Марсел Еме
Котешката лапа

Вечерта, на връщане от полето, родителите видяха, че котето се мие върху стубела.

— Виж ти, котето си мие с лапата ухото — казаха те. — Значи утре пак ще вали.

И наистина на другия ден валя от сутринта до вечерта. Не можеше и да се помисли да се отиде на полето. Ядосани, че няма как да си покажат носа навън, родителите бяха в лошо настроение и доста се дразнеха от двете си дъщери. Делфин, по-голямата, и Маринет, по-светлокосата, играеха в кухнята на „хвърчи-хвърчи“, на ашици, на бесеница, на кукли и на „Вълчо, къде си“.

— Все играете — мърмореха родителите, — все се забавлявате. Такива големи момичета! Ще видите, че когато станат на десет години, пак ще играят. Вместо да седнат да шият нещо или да пишат на чичо си Алфред. Май това ще бъде много по-полезно.

Щом свършиха с момичетата, родителите се заловиха с котарака, който, седнал на прозореца, гледаше дъжда.

— Като оня там. И той не се презорва много през деня. А мишки колкото щеш — топуркат от мазето до тавана. Но господинът предпочита да го хранят за това, че не върши нищо. Така е по-лесно.

— Все ще намерите какво да кажете — отвърна котакът. — Денят е за да си поспиш и да се поразвлечеш. Нощем, като шаря по тавана, не вървите подир мен, за да ме хвалите.

— Добре, добре. Ти винаги си прав, няма що.

Надвечер дъждът продължаваше да вали и докато родителите бяха заети в обора, момичетата започнаха да се гонят около масата.

— Не бива да играете на това — каза им котаракът. — Ще стане така, че пак ще счупите нещо. И родителите ще викат.

— Ако те слушаме — отвърна Делфин, — значи никога на нищо да не играем.

— Ами да — съгласи се Маринет. — Според Алфонс (те бяха кръстили така котарака) трябва да си прекарваме времето в спане.

Алфонс не настоя повече и малките пак започнаха да се гонят. В средата на масата имаше една порцеланова чиния, която се намираше в къщата от сто години и родителите много държаха на нея. Както тичаха, Делфин и Маринет закачиха един от краката на масата и без да искат я повдигнаха. Порцелановата чиния бавно се плъзна, падна върху плочките и се пръсна на парчета. Котаракът, все тъй седнал до прозореца, дори не извърна глава. Децата вече не мислеха да тичат, а ушите им пламтяха.

— Алфонс, порцелановата чиния се счупи. Ами сега? Какво ще правим?

— Съберете парчетата и ги хвърлете в някоя яма. Може би родителите ви нищо няма да забележат. А, не, много е късно. Ето, че се връщат.

Като видяха парчетата от порцелановата чиния, бащата и майката толкова се разгневиха, че започнаха да подскачат като бълхи из кухнята.

— Нещастници! — викаха те. — Тази чиния принадлежи на рода ни от сто години! И вие я счупихте! Само за такива работи ви бива, чудовища такива! Но ще бъдете наказани. Никакви игри и ще карате на сух хляб!

Решили, че наказанието е много меко, родителите поразмислиха и като гледаха момичетата с жестока усмивка, пак подеха:

— Не, не на сух хляб. Но ако утре не вали… утре… Ха! Ха! Ха!… Утре ще отидете да видите леля Мелина.

Делфин и Маринет силно пребледняха и сключиха ръце, като гледаха умолително.

— Никакви молби не минават! Ако не вали, ще отидете при леля Мелина да й занесе бурканче сладко.

Леля Мелина беше една много стара и много зла жена с беззъба уста и косми по брадата. Когато децата отиваха да я видят в селото й, тя непрекъснато ги целуваше, което никак не беше приятно поради брадата й, а и тя се възползуваше, за да ги пощипне и да им дръпне косите. Доставяше й удоволствие да ги кара да ядат хляб и сирене, които оставяше да мухлясат, докато очакваше да я посетят. На всичко отгоре леля Мелина намираше, че двете й племеннички много приличат на нея, и все твърдеше, че до края на годината те просто ще бъдат същинско нейно копие, а тази мисъл ги ужасяваше.

— Горките деца — въздъхна котакът. — Заради една стара, вече нащърбена чиния! Доста сте строги.

— Ти какво се месиш? Но щом толкова ги защищаваш, може би си им помогнал да счупят чинията?

— О, не — извикаха децата, — Алфонс не се е откъсвал от прозореца.

— Тихо! Ах! Всички сте наистина еднакви! Все се поддържате взаимно. Вземи единия, удари другия! Коте, което по цял ден спи…

— Щом се държите по тоя начин, предпочитам да се махна — каза котаракът. — Маринет, отвори ми прозореца.

Маринет отвори прозореца и котето скочи на двора. Дъждът току-що беше престанал и лек ветрец разнасяше облаците.

— Небето се прояснява — забелязаха доволни родителите. — Утре времето ще е чудесно и ще отидете при леля Мелина. Просто късмет! Хайде, стига сте циврили. Няма да върнете чинията. По-добре идете да донесете дърва от сайванта.

В сайванта момичетата завариха котарака, настанил се върху куп дърва. Делфин през сълзи го гледаше как се мие.

— Алфонс! — извика тя с радостна усмивка, за изненада на сестра си.

— Какво, моето момиче?

— Сетих се нещо. Само да поискаш, ние няма да отидем при леля Мелина.

— Нищо по-хубаво от това. Но бедата е там, че каквото и да кажа на родителите ви, до нищо няма да доведе.

— Тъкмо си мислех, че ти няма да имаш нужда от мама и татко. Нали знаеш какво казаха? Ще отидем при леля Мелина, ако не вали.

— Е, и?

— Ами това, че трябва само да се миеш с лапа зад ухото. На сутринта ще вали и няма да отидем при леля Мелина.

— Ей, вярно — извика котето, — нямаше да се сетя. Наистина хубава идея.

И веднага започна да се мие зад ухото. Повече от петдесет пъти го потърка с лапа.

— Тази нощ можете да спите спокойно. Утре така ще вали, че и куче няма да можеш да вържеш навън.

Докато вечеряха, бащата и майката говореха все за леля Мелина. Дори вече бяха приготвили бурканче сладко за нея. Момичетата едвам се сдържаха да изглеждат сериозни и на няколко пъти, срещайки погледа на сестра си, Маринет, за да прикрие смеха си, се правеше, че се е задавила. Щом дойде време за лягане, родителите подадоха нос през прозореца.

— Нощта е от ясна по-ясна — казаха те. — Никога не сме виждали толкова звезди по небето. Утре ще бъде хубаво човек да е на път.

Но на следващия ден времето беше мрачно и още от сутринта започна да вали.

— Нищо — казаха родителите — дълго няма да трае. — И накараха момичетата да облекат празничните си дрехи и да вържат розови панделки на косите си. Но валя цялата сутрин и целият следобед, чак докато падна нощта. Трябваше да свалят празничните дрехи и розовите панделки. Въпреки това родителите продължаваха да бъдат в добро настроение.

— Нещата само се поотлагат. Ще отидете при леля Мелина утре. Времето започва да се прояснява. В разгара на май все пак би било твърде чудно да вали три дни поред.

Същата вечер, докато се миеше, котето пак прокара лапа зад ухото си и следващият ден беше дъждовен. Както и предишният, и дума не можеше да става да се изпратят децата при леля Мелина. Родителите започнаха да се ядосват. Не само че наказанието все се отлагаше поради лошото време, ами не можеха и да отидат на работа в полето. За нищо и никакво те се сърдеха на дъщерите си и им викаха, че само знаят да чупят чинии.

— Гостуването у леля Мелина ще ви се отрази добре — добавяха те. — При първия хубав ден още в ранни зори ще потеглите на път.

В един миг, когато гневът им стигна до краен предел, те се нахвърлиха върху котарака, единият с метла, другият с ритници, като го наричаха безделник и нехранимайко.

— О-хо-хо! — каза котаракът. — Вие сте били по-лоши, отколкото ви мислех. Набихте ме, без да има защо, но честна котешка дума, ще съжалявате.

Ако родителите не бяха предизвикали тази разправия, на котарака скоро щеше да му омръзне да разваля времето, защото обичаше да се катери по дърветата, да тича из полята и горите и намираше, че е прекалено да се осъжда на затворничество само и само за да спести на малките си приятелки неприятностите от едно гостуване при леля Мелина. Но споменът за ритниците и ударите с метла беше толкова жив, че вече нямаше нужда момичетата да го молят да се мие зад ухото. За него това се превърна в личен въпрос. Цели осем дни валя непрекъснато от сутрин до вечер. Бащата и майката, принудени да стоят в къщи и като виждаха как реколтата им изгнива, не преставаха да се гневят. Бяха забравили и порцелановата чиния, и гостуването при леля Мелина, но малко по малко взеха да гледат котарака накриво. Час по час провеждаха на нисък глас дълги съвещания, чиято тайна никой не можа да отгатне.

Един ден, рано сутринта (беше осмият ден откакто валеше), въпреки лошото време родителите взеха да се стягат да отидат на гарата, за да изпратят чували с картофи в града. Когато станаха, Делфин и Маринет ги завариха в кухнята да шият някаква торба. На масата имаше един камък, тежък най-малко три кила. На въпросите на децата те отговориха малко смутено, че към чувалите с картофи ще трябва да добавят още нещо. В този миг котаракът влезе в кухнята и учтиво поздрави всички.

— Алфонс — казаха му родителите, — край огнището те чака пълна купичка с прясно мляко.

— Благодаря ви, много сте мили — отвърна котаракът малко изненадан от тези добри обноски, от които беше отвикнал.

Докато лочеше млякото, родителите го хванаха — единият за предните, другият за задните лапи, и го напъхаха с главата напред в торбата, след като предварително бяха сложили в нея тежкия камък. Завързаха я с много здрав канап.

— Какво ви прихваща? — викаше котаракът, като се мяташе в торбата. — Загубили сте си ума, родители!

— Прихваща ни това, че вече не щем такъв котарак, който всяка вечер си мие ухото — отвърнаха родителите. — Стига дъжд. Щом толкова обичаш водата, мойто момче, ще имаш колкото си щеш вода. След пет минути ще се миеш на дъното на реката.

Делфин и Маринет започнаха да викат, че няма да ги оставят да хвърлят Алфонс в реката. Родителите отвръщаха, че нищо няма да им попречи да удавят едно мръсно животно, което само разваля времето. Алфонс мяукаше и се мяташе в затвора си като бесен. Маринет го целуваше през платното на торбата, а Делфин се молеше на колене да оставят котарака да си живее.

— Не, не и не! — отвръщаха майката и бащата със страшни гласове. — Никаква милост за лошите котки!

Изведнъж те се сетиха, че вече е почти осем часът и че ще закъснеят за гарата. Метнаха набързо пелерините си, нахлупиха качулките и преди да излязат от кухнята, казаха на децата:

— Нямаме време да отидем сега на реката. Това ще стане на обяд, като се върнем. А дотогава да не сте посмели да пипате торбата. Ако на обяд Алфонс не е вътре, веднага ще тръгнете за леля Мелина и ще стоите при нея шест месеца, а може и цял живот.

Родителите още не бяха излезли на пътя, а Делфин и Маринет вече развързваха торбата. Алфонс подаде глава през отвора и им каза:

— Момиченца, винаги съм мислел, че имате златни сърца. Но аз ще бъда едно много тъжно коте, ако, само и само за да спася кожата си, приема вие да отидете за шест месеца, а може и за повече при леля Мелина. На такава цена сто пъти предпочитам да бъда хвърлен в реката.

— Леля Мелина не е чак толкова лоша, колкото казват, и шест месеца ще минат бързо.

Но котаракът не искаше и да чуе, и за да покаже, че решението му е твърдо, отново пъхна глава в торбата. Докато Делфин се опитваше да го убеди, Маринет излезе на двора и отиде да се посъветва с патока, който цапаше в една локва под дъжда. Това беше един мъдър и много важен паток. Той скри глава под крилото си, за да размисли по-добре.

— Колкото и да си блъскам главата — каза накрая той, — не виждам начин да накарам Алфонс да излезе от торбата. Познавам го, той е инат. Ако насила го накараме да излезе, нищо няма да го спре да се яви пред родителите ви, като се върнат. Да оставим настрани, че напълно го оправдавам. Що се отнася до мене, нямаше да имам мира, ако по моя вина трябваше да слушате леля Мелина.

— Ами ние? Ще имаме ли мира, ако удавят Алфонс!

— Не, разбира се — отвърна патокът. — Трябва да се измисли нещо, за да оправим положението. Но колкото и да мисля, нищо не ми идва наум.

На Маринет й хрумна мисълта да се посъветва с животните от фермата, и за да не губи време, реши да ги вкара в кухнята. Конят, кучето, воловете, кравите, прасето и птиците насядаха по местата, които им сочеха момичетата. Поставен в центъра на образувалия се кръг, котаракът най-сетне склони да покаже глава от торбата, и патокът, който беше застанал до него, взе думата, за да разясни на животните положението. Когато той свърши, всеки започна мълчаливо да размишлява.

— Някой измисли ли нещо? — попита патокът.

— Аз — отвърна прасето. — Ето какво: когато родителите се върнат на обяд, аз ще поговоря с тях. Ще ги накарам да се засрамят, че са намислили толкова лошо нещо. Ще им обясня, че животът на животните е нещо свещено и че ще извършат страшно престъпление, ако хвърлят Алфонс в реката. Те сигурно ще ме разберат.

Патокът поклати с умиление глава, но никак не изглеждаше убеден. В съзнанието на родителите прасето беше отредено за качето за сланина и неговите доводи не можеха да имат голяма тежест.

— Друг да има някаква идея?

— Аз — обади се кучето. — Оставете ме само да го направя. Когато родителите тръгнат с торбата, ще ги хапя по прасците, докато не пуснат котака на свобода.

Идеята не беше лоша, но въпреки че се изкушаваха да я приемат, Делфин и Маринет не искаха родителите им да бъдат с изпохапани прасци.

— Впрочем — забеляза една крава, — кучето е прекалено послушно, за да се осмели да се опълчи срещу родителите.

— Така е — въздъхна кучето, — много съм послушно.

— Много по-просто ще бъде — каза един бял вол, — ако Алфонс излезе от торбата и на негово място сложим една цепеница.

Думите на вола бяха посрещнати с възторжена глъчка, но котаракът поклати глава.

— Невъзможно. Родителите ще забележат, че в торбата нищо не мърда, нито говори, нито диша и много бързо ще открият каква е работата.

Трябваше да признаят, че Алфонс е прав. Животните леко се обезсърчиха. Сред мълчанието, което последва, взе думата конят. Той беше стар, проскубан кон, едва се крепеше на краката си и родителите вече не го впрягаха. Говореха да го продадат в кланицата за конско месо.

— Не ми остава още много да живея — каза той. — Щом като дните ми са преброени, по-добре ще е да има някаква полза от тях. Алфонс е млад. Алфонс има пред себе си хубаво котешко бъдеще. Значи съвсем естествено е аз да заема неговото място в торбата.

Всички много се трогнаха от предложението на коня. Алфонс толкова се развълнува, че излезе от торбата и се отърка о краката му, като изви гръб.

— Ти си най-добрият приятел и най-благородното животно — каза той на стария кон. — Ако днес имам късмет да не ме удавят, никога не ще забравя жертвата, която искаше да направиш за мен. И ти благодаря от все сърце.

Делфин и Маринет започнаха да подсмърчат, а прасето, което също имаше добро сърце, избухна в плач. Котаракът изтри очите си с лапа и продължи:

— Жалко, че това, което ми предлагаш, не може да стане и съжалявам, защото бях готов да приема предложение, направено от такива приятелски чувства. Но аз се побирам точно в торбата и не може да става въпрос ти да заемеш мястото ми. Дори главата ти няма да влезе цялата.

На момичетата и на всички животни веднага стана ясно, че тази замяна е невъзможна. До Алфонс старият кон изглеждаше същински гигант. Един петел, който нямаше добри обноски, намери сравнението за смешно и си позволи гръмко да се изсмее.

— Тихо! — скара му се патокът. — На нас не ни е до смях и мислех, че сте разбрали това. Но вие сте само един гамен. Тъй че направете ни удоволствието да се махнете.

— Я го вижте тоя! — отвърна петелът. — Гледайте си работата! Аз бъркам ли ви се?

— Господи, колко е груб! — прошепна прасето.

— Вън! — започнаха да викат всички животни. — Вън, петльо! Вън, грубиянино! Вън!

С изчервен гребен петелът прекоси кухнята, освиркван от животните, и излезе, като се закле да си отмъсти.

Понеже валеше, той отиде да се подслони под сайванта. След няколко минути пристигна и Маринет и много грижливо избра от купчината дърва една цепеница.

— Навярно бих могъл да ти помогна да намериш това, което търсиш — с любезен глас предложи петелът.

— А… не! Търся цепеница с форма на… такова, с форма на…

— С форма на котак, нали? Но както казваше Алфонс, родителите ще видят, че цепеницата не мърда.

— Там е работата, че няма да видят — отвърна Маринет. — На патока му хрумна…

Тъй като в кухнята беше чула да казват, че трябва да се пази от петела и понеже се уплаши, че се е разбъбрила твърде много, Маринет млъкна и излезе от сайванта с избраната цепеница. Петелът видя как изтича под дъжда и влезе в кухнята. След малко излезе Делфин с котарака, отвори му вратата на хамбара и зачака на прага. Петелът се ококори и напразно се мъчеше да разбере какво става. От време на време Делфин отиваше до кухненския прозорец и с тревожен глас питаше колко е часът.

— Дванайсет без двайсет — отговори Маринет първия път. — Дванайсет без десет… Дванайсет без пет…

Котаракът не се показваше.

Всички животни с изключение на патока излязоха от кухнята и потърсиха подслон.

— Колко стана?

— Дванайсет. Всичко пропадна. Май че… Чуваш ли? Шум от кола… Ето, че нашите се връщат.

— Каквото ще да става — отговори Делфин. — Ще затворя Алфонс в хамбара. Най-сетне няма да умрем като прекараме шест месеца при леля Мелина.

Тя се присегна да затвори вратата, но Алфонс се появи на прага, стиснал със зъби една жива мишка. Колата на родителите, карана с всичка сила, се показа на пътя. Котаракът и Делфин хукнаха към кухнята. Маринет разтвори торбата, където вече беше сложила цепеницата, увита в парцали, за да не е толкова твърда. Алфонс пусна вътре мишката, която държеше за кожата на гърба и веднага завързаха торбата. Колата на родителите се спря в края на градината.

— Мишко — каза патокът, като се наведе над торбата, — котаракът беше така добър да те остави жива, но при едно условие. Чуваш ли ме?

— Да, чувам — отвърна тънко гласче.

— От тебе искаме само едно — да ходиш напред-назад по дървото, което сложихме заедно с теб в торбата, за да изглежда, че мърда.

— Лесна работа. Ами после?

— После ще дойдат едни хора, които ще вземат торбата, за да я хвърлят в реката.

— Да, но тогава…

— Никакво „но“. На дъното на торбата има малка дупчица. Ако е нужно, можеш да я разшириш и щом чуеш кучешки лай близо до себе си, ще се измъкнеш. Но никакво мърдане, преди кучето да излае, иначе то ще те убие. Ясно ли е? И най-вече, каквото и да става — нито звук, нито дума.

 

 

Колата на родителите влизаше в двора. Маринет скри Алфонс в сандъка и сложи торбата върху капака. Докато майката и бащата разпрягаха, патокът излезе от кухнята, а момичетата си разтъркаха очите, за да изглеждат зачервени.

— Какво лошо време — казаха родителите от вратата. — Пелерините ни подгизнаха от дъжда. Само като си помислим, че е заради това проклето животно!

— Ако не бях завързан в торбата, може би щеше да ми даде сърце да ви съжалявам.

Котаракът, сврян в сандъка, се намираше точно под торбата и гласът му, леко приглушен сякаш идваше от там. В затвора си мишката сновеше върху цепеницата и торбата мърдаше.

— Ние, родителите, нямаме нужда от съжаление. Май ти си в по-лошо положение. Пада ти се — казаха те.

— Е, е, родители, недейте така. Не сте чак толкова лоши, на каквито се правите. Само ме пуснете на свобода и съм готов да ви простя.

— Да ни простиш?! И таз хубава! Да не би от една седмица ние да разваляме времето?

— А, не — отвърна котаракът, — знам, че нямате такива способности. Но онзи ден кой ме натупа толкова несправедливо?! Вие, чудовища! Палачи! Безсърдечни хора!

— Ах ти, мръсно животно! — викнаха родителите. — Пък и обижда на всичко отгоре!

И толкова се ядосаха, че започнаха да удрят по торбата с дръжката на метлата. Ударите се сипеха по увитата в парцали цепеница, ужасената мишка подскачаше, а в същото време Алфонс надаваше жалостиви писъци.

— Стига ли ти толкова? Гледай пак да кажеш, че сме безсърдечни!

— Няма да говоря повече с вас — отвърна Алфонс. — Можете да си приказвате каквото си щете, дума няма да обеля на проклетии като вас.

— Твоя работа, мойто момче. Впрочем, време е да сложим край на тази история. Хайде, тръгваме за реката.

Родителите грабнаха торбата и въпреки виковете на момичетата излязоха от кухнята. Кучето ги чакаше вън на двора и тръгна след тях с унил вид, който малко ги смути.

Когато минаваха край сайванта, петелът им извика:

— И тъй, родители, отивате да давите горкия Алфонс? Но той сигурно вече е мъртъв. Не мърда, сякаш е от дърво.

— Напълно е възможно. Толкова много го бихме с метлата, че може и да не е жив.

И като изрекоха тези думи, родителите хвърлиха поглед към торбата, скрита под пелерината.

— Все пак това не му пречи да мърда.

— Вярно — отвърна петелът, — но гласът му не се чува, сякаш в торбата ви има парче дърво, а не котарак.

— Така е, той току-що ни каза, че дума няма да обели, дори и за да ни отговори.

Този път петелът не посмя вече да се съмнява в присъствието на котарака и му пожела добър път.

През това време Алфонс вече беше излязъл от сандъка и танцуваше с децата из кухнята. Като ги гледаше как лудуват, патокът не искаше да смущава радостта им, но продължи да се тревожи при мисълта, че родителите може би са открили подмяната.

— А сега — каза той, когато лудориите свършиха, — трябва да бъдете предпазливи. Не бива, като се върнат, родителите да заварят котарака в кухнята. Алфонс, време е да вървиш на тавана и помни, че никога не бива да слизаш през деня.

— Всяка вечер — каза Делфин — под сайванта ще намираш нещо за ядене и купичка с мляко.

— А през деня — обеща Маринет — ще се качваме на тавана да те виждаме.

— А пък аз ще идвам да ви виждам в стаята ви. Вечер, като си лягате, оставяйте прозореца открехнат.

Момичетата и патокът изпроводиха котарака до таванската врата. Те пристигнаха там едновременно с мишката, която след като се бе измъкнала от торбата, се прибираше на тавана си.

— Какво стана? — попита патокът.

— Цялата съм вир-вода — отговори мишката. — Това завръщане под дъжда нямаше край. И представете си, едва не се удавих. Кучето излая в последния миг, когато родителите бяха вече на брега. Малко остана да ме хвърлят с торбата във водата.

— Е, важното е, че всичко мина добре — каза патокът. — Но не се бавете. Хайде на тавана.

Като се върнаха, майката и бащата завариха момичетата да слагат масата и да пеят и просто се слисаха.

— Наистина, смъртта на горкия Алфонс, изглежда, не ви натъжава много. Нямаше нужда да викате толкова на тръгване. Все пак той заслужаваше да има по-верни приятели. Всъщност той беше едно чудесно животно и доста ще ни липсва.

— Много ни е мъчно — призна Маринет, — но мъртвият си е мъртъв и туйто. Какво можем да направим?

— В края на краищата той си заслужи това, което го сполетя — добави Делфин.

— Никак не ни харесват такива приказки — измърмориха родителите. — Вие сте безсърдечни деца. Ще ни се, о, как ни се ще да ви пратим да се поразходите до леля Мелина!

При тези думи всички седнаха на масата, но бащата и майката бяха толкова тъжни, че почти нищо не сложиха в уста, а момичетата ядяха като разпрани.

— Мъката не ви пресича апетита. Ако горкият Алфонс можеше да ни види, щеше да разбере кои са истинските му приятели.

Към края на обеда родителите не можеха повече да сдържат сълзите си и започнаха да хлипат в носните си кърпи.

— Хайде, родители — казаха децата, — хайде, малко повече твърдост. Не бива да се отпускате. Със сълзи няма да възкресите Алфонс. Разбира се, вие го напъхахте в торбата, претрепахте го от бой и го хвърлихте в реката, но си помислете, че е за доброто на всички ни, за да пекне отново слънцето над посевите. Бъдете благоразумни. Преди малко, като тръгвахте към реката, бяхте толкова решителни, толкова весели!

През целия ден родителите бяха тъжни, но на другата сутрин небето беше ясно, полето — залято от слънце — и те вече не мислеха за котарака си. През следващите дни все по-рядко се сещаха за него. Слънцето препичаше все по-жарко и от работата в полето не им оставаше време да съжаляват.

А що се отнася до момичетата, те нямаха нужда да мислят за Алфонс. Той почти не се отделяше от тях. Като използуваше отсъствието на родителите, от сутрин до вечер стоеше в двора и се криеше само когато се хранеха. През нощта отиваше в стаята на децата.

Една вечер, като се прибираха във фермата, петелът пресрещна родителите и им каза:

— Не знам дали не си въобразявам, но ми се стори, че видях Алфонс на двора.

— Този петел е глупак — измърмориха родителите и го отминаха.

Ала на другия ден петелът отново ги пресрещна.

— Ако не знаех, че Алфонс е на дъното на реката, щях да се закълна, че днес следобед го видях да играе с момичетата.

— Той все повече изкукуригва с този нещастен Алфонс — при тези думи родителите много внимателно заоглеждаха петела. И започнаха да си шепнат, като не го изпускаха из очи.

— Този петел няма капка мозък, но изглежда чудесно. Всеки ден го виждаме, а досега не сме забелязали това. Станал е точно какъвто трябва и няма смисъл повече да го храним.

На другия ден призори, тъкмо когато петелът се канеше отново да заговори за Алфонс, те го заклаха. Свариха го в тенджерата и всички останаха много доволни от яденето.

Вече от петнайсет дни смятаха Алфонс за умрял и времето продължаваше да е слънчево. Капчица дъжд не беше паднала. Родителите казваха, че това е истински късмет, но добавяха леко разтревожени:

— Все пак това не бива да трае много дълго. Ще настъпи суша. Един хубав дъжд ще оправи нещата.

След двайсет и три дни все още не беше валяло. Земята стана толкова суха, че вече нищо не поникваше. Житото, овесът, ръжта не растяха и започнаха да жълтеят.

— Още седмица такова време — казваха родителите — и всичко ще изгори. Те все повече и повече се отчайваха, жалеха на висок глас за смъртта на Алфонс и упрекваха момичетата, че те са виновни за това.

— Ако не бяхте счупили порцелановата чиния, никога нямаше да имаме разправии с котарака и той щеше да е още тук и да ни носи дъжд.

След вечеря те сядаха сред двора и, вперили поглед в безоблачното небе, кършеха отчаяно ръце, като зовяха Алфонс.

 

 

Една сутрин бащата и майката влязоха в стаята на децата, за да ги събудят. През нощта котаракът беше бъбрил до късно с тях и беше заспал върху леглото на Маринет. Щом чу, че вратата се отваря, той едва успя да се пъхне под завивката.

— Хайде, време е — извикаха родителите. — Ставайте! Слънцето вече напича и днес пак няма да вали… Я, но това е…

Те не довършиха и проточили врат, смаяни гледаха кревата на Маринет. Алфонс смяташе, че добре се е скрил и никак и не предполагаше, че опашката му се подава изпод завивката. Още сънени, Делфин и Маринет се сгушиха и се завиха презглава. Като пристъпиха на пръсти, родителите с четири ръце сграбчиха опашката на котарака, който изведнъж увисна във въздуха.

— Я! Та това е Алфонс!

— Да, аз съм, но пуснете ме, боли! Ще ви обясним…

Родителите оставиха котарака върху кревата. Делфин и Маринет трябваше да признаят какво се беше случило в деня на давенето.

— Беше за ваше добро — твърдеше Делфин. — За да ви попречим да уморите един нещастен котарак, който не заслужаваше това.

— Вие не сте ни послушали — скараха се родителите. — Обещаното си е обещано. Веднага тръгвате за леля Мелина.

— А, така ли? — извика котаракът и скочи на перваза на прозореца. — Добре тогава, аз също отивам при леля Мелина и пръв ще тръгна.

Като разбраха, че са били нетактични, родителите взеха да молят Алфонс да не напуска фермата, защото от него зависи реколтата. Но котаракът не искаше и да чуе. След като ги остави да го молят доста дълго и получи обещание, че момичетата няма да ходят никъде, най-сетне той се съгласи да остане.

Същата вечер — беше незапомнено горещ ден — Делфин и Маринет, родителите и всички животни от фермата застанаха в кръг на двора. Алфонс, настанил се върху едно столче, се намираше точно в средата на този кръг. Без да бърза, той първо се изми, и щом стана време, прекара над петдесет пъти лапа зад ухото си. На другата сутрин, след двайсет и пет дни суша, заваля хубав дъжд, който разхлаждаше хора и животни. И в градината, и в нивята, и в ливадите всичко взе да расте и да се раззеленява. През следващата седмица се случи още едно радостно събитие — като се сети да си обръсне брадата, леля Мелина много лесно се омъжи и замина да живее с новия си съпруг на хиляда километра далеч от двете деца.