Виктор Юго
Джинове

Е come i gru van cantando lor la

Facendo in aer di se lunga hga

Cosi vid’io venir traendo guai

Ombre portate dalla detta briga^[1]

Dante

        Ни звук,

        ни звън

        и тук,

        и вън —

        в градчето,

        в морето,

        обзето

        от сън.

 

Стаена

е мъка там.

Изстена

нощта едвам

и някой

сред мрака

проплака

във страх голям.

 

        Далечна врява

        се чува пак.

        Джудже в забрава

        подскоква, чак

        в галоп лудува,

        гърди издува

        и в такт танцува

        от крак на крак.

        Шумът остана,

        расте, ехти безспир

        като камбана

        в низвергнат манастир,

        тъй както спора

        на много хора

        глъхти в простора

        и еква най-подир.

 

О, боже, джинът! Хала

в душата вдъхва страх.

Под витата спирала

на стълбичката спрях.

Но лампата угасна

и сянката неясна’

из къщата ми тясна

навява трепет плах.

И джин след джин се мярка,

въртят се те във вихрен рой,

дърветата във парка

се чупят с трясък: чувам вой.

Като че тъмнината

е облак, който мята

със скорост непозната

навред светкавици безброй.

 

        Наблизо са! Във тази стая

        не ни е страх от тях, нали?

        Но колко врява вдига тая

        кохорта от вампири зли!

        На покрива гредата сива

        като тревичка се превива,

        трепери портата ръждива,

        заплашва да се повали!

 

О, адски вой на драконите стари!

Роякът тука иде, погледни!

Небе! Над моя дом ще се стовари!

Стената се огъва настрани

и къщата се пука разлюляна,

откъсната от голата поляна —

изглежда, че вихрушка я подхвана

като листо през есенните дни!

 

        Пророче, чуй ме ти, спаси ме

        от духовете на нощта,

        ще славя святото ти име,

        молитви ще ти посветя!

        Запри дружината могъща

        да не проникне в мойта къща

        и никога да се не връща,

        навеки да се махне тя!

 

                Отминаха! Роякът

                се маха; техните крака

                по портата не тракат

                като безчислена войска.

                Дрънчат окови още

                и от леса среднощен

                долита екот мощен

                като от придошла река!

 

                        Крилата са далече

                        над горския гъстак,

                        шумът утихва вече:

                        дочувам сякаш как

                        кълвач пробива бука

                        или че пада тука

                        затихващ град и чука

                        по някой покрив як.

 

                                Напеви слаби

                                дочувам още аз;

                                така араби

                                допяват в нощен час

                                старинна песен

                                и с глас унесен

                                във сън чудесен

                                детенце пей в захлас.

 

                                        Обзет от тръпки

                                        пред злия дух,

                                        последни стъпки

                                        във мрака чух.

                                        Сганта отлита:

                                        така вълците

                                        ще доловите

                                        сред ропот глух.

 

                Това е

                гласът им вял;

                ридае,

                почти замрял,

                невзрачен;

                тъй плаче

                сираче

                в безсилна жал.

 

Нощта

на път

влетя;

светът

не спира;

в зефира

замира

шумът.