Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (87)

86.

Морисън отново седна в хотелската стая, за която през последните петнайсет минути си мислеше, че никога вече няма да види. Беше близо до пълното отчаяние, по-близо дори и отколкото когато беше сам и изгубен в клетъчния поток на неврона.

И каква полза? Отново и отново тази мисъл преминаваше през главата, като думи, ехтящи в пещера. Беше губещ. Винаги е бил губещ.

Почти цял ден си мислеше, че София Калинина изпитва привличане към него, но разбира се не беше така. Не беше нищо повече от оръжие срещу Конев. Когато Конев я извика, когато й махна с ръка, тя се върна при него. Повече нямаше нужда от оръжия — нито от Морисън, нито от парализатора.

Мрачно погледна към тях. Стояха заедно в слънчевата светлина, струяща през прозореца — те в светлина, той в сянка, както винаги би трябвало да бъде.

Шептяха си, толкова погълнати един от друг, че Калинина изглежда не усещаше, че все още държи парализатора. За миг подгъна колене, като че ли възнамеряваше да се отърве от тежестта му, като го остави на леглото. Конев и каза нещо, и отново цялото й внимание беше погълнато от него, без да обръща внимание на съществуването на парализатора.

— Вашето правителство няма да одобри действията ви — дрезгаво извика Морисън. — Имате заповед да ме освободите.

Конев вдигна глава, а очите му слабо проблеснаха, като че ли с мъка склони да обърне внимание на пленника си. В крайна сметка не му се налагаше да пази Морисън във физическия смисъл на думата. Сервитьорката, Валерия Палерон, вършеше тази дейност с най-голяма ефективност. Стоеше на около метър от Морисън и очите й, някак развеселени, все едно че работата й доставяше удоволствие, не се откъсваха от него.

— Моето правителство няма нужда да се безпокои за вас, Албърт — каза Конев. — Скоро ще промени мнението си.

Калинина вдигна ръка, сякаш искаше да възрази, но Конев я хвана.

— Не се безпокой, София — продължи той. — Цялата информация, с която разполагам, вече е изпратена в Москва. Ще ги накара да размислят. Скоро ще ми се обадят по личния ми канал и щом им кажа, че Морисън е невредим в ръцете ни, ще предприемат действия. Сигурен съм, че имат достатъчно убедителност, за да накарат Стария човек да види какви са причините. Обещавам ти.

— Албърт? — загрижено каза Калинина.

— София, може би искате да ми кажете, че съжалявате, че сте зачертали съществуването ми само при една дума на човека, когото като че ли мразехте?

— Не съм зачертала съществуването ви, Албърт — изчерви се Калинина. — Ще работите тук така, както бихте работили в родината си, с тази разлика, че тук ще бъдете наистина оценен.

— Благодаря ви — отвърна Морисън, намирайки в себе си малък запас от сарказъм. — Щом вие се чувствате щастлива заради мене, какво значение имат моите чувства?

— Другарю американец — нетърпеливо се намеси Палерон, — говорите прекалено много. Защо не седнете? Седнете! — тя го бутна към едното кресло. — Можете да почакате тихо, тъй като не можете да направите нищо друго.

Обърна се към Калинина, чиито рамене Конев покровителствено беше обхванал с ръка и добави:

— А вие, малка царице, все още ли възнамерявате да стреляте по хубавия си любовник, та държите толкова застрашително този парализатор в ръка? Ще можете да го прегърнете по-здраво, ако и двете ви ръце са свободни.

Палерон протегна ръка към парализатора и Калинина й го даде, без да каже дума.

— Всъщност — продължи тя, — успокоих се като го взех. Страхувах се, че в пламъка на новооткритата ви любов можете да започнете да стреляте във всички посоки. Не е безопасно да го държите, малка моя.

Върна се към Морисън, все още изучавайки и въртейки на всички страни парализатора.

— Не го насочвай към мен, жено — размърда се неспокойно Морисън. — Може да гръмне.

— Няма да гръмне, ако не го искам, другарю американец — високомерно отвърна Палерон. — Знам как да го използвам.

Усмихна се към Конев и Калинина. След като се освободи от оръжието, Калинина беше обхванала с две ръце шията на Конев и го целуваше с бързи, нежни докосвания на устните си. Палерон добави към тях, но всъщност без наистина да им говори, тъй като те не я слушаха:

— Знам как да го използвам. Ето така! И ето така!

Първо Конев, а след това и Калинина се строполиха на пода.

Палерон се обърна към Морисън.

— А сега ми помогнете, идиот такъв. Трябва да побързаме.

Последните думи бяха казани на английски.