Светослав Минков
Негърско щастие

Влакът наближаваше Атланта, столицата на щата Джорджия и праизвора на прочутото питие кока-кола. След четиригодишна раздяла с родината Фред Стюарт щеше да види отново града, в който се бе родил и бе живял до избухването на войната.

Фред Стюарт се завръщаше от Италия не като турист, а като демобилизиран сержант от 92-а дивизия на 5-а американска армия. Той не беше нито генерал, нито сенатор, за да знае тъмните колонизаторски планове на ония, които го бяха изпратили да се бие толкова далеч. Фред Стюарт знаеше само, че се бе сражавал за демокрацията и свободата на поробените от фашистите народи. И сега, излязъл от тая кървава борба с куц крак и с ордена „Пурпурно сърце“ на гърдите, заслужилият ветеран имаше всичкото право да се чувствува свободен американски гражданин. Но той беше негър и наблюдаваше родния пейзаж през прозорците на вагона за негри.

Още първите дни след пристигането си в Атланта Фред Стюарт разбра, че нищо наоколо не бе се променило. Близките му живееха все в същия влажен бордей, смазани от нищета, улиците бяха все тъй шумни и многолюдни, а вечер над магазините и увеселителните заведения играеха все тия познати рекламни светлини. Само децата бяха поотраснали и старците изглеждаха по-немощни и по-мълчаливи.

В паметта на Фред Стюарт беше още жив споменът за разрушените селища, в които бе воювал, и пред очите му продължаваха да се мяркат безкрайните върволици от бежанци, устремени като подгонени човешки стада по пътищата на ония непознати земи. Но Атланта, както и цяла Америка, си стоеше непокътната. Тук войната не бе оставила нито една драскотина по къщите и нито един куршум не бе смутил живота, който продължаваше да си тече по старому — със сделките на бизнесмените, с безработицата и с неизменните проповеди на баптистите за спасението на човешката душа.

До обявяването на войната Фред Стюарт беше портиер на големия хотел „Еспланада“ в Атланта и изпълняваше тая служба предано и честно. На заминаване за фронта неговият господар мистер Уатсън дори го потупа окуражително по рамото и му пожела щастливо завръщане, като заяви, че един ден ще го приеме пак на работа. И Фред Стюарт не се съмняваше, че ще облече отново червената портиерска униформа със златни ширити и ще посреща гостите на хотел „Еспланада“, както в миналото. Но когато той се яви в кабинета на господаря си, препочтеният мистер Уатсън едва го позна. Фред Стюарт влачеше с мъка куция си крак и някогашната му стройна фигура беше малко прегърбена.

— Трудно е да се върнеш на предишната работа — каза мистер Уатсън. — Портиерът е живата реклама на всяко заведение. А един куц негър като тебе е просто смешен. Той е просто… как да кажа… слон без хобот!

И развеселен от собственото си остроумие, мистер Уатсън разтърси дебелия си корем в добродушен смях.

— А не мога ли да работя на асансьора? — попита с горчиво примирение негърът.

— Още по-малко. Тук трябва подвижен и сръчен човек — отсече стопанинът на хотела и като се замисли за миг, добави съчувствено: — Я най-добре намини утре! Ще гледам да те наредя някъде.

На следния ден бившият сержант от американската армия стоеше отново пред писмената маса ма всемогъщия работодател.

— Ние, американските демократи — започна тържествено мистер Уатсън, като се надигна бавно от коженото си кресло, — умеем да ценим подвига на нашите ветерани, които проливаха кръвта си за честта на родината и за свободата на поробеното човечество. Ти, Фред, имаш нужда от по-спокойна работа и затова аз намислих да те направя чистач на обуща при входа на нашия хотел. Вярно е, че заплатата ти ще бъде по-малка от предишната, но времето, в което живеем, налага на всички ни известни жертви. Преди да заемеш новата си длъжност, разбира се, аз трябва да те предупредя, че вашата бойна дружба с русите не е вече на мода и че в хотела ми изобщо не може да се внася никакъв болшевизъм. Познавам те като лоялен и честен гражданин на свободолюбива Америка и вярвам, че ще оправдаеш доверието ми.

И тъй, лоялният и честен Фред Стюарт се настани в преддверието на хотел „Еспланада“ и започна да чисти обущата на пътниците, които влизаха и излизаха през стъклената врата. Той работеше с още трима други негри, по-млади, но също така усърдни като него.

На високия стол пред куция ветеран сядаха най-различни хора. Повечето от тях бяха добре облечени джентълмени със сериозни и делови лица. Те протягаха презрително краката си към недостойния негър и обикновено четяха вестник, докато той се занимаваше с тоалета им. После слизаха предпазливо от стола, като внимаваха да не падне някоя прашинка върху лъснатите им обуща. За тия чистокръвни джентълмени кожата на обущата им беше много по-ценна от черната кожа на Фред Стюарт. И боецът, който се беше борил срещу фашистките угнетители, се усмихваше тъжно, като си спомняше как му бяха внушавали да жертвува живота си за високите идеали на демокрацията и как той си бе въобразявал, че след войната ще се радва на такава демокрация в собствената си родина. Днес, разбира се, негрите си оставаха пак негри и никой не мислеше да ги приравнява с господарската раса на белите като лебеди янки. Това неумолимо проклятие над него и нему подобни Фред Стюарт чувствуваше все по-ясно всеки нов ден.

Няколко седмици преди Великден Дружеството на праведниците в Атланта уреди голяма благотворителна лотария, с чиито приходи щеше да се подпомогне изграждането на нова черква. Тая лотария беше шумно рекламирана и групи от праведни девойки, напомнящи кабаретни гърли, обикаляха от сутрин до вечер града, като предлагаха билети по улиците и заведенията. Печалбите, които се обещаваха, бяха наистина примамливи: последен модел кола „Крайслер“, мотоциклет, хладилник, електрическо пиано. Но най-голям интерес будеше безспорно главната печалба от двайсет хиляди долара, които се изплащаха веднага в брой. И всяко едно от тия чудеса щастливецът можеше да притежава само срещу билет от един долар. Пъстрите афиши на лотарията бяха разлепени навсякъде и преследваха човека дори насън.

Такъв афиш украси и преддверието на хотел „Еспланада“, където работеше Фред Стюарт. На афиша бе нарисувана красива черква, над която един хвърчащ ангел изсипваше от рога на изобилието златни долари и всякакви съблазнителни предмети. С големи червени букви Дружеството на праведниците предупреждаваше:

Господ бди над вас! Жертвувайте за него един долар и той ще ви се отплати богато! Вашето щастие е в неговите ръце!

Фред Стюарт никога не бе купувал лотарийни билети, но тоя път реши да пожертвува един долар. Може би бог наистина държеше щастието му в милосърдните си ръце и щеше да го спаси от нищетата, в която бе затънал. Бедният негър едва изхранваше себе си и близките си с нищожната заплата като чистач на обуща и ето че сега и нему се удаваше случай да направи сделка, и то направо с бога! Фред Стюарт скъта грижливо купения лотариен билет и зачака със суеверен трепет деня, в който щяха да бъдат обявени печалбите.

И тоя ден дойде. В сряда през страстната седмица Дружеството на праведниците разгласи тържествено номерата на печелившите билети. На някои благочестиви християни може би ще се стори неестествено, че лотарията се е теглила през дните на Христовите мистерии, когато хората възвисяват душите си над всяка земна суета, но тук трябва да напомним, че търговията си има свои собствени мистерии и следва повелите на своя собствена библия. И все пак това не беше толкова странно. Имаше нещо още по-странно и дори съвсем невероятно. Фред Стюарт печелеше главната печалба от двайсет хиляди долара! Отначало той помисли, че някой му е устроил зла шега, за да се погаври с надеждите му. Но след като провери няколко пъти и чу с ушите си внушителния глас на шпикера, който съобщи по радиото щастливия номер, всяко по-нататъшно съмнение изчезна: неговият малък син билет печелеше наистина двайсет хиляди долара.

За един Рокфелер двайсет хиляди долара не представляваха изобщо сума — с тях той можеше да даде скромен банкет на яхтата си в някой от заливите на Флорида. Но за негъра Фред Стюарт тия пари бяха неизмеримо богатство, което преобразяваше целия му живот. Щастливият чистач на обуща щеше да се изскубне веднъж завинаги от лапите на немотията и да започне някаква дребна търговия в негърския квартал, майка му нямаше да работи повече в оная мръсна пералня, а лекарските грижи и скъпите лекарства щяха да спасят проядените дробове на сестра му Маргет, която вехнеше като пречупено черно цвете във влажния бордей. Да, Фред Стюарт щеше да заживее човешки и да се радва на слънцето като толкова други хора. Преди да отиде в Дружеството на праведниците, бившият сержант закачи на гърдите си ордена „Пурпурно сърце“, с който признателната родина бе наградила геройството му на фронта. В тоя наистина паметен ден Фред Стюарт се запъти към авеню Понс дьо Леон с гордото чувство, че е станал за втори път герой. Но хората по улиците го отминаваха с безразличие и нито подозираха дори, че куцият негър е оня рядък щастливец, който е спечелил двайсет хиляди долара от лотарията.

Както и трябваше да се очаква, добродетелният председател на Дружеството на праведниците мистер Фортунат Парадайс посрещна госта си с християнска топлота и сърдечност. Но когато Фред Стюарт му обясни защо е дошъл, по лицето на праведния старец се изписа такава изненада, сякаш се беше случило някакво библейско чудо.

— Ще докладвам случая в управителния съвет — промълви смутено мистер Парадайс. — Моля, заповядайте утре!

Цяла нощ Фред Стюарт не можа да заспи и възбуденото му въображение рисуваше една от друга по-примамливи картини за неговия бъдещ живот. Той още не бе споделил с близките си радостната новина, защото искаше да ги смае изведнъж, като им покаже направо парите, за които те не смееха дори да мечтаят.

Денят започна като всеки обикновен ден с чистенето на джентълменските обуща в хотел „Еспланада“. Щастливият негър размахваше весело четките и чакаше с нетърпение часа, в който работата намаляваше, за да се яви отново в Дружеството на праведниците. Как щеше да носи той толкова много пари? В тоя град на честите пладнешки обири човек можеше лесно да бъде нападнат и ограбен. И Фред Стюарт съобрази: той нямаше портфейл, но имаше безопасна карфица. Ще поиска по-едри банкноти, ще ги напъха във вътрешния си джоб и после ще ги забоде здраво с карфицата. Пък защо да не се повози и с такси? Наистина, един ваксаджия би изглеждал твърде неприлично в такси, но Фред Стюарт лъскаше вече последните чифтове обуща и скоро щеше да се прости с тоя занаят.

Лицето на мистер Фортунат Парадайс се озари от ангелска усмивка, когато куцият ветеран влезе в кабинета му. Праведният старец го благослови с кръстния знак и каза с молитвена кротост:

— От името на нашия управителен съвет позволи ми, брате во Христе, да те поздравя с щедрата милост, която бог ниспославя над теб!

И след това приветствие мистер Парадайс покани Фред Стюарт да седне и продължи речта си със същия евангелски тон:

— Провидението, брате во Христе, ти е предопределило да изпиташ горчивината на някои тъжни нрави, които все още съществуват в тоя несъвършен свят. Един ден, когато настъпи великото християнско братство между всички хора по земята, благочестивите поколения сигурно ще ти издигнат паметник, но сега ти трябва да се откажеш от всички тленни блага, които смущават мислите ти.

— Какво искате да кажете? — запита в недоумение Фред Стюарт, като изгледа подозрително стареца.

— Бедата е там — въздъхна праведникът, — че ние сме лишени от радостта да ти изплатим печалбата, защото си негър, брате мой!

— Но как е възможно това? — извика Фред Стюарт и скочи от стола си. — Тогава защо не съобщихте, че на негрите е забранено да купуват лотарийни билети?

— Защото ние сме демократична страна, брате во Христе, и по закона нямаме право да даваме такива съобщения.

И като извади от жилетката си малко стъкълце, добродетелният мистер Фортунат Парадайс изсипа на дланта си някакво хапче, глътна го и каза все тъй невъзмутимо и кротко:

— Бог ни е надарил с разум, за да понасяме по-леко изпитанията, брате мой. Разбирам твоето огорчение, но ще се съгласиш, че нашето дружество няма никаква вина. Ако живеехме в някой от северните щати или ако ти бе спечелил някаква дреболия, все още можеше да се направи нещо. Но тук на юг, в сърцето на щата Джорджия, би било безумие един негър да получи главната печалба. Това би възмутило обществената съвест и би създало най-сериозни усложнения и може би вълнения. А ние, брате мой, не сме болшевики, да предизвикваме размирици. Съветвам те да посрещнеш с благородно примирение тая малка неприятност, която съдбата ти е отредила, и да не разпалваш опасни страсти в непорочната си душа. Днес, на велики четвъртък, когато синът господен е разпънат на Голгота и изкупва със страданията си греховете на цялото човечество, последвай и ти неговия пример, брате во Христе, и се жертвувай за ближния. Върни ни измамния лотариен билет, който смущава твоето доброчестие, и ние ще ти изплатим веднага дадения за него долар!

Фред Стюарт стоеше потресен пред тоя безобиден наглед старец с благодушно лице и с бяла копринена брадица и чувствуваше как неспокойната му кръв започва да кипи и да нахлува в главата му. Но възбуденият негър се овладя и стисна зъби.

— Не, аз няма да ви върна билета! Той е мой и никой не може да ми го отнеме! — каза твърдо героят-ветеран.

— Успокой се, заблудено чадо! — рече назидателно праведникът. — Билетът е твой, но парите са наши и ако ти упорствуваш да ги получиш, тежко̀ ти! Послушай съвета ми и не се оставяй в плен на нечестивия!

Тук вече негърът загуби всяка власт над себе си и удари с юмрук по масата.

— Вие сте нечестивците! — извика разтреперан той. — Но аз не ще ви позволя да се гаврите с един американски сержант, който се е бил за тая страна и е осакатял заради правдата! Щом вие не желаете да ми изплатите парите, аз ще дам дружеството ви под съд!

Като изрече тия думи, Фред Стюарт взе смачканата си шапка и закуца към вратата.

— Бъди благоразумен, брате во Христе, защото може да ти се случи нещастие! — извика подире му мистер Фортунат Парадайс и в разтопените му от умиление очи светнаха лукави и хищни пламъчета.

Когато излезе на улицата, нещастният негър разбра за сетен път трагизма, на който го бе обрекла неговата черна кожа. Нямаше вече никакво съмнение, че той не беше човек като другите, а само някакво жалко човекоподобно същество, което се влачеше под тежките и сурови удари на една свирепа действителност. С детската си наивност Фред Стюарт бе повярвал, че ще получи двайсет хиляди долара и ще заживее щастливо, но ето че надеждите му рухнаха изведнъж и той трябваше да се върне пак в хотел „Еспланада“ и да чисти може би до края на живота си обущата на високомерните джентълмени. Гангстерите, срещу които Фред Стюарт искаше да се пази с безопасна карфица, бяха заменени с набожните старци от Дружеството на праведниците, а срещу тия всесилни братя во Христе никой негър не можеше да се бори. Фред Стюарт знаеше много добре, че ако се опита да съди дружеството, ще се заплете в нови премеждия и в края на краищата всичката вина ще се струпа върху собствената му глава, както обикновено се случва при всички съдебни процеси между негри и бели. Съсипан от мъка и обида, измаменият бедняк закрачи бавно към хотела. Синият лотариен билет бе останал у него само като красиво ненужно перце от отлетялата птица на щастието.

Но изпитанията на Фред Стюарт не свършваха дотук. Новината за неговия необикновен случай се разнесе бързо из цяла Атланта и раздвижи духовете. А Атланта не беше само праизворът на прочутото питие кока-кола, с което преди петдесет години местният аптекар Ася Кяндлър започна да залива щатите. Атланта беше преди всичко крепостта на могъщото братство Ку-Клукс-Клан, чиито „велики“ идеали за чистотата и господството на бялата американска раса раздухваха непримирима борба срещу негрите. В тоя град на куклуксклановските дракони, циклони и титани живееше и акушерът Салуел Грийн, щатският „велик дракон“ на Джорджия. Тук в тържествени дни рицарите на братството маршируваха из улиците с белите си мантии и гугли, украсени с всички регалии, а от време на време склоновете на близката планина Стон се озаряваха от зловещото сияние на техните горящи кръстове, които съпътствуваха като неизбежен церемониал линчуването на някой негър.

Братството Ку-Клукс-Клан поддържаше сърдечни връзки с много патриотични, филантропични и богоугодни организации, между които беше и Дружеството на праведниците. Засегнат от оскърбителното държане на Фред Стюарт, честолюбивият мистер Фортунат Парадайс подшушна на приятелите си в белите мантии, че непокорният негър не иска да върне билета и се заканва да търси правата си чрез съда. Тая дързост, недопустима за един негър, изправи Фред Стюарт пред нова беда. Разбира се, трудно беше да се разпали омраза срещу чернокожия клетник само с нападката, че той бе спечелил главната печалба от лотарията. Най-сетне, макар и негър, той не можеше да бъде упрекнат за тая прищявка на съдбата, нито пък да бъде преследван, задето е направил опит да получи парите си. Трябваше да се измисли нещо друго — по-силно и по-изобличително. Затова срещу Фред Стюарт бе отправено познатото обвинение, че е посегнал върху честта на бяла жена. Така се създаваше най-сигурно настроение срещу негрите и се оправдаваха погромите над тях. Влиятелният вестник „Американско знаме“, издаван с подкрепата на някои атлантски банкери, пръв съобщи за злодеянието на похитителя. Като премълчаваше, че Фред Стюарт е ветеран от войната, вестникът описваше надълго и нашироко как негърът изнасилил девойката, която му продала лотарийния билет. Клеветата показа още веднъж озъбения си лик и раздвижи всички мракобесници на Атланта. Срещу Фред Стюарт се надигна пенливата вълна на така нареченото „възмутено обществено мнение“ и тоя растящ ропот не предвещаваше вече нищо добро.

Това се случи през нощта на велика събота, когато камбаните възвестяваха с празничен звън възкресението на Спасителя. По същото време на планината Стон бе запален грамаден кръст за нова човешка жертва. Топлият пролетен вятър разгаряше пламъците и ги издигаше високо във въздуха. Пред една бедна хижа в негърския квартал спряха няколко коли. После върху ниската врата се разнесоха отсечени удари. И ето, вратата се отвори и в полуосветената й рамка се показа Фред Стюарт — грохнал, неузнаваем. Зад него стояха като сенки майка му и сестра му Маргет. Отсреща, в мрака на улицата, се белееха познатите фигури с островърхи гугли. Часът на страшния обред бе настъпил. Старата негърка се хвърли в нозете на зловещите гости и започна да моли за милост, а трескавите очи на болното момиче станаха още по-големи и заблестяха с едри, чисти сълзи. Чернокожият мъж се отдръпна назад и с онова малко човешко достойнство, което му бе останало, направи опит да се защити. Но нападателите излязоха по-силни и го отвлякоха в тъмнината.

И негърът Фред Стюарт, който се бе сражавал за тържеството на демокрацията и бе награден с ордена „Пурпурно сърце“, увисна обесен на един много стар дъб, чиито листа шумоляха все така спокойно още в ония години, когато прадедите на Фред не бяха освободени от робство.