Леонид Панасенко
Повест за трите изкушения (2)

Септемврийска светлина

„И дойде при теб богът на Слънцето, и ти даде за жена дъщеря си, а защо — ти, робе недостоен, нивга не ще разбереш…“

Закачлив лъч прободе жълтия листак и докосна лицето му. По клоните на крушата, които надничаха в разтворения прозорец, святкаха и други лъчи-паяжинки. Те сънливо пълзяха из градината, вмъкваха се в стаята. Да, линее лятото… Бартошин обичаше тази стара круша. Какъв сорт! Действително красавица — „горска красавица“. Плодовете й са огромни, сочни… В онова далечно следвоенно лято те, още студенти, ядяха до насита хляб и круши. По малко хляб, а круши — колкото ти душа иска — дъхави и по-сладки от мед. И наистина — защо? Защо богът на Слънцето даде Мария на него, на демобилизирания клепоух сержант?

Иван Никитич отново повтори наум шеговитата молитва, която Костя Линев с прекалена емоционалност издекламира на сватбата им, и се усмихна. Костя също задиряше Мария, но докато беше обсебен от поредната си идея за преобразуване на историята като наука, те двамата си купиха в банката марка за държавната такса и тихо и кротко се ожениха през септември.

На сватбата бяха петима. От Кривой Рог пристигна майката на Мария и донесе две парчета сланина. Костя се появи, потънал в мирова скръб, но като изпи половин бутилка „Степни цветя“, душата му се разтопи и дори съчини молитвата, смесвайки всички митове и вярвания на народите от цял свят. Катя, приятелката на Мария, седеше тихо като мишка, изплашено поглеждаше ту ордените и медалите му, ту Мария, представяше си нещо — от „семейния живот“, и веднага цялата пламваше от мъчителен срам. Тъща му беше изморена от пътя, но, общо взето, доволна от избора на дъщеря си и поради това успокоена. Тя бавно белеше картофчетата, от сланината си вземаше най-тънките парченца, като напрягаше изкривените си пръсти. След минута-две парченцето по неведоми пътища се връщаше обратно в чинията… Привечер Катя внезапно изписка: „Горчиво!“ Той с такова удоволствие се пресегна към Мария, та чак ордените му звъннаха. Катя пак се изчерви, а майката се заусмихва. Устните на жена му се топяха под неговите настойчиви устни и бившият разузнавач се олюля — окаляният под се изплъзна изпод краката му, а стените на старичкото общежитие се наклониха…

Бартошин поклати глава — тридесет години изминаха от онази есен, а не я бе забравил, не. И сякаш пак усеща вкуса на виното — евтино, плодово, и земята тихо се олюлява…

— Слушай, Мария — попита той, — защо пък богът на Слънцето? Е, помниш ли онези думи на Костя… Той те нарече дъщеря на Слънцето.

— Кой Костя? — учуди се жена му.

— Когато се женихме. На сватбата.

— А ти нима забрави?!

В гласа на жена му се прокрадна укор, а очите й се усмихнаха.

Тя се приближи до него и свали кърпата от главата си.

— Ах ти, златна моя — прошепна Иван Никитич, като гледаше посивелите коси на жена си. Как можа да забрави?! Разбира се, дъщеря на Слънцето, златокъдрата Мария, от която през петдесетте години се възхищаваше целият педагогически институт. Мария младша, която се роди в петдесет и трета, имаше неговите коси — тъмноруси. Тогава Мария се шегуваше: „Развали ми породата!“

Той виновно прегърна жена си.

Колко бързо отлетя младостта! И как безжалостно обира хората, когато си отива от тях цвета на косите и блясъка на очите, скритата прохлада на кожата и еластичността на устните… Всичко си взема. Всичките си дарове. Справедливо ли е това? Иван Никитич въздъхна. Може би е справедливо. Защото есента на живота носи свои дарове. И преди всичко — бистър ум и прозрението, че суетата е суета, както и да я наречеш.

Портата хлопна. На прага на верандата се мярна пъстрата рокля на Мироновна.

Съседката беше дошла у Бартошини уж да иска пари на заем. Всъщност, разбира се, й се искаше друго. Да разгледа — двора, къщата на съседите, Никитич, Мария. Тя е някак странна… Целия си живот е прекарала над шевната машина, а пък е горда… Думица не можеш измъкна от нея. Е, много важно — главното е да разбере какво се е променило от миналия петък насам, когато се отби при тях с разни новини. Защото все нещо се е променило. Животът си тече… Като вода от пробита бъчва. И току-виж показало се дъното. А най-интересното е винаги на дъното.

Мироновна влезе в стаята и тутакси фотографира с очи лицата на съседите. Да не би — не дай боже! — да им се е случила някаква беда? Тя винаги се изписва първо на лицето. Мироновна знаеше цял куп беди, които сполетяват човека — те, казва, вървят след него заедно със сянката му. Особено след пияните мъже. Наистина Никитич не пие, но това абсолютно нищо не означава. Днес капка не туря в уста, а утре, току-виж, вече се пропил.

— Донесе ли данните от разузнаването? — усмихна се Бартошин и кимна на съседката за поздрав. Той обичаше от време на време да вмъква в разговора военен израз.

— Тъй вярно. Всичко нося — потвърди Мироновна. — Вчера квартирантката ми ходи в Москва, а пък по радиото няма всичко да кажат я.

И забърза, дори се затресе от напрежение, като пропускаше през себе си живота, както турбината на електроцентралата пропуска бързоструйния поток.

От време на време Мироновна се отклоняваше, питаше самите Бартошини за разни неща, но по принцип нищо ново не узна. После Мария не се сдържа и се похвали:

— Утре пристига Виталий. В първия си отпуск.

По-малкият син на Бартошини от една година работеше в Харков като съдия — оставиха го там на работа, щом завърши юридическия факултет. Виталий се канеше да се жени и в писмото си съобщаваше, че ще дойде с Полина — неговата годеница, да я запознае с родителите си. Но това Мария все пак не го каза на съседката.

— Ах, каква радост! — развълнува се Мироновна. — Че вие трябва да се приготвите, да купите туй-онуй. Щом работата е такава — ще поискам от някой друг.

— Ама ти какво щеше да искаш? — сам се напъха между шамарите Иван Никитич.

— Не, не! Няма нужда — съседката се накани да тръгва. — Мислех да заема от вас трийсетина рубли. Квартирантката донесе от Москва ботуши, югославски. На нея й стискат, а на мен са ми точни.

— Мироновна не си отивай, имаме толкова — Мария влезе в съседната стая, за да вземе парите.

Изведнъж без всякаква видима причина Иван Никитич помръкна. Жена му застана на прага, а в очите й се четеше недоумение.

— Ваня, вземал ли си парите?

Мироновна застана нащрек.

— Взех — каза Бартошин и извади иззад шкафа спретнато жълто куфарче. — Купих това.

— Там са останали само седем рубли — напомни жена му. — Само за това куфарче ли си дал сто рубли?

— Сто тридесет и пет — уточни Иван Никитич. — Това е телескоп, Мария. Нарича се „Алкор“. Помниш ли, исках да го купя още когато Виталий беше ученик.

— Господи — пошепна Мироновна, като предчувствуваше, че ще стане скандал. — Толкова пари!

Мария я погледна и се усмихна с разбиране.

— През септември звездите се виждат по-добре — обясни смутено Иван Никитич. — Виталий също искаше…

— Телескоп, казваш — Мария отвори куфарчето, попипа уредите. После погледна съседката и се засмя: — Нищо, ще преживеем до пенсията. — И обясни на Мироновна: — Щом е за радост, защо пък да не го купим? И микроскоп ще си купим… Щом е за радост…

На Мироновна й стана досадно. Вървеше към къщи и съжаляваше съседите си. Живеят като слепи — обърнали лице към слънцето и се усмихват. Мислят си, че животът им е без сянка. Гукат си като гълъбчета. Докога, да ги пита човек? Защото сянката догонва всички. И те покрива, когато му дойде времето. Когато си млад, не я виждаш, не я забелязваш. А после и да не искаш, постепенно целият потъваш в нея.

 

— Онази откъсни, дето е на върха — помоли Мария.

Бартошин вдигна пръта, промуши куката около дръжчицата на ябълката и дръпна. Плодът глухо тупна на земята. Мария го вдигна, изтри го и го сложи в кошницата. Иван Никитич смяташе, че не бива да се поднасят паднали плодове.

— Напомни ми, моля те, че довечера трябва да сваря месото.

Жена му стоеше срещу слънцето, изправена, с отпуснати и изпоцапани от зеленината на доматите ръце. Бартошин го досрамя. Телескопът чака десет години, можеше да почака още месец-два. Трябваше да купи жилетка на Мария, от мохер. Иде есен, ще завали, ще задуха и кръстът пак ще почне да я мъчи.

— Защо довечера? — ни в клин, ни в ръкав попита той.

— Ще правим вареники — каза Мария, — или вече забрави как ми поръчвахте с Виталик: „Майче, в неделя… Майче, само че не със сирене…“

Бартошин се канеше да разкаже как веднъж те, мъжете, сами започнаха да правят вареники със зеле. Тогава Мария беше в болница. Направиха ги, а във водата топчетата се разпаднаха и се получи зелева чорба… Никитич отвори уста и така си и остана, защото в небето нещо запращя — сякаш се късаше плат — и в гъсталака от домати се строполи човек, като едва не събори Мария. Тя изплашено се дръпна назад.

Човекът беше в комбинезон и не можеше да се освободи от нещо голямо и бяло.

„Парашут или делтаплан“ — като познавач си помисли Бартошин и побърза към непознатия. Помогна му да се освободи от ремъците и го подкрепи, когато човекът се надигна, стенейки.

— По лицето ви има кръв! — изохка Мария.

— Това са домати… — каза непознатият и се усмихна, криейки болката си: — Съсипах ви градината.

— Не, не, кръв е — разтревожи се Мария. — По-бързо да влезем вкъщи.

Иван Никитич поля на ранения, а когато той се изми, намаза драскотините му с йод. Около веждата си имаше една по-дълбока рана и се наложи да й сложат лейкопласт.

— Състезания ли? — позаинтересува се Бартошин, като кимна към такъмите на госта.

— Не — раненият позабави отговора си — внимателно разглеждаше бившия учител. — По-скоро експериментален полет. С научна цел.

Едва сега Иван Никитич разбра, че огромните бели платна, които Мария беше сложила до прага, не са нещо друго, а крила. Кални, омацани с пръст и зеленилка, великолепни крила.

— Изпери ги — помоли Иван Никитич жена си и се обърна към непознатия: — Разбира се, ако може.

— Може — кимна той, — ако това не затрудни Мария Василиевна.

„Откъде ли знае името на жена ми?“ — учуди се Бартошин, но не се издаде.

— По-добре със сапун — прибави непознатият, — не с прах. Праховете ви са много силни, ще разядат органичната материя.

Това „ви“, което Мария не забеляза, бодна слуха на Бартошин като белег на някакво разграничаване. Какво искаше да каже гостът? Че е от Москва? Ами че те също живеят почти в чертите на града. Но пък той не прилича на фукльо.

— Все едно — рече сякаш на себе си непознатият. — Все едно, ще се наложи да се намеся в паметта ви. Крилата, фактът, че съм паднал, видът ми… Всичко това ще се наложи да изтрия. Затова нека бъдем откровени. Всъщност аз не съм човек.

Иван Никитич се намръщи.

— Защо ни мътите мозъците? — Той поклати глава. — Ние сме възрастни хора, но все нещичко разбираме. Преди аз бях учител…

— Иван Никитич — прекъсна го странният гост, — вие не сте възрастни, вие сте златни хора. И в думите ми няма лъжа или подигравка. Аз наистина съм сътрудник на ГИДЗ с ранг Пратеник.

Мария с недоумение се изправи — тя переше крилата на части в голям леген.

— ГИДЗ значи Галактически институт на Доброто и Злото — обясни непознатият. — Пратеник е нещо като длъжност, аз работя в сектора за активно добро. Разбира се, не съм човек, това е временна биоформа, но нашата същност — моята и на събратята ми, е напълно материална. Тъй че няма никаква мистика.

— Странно — пошепна Бартошин. — Галактически институт, сектори… Може би сте попрекалили с фантастиката?

— Не, не — с досада каза Пратеникът. — Вие просто ми харесахте. Попрелистих паметта ви — и ми харесахте още повече.

— Шегувате ли се? — попита Мария. Пяната от отпуснатите й ръце капеше на парцали; изпод забрадката й се беше измъкнал кичур сребриста коса.

— Ни най-малко — твърдо отговори Пратеникът и седна до масата. Сега се виждаше, че е по-нисък от среден ръст и хилав. С червеникавите си коси и драскотините по лицето си приличаше на упорит, своенравен хлапак.

— Заради вас паднах — Пратеникът попипа подпухналия си нос. — Загледах се в душите ви, когато прелитах над вас… Колко са красиви! А пък крилата ми са нови, не са свикнали с мене… Щом се озовах на земята заради вас, защо пък да не ви наградя?

— Но на нас нищо не ни трябва — смутено каза Иван Никитич и погледна жена си. — Нищо не сме искали.

— Ваня си купи телескоп, Маша вече е омъжена и получиха жилище… — повярвала на госта, Мария гласно изброяваше всичко, което преди е било тяхно желание. — Не, струва ми се, че всичко си имаме. Какво ли ни трябва още?

— Вземете си ябълки — предложи Бартошин на госта. — Или круши. Че сме се разприказвали за разни странни неща, а пък вие сте изморен от пътя.

— Не ме разбрахте — каза Пратеникът и отхапа от една голяма „горска красавица“. — Аз не съм джин от приказките, който може да поправи нещо из къщи или да намери билети за театър… Вие сте прекрасни хора, затова ще ви върна младостта. Само това.

— Какво говори той? — Мария се разсмя и махна с ръка. — Ще простра крилата на двора. Или може би не бива?

— По-добре недейте — потвърди Пратеникът. Те сами ще попият водата… А аз, Мария Василиевна, имам предвид това, че вас с Иван Никитич и досега ви сгрява чувството, което ви е съединило в далечната петдесет и втора година. Онази септемврийска светлина е още жива. Днес, когато надникнах в душите ви, я видях… Помните ли?!…

Пратеникът се надигна, протегна ръка над масата и също като Костя Линев издекламира:

— И дойде при теб богът на Слънцето и ти даде за жена дъщеря си, а защо…

— Недейте!… — гласът на Мария пресекна. — Моля ви! Защо се ровите в чуждите души?!

— Искам да ви върна петдесет и втора година — отговори Пратеникът. Вие сте живели красиво и заслужавате награда. Кожата ви ще си върне еластичността, бръчките ще изчезнат, а косите ви ще заблестят като златни, също като истинска дъщеря на Слънцето… Децата ви ще разберат. Единствено ще се наложи да се преместите в някой друг град, за да не изплашите хората и да не предизвикате сплетни.

— Чуваш ли, Ваня? — изхлипа Мария. — Сякаш е приказка.

За миг земята се изплъзна изпод нозете на Бартошин. Някъде отдалеч — отпреди тридесет години, към него протегна ръце златокъдрата първокурсничка. Устните й с дъх на круши и вино се топяха под неговите настойчиви устни, орденът му закачи с острия си край роклята й и се заби в тялото й (тогава той не усети, а Маша не му каза). А отвън летяха ли, летяха паяжинките на сиромашкото лято, замъгляваха погледа.

Иван Никитич чак стисна очи, за да не се издаде какво става в него, и прегракнало напомни:

— Утре пристига Виталий.

— Виждате ли — зарадва се Мария. — Не ни прилича да тичаме подир младостта.

— То се знае, децата ще разберат — промълви Бартошин. — С ума си ще разберат, но сърцето им едва ли ще свикне. Родители връстници?! Чудно и необяснимо. Природата обича хармонията. Защо да вървим срещу нея?

Мария с благодарност погледна мъжа си и изтри сълзите си.

— Личи, че сте добър човек, макар да сте неземно същество — каза тя на Пратеника. Той кимна в знак на съгласие с рижата си глава. — И вярвам на всяка ваша дума, защото, когато перях крилата, разбрах — те са живи, топли са. Но от подаръка ви, макар и да е царски, се отказвам.

Мария замълча, обърна глава към прозореца. В градината дневната светлина вече бе изгаснала.

— Оставете ни нашия септември — каза тя. — Може би вие не ще разберете, но и той си има своите радости.

— Една от тях вече бърза насам — разтревожи се Иван Никитич, като видя навън Мироновна. — Сега ли пък намери!

— Ще ви отърва — каза Пратеникът, без да гледа в прозореца, — тя няма да влезе тук.

Слънцето залезе, но някакъв последен лъч се заплете в тревата, проточи се през пътечката и боцна очите на Мироновна с веселия си жълт блясък.

Тя се наведе и ахна — по отъпканата пътечка се търкаляше масивен златен пръстен. От страх Мироновна дори клекна — ами ако и някой друг го види! — и хукна да догони неочакваната плячка. Пръстенът се търколи покрай къщата на Бартошини, заподскача по неравната земя и се затъркаля още по-бързо. „Там е обрасло с бурени! Ще се загуби!“ — смрази се Мироновна. Тя протегна ръце и отчаяно се хвърли на земята. Пръстенът се мушна в гъсталака от репеи и коприва и заблестя оттам. Мироновна се огледа и решително влезе в копривата…

— Може би ще пренощувате у нас, а? — попита Иван Никитич госта. — Утре ще си дойдат децата, ще направим гощавка. Ще се радваме, ако сте с нас.

— Трябва да бързам — поклати глава Пратеникът. Той взе крилата си, огледа ги и с лекота нахлузи ремъците.

— Елате с мен в градината — помоли той. — И ви моля да не ми се сърдите — аз исках за добро.

— За какво да ви се сърдим? — учуди се Мария. — Ние ви развалихме плановете. Остава сега и да ви наругаят в института…

Излязоха в градината.

— Отдръпнете се малко — помоли ги Пратеникът. Те се отдръпнаха. Крилата изведнъж се разпериха, зашумяха, проблеснаха под бледата светлина на първите звезди.

— Тук ще живея дълго време — каза дребният риж пришелец. — Ще ви помня. Пожелавам ви разбирателство и любов.

И шестте крила се размахаха наведнъж, запърхаха, забръмчаха.

След миг гостът изчезна. В тъмното небе над градината се мярна и се изгуби само една сянка.

Бартошини дълго стояха и мълчаха, усещайки как приижда нощната прохлада. На края на селото прогърмя, а после затихна електрическият влак. Изгря луната.

— Ваня, ама и ти си един!… — се засмя Мария. — Изхарчи парите за телескоп, а не ми даваш да погледна през него. Виж колко големи са звездите.

— Да влезем вкъщи — зарадва се Иван Никитич. — Докато прочета инструкцията и сглобя телескопа, ти ще свариш месото за варениките.

Той нежно прегърна жена си.

На лунната светлина косите й сребрееха с непознат, младежки блясък.