Беат Брехбюл
Всяка нощ и следващите часове

Всяка нощ ми се присънва морето.

Като безшумна буря

нахлува то при Базел, и

в Санкт Гален, също при Женева. То покрива

планински птицеферми с

делфини, кораби и по-далеч, с измамливо спокойствие.

 

Жалко, че не съм отсякъл до основи

— както беше наложително през моята младост: —

Алпите [а също църковните камбанарии]. Сега

няма открит изглед към Средиземноморието,

затова пък има облаците, от които

гостът може да разглежда.

(Там оттатък беше Цюрих, клишето, с хора в него,

там долу беше Берн, клишето, с хора в него,

тук се лее Бодензее, отзад ъгълчето

кима Матерхорн, той не е виновен,

и навсякъде подскачат тези последни зайци на човечеството

по разкошна морска шир; оставят се да ги подстрижат късо,

искат да избягат

от резервата, да идат да се къпят,

навътре в mare nostrum^[1], оттук нататък

към неопределена свобода.)

Всяка нощ ми се присънва

морето.

В утринния здрач ме изоставя

доволна топлата жена.

След това по цели дни

до кръв разбивам чѐлото си

в домашните ни зидове

от леко пъстри, работливи мънички квадрати.

 

2001