Петер Рюмкорф
De mortius ^[0] (или: Злословие)

Бавно се затварят раните на младостта,

а нищо не идва на тяхно място.

Дори страданието от човечеството

все някога се превръща в навик;

е, тогава навярно старата кримка постепенно закретва към края си,

винаги става с нас тъй нататък,

и ако става тъй нататък, както досега,

скоро ще свършим.

 

Например, днес пак имаме и липите

зад себе си (Кой говори още за люляка?).

Човек вече почти не се осмелява да каже „Аз“ при такава

всеобща деятелност.

Скоро, когато с неудържимата шума

есента ще ни отпраща,

а и дроздовете ще преглъщат своите песни,

ти ще затопляш празното си сърце — Първо купи въглища!

— с думи от Ницше.

 

Няма причина за отказ, Маестро!

Старостта е също съвсем пълноценен отрязък от живота,

и докато ходенето по нужда ти е редовно,

денят още не е незапълнен

— Ама естествено,

а после идва трикът „От една страна-от друга страна“,

тази слузеста диалектика:

Та човек узнава това едва, да речем, в напреднала възраст.

Когато дееспособността поотслабне.

И устата зейва:

Сива и празна, без песни.

 

1979