Цветан Пеневски
Англопоетичен смеховник (1)

СЛЕД КАТО СИ УМРЕШ ОТ СМЯХ

Скочил Пенчо от чучура

и се хванал за… ухото!

Или според рецептата: един виц трябва да е кратък, в ритъм и рима, да има момент на изненада и лютиво — колкото поеме. Ако откриете сходство между българската и представената тук британска традиция в поетичния хумор, не се учудвайте. Всички сме от един дол дренки. Е, почти. При нас Смехът нахлузи маската на Иванчо — пъхащото носа си навсякъде скандално изтърсаче от мазето на стерилната ни литературна норма. Ние предпочетохме например свенливо да не забележим определени аспекти от творчеството на Христо Смирненски или Пеньо Пенев. Докато небезизвестният Кингсли Еймис се възмущаваше, че уважаваното издателство „Пенгуин“ не включило в своя антология бисерите от кръчми и обществени тоалетни. Не че не се публикуват. В края на краищата, който не иска, да не си ги купува. При върлуващата напоследък информационна лакомия е просто недопустимо едно любопитство да остане незадоволено назависимо дали се е проявило или не.

А смехът е любопитство. Смехът е свободата на интелекта да не се води по тертипи, а сам да анализира и да стига до изводи, колкото и кощунствени да изглеждат. Не става дума, разбира се, за идиотския смях, а за Смеха като способност да се издигнеш на птичи поглед над мърлявите житейски коловози и да прецениш реалните мащаби, същността на явленията. След като си умреш от смях, естествено. Защото, ако не си умреш от смях, ще трябва да си умреш от яд. Или от мъка. Или просто да си умреш. По избор. Смъртта винаги е заемала почетно място в пантеона на Хумора.

Всеки може при желание да възпроизведе (или да измисли) сентенции за смеха. „Светът е оцелял, защото се е смял.“ „Смеейки се, човечеството се разделя с миналото си.“ „Кажи ми как и на какво се смееш, че да ти кажа…“ Не всеки си дава сметка обаче колко са верни. Александрийската библиотека изгоря, вицовете оцеляха. Във всяка култура, във всяка епоха, по коптори и канцеларии, кралски дворове и килии са се пели, разказвали или шепнели епиграми и пародии, лимърици и частушки, пиперлии анекдоти и грубовати балади. От там до безсмъртието на печатното слово е една крачка. Особено когато остроумието се съчетае с изящна музикалност на стиха. Опитайте да преразкажете епиграма на Радой Ралин. Не е същото, нали? Както и при най-гореспоменатия Пенчо.

Да вземем едно елементарно петостишие в анапест. Първи, втори и пети ред в тристъпен, трети и четвърти — в двустъпен. Рими — аабба. Нарича се лимърик. В първия ред въвеждате героя:

Симпатична вдовица от Бон

Във втория давате допълнителна информация за лицето:

преспала в бръснарски салон.

В третия и четвъртия е съсредоточена динамиката на повествованието:

В полунощния час

там се чул дрезгав глас:

за да достигнем до поантата:

Noch einmal?! Аз Симон, не Самсон!

В така определената рамка можете да редите колкото ви душа иска ребуси. Потенциалът е неизчерпаем, както е доказала кариерата на лимърика.

Роден е преди Дявол знае колко време, Бог знае къде на Британските острови. Версията за едноименния ирландски град Лимърик е привлекателна, но хипотетична. Единствено сигурно е, че лимърикът никога не се е движил в свястно общество — я пияници, я смахнати. Дори когато попадал в знатните квартали, аристократите си позволявали само по някоя цинична усмивчица, ей-така, за отмора. Говори се, че не всички хубави лимърици са мръсни, но че малко от „чистите“ стават за нещо.

Ролята на „менажера фея“ изиграва Едуард Лиър (1812–1888), художник и поет, пътешественик и природоизпитател, издал няколко илюстрирани от самия него сборника. Настава масова психоза. Всички прописват лимърици, организират се общонационални конкурси, в интелектуалната гимнастика опитват сили Ръдиард Киплинг, Луис Каръл, Джон Голсуърти, Антъни Бърджис, Айзък Азимов… Изобщо, ако Лимърик бе човек, досега да е получил благородническа титла за особени заслуги. За взривяване на догми, предизвикателства към здравия и нездравия разум, точило за иронията, въображението и остроумието, мярка за узряване, примерно поведение като домашен любимец из пръкналите се незаконородени отрочета на ВЕЛИКАТА БРИТАНСКА ИМПЕРИЯ, НАД КОЯТО СЛЪНЦЕТО НИКОГА НЕ… обаче залезе. А лимърикът — не.

Клерихюто също. Какво е „клерихю“? Второто име на Едмънд К. Бентли (1875–1956), изобретател на тези чаровни минибиографии, които ви дават в няколко реда находчива характеристика на дадена историческа личност. Точна, ако авторът не є е имал зъб. Несравнимо по-пикантна в противен случай.

Както на война, водещ е приносът на незнайните воини на поетичния легион. Най-впечатляващите фойерверки често са подписани от АНОНИМ. Не че авторството е кой знае колко сигурно, когато едни и същи стихове се приписват на различни поети, дават се спорни дати за раждане и смърт, никой не ти казва кой е англичанин, кой — австралиец. Нали езикът е един и същ! Съвсем спокойно може да прочетете: приписва се на Чърчил. Голяма работа, че самият той категорично е отричал да е писал такова нещо. Може да го е хванало срам да си признае човекът, а може и настина само да е цитирал.

В случаите, когато авторът е известен, има три основни категории:

1. Автори, наложили се предимно в хумора, като Огдън Наш (1902–1971), самобитен класик на поетичната ирония в САЩ, като Хилеър Белък, роден през 1870-а във Франция, размислил и се прехвърлил на „мъгливия Албион“, където починал след доста писане през 1953-та, или Хари Греъм (1874–1936), заклет консерватор и цар на чернилката.

2. Еднодневки, чиито хитове обаче доставят истинско удоволствие.

3. Мастити литератори, дето, като им писнела надпреварата към Парнас, ощастливявали с присъствието си „несериозния жанр“. Понякога с много по-голям успех. Повечето от тях нямат нужда от представяне, някак неудобно е да обяснявам кой е, да речем, лорд Байрон. Но сигурно ще ви бъде интересно да откриете в ново амплоа Джилбърт Честъртън, познат ви вече от криминалните истории за отец Браун. Да се срещнете пак с неподражаеми светила с остър език, като Александър Поуп и Уилиам Блейк, Джон Грей и Робърт Бърнс. Или с техни наследници, като Уистън Хю Одън и Ейдриън Мичъл (когото, между другото, сме посрещали в България).

За да не си губим времето в глупави спорове, коя поезия е „сериозна“, предлагам формулировката, че всяка истинска поезия е истинска поезия, стига да е поезия. Несериозно може да е само нашето отношение към нея.

Иначе етикети за обхванатите в този сборник произведения — дал Господ: лека поезия, трапезни песнички, нонсенс — поезия на безсмислицата (с двамата колоси — Лиър и Каръл), хули срещу Авторитета, пародии, черен и пикантен хумор, епитафии и епиграми, псевдобалади и закачки.

Пише се за всичко. Г. Х. Валинс например изследва феномена „телефон“, заемайки стила на класиците. Други нагазват в любовта и брака, политиката и изкуството, съсипват се красиви митове… А как възприемате като тема особеностите на английския правопис? Жалко, че резултатите в този случай са абсолютно непреводими. Или невероятната размяна на ролите при нонсенса — вместо обичайната схема тип „смислов скелет — формираща плът“ стихът се крепи на педантичния размер и точната рима, около които витае аморфен ореол от семантични фрагменти. Нещо като съвременното абстрактно изкуство.

Хронологията не е важна в този налудничав карнавал. Стига да не се носи дъх на мухъл, стига погледът да е остър и акупунктурата — ефикасна. Смехът е универсален. Може би затова повечето антологии на поетичния хумор се съставят по тематичен принцип. Темите, така или иначе, са едни и същи — въпросите, на които с все по-голям успех не можем да си отговорим. Освен с помощта на Смеха. Как ще стане тая работа ли? Ами прочетете книгата, току-виж…

Надали ще ви помогне при решаването на битовия въпрос, но освен него съществуват и други: основни философийски, екзистенционални, нациоанални, изметодологически, интерполови, парламантарни… Вярно, че днес мислим повече за шилешко, отколкото за Шилер, но човек не може да живее само с хляб и латиноамерикански сериали! Пише го в Библията! За която също още не е доказано дали не е хумор, макар и твърде поетичен.

P.S. В началото се загатна за известна прилика между българската и англоезичната традиция в жанра. Редно е в края да стане дума и за разликите. Докато не се научим да уважаваме Смеха и превъплъщенията му, те ще си останат съществени.

Цветан Пеневски

 

 

НАСЛЕДНИЦИ

Синовете треперят от страх,

когато се мярна край тях.

Преди време юнашки

ме замерваха с прашки,

но не смеят, откакто умрях!

Едуард Гори

* * *

Видял машинистът Бове

пред себе си влак да снове.

Поздравил го радушно,

но той равнодушно

го срязал набързо — на две.

Аноним

* * *

Любопитен младеж от Сайда

се замисли веднъж, щом видя

пчеличка: „Боли ли,

когато ужили?“

И откри много скоро, че да.

Аноним

* * *

Невъзпитана дама от Пеща

взе, че стори нечувано нещо:

На обяд у абата

тя си смъкна полата

под предлог, че било й горещо!

Аноним

* * *

Възпитан млад мъж от Хавана

в самолета за Копакабана

зърнал надпис на входа:

Не плюйте по пода!

И затуй се изплюл на тавана.

Аноним

* * *

На бала със маски в Кампала

стъписа се пълната зала:

Един господин,

маскиран на млин,

го изгризаха мишки на бала!

Аноним

* * *

Симпатичен младеж беше Клавел.

Фойерверки веднъж като правел,

своя фас угасил

върху буре с тротил.

Симпатичен младеж беше Клавел!…

Аноним

* * *

Върху релсите легна Анри —

бе решил да загине в зори.

Но умря от съклет —

вместо в седем без пет

влакът мина в дванайсет и три!

Аноним

* * *

Мюсюлманинът Ал Хомейни

имал кон и шестнайсет жени.

Щом конят умрял,

„О, Аллах — изкрещял, —

по-добре две жени ми вземи!“

Аноним

* * *

Немарлив домакин от Парнас

казал: „Тук ми мирише на газ!“

После, в тъмното свит,

драснал клечка кибрит

и… уви, не е вече сред нас!

Аноним

* * *

На крадеца се скара Марина,

щом откри го напъхан под скрина:

„Ставай бързо от пода,

че си близо до входа

и ще вземеш да хванеш ангина.“

Аноним

* * *

В гневен пристъп виконт Сен Реми

с нож намушкал две стари моми.

Щом мъжете узнали,

нова пушка му дали

и му рекли: „Дерзай, мон ами!“

Аноним

* * *

Разсеян ловец от Ла Плата

се спънал и паднал в реката.

А един крокодил

подир миг промълвил:

„Все пак предпочитам салата.“

Огдън Наш

* * *

Причинявал бил сексът тромбози,

аскетизмът докарвал неврози…

Предпочитам в кревата

да си срещна съдбата,

вместо вечно да влача психози!

Аноним

* * *

Млада майка с нрав буен и бесен

бе свикнала в късната есен

да замерва с яйца

свойте осем деца —

навик лош, но все пак интересен.

Аноним

* * *

От врявата в пълната лодка

се долавяше празнична нотка —

сигурен знак,

че приливът пак

ще смърди безподобно на водка.

Едуард Гори

* * *

Закле се мис Дороти Ръш,

че няма да легне със мъж

освен при такава

атака стремглава,

като: „Айде, бе, само веднъж!“

Айзък Азимов

* * *

Заявила девойка от Рен

на един напорист млад ерген:

„Не мисли, че без бой

ще се дам, мили мой!

Но пък ти си по-силен от мен…“

Аноним

* * *

Бог завърши за радост велика

човека, подритна с чепика

сметта, па добави

малко слуз и направи

стоножката и политика.

Дъглас Катли

* * *

Напоследък в окултните зали

се развихрят ужасни скандали.

Веднъж дори Бах

възмутен кресна: „Ах,

ще повърна от ваште цимбали!“

Морис Бишъп

* * *

Един философ рекъл: „Май-

ка му стара, излиза комай,

че всеки мой ден

е предопределен.

Не съм даже рейс, а трамвай!“

М. Е. Хеър

 

НА СУТРИНТА

Снощи стана май някакъв фал.

Къде бях, на прием? На бал?

Беше доста горещо,

някой каза ми нещо…

дали пък не вдигнах скандал?!

Сидни Бърнард Смит

* * *

Един пренебрегнат поет

не бива да е черноглед.

Щом търси изява,

все пак му остава

стената на някой клозет.

Аноним

* * *

Пищна дама на име Монтгомери

се харесва във впити пуловери.

Причини? Тя смята,

че топлят — едната.

Но другите две са май по-добри!

Аноним

* * *

Хубавица, наречена Грета,

излизала с едри момчета,

но в едно чекмедже

си държала джудже,

ако вземе да пази диета.

Аноним

* * *

Сексуалният капацитет

спадал с нашия жизнен разцвет.

Не съм убеден,

но не питайте мен,

аз съм само на осемдесет.

Аноним

* * *

Двайсет котки със писъци кански

изпохапали дука Орански.

Той въздъхнал: „Изглежда,

че няма надежда…

Но поне ще умра по британски!“

Аноним

* * *

Здравомислещ мъж казал: „Да пукна,

ако взема кат всички да хукна

по тез суеверия!

Аз не вярвам в поверия,

пък още съм читав, да чукна…“

Франк Уотсън

* * *

Невръстно момче от Лесото

заеквало много, горкото,

например: Д-дай

ч-ч-ч-чаша чай

и м-м-м-м-м-м-маслото!

Аноним

* * *

Тъй юнашки си пийвал Али,

че извикал му дробът: „Боли!“

Дробът сълзи проливал,

а Али се наливал,

но пък кеф си е правел, нали?

Дон Маркис

* * *

Мистър Бикет нахлу с бесен вик:

„Драги Грийн, заслужаваш ритник!

Нарисувал жена ми,

не се ли засрами!

Че и гола! Порочен мръсник!“

Джон Голсуърти

„Сага за Форсайтови“

* * *

Романтичната лейди Макдъф

се усмихваше, яздейки лъв.

След час се прибраха,

тя бе вече в стомаха,

а усмихнат бе нашият лъв.

Козмо Мънкхауз

* * *

На Ватерло дядо ми Джон

разкъсвал кордон след кордон.

Бил се целия ден

все така устремен

и достигнал до Втори перон.

Франк Ричардс

* * *

Пътешественик в Долен Гуам

бил настъпен от хипопотам

и сега е едно

доста мазно петно —

ето тук, и нататък, и там.

Огдън Наш

* * *

На девойка във бързия влак

є станало зле, и то как!

Веднъж, после пак,

после пак, пак и пак,

после пак, пак и пак, пак и пак…

Аноним

* * *

Привлекателна дама от Тива

заяви, че ги знае такива

покани горещи

на шампанско и свещи…

Ала щом са такива — отива!

Аноним

* * *

Домакиня от Южните щати

телеграма на щерка си прати:

„Твоят нов годеник

е наистина шик —

нацелува и мен, и сестра ти!“

Аноним