Да, Селинджър!… Но аз не чета Селинджър. Въобще не чета, кой е казал, че чета? Селинджър конструира мост. Неговите произведения са просто едни мостове, които те отправят… Къде? Към космоса, безкрай? Към себе си? Забравете…
А може би рисува точки в безкрая, които ние трябва да свържем, осъществявайки сложна фракталност като картините на Полък
„Синият период на де Домие-Смит“!… Сещам се за синият период на Пикасо. Защо? Може би защото създава у мен същия дълбок и богат спектър от чувства.
Този разказ на Сел (наричам го така не защото се правя на интересен, а защото го чувствам много близък) за пореден път ме накара да се идентифицирам, и то много силно, с лирическия герой — Жан де Домие-Смит.
Всяка дума е истинско наслаждение. Струящата се от творбата наситената емоционална и емпатийност се интроецират в теб. Вече не си същият.
Фрагментарността на произведенията на Сел ги правят съвършени. Ако има такова нещо като съвършенство, то това са творбите на Селинджър.
Може би се сещате за синия период на Пикасо поради закачката в заглавието, която препраща нататък? :)
Аз до последно се надявах, че поне за малко ще видим сестра Ирма, която си представях дебеличка брюнетка, четиресетина годишна и много мила с децата.
Може би най-интересната част в поредицата „девет разказа“, но така и не разбрах смисъла в цялата тази история.
След прочитането на разаказа се замислих и все още съм замислен, но очевидно смисъла е в това, че явно няма какво толкова да се мисли.
Водещото при Селинджър не е идеята, както епифаниите (откровения) при Джеймс Джойс, а емпатията, сугестията. За това, когато го четем, не ни се внушава някаква идея, но някакво чувство, което именно ни кара да се замислим.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.