедно накрая ще намерим решението.

Кучето скочи през прозореца, отиде при коня, който пасеше на ливадата, и му каза:

— Общинските гори заемат шестнайсет хектара площ.

— Напълно е възможно — отвърна конят, — но не виждам какво ме засяга това.

След като кучето му обясни в какво затруднено положение се намират двете деца, той прояви веднага голяма загриженост и също беше на мнение, че задачата трябва да се постави на всички животни от фермата. Отиде в двора, изцвили три пъти и започна да танцува като потропваше с копитата си по дъските на каруцата, които бумтяха като барабан. На неговия зов от всички страни се стекоха кокошките, кравите, воловете, гъските, прасето, патокът, котките, петелът, телетата и се наредиха в три редици в полукръг пред къщата. Кучето застана на прозореца между двете момиченца и като обясни на животните какво се искаше от тях, каза условието на задачата.

— Общинските гори заемат шестнайсет хектара площ…

Животните взеха да мислят мълчаливо, а кучето час по час се обръщаше към децата и им намигаше, за да видят, че не губи надежда. Но скоро сред животните премина отчаян шепот. Дори патокът, на когото много разчитаха, не можа нищо да реши, а гъските взеха да се оплакват, че почнало да ги боли глава.

— Много е трудна — мърмореха животните. — Не е за нас тая задача. Нищо не разбираме.

— Отказвам се — заяви една овца.

— Колко сте несериозни! — извика кучето. — Не можете да оставите децата в такова затруднение. Помислете още малко.

— Защо да си блъскаме главите, като нищо не излиза? — изгрухтя прасето.

— То се знае — каза конят, — ти нищо не искаш да направиш за момичетата. Ти си на страната на родителите.

— Не е вярно! Аз съм на страната на момичетата. Но намирам, че такава задача…

— Тихо!

Животните отново се заеха да търсят решението на задачата, но и този път нямаха повече успех от преди. Гъските още по-силно ги заболя глава. Кравите започнаха да дремят. Конят, въпреки най-доброто си желание, взе да се разсейва и въртеше глава ту наляво, ту надясно. Тъкмо гледаше към ливадата, когато видя една бяла кокошчица да влиза в двора.

— Ах, колко сме се разбързали! — подвикна той. — Какво, не чухте ли сигнала за сбор?

— Трябваше да снеса едно яйце — сухо отвърна тя. — Не възнамерявате да ми попречите да снасям, надявам се.

Тя се вмъкна сред застаналите в кръг животни и като зае място на първия ред, сред другите кокошки, попита по какъв повод са се събрали. Кучето, което беше започнало да се отчайва, не сметна за нужно да я осведоми. То никак не вярваше, че тя ще успее там, където всички други се бяха провалили. Тя се обърна към Делфин и Маринет и те от уважение към нея решиха да я уведомя как стоят нещата. Кучето започна да обяснява и още веднъж издекламира условието на задачата:

— Общинските гори заемат шестнайсет хектара площ…

— Хм! Не виждам какво толкова ви затруднява — каза бялата кокошчица, щом то свърши. — Всичко ми изглежда много просто.

Момиченцата пламнаха от вълнение и я загледаха много обнадеждени. Но животните взеха да си разменят разни мисли, от които не всички бяха много ласкави:

— Нищо не се е сетила.

— Прави се на интересна.

— Тя не знае повече от нас.

— Представяте ли си, една нищо и никаква кокошчица!

— Ама оставете я да се доизкаже! — прекъсна ги кучето. — Ей, прасе, я по-тихо! И кравите да млъкнат. И тъй, какво решение намери?

— Повтарям ви, че е много просто — отвърна бялата кокошчица — и се учудвам, че никой не се е сетил. Общинските гори са съвсем наблизо. Единственият начин да разберем колко дъбове, букове и брези има там, е да отидем и да ги преброим. Както сме се събрали, сигурна съм, че няма да ни трябва повече от час, за да се справим.

— Ей, че идея! — извика кучето.

— Ей, че идея! — възкликна конят.

Делфин и Маринет бяха толкова възхитени, че не можаха да продумат. Те скочиха през прозореца, коленичиха пред бялата кокошчица и я погалиха по перата — по гърба и по гушката. Тя скромно възрази, че не го заслужава. Животните се струпаха край нея, за да я похвалят. Дори прасето, което малко завиждаше, не можеше да скрие възхищението си:

— Не съм и предполагал, че това животинче е толкова способно — повтаряше то.

Конят и кучето прекъснаха похвалите и Делфин и Маринет, следвани от животните от фермата, прекосиха пътя и отидоха в гората. Там се наложи да научат всеки един да разпознава кое е дъб, кое — бук, и кое — бреза. След това разпределиха гората на четирийсет и два участъка, сиреч толкова, колкото бяха животните, без да се смятат пиленцата, гъсетата, малките котета и прасенцата, на които възложиха да преброят дивите ягоди и момините сълзи. Прасето взе да се оплаква, че са му дали лош участък, само с незначителни дървета. То мърмореше, че трябвало да му дадат участъка на бялата кокошчица.

— Бедни приятелю — отвърна му тя, — не зная какво ви харесва в моята част, но знам със сигурност, че хората са прави, когато казват: „глупав като прасе“.

— Малка глупачко! Надуваш перушината си, защото реши задачата, но всеки можеше да се сети за това.

— Нима казвам противното? Маринет, дайте тогава моя парцел на господина и ми изберете друг, който и да е, колкото се може по-далече от това невъзпитано същество.

Маринет изпълни желанията им и всеки се залови за работа. Докато животните брояха дърветата в гората, момичетата минаваха от участък на участък и записваха цифрите в тетрадките си за упражнение.

— Двайсет и два дъба, три бука, четирийсет брези — каза една гъска.

— Трийсет и два дъба, единайсет бука, четиринайсет брези — каза конят.

После те продължаваха да броят, като започваха отначало. Работата вървеше много бързо и по всичко изглеждаше, че ще мине без усложнения. Три четвърти от дърветата бяха преброени, а патокът, конят и бялата кокошчица току-що бяха приключили работата си, когато от дъното на общинската гора долетя силен вик и се чу гласът на прасето да зове:

— Помощ! Делфин, Маринет! Помощ!

Момичетата хукнаха по посока на гласа и стигнаха при прасето едновременно с коня. То цялото трепереше, застанало срещу един огромен глиган, който го гледаше свирепо и сърдито нареждаше:

— Глупак с глупак, ще престанете ли най-сетне да си дерете гърлото? Какво ви е прихванало да будите порядъчните горски обитатели посред бял ден? Ще ви науча аз вас! С физиономия като вашата трябва да се криете, а не да се показвате в гората. Ей, деца, я влизайте в бърлогата!

Последните думи се отнасяха за десетина глиганчета, които се трупаха край прасето и дори си играеха между краката му. Бяха големи колкото котета, с гърбове набраздени с дълги светли ивици, и малки засмени очички. Може би прасето дължеше спасението си на тях, защото глиганът не можеше да се нахвърли отгоре му, без да рискува да смаже някое от децата си.

— Тия пък кои са? — измърмори той, като видя коня и двете момичета. — Бога ми, сякаш се намираме на някое шосе. Само коли липсват. Започва да ми дотяга.

Видът му беше толкова страшен, че момиченцата много се уплашиха. Те се заковаха на място, като смотолевиха някакво извинение, но щом забелязаха глиганчетата, мигом забравиха за глигана и завикаха, че никога не били виждали нищо по-чудесно. При тези думи те взеха да си играят с тях, да ги галят и целуват. Щастливи, че има с кого да си поиграят, глиганчетата радостно и дружелюбно грухтяха.

Глиганът не изглеждаше вече страшен. Очите му взеха да се смеят също като на глиганчетата, а физиономията му стана добродушна.

— Котилото е доста хубаво — съгласи се той. — Каквито са палави, причиняват ни големи главоболия, но няма как, възрастта им е такава. Майка им ги намира за хубави, и да си призная, не се сърдя, че и вие сте на същото мнение. Откровено казано, не мисля така за това прасе, което ме гледа толкова тъпо. Ей, че смешно животно! Как е възможно да е толкова грозно? Умът ми не го побира.

Прасето още трепереше от преживяния страх и не се осмели да възрази, но намираше, че е по-хубаво от глигана и въртеше гневно очи.

— А вас, момиченца, какво ви води в общинската гора?

— Дойдохме с нашите приятели от фермата да преброим дърветата. Но конят ще ви обясни. Трябва да вървим да свършим със задачата.

Делфин и Маринет още веднъж целунаха глиганчетата и се отдалечиха, като обещаха скоро да се върнат.

— Представете си — каза конят, — учителката е дала на момичетата много трудна задача.

— Не ми е много ясно. Трябва да ме извините, но аз живея доста усамотено. Излизам само нощем и почти не познавам живота в селото.

Глиганът замълча, за да хвърли поглед на прасето, и каза високо:

— Ама че грозно животно! Не мога да свикна с него. От тази розова кожа наистина ми се повдига. Но да не говорим повече за това. Та ви казах, че като живея нощем, не знам сума ти неща. Какво значи учителка например? И какво е това задача?

Конят му обясни какво значи учителка и какво е задача. Глиганът много се заинтересува от училището и съжали, че не може да прати там глиганчетата си. Но не разбираше как тъй родителите на момичетата са толкова строги.

— Представяте ли си, да забраня на моите глиганчета да играят цял следобед, за да решат някаква задача? Те просто няма да ме послушат. А пък и майка им сигурно ще застане на тяхна страна и ще се опълчи срещу мен. Но в какво се състои тази прословута задача?

— Ето условието: общинските гори заемат площ…

Когато конят свърши да изрежда условието, глиганът повика една катеричка, която току-що бе скочила на най-ниския клон на един бук.

— Заеми се веднага да разбереш колко дъбове, букове и брези има в общинските гори — каза той. — Чакам те тук.

Катеричката мигом изчезна сред високите клони. Отиде да предупреди останалите катерички и след по-малко от четвърт час, уверяваше глиганът, щеше да донесе отговора. Така биха могли да проверят дали сметките на Делфин и Маринет са верни. Прасето, което продължаваше да стърчи сред глиганчетата, изведнъж се сети, че не си е свършило работата. Но не можа да си спомни докъде беше стигнало и трябваше да започне всичко отначало. Като се чудеше как да постъпи, то видя, че се приближават патокът и бялата кокошчица.

— Надявам се, че не сте преуморили — каза му тя. — Одеве нямаше нужда толкова да се перчите, за да оставите всичко по средата. Наложи се патокът и аз да си поделим вашата работа.

Прасето много се смути и не знаеше как да отговори. Бялата кокошчица сухо добави:

— Няма нужда да се извинявате. И да ни благодарите. Няма никакъв смисъл.

— Наистина — каза глиганът, — нищо не му липсва. Това животно хем е грозно, хем е с розова кожа, хем е мързеливо.

През това време глиганчетата наобиколиха новодошлите и поискаха да си поиграят с тях, но бялата кокошчица никак не обичаше фамилиарностите и ги помоли да я оставят на мира. Понеже те не престанаха — ту я побутваха с глава, ту слагаха краката си на гърба й — тя кацна на една леска. Делфин и Маринет, следвани от другите животни от фермата, дойдоха да разберат какви цифри ще им даде прасето. Но им ги казаха патокът и бялата кокошчица. Оставаше само да се съберат числата от трите колонки. След няколко минути Делфин съобщи:

— В общинските гори има три хиляди деветстотин и осемнайсет дъба, хиляда двеста и четиринайсет бука и хиляда триста и две брези.

— Точно така си и мислех — каза прасето.

Делфин благодари на животните, че толкова добре се потрудиха и най-вече на бялата кокошчица, която беше разбрала задачата и беше намерила решението.

Първоначално смутени от наплива на толкова непознати, глиганчетата вече се престрашиха и се доближиха до гъските. Понеже бяха добри по душа, те с удоволствие се включиха в игрите им. Скоро към тях се присъединиха и двете момиченца, а след тях и всички животни, та дори и глиганът, който се смееше с цяло гърло. Никога преди в общинските гори не беше ставало толкова шумно и весело.

— Не искам да ви развалям играта — каза след малко кучето, — но слънцето започва да залязва. Баща ви и майка ви скоро ще се приберат и ако не намерят никого във фермата, може доста да им се развали настроението.

Тъкмо се канеха да си тръгват, когато на най-ниските клони на един бук се появи група катерички и една от тях съобщи на глигана:

— В общинските гори има три хиляди деветстотин и осемнайсет дъба, хиляда двеста и четиринайсет бука и хиляда триста и две брези.

Цифрите на катеричките бяха същите като на момичетата и глиганът се зарадва.

— Това доказва, че не сте сбъркали. Утре учителката ще ви пише хубави бележки. Ах, колко бих искал да съм там, когато ще ви похвали. Да можех да видя училището!

— Ами че елате утре сутринта — предложиха момичетата. — Учителката ни не е много лоша. Тя ще ви разреши да влезете в клас.

— Смятате ли? Е, добре, нямам нищо против. Ще си помисля.

Когато момичетата си тръгнаха, глиганът почти се беше решил да отиде на другия ден в училището. Конят и кучето му бяха обещали да дойдат с него, за да не бъде единственият непознат, когато се представя на учителката.

На връщане от полето родителите видяха Делфин и Маринет да си играят на двора и още от пътя им извикаха:

— Решихте ли задачата?

— Да — отвърнаха момичетата, като изтичаха да ги посрещнат, — но доста ни затрудни.

— Здравата поработихме — потвърди прасето, — и не че искам да се хваля, но общинските гори…

Маринет свари да го накара да млъкне, като го настъпи по крака. Родителите го изгледаха накриво и промърмориха, че от ден на ден това животно оглупява. После казаха на момичетата:

— Не е достатъчно само да решите задачата. Трябва да е и вярна. Но това ще разберем чак утре. Ще видим колко ще ви пише учителката… Само задачата да не е вярна, няма да ви се размине. Много е просто да претупаш някоя задача.

— Не сме я претупали — увери ги Делфин — и може да сте сигурни, че е вярна.

— Впрочем и катеричката получи същият отговор — заяви прасето.

— Катеричката? Това прасе се е побъркало. И гледа някак особено. Млък, нито дума повече. Влизай в кочината си.

На другия ден, когато застана на училищния праг, за да построи учениците, учителката не се учуди като видя в двора един кон, едно куче и една бяла кокошчица. Не беше рядкост някое животно от близката ферма да се заблуди в тоя край. Но онова, което наистина я изненада и ужаси, беше появата на глигана, който изведнъж се показа от храста, където се беше скрил. Може би тя щеше да извика за помощ, ако Делфин и Маринет не я бяха успокоили веднага:

— Госпожице, не се плашете. Ние го познаваме. Този глиган е много добър.

— Извинете ме — каза глиганът, като се приближи. — Не бих искал да ви обезпокоя, но чух да казват толкова хубави неща за вашето училище и за вашето преподаване, че ми се прииска да присъствувам на някой ваш урок. Сигурен съм, че ще ми е от голяма полза.

Поласкана, учителката все пак се колебаеше дали да го приеме в час. И другите животни се бяха приближили и я молеха за същото.

— Разбира се — добави глиганът, — аз и моите познати поемаме задължението да бъдем дисциплинирани и да не пречим на урока.

— В края на краищата не виждам защо да не влезете в час — реши учителката. — Стройте се в редица.

Животните се наредиха след момичетата, строени две по две пред входа на училището. Глиганът застана до прасето, кокошчицата до коня, а кучето — на края на редицата.

Учителката плесна с ръце и новите ученици влязоха в клас, без да вдигат шум и без да се блъскат. Кучето, глиганът и прасето насядаха сред ученичките, кокошчицата кацна на облегалката на един чин, а конят, прекалено едър, за да се смести на чина, застана прав в дъното на стаята.

Урокът започна с упражнение по краснопис и продължи с урок по история. Учителката взе да им разказва за петнайсети век и по-специално за крал Луи XI, един много жесток крал, който имал обичай да затваря неприятелите си в железни клетки.

— За щастие — каза тя — сега времената са по-други и не може да става и въпрос някой да бъде затворен в клетка.

Още не изрекла тези думи и бялата кокошчица се изправи и поиска думата:

— Вижда се — рече тя, — че не сте в течение на онова, което става в нашия край. Истината е, че от петнайсети век насам нищичко не се е променило. Казвам ви, че доста често съм виждала нещастни кокошки, затворени в клетки, и този варварски обичай няма скоро да изчезне.

— Просто невероятно! — извика глиганът.

Учителката силно се изчерви, защото се сети, че беше затворила две кокошки в клетка, за да ги охрани. И тя си обеща, щом свършат часовете, да ги освободи.

— Когато стана крал — заяви прасето — ще затворя в клетка родителите.

— Само че никога няма да станете крал — каза глиганът. — Много сте грозен.

— Някои са на съвсем друго мнение — отвърна прасето. — Тъкмо миналата вечер, като ме гледаха, родителите казаха: „Прасето става все по-хубаво, ще трябва да се заемем с него“. Не си измислям. Момичетата бяха там и също чуха. Нали, деца?

Смутени, Делфин и Маринет трябваше да признаят, че родителите бяха казали тези хвалебствени думи. Прасето ликуваше.

— Това не означава, че не сте най-грозното животно, което някога съм виждал — каза глиганът.

— А вие сигурно не сте се виждали в огледалото. С тези два големи зъба, щръкнали от зурлата ви, физиономията ви е просто ужасна.

— Какво? Как смеете да говорите за външността ми по този обиден начин? Почакайте малко, тлъст грубиянино, ще ви науча аз да уважавате честните животни.

Като видя, че глиганът скочи от чина, прасето хукна през стаята, квичейки пронизително и ужасът му беше толкова голям, че блъсна учителката и едвам не я събори на земята.

— Помощ! — викаше то. — Искат да ме убият!

И се мяташе между чиновете, а наоколо хвърчаха учебници, тетрадки, писалки и мастилници. На всичко отгоре глиганът го следваше по петите и викаше, че ще му разпори търбуха. Като мина под стола, на който седеше учителката, той го повдигна заедно с нея от земята и за миг я повлече със себе си. Впрочем от товара лудият бяг понамаля, а Делфин и Маринет се възползуваха от това и се опитаха да успокоят глигана, като му напомниха, че беше обещал да не пречи на урока. С помощта на кучето и коня, те най-сетне го вразумиха.

— Извинявайте — каза той на учителката. — Малко се разгорещих, но това същество е толкова грозно, че просто е невъзможно да бъдеш снизходителен.

— Би трябвало да ви изпъдя и двамата, но този път ще се задоволя да ви пиша по една нула по поведение.

И учителката написа на дъската:

Глиган: 0 по поведение

Прасе: 0 по поведение

Глиганът и прасето доста се притесниха и взеха да молят учителката да изтрие нулите, но напразно. Тя не искаше и да чуе.

— Кой каквото си е заслужил. На бялата кокошчица пиша десет. На кучето — десет. На коня — десет. А сега да преминем на урока по смятане. Да видим как сте се справили със задачата за общинските гори. Кой от вас я е решил?

Само Делфин и Маринет вдигнаха ръце. Като хвърли поглед в тетрадките им, учителката се понамръщи и те се разтревожиха. Тя сякаш се съмняваше, че отговорът им е верен.

— А сега да видим — каза тя, като отиде на дъската, — да прочетем отново условието. Общинските гори заемат шестнайсет хектара площ…

Като обясни на учениците по какъв начин е трябвало да разсъждават, тя реши задачата на дъската и заяви:

— Значи в общинските гори има четири хиляди и осемстотин дъба, три хиляди и двеста бука и хиляда и шестстотин брези. Следователно Делфин и Маринет са сбъркали. Ще получат лоша оценка.

— Може ли? — обади се бялата кокошчица. — Неприятно ми е да ви го кажа, но този път вие бъркате. В общинските гори има три хиляди деветстотин и осемнайсет дъба, хиляда двеста и четиринайсет бука и хиляда триста и две брези. Точно такъв е отговорът на децата.

— Но това е смешно — възрази учителката. — Не е възможно брезите да са повече от буковете. Да започнем разсъжденията отначало…

— Няма какво да разсъждаваме. В общинските гори наистина има хиляда триста и две брези. Вчера през целия следобед сме ги броили. Нека кажат и другите, така ли е?

— Така е — потвърдиха кучето, конят и прасето.

— И аз бях там — обади се глиганът. — Дърветата бяха преброени два пъти.

Учителката се помъчи да обясни на животните, че общинските гори, за които става дума в условието, нямат нищо общо с истинските, но бялата кокошчица се ядоса, а нейните приятели започнаха да се дразнят.

— Ако не можеш да вярваш на условието — повтаряха те, — задачата няма смисъл.

Учителката им заяви, че са глупави. Пламнала от гняв, тя тъкмо се канеше да пише лоша бележка на момичетата, когато в стаята влезе един окръжен инспектор. Той много се зачуди, като видя в класа кон, куче, кокошка, прасе и най-вече глиган.

— Впрочем, както и да е — каза той. — За какво говорехте?

— Господин инспекторе — заяви бялата кокошчица, — онзи ден учителката даде на децата задача със следното условие: „Общинските гори заемат шестнайсет хектара площ…“

Когато разбра за какво става дума, инспекторът без колебание заяви, че кокошчицата е права. Най-напред накара учителката веднага да пише хубава бележка в тетрадките на момичетата и да изтрие нулите по поведение на прасето и на глигана.

— Общинските гори са си общински гори, спор няма — каза той.

Беше толкова доволен от животните, че нареди да дадат на всички по едно картонче, а на кокошчицата, която така добре разсъждаваше — почетния медал.

Делфин и Маринет се прибраха у дома с леко сърце. Като видяха, че имат много хубави бележки, родителите им се зарадваха и бяха много горди (те си помислиха, че картончетата на кучето, коня, бялата кокошчица и прасето са дадени на дъщерите им). За да ги възнаградят, те им купиха нови кутии за моливи и перодръжки.