Райнер Мария Рилке
На Хьолдерлин

Отдих, дори и за най-посветения,

не ни е отсъден; от вече завършени

образи духът ненадейно се хвърля

към чакащи още да бъдат завършени; едва океаните

имат присъствие във вечността. Най-неуморното тук

е падението. От обиграното чувство излязло,

то се надвесва над доловеното, и по-дълбоко.

 

За теб, величавия, заклинател на духове, настойчивият

образ беше самият живот; когато му даваше израз,

стихът се затваряше като съдба; та даже в най-лекия

смъртта се таеше, и ти пристъпяше в нея; обаче

богът-водач отвъд те извеждаше.

 

О, ти странстващ, най-странстващ дух! Как всички

живеят в топлината на твоята поема, уютно; и дълго

остават пленени в сравнения, леко общуващи. Само ти

отминаваш като луната. А долу се озарява и пак затъмнява

твоят нощен, свято потръпващ пейзаж,

който ти чувстваш все на раздяла. Никой

не го е представял по-извисено, не го е възвръщал на Цялото

по-крепък, по-невредим. Така също

през вече безчетни години ти играеше свято

с безкрайното щастие, сякаш не беше в сърцето ти,

сякаш никой не го притежаваше, а беше разпръснато в нежната

земна трева, изоставено от божествени рожби.

Ах, за което небесните жадни са, ти го изграждаш, без друго да искаш,

камък по камък: и то устоя. Но дори и да рухне,

то не би те смутило.

 

Защо, щом е имало този безсмъртен, все още сме

недоверчиви към Земното? Вместо от тленното

чувствата да се научат сериозно какво

да обичат, утре в пространството?

 

1914