Димитър Пеев
Алиби (19)

19

Откакто Богоев позна сред служителите на управление „РМ“ „Дитмар Фогел“ и „познатия“, над Марин Тонев и Георги Пухлев бе установено най-интензивно негласно наблюдение.

Фогел-Тонев работеше в прибороремонтната работилница като радиотехник. До пет часа той остана на работното си място, зает с демонтирането на сложния уред за измерване полуразпадането на радиоактивния въглерод, който му бе възложен.

Пухлев беше куриерът на управлението. Той излиза няколко пъти да разнася поща из града, ходи в различни учреждения. Среща се и бъбри с много хора.

Но в поведението нито на единия, нито на другия не бе забелязано нищо подозрително.

Полковник Марков беше убеден, че Тонев е висококвалифициран агент, много внимателен и ловък, който лесно може да открие, че над него е организирано наблюдение. Затова помоли началника на съответната служба да отдели за случая най-опитните си сътрудници и да уплътни максимално наблюдението.

Щом изтече работното време, Тонев прибра грижливо и заключи всичките си инструменти и прибори. Но вместо да си отиде, както направиха колегите му, се отби в централното здание на управлението.

На партера, в дъното на коридора, имаше една малка стаичка с табелка „Входяща кореспонденция и експедиция“. Там работеше Пухлев.

Полковник Петров, предвидливият началник на службата, която обезпечаваше наблюдението, бе открил, че в съседната сграда, на втория етаж, живее служител на министерството на вътрешните работи. От три часа следобед в кухнята на апартамента му, чиито прозорци гледаха към управление „РМ“, седеше сътрудник на отдела, въоръжен с мощен оптически уред за визуално наблюдение и за филмиране.

Щом Тонев влезе в стаята на Пухлев, киноснимачният апарат заработи с тихо бръмчене. И само след час полковник Марков и Ковачев можаха да видят на екрана прожекция на заснетия филм.

Тонев махна за поздрав на Пухлев. Да, той влизаше като при „свой човек“. Те размениха само няколко думи. Личеше си, че и двамата са спокойни. След това Тонев отвори едно малко шкафче и започна да бърка в него. За съжаление бе застанал гърбом към обектива и тялото му пречеше да се види с какво са заети ръцете му. Постави някакъв малък предмет в джоба на сакото си, затвори вратичката на шкафчето и излезе, като само помръдна устни. Очевидно бе казал „довиждане“ на съучастника си.

Само след няколко минути подир него излезе и Пухлев.

Към шест часа в „щаба“ настъпи затишие.

Хаджихристов се бе прибрал във вилата си. Пухлев се черпеше в „дегустационния“ пункт на улица „Стефан Караджа“. А Тонев бе отишъл в стаята си — едно мансардно помещение, взето от него на „свободен наем“ срещу трийсет лева месечно, в една малка къщичка по шосето за Княжево.

Последното съобщение, което приеха Марков и Ковачев, беше телефонният разговор с Враца. Петев им предаде накратко резултатите от проучванията.

— Сега вече работата тръгна към изясняване — каза Марков, след като разказа на Ковачев за разговора си с Петев. — Момчетата май са се престарали. Едва ли е било нужно да водят в София и „оригинала“. Но вреда няма. Ще бъде по-ефектно. Трябва да се разпоредиш за настаняването на истинския Тонев в някоя наша служебна квартира.

— Да, очевидно Пухлев е бил агентът, който пръв е проникнал в управлението. Но той не е имал нужната квалификация. Затова в центъра са решили да изпратят подготвен специалист. Пухлев е родом от Враца. Сигурно има познати, които работят в промкомбината. Успял е по някакъв начин да се снабди с ненужното вече лично досие на Марин Тонев. Това е навело на мисълта да легализират агента си под това име, да му подготвят съответни документи, фалшив паспорт.

— И като е пристигнал в София — продължи мисълта му полковникът, — „Дитмар Фогел“ се е свързал с Пухлев. В управлението са търсели добри радиотехници. И са намерили. Даже отличен! „Тонев“ е подал заявлението си. Преписал е „автобиографията“ си от откраднатото досие. Те са помислили и за неизбежните кадрови проучвания. И тук е свършила добра работа длъжността, която заема Пухлев. Писмата, изготвени в личен състав, са били предадени на него, за да ги отнесе в пощата. Той ги е познал лесно, без да има нужда да отваря пликовете. Писмо до промкомбината във Враца и до селсъвета в Галиче. Щом Тонев получава писмата, отнася ги не в пощата, а там, където трябва. „Те“ му изготвят „отговори“. И тогава вероятно пак той се е разходил до Враца и до село Галиче, за да пусне „най-редовно“ по пощата писмата. Така в управление „РМ“ са пристигнали и характеристиката от селсъвета, и личното досие от промкомбината. И, разбира се, Тонев втори е бил назначен на работа. А това, че фалшифицираният му паспорт носи номер като истинския, е дори по-добре. При евентуална справка подправката не може да бъде открита. По този въпрос — виж дейността на полковник Марков в тази насока.

Да, прав беше полковникът. Нещата сигурно са се развили точно така. Умно са го измислили „ония“. Особено това да легализират агента си под името на човек, който живее в провинцията. Така възможността да го срещне случаен познат, познат на истинския Тонев, се свежда до минимум.

— И все пак — каза след малко Ковачев, — не виждам как Хаджихристов е намесен в тази история.

— Може би той съвсем не е намесен — възрази му Марков.

— А срещата му с Якимова? Точно два дни, преди да бъде убита?

— Защо да не допуснем, че тя е решила да го посети, за да го помоли за някаква услуга. Може би някой неин познат, приятелка, която е знаела, че бившият й мъж сега е големец, я е накарала да му се обади и да го помоли за нещо. За назначение или за преместване, или кой знае за какво… И точно когато е отивала при него, е видяла в коридора Тонев, „покойния“ си вуйчо. Можеш да си представиш как се е втрещила, като го е познала…

— Да, за съжаление този въпрос едва ли ще успеем да изясним. Якимова, единствената, която е знаела защо отива при Хаджихристов, вече не е жива да ни разкаже.

— Нито пък Каменов, на когото вероятно е съобщила нещо. Във всеки случай мен ми се струва, че и трите обстоятелства, които ни даваха основание да подозираме Хаджихристов, вече намериха ново обяснение. Ти сам ми обърна внимание, че в тефтерчето на Якимова е бил записан не прекият телефон на Хаджихристов, а на номератора на управлението. Това подсказва, че не него е искала тя да търси, а някой друг, който работи там. Буквата „П“ означава вероятно не „Пиер“, а „чичо Пецо“. Това е бил последният запис в бележника. Направен е бил наскоро, в последните дни преди смъртта й. Може би в петъка, след като е срещнала вуйчо си. Записала е телефона, за да му се обади. За да уговорят кога ще я посети. Нали тя няма телефон в дома си!

Иззвъня специалният телефон. Марков грабна слушалката.

От радиоцентралата го свързаха с колата, която дежуреше край дома на Тонев. Обади му се лично полковник Петров, който бе отишъл сам с групата за нощно наблюдение. Той обичаше силните преживявания и сега искаше да изпробва новата съветска техника за инфрачервено фотографиране.

Съобщи му, че Тонев е излязъл от дома си и се е качил в трамвая към Княжево. Две групи в радиофицирани коли го следваха.

— Може ли да отида и аз? — запита Ковачев.

— Не, Асене — каза решително Марков. — Разбирам те добре. И аз бих желал да съм там сега. Но ти имаш сериозна задача в града. А аз ще дежуря в министерството. Нали все някой трябва да остане за свръзка. И, разбира се, това ще съм пак аз — старата кримка…