Фридрих Шилер
Поезията на живота

На ***

        „Кой би желал на сенки да се наслаждава,

С които същността чужд облик получава

И мамят те надеждата с лъжлива власт?

Да гледам истината гола искам аз!

Пък нека с бляна ми да рухнат небесата

И в миг реалността да окове

Духа свободен, полетял към върхове

На безграничните възможности в царствата —

Да се надвие трябва той самият,

Така свещената повеля на дълга

И на неволята мъчителна вика

Дваж по-смирен ще го открият.

Щом истината вече те гнети,

Как ще търпиш необходимостта?“

 

        Така от пристана на своя опит ти,

Приятелю, възкликваш най-сурово

И с укор гледаш на привидните неща.

Уплашени от строгото ти слово,

Побягват Ерос и крилатият му сонм,

Замлъкват музите, а Хорите игрите

Прекъсват, снемат си венците

От хубавите къдри с жален стон.

Строшава златната си лира Аполон,

А Хермес — жезъла вълшебен със змията.

И на живота от посърналия лоб

Се свлича розовото було на мечтата —

Светът показва се, какъвто си е: гроб!

Синът на Китерея от очите дръпва

Превръзката, проглежда любовта,

В божественото си дете в миг зърва

Преходна твар, изплашва се и хуква тя.

На красотата младото лице старее,

Дори по твойте устни леденее

Любовната целувка — в радостна забрава

Сърцето ти окаменява.

 

1795