Артър Конан Дойл
Баскервилското куче (12)

Глава XI
Човекът върху канарата

Откъсът от моя дневник, от който бе съставена последната глава, ни доведе до 18 октомври, т. е. деня, когато тези невероятни събития започнаха бързо да се приближават към тяхната страшна развръзка. Произшествията от следващите няколко дни са се врязали така дълбоко в паметта ми, че мога да ги разкажа, без да прибягвам до бележките, които водех тогава.

И така, започвам от деня, в навечерието на който установих два факта от голяма важност: първия — че мисиз Лаура Лайънс от Кумб Трейси е писала на сър Чарлз Баскервил и си е определила среща с него на същото място, където го е сполетяла смъртта, и при това в същия час, и втория — че скитащият се из тресавището човек се спотайва някъде из каменните колиби на хълма. След като имах тези два факта, аз чувствувах, че само липсата на съобразителност или кураж би ми попречила да хвърля известна светлина върху тези две загадки.

Предишната вечер нямах възможност да разкажа на баронета това, което бях научил за мисиз Лайънс, защото сър Хенри и докторът останаха да играят карти до късно. На закуска обаче аз го уведомих за своето откритие и го попитах дали би ме придружил до Кумб Трейси. Той веднага изрази желание да дойде, но като поразмислихме, видя ни се, че ако отида сам, ще имаме може би по-добър резултат. Колкото по-официална би била тази визита, толкова по-малко данни щяхме да получим. Оставих сър Хенри в Баскервил Хол не без угризение на съвестта и тръгнах за нови сведения.

Когато стигнах в Кумб Трейси, казах на Паркинс да се погрижи за конете, а аз се осведомих за дамата, която бях дошъл да разпитам. Не беше трудно да намеря къщата. Тя бе хубава и на централно място. Една прислужница ме въведе без много церемонии и когато влязох в гостната, дамата, която седеше пред пишеща машина „Ремингтън“, скочи и ме посрещна с любезна усмивка. Обаче щом видя, че съм непознат, усмивката й изчезна, тя седна отново и ме попита за целта на моето посещение.

Първото ми впечатление от мисиз Лайънс беше, че е рядко красива. Косата и очите й имаха един и същ приятен светлокестеняв цвят, а румените й страни, макар и обсипани с лунички, притежаваха онзи нежнорозов оттенък, който се крие в сърцето на жълтата роза. Първото впечатление, повтарям, беше възхитително. Но после се настроих по-критично. Имаше някаква изтънчена лукавост в това лице, нещо вулгарно в изражението, може би нещо сурово в очите, нещо безволево в устните и всичко това разваляше съвършената му красота. Но тези мисли, разбира се, ми дойдоха много по-късно. В първия момент съзнавах само, че се намирам в присъствието на една много красива жена, която ме попита за целта на моето посещение. До този миг още не бях разбрал напълно колко деликатна е мисията ми.

— Имам удоволствието да познавам баща ви — казах аз. Този увод беше нетактичен и тя веднага ми даде да разбера това.

— Нямам нищо общо с баща си — отвърна тя. — Не съм му задължена с нищо и неговите приятели не са и мои. Ако не беше покойният сър Чарлз и някои други добри хора, щях да гладувам и баща ми хич нямаше да го е грижа.

— Дойдох да ви видя именно във връзка с покойния сър Чарлз Баскервил.

Луничките се очертаха ясно на лицето й.

— Аз какво мога да ви кажа за него? — попита тя и пръстите й заиграха нервно по клавишите на машината.

— Вие го познавахте, нали?

— Вече казах, че дължа много на неговата доброта. Ако сега мога да се издържам сама, това до голяма степен се дължи на интереса, който той прояви към моята нерадостна съдба.

— Кореспондирахте ли с него?

Тя ме погледна бързо, с гневен пламък в светлокестенявите очи.

— Каква е целта на тези въпроси? — запита тя остро.

— Целта е да се избегне публичен скандал. По-добре е да ви ги задавам тук, отколкото тази работа да излезе навън.

Тя мълчеше, а лицето й беше много бледо. Най-после вдигна очи и сега в държането й имаше нещо дръзко и предизвикателно.

— Добре, ще отговарям — каза тя. — Какви въпроси имате?

— Кореспондирахте ли със сър Чарлз?

— Аз, разбира се, му писах един-два пъти, за да му благодаря за неговото великодушие и благородство.

— Помните ли датите на тези писма?

— Не.

— Срещали ли сте се някога с него?

— Да… веднъж или дваж, когато идва в Кумб Трейси. Сър Чарлз беше много скромен човек и предпочиташе да върши добрините си тихомълком.

— Но щом сте го виждали толкова рядко и сте му писали също така рядко, откъде е бил така добре запознат с вашите работи, та да ви окаже помощ, което, както казахте, е направил?

Отговорът на този забъркващ въпрос беше готов:

— Имаше още няколко джентълмени, които знаеха моята печална история и ми помагаха с общи сили. Един от тях беше мистър Степлтън — съсед и близък приятел на сър Чарлз. Степлтън беше също изключително добър към мене и чрез него сър Чарлз бе научил за моите работи.

Аз вече знаех няколко случая, когато сър Чарлз е правил благодеянията си чрез Степлтън, и затова този отговор ми се видя правдоподобен.

— А писали ли сте на сър Чарлз, за да искате среща с него?

Мисиз Лайънс отново пламна от гняв.

— Въпросът ви е много неуместен, сър!

— Съжалявам, мадам, но трябва да го повторя.

— Тогава моят отговор е „не“!

— А в деня на неговата смърт?

Червенината й се стопи мигновено и пред мене стоеше едно мъртвешко лице. Изсъхналите й устни не можеха да говорят и аз по-скоро видях, отколкото чух, едно „не“.

— Паметта положително ви изневерява — казах аз. — Бих могъл дори да ви цитирам един пасаж от вашето писмо. Ето: „Моля ви! Моля ви като джентълмен да изгорите това писмо и в десет часа да ме чакате при вратата.“

Помислих, че беше вече припаднала, но с върховно усилие на волята тя се съвзе.

— Значи не съществуват джентълмени — въздъхна тя.

— Вие сте несправедлива към сър Чарлз. Той наистина е изгорил писмото, но понякога дори изгорено писмо може да се чете. Значи признавате, че вие сте го писали?

— Да, аз го писах — изкрещя тя, изливайки цялата си душа в поток от думи. — Аз го писах! Защо да отричам? Нямам причини да се срамувам от това! Исках да ми помогне. Вярвах, че ако поговоря с него, ще мога да спечеля помощта му и затова го помолих да се срещнем.

— Но защо в такъв час?

— Защото току-що бях научила, че на другия ден отива в Лондон и може да отсъствува с месеци. А по-рано не можех да отида, за което си имах причини.

— А защо искахте среща в градината вместо посещение в къщата?

— Смятате ли, че една жена може да отиде по такъв час в ергенска квартира?

— Е, и какво стана, когато отидохте там?

— Въобще не отидох.

— Мисиз Лайънс!

— Не! Заклевам ви се във всичко скъпо, което имам! Аз не отидох! Случи се нещо, което ми попречи да отида.

— Какво беше то?

— Това е лична работа. Не мога да ви я кажа.

— Значи признавате, че сте си назначили среща със сър Чарлз на същото място, където го сполетя смъртта, и в същия час, но отричате, че сте отишли на срещата.

— Да, това е самата истина.

Продължих да й задавам безброй кръстосани въпроси, но не можах да изкопча нищо повече.

— Мисиз Лайънс — казах аз, като станах, завършвайки този дълъг и безрезултатен разговор, — вие поемате много голяма отговорност, след като заехте такава неправилна позиция да не казвате откровено всичко, което знаете. Ако се наложи да прибягна до помощта на полицията, ще видите колко сериозно ще се компрометирате. Ако сте невинна, защо първоначално отрекохте, че сте писали на сър Чарлз на тази дата?

— Защото се страхувах, че от това може да бъде извадено някое погрешно заключение, което да ме въвлече в някакъв скандал.

— А защо толкова сте настоявали сър Чарлз да унищожи писмото?

— Щом сте го чели, това би трябвало да ви е ясно.

— Не съм казал, че съм чел цялото писмо.

— Но нали цитирахте част от него?

— Цитирах постскриптума. Писмото, както казах, беше изгорено и не цялото можеше да се чете. Питам ви още веднъж: защо толкова сте настоявали сър Чарлз да изгори писмото, което е получил в деня на смъртта си?

— Това е тайна, която засяга само мене.

— Тогава тя още повече трябва да ви накара да избегнете едно публично разследване.

— Добре, ще ви кажа. Ако сте чували нещо за моята печална история, сигурно знаете, че се омъжих прибързано и имам пълно основание да съжалявам за това.

— Чувал съм нещо такова.

— Оттогава животът ми е мъчение. Мъжът ми, когото ненавиждам, ме преследва непрекъснато. Законът е на негова страна и всеки ден съм изправена пред възможността да ме принуди да живея с него. По времето, когато писах това писмо на сър Чарлз, бях научила, че има възможност да си възвърна свободата, стига да разполагам с известна сума. А това значеше всичко за мен: душевно спокойствие, щастие, самочувствие — всичко. Познавах великодушието на сър Чарлз и мислех, че ако сама му разкажа как стои работата, би ми помогнал.

— И как стана така, че не отидохте?

— В същото време получих помощ от друго място.

— Тогава защо не писахте повторно на сър Чарлз, за да му обясните това?

— Така и щях да направя, ако не бях видяла на другата сутрин във вестника съобщението за смъртта му.

Цялото й обяснение излезе толкова солидно, че моите въпроси не можеха да го разбият. Можех да проверя истинността на това обяснение само след като проверя дали действително е завеждала бракоразводно дело против мъжа си по време на смъртта на сър Чарлз, или наскоро след това.

Ако наистина бе ходила до Баскервил Хол, тя едва ли би се осмелила да твърди противното, защото, за да отиде дотам, беше необходим кабриолет, а и не би могла да се върне в Кумб Трейси преди разсъмване. Такава разходка не може да се запази в тайна. Следователно тя казваше истината или поне част от истината.

Излязох си забъркан и обезсърчен. Още веднъж се бях изправил пред една от онези непреодолими стени, които, изглежда, преграждаха всяка пътека, по която се опитвах да стигна до моята цел. И все пак колкото повече мислех за лицето на тази жена и за нейното държане, толкова повече чувствувах, че беше скрила нещо от мене. Защо побледня така? Защо трябваше да упорствува и насила да изтръгвам всяко нейно признание? Какво я беше спряло да отиде на срещата, назначена в часа, когато се е разиграла трагедията? Обяснението на всичко това положително не е така невинно, както й се искаше да ми го представи. За момента не можех да продължавам повече в тази посока и се принудих да се върна към ключа, който трябваше да търся между каменните колиби в тресавището. Но и към него следите бяха крайно неясни. Аз разбрах това, като се връщах, защото забелязах, че всеки от хълмовете носи следи от древните хора. Единственото Бариморово указание беше, че странникът живее в една от тези запустели колиби, а те бяха стотици, разпръснати надлъж и нашир из тресавището. Но аз можех да се ръководя от собствените си наблюдения, защото бях видял човека да стои на върха на Черната канара. Значи тя трябва да бъде центърът на моите изследвания. От нея нататък ще трябва да огледам всяка колиба из тресавището, докато намеря тази, която ми е нужна. И ако този човек е вътре, ще узная от собствената му уста, ако е необходимо и под дулото на револвера, кой е той и защо ни дебне така дълго. Той можа да ни се изплъзне сред тълпата на „Риджънт стрийт“, но ще му бъде малко трудно да направи това тук, в безлюдното тресавище. Ако пък намеря колибата и обитателят й в момента не е вътре, ще остана там независимо колко време и ще бдя, докато се върне. Холмс го изпусна в Лондон. Какъв триумф ще бъде за мен, ако мога да му стъпя на врата — нещо, което не се удаде на Холмс.

(Простете едно малко прекъсване. Не, не е за реклама, а за да се удостовери, поне до известна степен, че този файл е изтеглен от интернетски сайт с име звучащо приблизително като „Без монитор точка ком“.)

От началото на тази история досега щастието беше все против мене, но как ми се усмихна то накрая! И вестителят на Фортуна не беше някой друг, а червендалестият, със сиви бакенбарди мистър Франклънд, застанал пред градинската си врата, която гледаше към пътя, по който карах.

— Добър ден, доктор Уотсън — извика той в необичайно за него добро настроение. — Ще трябва да дадете на конете малко отдих, а през това време влезте вътре да пием по чаша вино и да ме поздравите.

След това, което бях чул за отношенията му към дъщерята, чувствата ми към него съвсем не бяха приятелски, но бързах да изпратя в къщи Паркинс с кабриолета, така че случаят беше добре дошъл. Слязох и казах да предадат на сър Хенри, че ще се върна за обед. После последвах Франклънд в столовата му.

— Това е велик ден за мене, сър — един от големите празници в моя живот — извести той, като се кикотеше. — Ликвидирах две дела. Ще разберат сега тези наоколо, че законът си е закон и че тук има човек, който не се страхува да призове правосъдието. Утвърдих правото на път право през парка на стария Мидлтън! Точно през средата, сър, на сто ярда от самата му врата! Какво ще кажете за това? Ще ги научим ние тях, благородниците! Проклети да бъдат дано! Нека знаят, че не могат да тъпчат правата на обикновените граждани! Освен това забраних достъпа в гората, където хайманите от Фърнуърд устройват пикниците си. Тези дяволи, изглежда, смятат, че не съществува право на собственост и че могат да правят сборище, където искат, и да оставят след себе си празните бутилки и боклуците си. И двете дела са приключени, доктор Уотсън. И двете в моя полза. Не помня такъв щастлив ден от времето, когато пипнах сър Джон Морлънд за бракониерство, въпреки че стреляше в периметъра на собствения си развъдник.

— Но как направихте това?

— Проверете в съдебната архива, сър. Заслужава си да се прочете! „Франклънд против Морлънд“ — Съдебната палата в Лондон. Това ми струваше двеста лири, но аз спечелих!

— Имахте ли някаква полза от това?

— Никаква, сър, никаква! С гордост мога да кажа, че нямам никаква облага от тази работа. Аз действувам, воден единствено от чувството си за обществен дълг. Не се съмнявам например, че хората от Фърнуърд ще изгорят тази нощ моята чучула. Последния път, когато направиха това, аз казах на полицията, че трябва да спре тези срамни представления. Но полицейските органи в нашето графство, сър, се държат скандално и не ми осигуряват защитата, на която имам право. Случаят „Франклънд против Темида“ ще привлече вниманието на публиката. Аз им казах, че ще съжаляват за отношението, което имат към мене, и ето думите ми се сбъднаха.

— Как така? — попитах аз.

Лицето на стареца прие многозначително изражение.

— Аз мога да им кажа нещичко, което те умират да узнаят. Нищо обаче не може да ме накара да помогна на тези негодници по какъвто и да било начин!

Аз вече търсех предлог, под който да мога да се отърва от този дърдорко, но сега ми се дощя да чуя нещо повече. Познавах достатъчно опърничавия характер на стария грешник и знаех, че ако проявя особен интерес, това ще спре поверителните му словоизлияния.

— Без съмнение някакво бракониерство пак — казах аз с безразличен тон.

— Ха, ха, момчето ми! Работата е къде-къде по-сериозна. А какво ще кажете, ако това се отнася за каторжника в тресавището?

Аз подскочих:

— Да не искате да кажете, че знаете къде е той?

— Може и да не зная точно къде е, но съм съвсем сигурен, че мога да помогна на полицията, за да го пипне. Никога ли не ви е хрумвало, че единственият начин да се залови този човек е да се разбере откъде получава храна и да се проследи доставчикът?

Той беше толкова близо до истината, че на мен ми стана горещо.

— Не ще и съмнение — казах аз. — Но откъде знаете, че е именно из тресавището?

— Зная това, защото видях със собствените си очи този, който му носи храна.

Сърцето ми се обърна заради Баримор. Не беше шега работа да попаднеш в ръцете на този стар злобен клюкар.

Но следващата му забележка свали цялата тежест от плещите ми.

— Ще се изненадате, ако ви кажа, че едно дете му носи храна. Аз го виждам всеки ден през телескопа, който е на покрива. То минава все по една и съща пътека в един и същи час, а при кого може да ходи освен при каторжника?

Виж ти късмет! Но аз успях да прикрия любопитството си. Дете! Баримор каза, че едно момче снабдява непознатия. Значи на неговите следи беше попаднал Франклънд, а не на следите на каторжника. Ако можех да се добера до сведенията, които имаше старецът, това би ми спестило едно дълго и уморително търсене. Скептицизмът и безразличието бяха очевидно най-силните ми карти.

— Аз бих казал, че е много по-вероятно това момче да е син на някой от тукашните овчари и сигурно носи храна на баща си.

И най-малкото възражение караше стария автократ да пламти. Очите му ме гледаха злобно, а сивите му бакенбарди щръкнаха като козината на наежен котарак.

— Така ли, сър? — каза той и посочи ширналото се пред нас тресавище. — Виждате ли там Черната канара? Така! А виждате ли ниския хълм отвъд с трънливите храсти? Това е най-каменистото място от цялото тресавище. Та на такова място ли ще пасе стадото си един овчар? Вашето предположение, сър, е просто глупаво!

Аз смирено се съгласих, че съм говорил, без да познавам фактите. Моята покорност му се понрави и той се впусна в по-нататъшни обяснения.

— Можете да бъдете уверен, сър, че за да стигна до дадено заключение, аз винаги имам достатъчно основания за това. Много пъти съм виждал момчето с неговия вързоп. Всеки ден, а понякога и по два пъти дневно аз… но момент, доктор Уотсън! Дали очите ме лъжат, или действително нещо се движи сега по склона на онзи хълм?

Хълмът беше няколко мили далеч, но аз ясно видях върху сивозеления фон едно малко черно петно.

— Елате, сър, елате — викна Франклънд, като се втурна нагоре по стълбата. — Ще видите със собствените си очи и ще прецените сам.

На плоския, покрит с оловна ламарина покрив стоеше телескопът му — огромен уред, поставен върху триножник. Франклънд долепи око до тръбата и издаде вик на задоволство.

— Бързо, доктор Уотсън! Бързо, докато не е превалило хълма!

Ето го наистина! Едно гаврошче с малък вързоп на рамо с мъка се катереше по хълма. Когато стигна до билото, аз видях грубата му недодялана фигурка, която се очерта за момент на фона на студеното синьо небе. То се огледа крадешком, като че се страхуваше да не го следи някой, и се изгуби зад хълма.

— Е, прав ли съм?

— Този хлапак, разбира се, изглежда, че изпълнява някаква тайна поръка.

— А каква е поръката, може да се досети дори един от местните полицаи. Но няма да им кажа нито дума и ви заклевам, доктор Уотсън, да мълчите и вие! Нито дума! Разбирате ли?

— Както ви е угодно.

— Те се отнасят с мен безсрамно! Безсрамно! Когато фактите по делото „Франклънд против Темида“ станат известни, обзалагам се, че вълна от негодувание ще залее страната. Нищо не може да ме накара да помогна на полицията! Те биха се радвали, ако онези негодници изгорят на кладата самия мен вместо моята чучула. Нима си отивате? Не! Ще ми помогнете да изпразним тази кана в чест на това велико събитие!

Но аз не се поддадох на молбите му и когато той изяви намерението си да ме изпрати до в къщи, успях да го разубедя.

Докато бях в полето на неговото зрение, вървях по пътя, а после ударих напряко през тресавището, отправяйки се към каменистия хълм, зад който беше изчезнало момчето. Всичко се развиваше в моя полза и ако пропуснех случая, който щастието ми хвърляше на пътя, то, заклевам се, това нямаше да се дължи на липса на енергия или упоритост от моя страна. Когато стигнах билото на хълма, слънцето клонеше към залез и продълговатите склонове под мен бяха златнозелени от едната страна, а от другата тънеха в сива сянка. На далечния хоризонт се стелеше лека мъгла, над която стърчаха фантастичните очертания на двете канари — Лисичата и Биливър. Необятното пространство беше безмълвно и неподвижно. Само една голяма сива птица — чайка или може би ибис, се виеше високо в синьото небе. Като че ли само аз и тя бяхме единствените живи същества между огромния небесен свод и пустинята под него. Голият пейзаж, чувството за самотност и неизвестността, пред която бях изправен — всичко това прониза с хлад сърцето ми. Момчето го нямаше никакво. Но долу между хълмовете бяха струпани в кръг древните каменни колиби, а в средата на този кръг имаше една, чийто покрив беше достатъчно запазен, за да може да служи за подслон при лошо време. Сърцето ми подскочи от радост, когато видях тази колиба. Сигурно това беше бърлогата, в която се криеше непознатият. Най-после кракът ми ще пристъпи прага на неговото скривалище! Тайната му ще бъде разкрита.

Приближавах колибата, като вървях така внимателно, както би вървял Степлтън, когато с вдигнат сак дебне някоя кацнала пеперуда. С радост забелязах, че тук наистина живее някой. Една неясна пътечка между едрите валчести камъни водеше до разкривения отвор, който служеше за врата. Отвътре не се чуваше никакъв звук. Дали непознатият се спотайва там, или пък броди някъде из тресавището? Нервите ми се изопнаха в очакване на предстоящата опасна среща. Хвърлих цигарата, стиснах здраво дръжката на револвера и като се промъкнах бързо до вратата, погледнах вътре. Колибата беше празна.

Тук имаше достатъчно доказателства, че не съм тръгнал по грешна следа. Това, разбира се, беше убежището на този човек. Няколко одеяла, увити в брезент, лежаха върху същата тази каменна плоча, върху която някога е спал неолитният човек. В първобитното огнище имаше купчина пепел. Край него стояха кухненски съдове и кофа, наполовина пълна с вода. Разхвърляните наоколо празни консервени кутии показваха, че това място е обитавано немалко време, а когато очите ми привикнаха с полумрака, в ъгъла забелязах канче и преполовена бутилка уиски. Един плосък камък в средата на колибата служеше за маса и върху него стоеше малък вързоп — несъмнено същият, който бях видял през телескопа на рамото на момчето. В него имаше един хляб, консервиран език и две консерви с компот от праскови. Като поставях вързопа обратно, след като бях разгледал съдържанието му, сърцето ми се обърна: върху камъка лежеше лист хартия, на който имаше написано нещо. Аз го вдигнах и прочетох грубо надрасканото с молив изречение: „Д-р Уотсън е отишъл в Кумб Трейси“.

За минутка останах така, с листчето в ръце, като премислях значението на това кратко съобщение. Значи не сър Хенри, а мен е преследвал този потаен човек. И самият той не ме следи, а си има помагач (може би хлапака), който ходи по дирите ми; ето това е неговият отчет. Откак съм в тресавището, може би не съм направил нито крачка, без тя да е била проследена. Винаги имах чувството за някаква невидима сила, която с безкрайно умение и ловкост събираше около нас фината мрежа, чието докосване беше така леко, че само в изключителните моменти човек можеше да разбере, че наистина е впримчен в нея.

„Щом има едно известие, сигурно има и друго“ — помислих си аз и заоглеждах колибата, за да търся други бележки. Няма обаче и следа от такова нещо. Не можах да открия и никакви белези, по които бих могъл да съдя за личността или намеренията на човека, който живееше в това странно място. За него би могло да се каже само, че има спартански навици и не държи много на удобствата в живота. Като погледнах зиналия покрив и си помислих за проливните дъждове, разбрах колко важна и неизменна трябва да беше целта му, която го караше да стои тук, в тази неприветлива дупка. Какъв беше той? Наш жесток враг или ангел пазител? Заклех се да не напусна колибата, докато не разбера това.

Навън слънцето залязваше и западът пламтеше златоален. Отраженията му играеха върху далечните блата на Гримпенското мочурище и те изглеждаха като червеникави петна. Ето и двете кули на Баскервил Хол, а зад един хълм беше къщата на Степлтънови. Златистата заря на залязващото слънце придаваше на всичко приятни меки тонове и покой, но въпреки това сърцето ми не споделяше това спокойствие на природата и тръпнеше пред страшната неизвестност на срещата, която наближаваше с всеки изминат момент. Нервите ми бяха опънати, но аз търпеливо седях в тъмната част на колибата, твърдо решен да чакам идването на обитателя й.

Ето че най-после го чух. Някъде отдалеч долетя остро звънтене от туристически обувки, които тракаха по камъните. После още веднъж и още веднъж, все по близо и по-близо. Свих се в най-тъмния ъгъл, вдигнах ударника на револвера в джоба си и реших да не издавам присъствието си, докато не поразгледам малко непознатия. После стъпките пак започнаха да се приближават и нечия сянка падна върху отвора на колибата.

— Каква прекрасна вечер, драги Уотсън — каза един много познат глас. — Струва ми се, че навън наистина е много по-приятно, отколкото вътре.