Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], 1969 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Венцеслав Константинов, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Обработка
- NomaD (22.01.2011)
Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов
Източник: http://vkonstantinov.hit.bg/dichter/dichter.htm
Източник: http://liternet.bg/publish3/vkonstantinov/svetlinata/content.htm
История
- — Добавяне
E>
Да следваме бляна, и пак да следваме бляна.
E$
„Причина за надежда не е отредена никому.“
Често чувам тия думи, откакто сменяме моретата без оглед.
Банда. Серам[1]. И към островите Галапагос[2].
Килът се врязва в пяната на южните пасати,
в бели като китове течения, лениви в пладнето,
и по-нататък, през зелените
ветрове на Пасифика, и тъй с години, „Арго“!
Дни, насечени на бели късове
от топора на нощта. Притиснати в небето
отломъци от млечни пътища, комети без опашки и посоки.
От много дни под сянката на ветрилата
седи Койя Акем, говори в треска
за ореховите гори покрай екватора,
за северни реки
и ледоход, и снежни бури.
„…за да потънем в сянка. Да намерим
покой под лунно затъмнение! —
говори Койя Акем. — За да положим
глава, пък даже и
под хладен камък, връз корема на змия, освободени
от пориви, в гробове от лед, над вятъра без диря…“
Говори Койя Акем
и вече невъзможно е да следва бляна.
Какво изгубихме? В чия ли памет
безследно изчезнахме? Морска невинност,
земно детинство — вас вече ви няма.
Онова, за което от дока излязохме и тръгнахме, „Арго“,
вече не е нашият блян, безпокойство
пришпорва кораба с раздрани платна
два пъти около земното кълбо, с разнищени платна
три пъти около земното кълбо
и го съсипва,
разпадащ се „Арго“!
„Човек зад борда!“
Който желае, да скочи след него.
„Акула! Акула! Хайде да тръгваме!“
Готвачът на кораба казва: „Хайде да тръгваме“,
и с шмиргел излъсква свещената носова фигура
с помръкнали вълчи очи, искрящи след всяко потегляне.
„Бог Левиатан възлиза от вълните, запомнете го.
Разгледайте го: зинала паст,
в която се втурват птичи ята. Там,
рано или късно,
ще скочите и вие.“
Банда. Серам. И нататък, островите Галапагос.
След седем пъти по дванадесет луни (а с дълги
крясъци летяха птици край главата на Койя Акем)
все тъй съм ненаситен. И жадувам
хоризонтите да прикова към корабния корпус,
да повлека безмилостното им въже
нагоре и надолу
из тази кожодерна на моретата.
Дни след дни, насечени на късове
от топора на нощта. А ширините там на Рос[3] димят.
Обледенен си, „Арго“. Безветрие. Небе.
Нощта се отразява в килната следа, тъй кипнала от риба.
Не ще избяга от морето оня, който бляна избленува
в мислите, а пък главата си държи на сянка.
Не се освобождава оня, който е съгласен с Койя Акем.
Море, море! Все още следвам бляна, светлината.
„Земя пред нас“ — все още чувам, пълен с нетърпение,
където и да сме
в помръкналия божи лик.
„Пътуванията започват сред разкоша на планктона и завършват
в езерце роса.“ Често чувам тия думи,
откакто всяко пладне и моретата неизброими
зад нас потъват в блясъка на зодиака
и океана, призрачна приспивна песен,
старикът „Арго“ усмирително се люшка.
За да намерим: Богове. И Атлантида. Знам ли?
Светлите пространства на Язон. Гроб. Или пък рай.
Малка колкото листо прохладна сянка за Койя Акем.
И бляна, който ни понася
постоянно,
бляна, който ще преследваме
отново,
безпощадно,
направо през разтворения хоризонт в Небитието.
1969