Христо Пощаков
Силата на завистта

Историята на завистта започна през онези невинни времена в зората на първобитното общество, когато примитивният човешки ум беше зает само с мисълта да осигурява прехраната си. Беше зима и едно от малобройните племена се скиташе из заснеженото поле в търсене на нова ловна територия. Състоеше се от десетина жени и няколко трийсет годишни старци, предвождани от Трут и Хам — оцелели от битките с животни ловци. Някога племето притежаваше още трима като тях и тогава всички бяха по-сити, но Мъг бе убит от саблезъб тигър, Дуг намери смъртта си от бивните на разярен глиган, а Пок беше размазан от хобота на ранен мамут. В интерес на истината, те бяха веднага забравени.

Измъчените от глад хора вървяха към неизвестната си съдба, като от време на време се спираха, за да изкопаят от замръзналата земя някой корен, после отново тръгваха, с намерение да стигнат до възвишенията, които се забелязваха в далечината.

След като ги достигнаха, съдбата се оказа благосклонна към тях — откриха пещера. Вече можеха да запалят огън, да се сгреят от топлината му и да се почувстват в безопасност. Старците се заеха с тази изискваща особено умение процедура и тънките дървени пръчки се завъртяха между дланите им. Скоро огънят лумна и всичко щеше да бъде наред, ако коремите на всички не бяха празни.

На другия ден Трут и Хам започнаха да проучват новата територия в търсене на дивеч. Докато те ловуваха, жените, децата и старците нетърпеливо ги очакваха, унесени в тръпчивата мечта да утолят глада си. В късният следобед надеждите им се оправдаха — Трут домъкна убита сърна. Същото се случи след два дена, след пет и след седмица. Той беше способен ловец.

Езикът на племето се състоеше от стотина краткосричкови думи и още толкова жеста, но беше достатъчен бедното общуване на примитивните хора. Трут и Хам, които се бяха заели с неблагодарната задача да осигуряват храната им, бяха набити и мускулести, с къси крака, гъсти бради и окосмени тела, привикнали към жесток студ. Външният им вид беше почти еднакъв, но те се различаваха се по степента на ловното си умение. Трут беше отличен ловец, а Хам изключително некадърен. А жените от племето предпочитаха винаги този, който носеше повече месо и му отдаваха прелестите си. Така че по-неумелият от двамата беше постоянно потърпевш, което по някое време породи в бедното му съзнание първото човешко чувството на завист. С всеки изминал миг, то се усилваше и набираше сили, докато окончателно му отне покоя в душата.

През този ден те отново ловуваха заедно. Хам пак не уби нищо, а Трут повали две сърни. Тогава натрупаната завист внезапно изригна и предизвика в притежателя си чувство на бясна омраза. Хам изрева и здраво забоде каменното острие на копието си в гърба на своя съплеменник, въпреки че Трут беше негов полубрат. След това авторът на престъплението едва домъкна труповете на животните до пещерата и си присвои чуждите заслуги, а в онези далечни времена историята за Каин и Авел бе непозната. Всички от племето бяха доволни — Хам беше донесъл много храна и две от жените веднага показаха интерес към него. Когато останалите все пак се сетиха да попитат къде е Трут, той напъна бедният си речник и след дълго усукване успя да им обясни как брат му е бил убит от огромна мечка. Сигурно това беше първата лъжа в историята на човечеството, породена от последиците на завистта, но в онези времена разследването на престъпление все още не се практикуваше и простоватите умове на първобитните хора приеха факта без възражение.

След няколко дни почти никой не си спомняше за поредният изчезнал от племето. Може би в ума на някой от трийсет годишните старци, останали в племето се бе появило подозрение, но пролетта вече беше настъпила и по горските поляни започнаха да никнат крехки стръкове с хубави корени. Пристигнаха и прелетни птици, които се ловяха с прости примки, появиха се скакалци, буболечки и гъсеници. Гъбите и сладките плодове щяха да ги последват. Макар и временно, прехраната беше осигурена, а зимата забравена. Поради липса на съперници, Хам се радваше на повишено женско внимание, от което щяха да се народят деца. Завистта и лъжата, породени в него, щяха да бъдат трайно предадени на поколенията.

След като веднъж бе създадена, завистта трябваше да следва законите на всеобщото развитие, затова през следващите векове, тя ставаше все по-изтънчена и по-силна.

Изминаха хиляди години и човечеството също претърпя развитие — откри благата на цивилизацията. Образованите за времето си хора вече ценяха литературата и изкуството, театърът и поезията бяха на мода. Но никой не бе пощаден от порока, посят в душите им от съвсем неизвестният им прародител.

По време на великата римска империя, Кретоний живееше в столицата й и пишеше по-добри стихове от Ираций. И последният му завиждаше с такава сила, че този факт отнемаше съня му. Един ден по-малоценният литературен съперник не издържа на непреодолимо обзелото го чувство и направи мръсен донос, обвиняващ Кретоний в участие в заговор против държавата. Въпреки оправданията си, видният поет бе осъден на разпъване на кръст и загуби живота си край пътя към подстъпите на Рим. Впоследствие, Ираций не стана по-велик в творчеството си, а империята не пострада от невинната жертва, която бе само една от многото — това щеше да стане значително по-късно. Дотогава, завистта продължаваше да набира сила и не жалеше никого. Тя погубваше съседи и приятели, сенатори и пълководци, императори и метресите им. Освен лъжата, вече се бяха появили и други полезни за добруването на човешкия индивид качества като злоба и алчност, предателство и измама, безчестие и подлост, безскрупулност и лицемерие, а никой не се интересуваше от първопричината, която ги бе породила. Завистта бе станала толкова могъща, че бе заразила и други народи, които накрая нападнаха империята и я разрушиха, понеже завиждаха на богатствата й и искаха да ги притежават.

Тя не се укроти и след появата на християнството, а през средните векове инквизицията улесни победното й шествие. Ловът на вещици и еретици се превърна в удобен инструмент, който вливаше сили безтелесният й зъл организъм. Отново съсед завиждаше на съседа си и го предаваше на мъчения по най-подъл начин, за да получи половината от неговото имущество. Ученият Джордано Бруно предизвика мрачната институция, като направи откритието, че в безкрая на космоса съществуват безкрайно много светове. Егоцентризмът на тогавашните догматици не им позволи да осмислят такива идеи, те завиждаха на всяко свободомислие. Беше недопустимо той да бъде по-умен от тях и затова го изгориха на клада. Подобна участ щеше да постигне и великият Галилео Галилей, който твърдеше, че Земята се върти и не е център на вселената, но той успя да се спаси от завистта, като се отрече от собствените си твърдения.

Лошото човешко чувство продължаваше да се развива. То създаваше неспирни интриги в царските дворове и предизвикваше безкрайни войни, което бе напълно обяснимо — всеки искаше до заграби богатствата на другия. Хиляди невинни хора загиваха по бойните полета, биваха хвърляни в тъмници или обезглавявани.

Завистта стана приоритетна в начина на мислене на ограничените хора. Интелектуално слабият винаги е завиждаше на по-умния и по всякакъв начин пречеше за признаването на заслугите му.

С течение на годините силата на завистта толкова нарасна, че започна да определя световната политика, границите на държавите и тяхното добруване. В началото на двайсети век, Германия се полакоми за ресурсите, получавани от колониалните й съседи и реши да ги преразпредели, като предизвика първият световен конфликт, довел до милиони човешки жертви. По-късно втората световна война избухна по същата причина, но жертвите бяха много повече. След приключването й, двете части на нашия обитаем свят се разделиха на противостоящи блокове, които не спряха да си завиждат. Започна надпревара във въоръжаването.

Тогава завистта набра такава мощ, че се прехвърли в космоса, а всяка двете свръхдържави, които оформяха ядрото на съперничество между военните блокове завиждаше на успехите на другата. Между опитите с атомни, водородни и неутронни бомби се появиха шпионски спътници, анти-ракетни системи и лазерно оръжие. Заговори се за бъдеща психотронна война.

След това настъпи привидно примирие, което не продължи дълго. Богатите хора и държави ставаха все по-богати, а бедните — много бедни. Едната от свръхдържавите предяви претенции за глобално господство и нов световен ред, а ресурсите на Земята бяха пред изчерпване. Започнаха войни за петрол, злато и редки метали, предстояха битки за земеделска земя и вода. Вече се бе появил и световният тероризъм, който не търпеше чуждото благоденствие. Въпреки ограничителните мерки, много други държави завиждайки си една на друга, усвоиха ядрени технологии. Нещастната Земя вече бе заприличала на барутен погреб, готов да взриви Слънчевата система. Завистта тъкмо щеше да довърши пъкленото си дело, когато от земните дела се заинтересуваха няколко космически цивилизации. Наблюдателните им постове отдавна изпращаха сведения за лавинообразното нарастване на човешката глупост, но вече беше настъпило времето за намеса. Потенциалната катастрофа на Земята можеше да доведе до верижни катаклизми в околния космос. Критично нарасналата маса от земна завист вече заплашваше доброто съществуване на извънземните.

Един ден шефът на централният наблюдателен екип, съставен от малки сиви същества с големи очи, свика съвещание. Излишно е да добавя, че то се провеждаше по телепатичен път, а всеки участник излъчваше собствения си опознавателен индекс и нямаше нужда от представяне.

— Наблюдаваните от нас същества, вече са обхванати от такава огромна завист помежду си, че тя преминава в неистова злоба — откри той дебатите и регулира височината на седалката си, която плуваше над пода на металното помещение. — Те са на път да унищожат хубавата си планета, а катастрофата може да засегне и нас. Какви мерки предлагате?

— Да ги унищожим — предаде мисълта си съществото до него с телепатичен индекс ⌠5 — Вече са излезли в космоса и ако не ги ликвидираме веднага, ще станат още по-опасни.

— Защо да не им открием кои сме и да се опитаме да разясним грешките в поведението им? — внуши ◊3, който по принцип винаги беше миролюбиво настроен.

— Нищо няма да им влезе в главите. Най-много да завидят и на нашето хармонично общество — възрази ⌠5.

— Завистта наистина притежава огромна разрушителна сила — намеси се шефът им ●8. — Първото предложение не съвпада с нормите на галактическия морал, а второто е неприемливо при слаборазвити същества. Има ли други идеи?

— Да ги направим безмозъчни и нека да се катерят по дърветата, така както е било преди милиони техни години — внуши млад и чевръст индивид с индекс ◘2.

— Изтриването на паметова информация се смята за престъпление — последва групово несъгласие.

— Защо да не препрограмираме мозъците им? — предложи старият и опитен извънземен ■1.

— Не следва да се намесваме в тяхното развитие — авторитетно внуши шефът ●8. — Има ли други предложения?

— Да ги препратим на друга планета със значително по-сурови условия на живот. Борбата за оцеляване ще ги накара да престанат да си завиждат един на друг и ще сплоти обществото им — предаде кротко настроеният ◊3, който съвсем не можеше да знае историята на вредното чувство, породено от усещането за непълноценност в бедния мозък на Хам.

— Изглежда доста рационално — внуши решително шефът ●8. — Склонен съм да се съглася с последното предложение. А от идеята на ■1 да приемем нещо частично — нека да изтрием от мозъците на хората чувството на завист. Предлагам да пристъпим към гласуване.

Общоприето е всеки колектив да се съобразява с мнението на шефа си, независимо в коя точка на космоса. Който не го прави, обикновено си търси друга работа.

След няколко дни вече невинното земно население се оказа в нови условия. Не можеше да се отрече, че началникът на наблюдателния екип не бе постъпил доста милостиво. Неизвестната планета, на която бяха изселени милиардите хора, притежаваше умерен климат, а гъстите й гори изобилствуваха с дървета, обсипани с вкусни и годни за ядене плодове. На човечеството все пак му липсваха превозните средства, пералните и прахосмукачките, както и останалите постижения на неговата цивилизация, но след неведомо число години, то със сигурност щеше да ги създаде отново. Засега трябваше да започне с направата на елементарни инструменти.

Върху един от безбройните емигрантски лагери, самоорганизирани на чуждата планета, заваля дъжд. Бившият земен жител Окиванго Сумбата отчупи няколко клони от близкото дърво, заклещи ги един към друг и си направи навес — така, както някога му бе показал прадядо му. След това подслони под него жената и децата си и поради малкото осигурена сушина, всички се притиснаха един към друг. Но им беше уютно.

Случайно попадналият до тях съсед се казваше Бурандо Агиви, ала той не се оказа толкова сръчен и продължи да се измокря под хладния дъжд, който определено го притесняваше, защото бе свикнал да живее в комфорт и удобство. На Земята бе заемал поста на висш държавен служител в едно от министерствата на държавата му, а в кокетната му къща, с равно подстригана морава пред нея, досега му се кланяха шофьор, готвач и камериерка. По някое време сегашното му положение му се стори нетърпимо, той захвърли часовника си с многогодишна батерия, понеже и без това показваше безсмислено земно време и гръмко изпсува. След това погледна встрани, към хубавичката си съседка, където съвсем нямаше място за него и обзет от внезапната поява на съвсем прясно появила се остра завист, прие бързо решение. Взе първият му попаднал камък и го стовари върху главата на Окиванго, която се пръсна като диня. Бурандо хвана трупа на съседа си за краката и го придърпа в близкия шубрак. После се върна и зае придобитото място под навеса, без да обръща внимание на писъците на жената и децата. За да млъкнат, той им посочи камъка, после властно обхвана тънката талия до него.

Въпреки старанията на извънземните, завистта бе възникнала отново, а сивите същества претърпяха провал с изтриването й от човешкото съзнание.

Новите условия изискваха съответното приспособяване, което автоматично я предизвикваше.