Брайън Перо
Залезът на боговете (22)

21
Пещерата на Рагнарьок

В мрака на студената пещера на дракона, върху вледенената и вече пуста земя на Рамусбергет, се чу звук от счупена черупка. Входът на пещерата беше здраво запечатан. Викингите бяха разбили много скали и огромни каменни късове възпрепятстваха достъпа към вътрешността. Огромната врата също беше затворена завинаги, след като и последната монета от съкровището на Дьо Вербук бе пренесена.

Никой не видя малкото създание, никой не чу звуците от неговата поява на белия свят. Някъде между купчините на прокълнатото съкровище се надигна яростен вик. Вик, проникнат от отчаянието на едно същество, което идваше на този свят голо и самотно, без родители, които да го стоплят, да го нахранят и да се грижат за него. Този жален стон дълго отекваше между стените на пещерата и бавно заглъхна в многобройните проходи, издълбани от гоблините.

Прокълнатото съкровище бе ням свидетел на раждането на едно същество, неподвластно на неговото проклятие. Това мъничко създание щеше да стане пълноправен собственик на всички тези богатства. То трябваше да оцелее, като се храни с насекоми и облизва скалистите стени, за да обере влагата им. Трябваше да надмогне страха си от тъмнината и от странните звуци, които избираха от недрата на земята. То щеше да расте в това подземие, където след магията на Амос огънят и водата щяха да водят безмилостен двубой сред кипене и изпарения. Щеше да е лишено от име и възраст, от щастливи спомени и от каквото и да е уважение към живота, с изключение на неговия собствен. Щеше да бъде диво и независимо, жестоко и студено, без съвест и без милост. Сърцето му щеше да е като тази пещера, ледено и недостъпно. Нямаше да служи на бог или на някаква кауза, щеше да порасне независимо и гордо. И щеше да посвети своя живот да накара целия свят да плаща за безрадостното му детство, да си отмъсти на хората, убили единствения му родител.

Крехкото създание, което в този миг счупваше черупката си, оплаквайки своята самота и зла съдба, беше рожбата на Рагнарьок. В голямата северна планина се раждаше нов дракон. Изправен пред магическата сила на Пазителя на маските, огнедишащият звяр бе проявил своя инстинкт за оцеляване. Когато даде яйцето, жертвайки едно от децата си, драконът бе скрил другото под корема си с надеждата, че ще измами своя противник. Древния бе приспал бдителността на момчето и бе запазил най-драгоценното нещо на този свят — поколението си. Онова, което Амос не подозираше, но Сартиган знаеше от опит, беше, че драконът винаги снася по две яйца едновременно.