Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (43)

Шест

Под вещото ръководство на Леминкайнен крепостните изкараха най-голямата от четирите шейни под сайванта, която беше стъкмена специално за впрягане на по-едрите от кон елени.

— Гле’й ти, к’во чудо! — каза Пийт Бродски. — Сега на шейна ли ще ме возят?

— Всички ще се возим — рече Ший. — Това е единственият превоз тук.

— Ако го кажа на апапите от участъка, ще решат, че съм окончателно изветрял. Тези тук не могат ли да си размърдат мозъците да измислят нещо по-така? Абе, Ший, що не вземеш да измагьосаш едно автомобилче. Не искам хромирана лимузина, а просто нещо, дето да бръмчи и да се движи. Тия тук направо ще ги ударим в земята.

— Дори и да успея, няма да проработи — обясни Ший. — Както стана с пистолета ти. Запомни, че нещата, които все още не са изобретени в този свят, няма да се задействат.

Той се обърна и продължи да наблюдава крепостните. Те примъкнаха цели купища кожи от северен елен, за да служат вместо одеяла, и огромни торби с храна, които привързаха с кожени въжета. Двамина от тях изнесоха средно голямо буренце с бира и го прикрепиха най-отгоре. Изглежда, на лоса на Хийси щеше да му се стъжни, но когато Ший хвърли още един поглед на огромното животно, реши, че то можеше да тегли без проблеми поне още две такива шейни. Леминкайнен изстреля няколко разпореждания по впрягането на елена и за по-топли дрехи на Беярд и Бродски, чиито костюми поглеждаше с нескрито презрение.

Най-накрая приготовленията бяха привършени. Всички крепостни излязоха и се подредиха в стройна редица, по средата на която застанаха майката и жената на Леминкайнен. Той ги разцелува, каза на гостите си да се качват и сам скокна в шейната. Когато размаха камшика си, редицата от крепостни и жените запяха пискливо някаква жална песен. Повечето от тях май бяха забравили текста й, а онези, които си го спомняха, пееха ужасно фалшиво.

— Божичко! — развълнува се Белфиби. — Добре е, че тези сбогувания не са честа практика.

— Напълно те разбирам — прикри устата си с длан Ший, — но, изглежда, Леминкайнен доста се развълнува. Очите му са пълни със сълзи.

— Ееех, така ми се иска носа ми да беше наред. Можех да изцедя по една кофа сълзи на глава само с „Майчице Мекрий“.

— Не ме карай да се радвам, че имаш полип или каквото и да е там — резна го Беярд и се хвана здраво за шейната, тъй като лосът на Хийси благоволи внезапно да премине в галоп и возилото се задруса след него на север по калната пътека.

— Виж к’во… — наежи се Бродски, но точно в този миг едра пръска кал, отхвръкнала изпод копитата, го удари право в лицето. — Исусе! — извика той, а след това погледна към Белфиби. — Запишете си го черно на бяло, госпожо! Тоя смотаняк така ме ядоса, че за миг забравих най-важното в тоя живот. А то е, че всеки ще премине през това, което му е писано в тефтерите Господни, дори ако самият Той е решил да затъкне всичките им страници в гърлото ни.

Леминкайнен извърна глава:

— Странен е този ваш език в Оухайо, но доколкото мога да разбера думите ти, о, Пийт, ти искаш да кажеш, че никой не може да избегне онова, което му предстои.

— Право в десетката! — рече Бродски.

— Тогава — продължи мисълта си героят, — ако човек знае съответното заклинание, той би могъл да извика духове от бъдещето, които да му кажат как ще завърши всяко негово начинание.

— Не, чакай сега… — започна Пийт, но Ший се намеси:

— В някои континууми е напълно възможно.

— Какво ще кажеш да опитаме в този континуум, Харолд. След като нещата стоят принципно по този начин, ние можем да прозрем в бъдещето и да си спестим много неприятности. Мислиш ли, че твоята магия…

В този момент шейната се удари о камък и Ший се оказа в скута на Белфиби — единствения член от групата им, който съумяваше да се задържи седнал в подскачащото возило. Не че пътят беше станал по-лош, но при галопирането всички така подскачаха и се друсаха, че разговорът замря от само себе си. Покрай шейната се заредиха брези и ели, между чиито сключени клони от време на време проблясваше синьото небе. Пътят им описваше плавен зигзаг, но не — доколкото успя да различи Ший — по някакви топографски причини, тъй като местността беше равна като тепсия, а просто защото не беше поддържан. Тук-там гората се разреждаше и встрани от пътя се мярваше ферма или езерце. Веднъж се срещнаха с друга шейна, теглена от кон, та се наложи всички да слязат и да местят шейните на ръце, за да могат да се разминат.

Когато най-накрая стигнаха до брега на някакво по-голямо езеро, Леминкайнен дръпна поводите на елена и каза:

— Тук ще спрем да си починем и да хапнем. — Скочи от шейната и започна да рови в торбите с храна. Погълна една великанска порция, оригна се, избърса устата си с опакото на ръката и обяви:

— Валтарпаярт и Пийт, приех да ме придружите в това пътуване, но вашите умения няма да струват нищо или почти нищо, ако не знаете да се биете с оръжие. Взел съм два меча за вас. Докато си почиваме, ще имате възможността да се учите при най-добрия майстор на меча в цяла „Калевала“.

Леминкайнен отиде до шейната и измъкна от багажа два тежки двуостри меча и подаде по един на всеки от тях. След това приседна на един корен и се приготви за зрелището.

— Замахни към него, о, Валтарпаярт! — каза той. — Опитай се да му отсечеш главата.

— Ей! — провикна се Ший и погледна тревожно унилите лица на другарите си. — Тая няма да я бъде. Те не разбират нищо от фехтуване и ще се изпонарежат. Честно.

Леминкайнен се облегна на дънера и каза:

— Или ще се учат да се бият, или са дотук. Ясно ли е?

— Но нали самият ти каза, че могат да дойдат. Така не е честно.

— Това го няма в нашия договор! — каза твърдо героят. — Те дойдоха единствено с моето позволение, което обаче не ме задължава с нищо. Или ще се учат на бой с меч, или да обръщат към дома.

Той беше напълно сериозен и Ший прецени, че Леминкайнен имаше пълното право да постъпва по този начин. Но Белфиби се намеси навреме:

— Когато във „Феерия“ решим да учим новаци или деца, в началото вместо мечове използваме тояги, за да не се наранят.

След известно убеждение Леминкайнен отстъпи. А след още няколко минути мъжете вече се фехтуваха под неговото вещо ръководство с яки тояги и навити около ръката парчета плат, които трябваше да предпазват ръцете им. Беярд беше по-висок и имаше по-далечен обхват, но благодарение на тренировките до джиу-джицу Бродски беше добил такава пъргавина, че на няколко пъти изненада противника си от опасна близост, а най-накрая успя да прокара сполучлив обратен удар и перна по ръката Беярд, който изпусна „меча“ си.

— Този път изгубихме само една ръка — констатира Леминкайнен. — Добре, ама не всички могат да бъдат фехтовачи като Каукомели.

Той отиде да запрегне отново елена. Белфиби положи длан върху ръката на Ший и я задържа там достатъчно дълго, за да му попречи да каже нещо, което би напомнило на героя за малкото им спречкване.

Следобедът представляваше повторение на сутрешното пътуване. Минаваха през местност, неизменна и в най-малките подробности, която скоро стана не по-малко отегчителна и монотонна от непрестанното друсане в шейната. Ший не се изненада, когато Леминкайнен реши доста рано да разпънат бивака си. Тримата с Беярд и Бродски се захванаха да построят колиба от клони във формата на пирамида, докато Белфиби и героят навлязоха в гората за пресен дивеч.

Докато оглозгваха костите на някаква птица с големина на пиле и вкус на яребица, Леминкайнен им обясни, че предприема това пътуване до Похьола, защото с магия научил, че там вдигат голяма сватба, а той не е поканен.

— И си тръгнал да им скапеш веселбата, а? — попита Бродски. — Това не го разбирам. Защо просто не ги оставиш на мира?

— Това ще намали славата ми — отвърна Леминкайнен. — И освен това там ще падне голямо надмагьосване. И ако не отида, това може да доведе до намаляване на магическите ми възможности.

Белфиби се обади:

— Ние се уговорихме да те придружим до там и не търся начин да се отклоним, но не мислиш ли, че след като става въпрос за цяла сватба хора, е все едно дали ще отидеш сам, или ще дойдем и ние четиримата?

Леминкайнен се разсмя от сърце:

— О, жено! О, Пелвийпи, ти като че ли наистина не си от най-схватливите. За всяка магия трябва да има някакво начало. От теб мога да направя с магия стотина жени, стрелящи с лък не по-лошо от теб самата. От пъргавия Харолайнен мога да направя хиляда фехтовачи, но ако ви няма, не мога да направя магията си.

— Той е прав, момичето ми — каза Ший. — Това е добрата стара магия, основана на принципа за подобието, за която Чалмърс навремето ми чете лекция. Какво правиш там?

Леминкайнен пробираше някои от по-дългите пера от крилата и опашката на едрата яребица. Лицето му отново беше придобило лисичия израз, който Ший беше забелязвал на няколко пъти.

— В Похьола сигурно вече знаят, че към тях е тръгнал най-великият сред героите и магьосниците — каза Леминкайнен. — Не е лошо да се подготвим предварително с някои неща.

Той напъха перата в един от огромните си джобове, погледна към огъня, който беше започнал да сияе ярко в спускащия се здрач и отиде да си легне.

— Знаеш ли какво ми хрумна, Харолд? — обади се Беярд. — Струва ми се, че магията в този континуум е много повече в количествено отношение и много по-силна в качествено от всички останали, за които си ми разказвал досега. И щом Леминкайнен може да направи от теб хиляда фехтовачи, защо другите да не могат да направят същото? Тази работа може да се окаже много опасна.

— И аз тъкмо си мислех нещо такова — каза Ший и също отиде да си легне.

Следващият ден беше повторение на предишния. С тази разлика, че Бродски и Беярд се бяха схванали така здраво, че едва успяха да изпълзят изпод одеялата от еленови кожи за упражнението по фехтовка преди закуска, за което Леминкайнен специално бе настоял. В шейната не говориха много, но когато се събраха край огъня за вечеря, Леминкайнен се отвори да им разправя за живота си и толкова ги отегчи, че Ший и Белфиби предпочетоха да са по-далеч от огъня, само и само да не го чуват.

Следващите дни не се различаваха по нищо. На петия ден по обед упражняващите се с пръчка мъже бяха толкова напреднали, че самият Леминкайнен грабна едната от тоягите и едва не приспа завинаги Бродски с тежък удар. Отношенията, изглежда, започваха да се изглаждат. Детективът не се обиди, а магьосникът беше в изключително настроение на сбирката край вечерния огън.

Но на сутринта, когато току-що бяха поели, Леминкайнен започна да върти неспокойно глава наляво и надясно със застрашителен поглед и нервно душещ нос.

— Какво има? — попита най-накрая Ший.

— Надушвам някаква магия… Силната магия на Похьола. Оглеждай се внимателно, Валтарпаярт.

Не им се наложи да се озъртат чак толкова внимателно. Съвсем скоро между дънерите забелязаха странно сияние, а само след миг пред очите им се откри неповторимо зрелище. Пред тях се появи дълбока река, която препречваше пътя им и продължаваше и в двете посоки, докъдето погледите им стигаха. Но вместо с вода реката беше пълна с огненочервено сияние. Пясъкът и камъните по дъното бяха нажежени до бяло. На отсрещния бряг се издигаше огромна скала, а на острия й връх беше кацнал орел — изглеждаше голям като плажна кабинка.

Когато Ший вдигна ръка да заслони очи от слънчевите лъчи, орелът завъртя глава и се втренчи замислено в групичката им.

Не се наложи да опъват поводите, за да спрат лоса на Хийси. Леминкайнен се обърна към Беярд:

— Какво вижда острият взор от Охайола?

— Нажежена до бяло земя. Прилича ми на подовата облицовка на ада и един орел, няколко пъти по-голям от нормалното. Като че ли нещо проблясва… не само това, което вече ти казах.

Огромната птица бавно-бавно разтегна едното си крило.

— Олеле! — възкликна Ший. — Ти беше прав, Уолтър. Това е…

Белфиби слезе от шейната, прецени посоката на вятъра с вдигнат пръст и се захвана да слага тетивата. Бродски се оглеждаше заплашително, но и някак безпомощно.

Леминкайнен каза:

— Спести си стрелите, изящна Пелвийпи. Аз, могъщият магьосник, зная няколко номера, които струват поне колкото пет такива.

Чудовищният орел се стрелна във въздуха.

— Надявам се, че знаеш какво правиш, Кауко! — каза нервно Ший и изтегли шпагата си, макар и да усещаше колко смешна изглежда. Острието й беше не по-дълго от нокътя на птицата и далеч не толкова дебело.

Орелът нададе страхотен крясък, издигна се нагоре в небето по плавна спирала и се спусна с огромна скорост надолу към тях. Беярд едва сподави вика си. Леминкайнен обаче не посегна към меча си, а хвърли перата от едрата яребица във въздуха и изпя в кратко стакато думи, които Ший не можа да разбере.

На мига перата се превърнаха в ято яребици, които се понесоха във въздуха с мотоциклетно пърпорене. Орелът, който вече беше съвсем ниско, почти над главите им, разпери криле и се спря, после направи още един кръг и със зловещ пронизителен писък полетя след яребиците. След миг птиците се скриха зад короните на дърветата.

— Видяхте ли, че съм най-великият от магьосниците! — изпъчи гърди Леминкайнен. — Само че тези магии са уморителна работа, а пред нас все още лежи огнената река. Харол, ти си магьосник, ще направиш ли магията срещу тази река, докато възстановя силите си с малко храна?

Ший застана загледан в червеното сияние и потръпна. Безплътният пламък имаше почти хипнотично въздействие. Един добър порой щеше да свърши работа. Той си припомни заклинанието за дъжд, което Чалмърс беше изрекъл с надеждата, че ще угаси огнената стена около железния замък Карена в света на „Орландо Фуриозо“.

Произнесе заклинанието си и направи магическите пасове. Ала нищо.

— Какво? — подвикна Леминкайнен с натъпкана с хляб и сирене уста. — Още дълго ли ще те чакаме да направиш магията си?

— Опитах — каза озадачено Ший, — но…

— Охайолски глупако! Аз ли да те уча на твоя занаят? Как искаш заклинанието ти да подейства, щом не си го изпял?

Да му се не види, ядоса се на себе си Ший. Беше забравил, че в „Калевала“ песента е един от най-съществените елементи. С поетичните си способности, с магическите пасове, които Леминкайнен не владееше добре, и с песента, магията щеше направо да разбие зрителите. Той вдигна ръце за движенията и запя заклинанието с цяло гърло.

Магията беше наистина разбиваща. Щом свърши песента, нещо черно започна да се сипе над главите им. По земята започнаха да се стелят сажди на парцали, гъсти и едри като декемврийски сняг. Ший бързо отмени магията.

— Страхотен вещер, няма що! — викна по него Леминкайнен, като се дереше от магарешка кашлица и се опитваше да почисти дрехите си. — Сега вече всички знаем как да получим сажди от огнена река. А може би ще благоволиш да ни кажеш и как да направим мъгла в Похьола?

— Не — обади се Белфиби, — ти не трябва да се отнасяш така жестоко към мъжа ми. Гарантирам ти, че е доказан магьосник, но когато трябва да пее, той не може да изпее две верни ноти една след друга — защити го тя и го погали успокоително.

Бродски реши да се намеси:

— Ако успеем да налучкаме текста така че да не гъгна с този полип, може би ще успеем да направим нещо заедно.

— Явно ще трябва да оправя всичко сам… — каза Леминкайнен. Той плисна пълната си със сажди бира, напълни си цяла халба от буренцето, почти я пресуши на един дъх, полегна назад и за миг се замисли. След това запя:

Лед от планините Сариола най-лъчист,

лед от сняг, натрупван сто години,

в планински ледници скован, сребрист,

в ледници, що слизат в океана сини,

и трошат се там със гръм и тътен…

В първите няколко минути не беше много ясно какво точно беше намислил. След това във въздуха започна да се очертава нещо блестящо, което постепенно доби очертания и заискри в цветовете на дъгата. Леден мост!

Но когато достигна до кулминацията на своето заклинание и оставаше само да материализира моста и да преминат по него, нещо изпука силно и цялата огромна конструкция рухна. Навсякъде се разхвърчаха парчета лед, а тези от тях, които паднаха в реката, шумно засъскаха и закриха всичко наоколо в тежка пара.

Леминкайнен се вкисна и започна отначало. Всички наблюдаваха, затаили дъх. Мостът се стопи и изчезна, доста преди стадия на материализацията.

С яростен вик Леминкайнен хвърли калпака си на земята и започна да го тъпче. Беярд се засмя.

— Ти ми се присмиваш! — изпищя магьосникът. — Чуждоземска измет!

Той грабна халбата си и плисна съдържанието й в лицето на Беярд. В нея надали имаше и пръст течност, но стигаше колкото да палне искрата.

— Не! — изкрещя Ший и се пресегна към ефеса на шпагата си, докато Белфиби сграбчваше лъка си.

Но вместо да се разгневи или дори само да избърше лицето си, Беярд стоеше вцепенен, гледаше към огнената река, съсредоточено примигваше и се мръщеше. Най-накрая той каза спокойно:

— Ама това е само илюзия! Вижте какво, пред нас има само редица от малки торфени огньове, запалени през известно разстояние, а магията ни кара да ги виждаме като огнена река. Как не съм успял да го съзра по-рано.

— От алкохола в бирата най-вероятно… — обади се Ший. — Илюзията е толкова силна, че дори и ти не можеш да я забележиш с просто око. Вече ми се е случвало в континуума на скандинавските богове.

— С приближаването ни магиите на Похьола стават все по-силни и по-силни — обясни Леминкайнен, който напълно беше забравил за избухването си. — Но какво ще правим сега? Самият аз съм прекалено преуморен, за да успея да разваля толкова силна магия.

— Можем да се установим тук и да изчакаме до утре, когато ще си възстановим силите — предложи Ший.

Леминкайнен поклати глава.

— Онези от Похьола със сигурност знаят и до най-малките подробности какво става. И ако тази преграда тук е успяла да ни спре, всяка следваща ще стане още по-непреодолима. Но ако преминем, магическата им сила ще отслабне.

— Ами тогава — обади се Беярд, — решението като че ли съм аз. Само трябва да ми дадете малко бира за очите и ще ви преведа. Между огньовете има достатъчно място.

Лосът на Хийси запръхтя и се задърпа, но Леминкайнен го поведе с твърда ръка. Беярд вървеше пред тях, като топеше носната си кърпа в халба с бира и мокреше очите си. Ший установи, че макар да беше доста горещо, те не бяха изпепелени на мига, както си мислеше в началото.

Когато преминаха от другата страна, те изкачиха лек наклон и спряха. Беярд погледна назад и се закова на място, като посочи с пръст към паднал на земята боров дънер.

— Това там е човек! — извика той.

Леминкайнен скокна тромаво от шейната и изтегли меча си. Зад него тръгнаха Ший и Бродски. Докато се приближаваха, клоните на поваления ствол се сгърчиха с тих съсък и на неговото място се появи як, едър мъж с пропорциите на Леминкайнен и с вкиснато до немай-къде лице.

— Сигурен бях, че наоколо ще се навърта някой за поддържане на магията — изръмжа щастливо в лицето му Леминкайнен. — Сведи глава, злочест похьолски магьоснико!

Мъжът се огледа наоколо трескаво и отчаяно и най-накрая каза:

— Аз съм майсторът Вуохинен и отправям предизвикателство!

— Какви ги разправя този? — попита Ший.

— Като истински майстор той има право да отправи предизвикателство към теб, дори в собствения ти дом — обясни Леминкайнен. — Който спечели, може да вземе главата на другия или да го направи свой крепостен. Кого от нас предизвикваш?

Майсторът Вуохинен ги огледа много внимателно подред и посочи към Беярд:

— Този тук. Какво е умението му?

— Не — отвърна Леминкайнен. — Умението му е да прониква с поглед във всяка магия и ако го предизвикаш, смятай, че вече си загубил, тъй като именно той те откри. Можеш да предизвикаш Харол на бой с шиляв меч или жената стрелец Пелвийпи — на съревнование с лък, или Пийт — на борба, или пък самия мен — на бой с меч. — Той се ухили доволно.

Вуохинен отново ги огледа подред.

— Нищо не разбирам от шиляв меч — рече той, — надали има стрелец с лък, който да е наполовина толкова добър, колкото съм аз, а и жените ги употребявам за друго. Избирам Пийт в свободна борба.

— Но не и опасния Каукомели — подкачи го Леминкайнен със смях. — Сигурно си мислиш, че си направил най-безопасния избор, а? Но нашият чуждоземен приятел има какво ново да ти покаже. Ще се бориш ли с него, Пийт?

— Става — каза Бродски и се зае да свали ризата си.

Вуохинен вече беше готов.

Те се завъртяха в кръг, като опитваха да се сграбчат за ръцете с безразличието на дресирани мечки. Ший отбеляза, че мускулите на Вуохинен му напомняха за добре напомпани гуми на многотонен камион. Пред него Бродски изглеждаше като момченце. Внезапно магьосникът атакува и сграбчи противника си. Бродски го хвана за раменете и го дръпна към себе си, като същевременно опря подметката на десния си крак в корема на Вуохинен, след което се изтърколи по гръб и повлече противника след себе си и силно ритна с крака. Магьосникът прелетя над него и тежко се просна по гръб.

Леминкайнен се изсмя гърлено:

— Това заслужава да бъде възпято в поема! — провикна се той.

Вуохинен се изправи бавно и изръмжа. Този път той се приближи по-предпазливо и когато стигна на една ръка разстояние от Бродски, рязко се втурна напред, разперил пръстите на лявата си ръка към очите на детектива. Ший чу как Белфиби тихо изохка, но преди възгласът й да беше отшумял, Бродски вече беше успял с невероятна за размерите му бързина да сграбчи палеца на противника с лявата си ръка, а кутрето му с дясната, след което ги усука по доста странен начин.

Дочу се неприятното глухо изпукване на трошащи се кости. Вуохинен подскочи като ужилен, прелетя във въздуха и се просна на земята. После се поизправи, седна и с изкривено от болка лице заопипва лявата си длан, на която висяха безжизнено двата подуващи се счупени пръста.

— Имаше едно копеле от китайския квартал, което веднъж се беше опитало да ми играе същия гаден номер — каза благо Бродски. — Е, какво, получи ли си го?

— Това беше някакъв мръсен номер! — оплака се магьосникът. — С меч…

Леминкайнен пристъпи жизнерадостно напред:

— Искаш ли главата му за трофей или предпочиташ да ти прислужва ден и нощ?

— Ами-и-и… — подвоуми се Бродски. — Надали ще има голяма полза от този потрошен калтак, но можем да го изпробваме. Пасторът ще ми извади душата, ако разбере, че съм пожелал тоя тук да гушне босилека. — Той приближи до Вуохинен и доста изразително го срита. — Това е за гадния номер! Ставай горе!

Вуохинен зае и малкото свободно място в шейната и както Бродски беше споменал, не беше нищо особено като слуга, но все пак свърши добра работа при събирането на дърва за вечерния огън. Победата на детектива над магьосника доведе до известно разведряване и в отношенията му с Леминкайнен. Той все още настояваше Беярд да се упражнява всеки ден с Бродски — междувременно двамата бяха така напреднали, че вече се фехтуваха с истински мечове — но сега и самият герой се учеше на джиу-джицу, като във всеки свободен час се гънеше и премяташе. Той също се оказа доста схватлив ученик.

Въздухът ставаше все по-студен и по-студен. От ноздрите на пътниците и на елена бяха започнали да излизат облачета пара. Слънцето вече не успяваше да пробие плътните облаци. Дърветата се разредиха и сега се издигаха поединично край обраслите с трева ниски могили. Белфиби започна все по-често да се завръща с празни ръце от вечерния си лов, а когато все пак успяваше да удари нещо, ловът й не надхвърляше два-три заека, което моментално отпращаше Леминкайнен към големите торби за допълнителна дажба.

Шейната все така ги подхвърляше по калните пътеки и навлизаше все по-дълбоко на север, докато един следобед, след като бяха излезли от поредната рехава горичка и се бяха устремили към плавния хълм пред тях, Леминкайнен дръпна поводите и извика:

— Проклятие! Вижте, вижте!

Точно пред тях равнината беше от край до край разполовена от изумителна преграда. И в двете посоки, додето виждаха очите, се издигаше стена от набити на трийсетина сантиметра един от друг огромни стълбове, които на височина достигаха най-ниските облаци. Но косите на Ший настръхнаха при вида на напречния скрепителен елемент на оградата, тъй като стълбовете бяха свързани помежду си с гъста плетеница от змии, които размахваха бясно глави и се гърчеха в опита си да се освободят от гъмжилото, в което се бяха заплели или някой ги бе заплел.

Когато изплашеният елен се опита да се изскубне от шейната, тя заскърца и задрънча, а змиите извърнаха главите си към малката им групичка и засъскаха като хиляда тенджери под налягане.

— Това трябва да е илюзия — обади се Беярд, — макар засега да виждам само гънеща се змийска маса. Дайте ми малко бира.

Леминкайнен му наточи малко от бурето. Лицето на Вуохинен грееше победоносно. Причината за неговата радост се изясни, когато Беярд си капна в очите малко от течността и впери отново поглед към внушителната стена. Докторът поклати глава.

— Все още виждам само змии — рече той. — Зная, че е невъзможно, но те са си там.

— Не можем ли просто да приемем, че са измамни и да продължим пътя си през тях? — намеси се Ший.

Леминкайнен поклати мрачно глава.

— Знай, о, Харол от Оухайо, че в това магическо поле всичко притежава най-истински качества, докато не откриеш същинското му име и същност.

— Разбирам. А сме вече и в Похьола, където магията им е най-силна. Не можеш ли да направиш някоя твоя магия и да махнеш змийската стена от пътя ни?

— Не и докато не знам истинското име на онова, което се крие под тази привидност.

— Защо тогава да не го отиграем по-твърдо? — предложи Ший и се обърна към Белфиби: — Какво ще кажеш да опиташ лъка си по някоя от тези гадини? Доколкото разбирам от тези работи, когато убиеш омагьосано тяло, то приема първоначалната си форма.

— Не е съвсем така, о, Харолайнен! — каза Леминкайнен. — Ние ще продължим да виждаме убитата змия като мъртва, докато не узнаем истинската й форма. А тук са хиляди, не можеш да избиеш всичките.

Те се смълчаха, загледани в отвратителното зрелище пред очите им. Змиите се гърчеха и мърдаха непрестанно, но явно нямаха никакво намерение да се отдръпнат.

Внезапно Пийт Бродски каза:

— Ей, хрумна ми нещо!

— И какво е то? — попита Ший.

Бродски посочи с пръст към Вуохинен и каза:

— Този умник ми принадлежи, нали така?

— Според местните закони е точно така — потвърди Ший.

— Той е твой крепостен — внесе уточнение Леминкайнен.

— И е замесен по някакъв начин в тази магия тук?

— Знаеш ли, че това наистина е идея — подкрепи го Ший. — След като е един от тези, които са скроили номера с огнената река, орела и скалата…

Бродски се пресегна и сграбчи Вуохинен за яката.

— Ела тука бе, боклук! К’во е истинското име на тая смрад тука?

— Хъп! — подхлъцна Вуохинен. — Аз никога няма да предам…

— Лошо, много лошо! Я по-добре си кажи, за да не взема това тук… — каза Бродски и многозначително посочи към меча на кръста на Леминкайнен.

— Хъп! — подхлъцна още веднъж Вуохинен и преглътна мъчително, тъй като ръката на детектива затягаше все по-силно яката около врата му. — Змиите са от боровинкови храсти.

Уолтър Беярд се провикна щастливо:

— Ами да, точно така! — Той тръгна към гърчещата се съскаща маса, протегна се, откъсна главата на една от змиите и я пъхна в устата си.

Леминкайнен се разсмя гръмко:

— Сега ще направим противомагия, а после ще наберем боровинки за десерт. Благодаря ти, приятелю Пийт!