Франсис Скот Фицджералд
Моят изгубен град

В зората на изгряващ ден един параход меко се откъсва от брега на Ню Джързи — тази картина кристализира в моя първи символ на Ню Йорк. Пет години по-късно, когато навърших петнайсет, избягах от пансиона си и отново пристигнах в града, за да видя Айна Клеър в „Квакерката“ и Гъртруд Брайън в „Момченцето тъгува“. Объркан от безнадеждна и тъжна любов към двете актриси, не бях в състояние да избера между тях, така те се споиха в едно прекрасно цяло — Момичето. То стана моят втори символ на Ню Йорк. Параходът въплъщаваше победата, момичето — романтичната любов. С времето щях да получа по нещо и от двете, но имаше и трети символ, който сякаш бях изгубил някъде, завинаги.

Намерих го в един мрачен априлски следобед подир още пет години.

— Ей, Зайо^[1]! — провикнах се с пълен глас. — Зайо!

Той не ме чу — моето такси го отмина, но на ъгъла забавихме и отново го видях. По тротоара чернееха дъждовни локви, а той енергично си пробиваше път през тълпата, облякъл светлобежов шлифер над неизменния кафяв костюм; забелязах изумен, че носи тъничък бастун.

— Зайо! — извиках повторно, но изведнъж млъкнах. Аз още учех в Принстън, а той бе станал нюйоркчанин. Това беше следобедната му разходка, това бързане с бастуна през набиращия сила дъжд, и тъй като имахме с него среща само след един час, стори ми се, че ще се натрапя, ако го изненадам, както е погълнат от собствения си живот. Таксито пълзеше с неговата крачка и докато го оглеждах, останах поразен: той не беше невзрачният срамежлив студент от „Хоулдър Корт“ — стъпваше уверено, вглъбен в мислите си, гледаше право напред и беше очевидно, че новото му обкръжение напълно го задоволява. Знаех, че живее в някакъв апартамент с още трима младежи, отхвърлили университетските табута, но имаше и нещо друго, то го захранваше отвътре и в мен покълна първото ми впечатление за това ново нещо — духът на метрополията.

Дотогава бях виждал само онзи Ню Йорк, който се откриваше за показ — бях досущ като Дик Уитингтън^[2], току допътувал от провинцията, гледащ със зяпнала уста дресираните мечки, или като селянче от Южна Франция, замаяно от булевардите на Париж. Бях дошъл само за да се захласвам пред зрелището, а архитектите на небостъргача „Улуърт“, конструкторите на рекламата за „Бягът на колесницата“, режисьорите на музикални комедии и на сериозни пиеси едва ли можеха да си пожелаят по-възприемчив зрител, защото в моите очи елегантността и блясъкът на Ню Йорк стояха много по-високо от собствената му оценка. Въпреки това не се бях отзовал нито на една от анонимните покани за балове на дебютанти, които валяха в университетската ми пощенска кутия, може би защото предугаждах, че никое действително събитие не ще издържи сравнението с моята представа за великолепието на Ню Йорк. А имаше и още нещо — топлият център на моето мироздание се намираше в Средния запад, защото „моята приятелка“ — както самонадеяно я назовавах — живееше там, така че възприемах Ню Йорк като безсърдечен и циничен в дълбоката си същност град, освен в една-единствена вечер, когато тя озари кафенето на покрива на хотел „Риц“ просто минавайки през него.

Както и да е, по-късно окончателно изгубих момичето си и тогава поисках да заживея в света на мъжа, а видът на Зайо ми отвори очите да видя Ню Йорк точно такъв. Седмица преди това монсеньор Фей ме бе завел на обяд в „Лафайет“, където се озовахме пред бляскаво разстлана трапеза с блюда, наречени ордьоври, а с тях пихме бордо, също тъй изискано, както и увереният бастун на Зайо — но в края на краищата „Лафайет“ беше само ресторант и излизайки от него, поехме с колата по моста обратно към провинцията. Ню Йорк на студентските гуляи, на кръчмите „Бъстаноби“, „Шанли“, „Джек“ ми бе опротивял и макар да се завръщах в него най-често, уви, в алкохолна мъгла, всеки път чувствах, че извършвам предателство спрямо своя неизменен идеал. Включвах се в гуляите, тласкан по-скоро от някаква болезненост, отколкото от разпуснатост, и от тия дни не съм запазил дори един приятен спомен; както отбеляза веднъж Ърнест Хемингуей, смисълът на кабарето е необвързаните мъже да намират в него благосклонни жени. Всичко останало е губене на време сред лош въздух.

Но онази вечер в апартамента на Зайо животът излъчваше добродушие и сигурност, всичко, което бях обикнал в Принстън, само че в по-изтънчен и пречистен вид. Нежна мелодия на обой се размесваше с градските шумове, които долитаха приглушени от улицата, защото проникваха в стаята през огромни барикади от книги; само хрущящият звук от разкъсване на пликове с покани, които отваряше единият от съквартирантите, внасяше дисонантни нотки. Бях открил третия символ на Ню Йорк и започнах да си задавам въпроси за наема на такъв апартамент и да прехвърлям през ум подходящи приятели, с които да го споделя.

Проклет късмет — през следващите две години разполагах със съдбата си толкова, колкото един затворник с възможността да диктува кройката на униформата си. Когато се завърнах в Ню Йорк през 1919 година, животът дотам ме бе уплел, че даже не можех да сънувам за часове на сладко монашество из Гринич Вилидж. Важното бе да печеля достатъчно от рекламния бизнес, за да наема спарена квартира за двама в Бронкс. Момичето, за което беше този покрив, не бе виждало Ню Йорк, но имаше благоразумието да нехае за това. И в омара от грижи и злочестина изживях четирите най-впечатлителни месеца от своя живот.

Ню Йорк искреше с цветовете на дъгата от началото на света. Войници, завръщащи се от Европа, маршируваха по Пето Авеню и от изток и от север, момичета инстинктивно се устремяваха към тях — бяхме най-великата нация и във въздуха ухаеше на празник. В събота следобед, когато се вестявах като призрак в червения салон на хотел „Плаза“ или наминавах по пияните-заляни градински увеселения в източния квартал около Шейсета улица, или когато се наливах с принстънци в бара „Билтмор“, от ума ми не излизаше моят друг живот — сивата ми стая в Бронкс, квадратчето пространство във влака на метрото, болезненото чакане всеки ден на писмо от Алабама — ще дойде ли, какво ще пише в него? — охлузените ми костюми, беднотията и любовта ми. Докато моите приятели гладичко навлизаха в живота, аз бях изтласкал на мускули непригодената си лодчица в талвега. Златната младеж, която кръжеше около младата Констанс Бенет и се събираше в „Клуба на Двайсетте“, състудентите от клуба „Йейл-Принстън“, които кресливо освещаваха първите ни следвоенни срещи, атмосферата на милионерските къщи, които посещавах понякога — в моите очи тези неща бяха кухи, макар да признавах внушителната им декоративност и мъничко да съжалявах, че съм вречен на друга романтика. Но и най-веселият обяд или най-романтичното кабаре ми бяха еднакво безразлични; от тях припряно бързах да се върна у дома на Клеърмонт Авеню — у дома, защото може би под вратата ме чакаше писмо. Една по една илюзиите ми за Ню Йорк помръкнаха. Съхраненият спомен за очарованието на Зайовия апартамент увехна като всичко друго след преговорите ми с една развлечена хазайка от Гринич Вилидж. Тя ми каза, че мога да водя момичета в стаята си и дори само мисълта за това дълбоко ме смути — за какво да водя момичета в стаята си? — та нали си имах свое момиче? Скитах из гъмжилото на Сто двайсет и седма улица и ме отблъскваше гърмящият живот или пък си купувах от дръгстора „Грейс“ евтин билет за театър и се мъчех поне за няколко часа да се потопя в старата си страст по Бродуей. Провалът ми беше пълен — оказах се посредствен рекламен агент и неспособен да пробия като писател. Възненавидил града, запих се бясно, чак до плач, докато изхарчих и последния си цент, след което отпътувах към къщи…

… Непредвидим град. Онова, което последва, беше само една от хилядите истории за главоломен успех в крещящите дни на тази епоха, но то си има роля в моя филм за Ню Йорк. Когато се завърнах след половин година, пред мен разтвориха врати списания и издателства, театрални импресарии се умилкваха за пиеси, филмови къщи хищно ме преследваха за сценариен материал. За моя изненада ме възприемаха не като пришълец от Средния запад, дори не като страничен наблюдател, а като архетип на всички нюйоркски стремежи. Тези думи ме задължават да опиша метрополията, каквато беше в 1920 година.

Днешният висок бял град вече съществуваше, чувстваше се и трескавата предприемчивост на възхода, но цареше някаква недоизказаност. Подобно на повечето хора журналистът Ф. П. А. напипваше в своята постоянна рубрика пулса на разните съсловия, но плахо, сякаш ги наблюдаваше през стъкло. Доброто общество и местното изкуство още не се бяха сродили — Елън Маккей все още не бе омъжена за Ървинг Бърлин^[3]. Много от персонажите на Питър Арно^[4] биха били неразбираеми за нюйоркчани от 1920 година и като изключим рубриката на Ф. П. А., елегантният свят нямаше своя трибуна.

Тогава за кратък миг в понятието „младо поколение“ се претопиха редица елементи от живота на Ню Йорк. Петдесетгодишните все още можеха да си въобразяват, че съществува малък недостъпен елит, а Максуел Бодънхайм^[5] можеше да си мисли, че бохемата е достойна за четката и молива — но размесването на ярките, веселите и буйните съставки започна именно тогава и се появи общество, което взе да прекарва времето си по-живо, отколкото на вечерите около маси от тежък махагон у Емили Прайс Поуст. Това общество даде живот не само на коктейлните увеселения, то привнесе и блясъка на остроумието по Парк Авеню и за първи път един образован европеец можеше да погледне на пътуването си до Ню Йорк като на нещо по-забавно от златотърсаческа експедиция с волски фургон из австралийска пустош, пък била тя и по-цивилизована.

И за кратък миг — преди да стане ясно, че не съм в състояние да изпълнявам тази роля — аз, който знаех за Ню Йорк по-малко от последния репортер с шестмесечен стаж и по-малко за обществото от последния младеж на ергенски гуляй в салоните на „Риц“, бях поставен в положението не само на говорител на времето, но и на типично творение на същото това време. Аз — а всъщност вече бяхме „ние“ — не знаех с положителност какво очаква от нас Ню Йорк и това силно ме смущаваше. Само месец след като се впуснахме в столичното приключение, вече трудно можехме да кажем кои сме и какво представляваме за другите. Едно скачане в градския фонтан или най-случайно спречкване с пазителите на реда бяха съвсем достатъчни, за да попаднем в клюкарските хроники на вестниците; цитираха наши думи по най-разнообразни въпроси, от които нямахме понятие. Всъщност поддържахме „връзки“ всичко на всичко с половин дузина неженени приятели от университета и бяхме установили само няколко нови литературни познанства — помня една самотна Коледа, когато ни един приятел не остана в града и се оказа, че няма дом, в който да гостуваме. Тъй като не намерихме ядро, към което да се приобщим, ние сами станахме мъничко ядро и бавно нагодихме размирните си натури към тогавашния пейзаж на Ню Йорк. По-точно Ню Йорк ни забрави и престана да се занимава с нас.

Разказвам ви не за промените в града, а за промените в чувствата на вашия автор към града. От хаоса на 1920 година съм запомнил как се возя в нощта на една гореща неделя по опустялото Пето Авеню върху покрива на такси и един обяд в прохладната японска градина на „Риц“ с тъжно замечтаната Кей Лоръл и с Джордж Джийн Нейтън, помня още и че пишех до зори, нощ след нощ, че плащах прекалено скъпо за апартаменти — кутийки, че купувах разкошни, но раздрънкани коли. След налагането на сухия режим се появиха първите тайни барове, елегантно ситнещата походка излезе от мода; най-изтънченото място за танци беше „Монмартър“ и русата коса на Лилиан Ташман се развяваше по дансинга сред пийналите студенти. Пиесите на годината бяха „Пропадналата“ и „Свята и земна любов“, а в „Миднайт Фролик“ лакът о лакът до вас танцуваше Марион Дейвис и можехте да зърнете жизнерадостната Мери Хей в балетния състав. Ние си мислехме, че сме нещо различно от всичко това; навярно всеки си мисли, че е по-различен от средата си. Чувствахме се като малки деца в просторен светъл неизследван хамбар. Когато ни поканиха в студиото на Грифит в Лонг Айланд, ние се разтреперихме от вълнение пред така познатите ни от „Раждането на една нация“ лица; много по-късно осъзнах, че зад повечето развлечения, които градът лееше като порой над нацията, стои множество от изгубени и самотни хора. Светът на филмовите актьори си схождаше с нашия по това, че също се намираше в Ню Йорк, но не беше негова съставна част. Той нямаше самосъзнание, нито пък център: когато за първи път срещнах Дороти Гиш, имах чувството, че и двамата сме застанали на Северния полюс, а над нас вали сняг. Оттогава хората на киното си намериха дом, но не бе съдено този дом да бъде Ню Йорк.

Когато ни доскучаваше, като същински герои на Юисманс^[6], обладавахме нашия град по доста неестествен начин. Самотен следобед в нашия „апартамент“ на сандвичи с маслини и на еднолитрова бутилка уиски, подарена ни от Зое Аткинс, а после — устремяване навън във възвърналия магията си град, през непознати врати влизахме в непознати апартаменти и между тях — турове с таксита в меките нощи. Най-сетне се сливахме с Ню Йорк, когото вмъквахме подир себе си през всеки портал. И днес влизам в апартаменти с усещането, че съм идвал и преди, или поне в жилището отгоре или отдолу — дали е било вечерта, когато се опитах да се съблека на представлението на „Скандали“, или вечерта, когато (както слисан научих от вестниците на следващия ден) „Фицджералд изритал един полицай отсам рая“? Понеже не съм силен по подреждането на откъслечни подробности, напразно се опитвах да възстановя онази последователност на събитията, довела до развръзката в „Уебстър Хол“. От този период на последно място помня как в един късен следобед се возех с такси между редици от небостъргачи под виолетово-розово небе; тогава се разпях с пълно гърло, защото имах всичко, което желаех, и защото разбирах, че никога вече няма да бъда толкова щастлив.

Показателно за неопределеността на положението ни в Ню Йорк беше това, че когато наближи да се ражда нашето дете, избрахме сигурността и заминахме у дома в Сейнт Пол — струваше ни се крайно неподходящо да доведем нов човек на белия свят сред толкова лустро и самота. Само след година обаче отново бяхме тук и продължихме да вършим същите, неща, но без да намираме в тях удоволствието отпреди. Бяхме постигнали немалко и все пак бяхме запазили някаква почти театрална невинност, предпочитайки ролята на наблюдавания пред тази на наблюдаващия. Ала сама за себе си невинността не е цел и докато съзнанията ни неохотно съзряваха, ние започнахме да виждаме всичките лица на Ню Йорк и се опитвахме да запазим нещо от тях за хората, които неизбежно щяхме да станем.

Но беше твърде късно — или твърде рано. За нас градът бе неразривно свързан с вакхическите развлечения, тихи или необуздани. Успяхме да сложим ред, в живота си едва когато се завърнахме в Лонг Айланд, при това не всеки ден. Нямахме желание да общуваме с града половинчато. Първият ми символ вече беше спомен, защото бях разбрал, че победата е вътре в човека; вторият ми символ се бе смалил до обикновеното — двете актриси, които отдалече бях боготворил в 1913 година, бяха вечеряли у нас. Но това, че дори третият ми символ бе започнал да бледнее, събуди у мен страх — във все по-учестения ритъм на града спокойствието на Зайовия апартамент вече не можеше да се намери. Самият Зайо беше женен и на път да стане баща, други приятели бяха заминали за Европа, а вчерашните буйни абсолвенти бяха станали млади наследници на къщи — палати, къде-къде по-просторни и по-светски от нашата. По това време ние вече „познавахме всички“ — тоест повечето хора, които Ралф Бартън би поставил на първите редове в партера в своите картини на премиерни представления.

Ала ние вече не играехме важна роля. В 1923 година модата на невинната съблазнителка, на чийто начин на живот, описан в първите ми книги, се дължеше тяхната популярност, вече бе отминала — или поне в Източните щати. Реших да направя удар на Бродуей, но Бродуей изпрати свои разузнавачи на представление в Атлантик Сити и потуши намерението ми в зародиш, аз почувствах, че за известно време ние с този град няма какво повече да си дадем един на друг. Затова реших да отнеса в себе си атмосферата на Лонг Айланд, проникнала така дълбоко у мен, и да я пресъздам под непознати небеса.

Минаха три години, преди отново да видим Ню Йорк. Параходът се плъзгаше нагоре по реката в падащия здрач и изведнъж градът буреносно се надвеси над нас — белият глетчер на долен Ню Йорк се устремяваше като мост към бряг до възвишението на централен Ню Йорк, чудото от разпенена светлина, рукнало от звездите. На палубата гръмна оркестър, но пред величието на града маршът пошло издрънча. В този миг разбрах, че колкото и често да напускам Ню Йорк, той е моят дом.

Темпото на града рязко се бе променило. Неувереността на 1920-а бе удавена в могъщия златен тътен и много от нашите приятели бяха забогатели. Но възбудата на Ню Йорк в 1927-а граничеше с истерията. Увеселенията бяха по-мащабни — вечерите при Конде Нает например съперничеха на легендарните балове от деветдесетте години; крачката беше ускорена — в угаждането с развлечения надминавахме Париж; спектаклите бяха по-смели, зданията — по-високи, моралът — по-разпуснат, алкохолът — по-евтин; само че всички тия придобивки не носеха радост. Младите рано се износваха — на двайсет и една бяха хладни и безразлични и освен Питър Арно никой не донесе нещо ново; може би Питър Арно и неговите хора казаха всичко, което имаше да се каже за дните на нюйоркския бум, а не можеше да бъде изсвирено от джазов оркестър. Маса люде, които съвсем не се славеха като алкохолици, ходеха насвяткани четири дена в седмицата, нервите едва ли не на всеки бяха разстроени; компаниите се образуваха по сходство на неврозите, а дневният махмурлук беше нещо тъй общоприето, както следобедният сън за испанците. Повечето от моите приятели пиеха прекалено много — и колкото в по-пълно съзвучие живееха с времето, толкова повече пиеха. Така личното усилие не бе на почит в сравнение с даровете на Ню Йорк от ония дни и дори му измислиха оскърбително определение: осъществяването се наричаше печалбарство — аз бях литературен печалбар.

Установихме се на няколко часа път от Ню Йорк и открих, че отидех ли в града, попадах в клопката на ужасно заплетени събития, които три-четири дена по-късно ме захвърляха изтощен до крайност във влака за Делауер. Цели райони на града изпускаха отрова, но както и преди, аз намирах мигове на пълен покой, пресичайки по тъмно Сентрал Парк на юг, там, където светлината на фасадите от Петдесет и девета улица се провира през листака. Тук си възвръщах изгубения град, притулен в тайнственост и в надежда. Но това отлъчване никога не беше дълго — както съдбата на труженика е да живее в търбуха на града, така аз бях принуден да обитавам неговия разстроен мозък.

За което си имахме тайни барове — сновяхме от луксозни локали, чиито реклами бяха проникнали дори в университетските издания на Йейл и Принстън, през градинските бирарии, където озъбената мутра на престъпността надничаше иззад добродушното немско развлечение, та до още по-странни и по-зловещи дупки, където типове с каменни лица ни оглеждаха от главата до петите и не бе останала следа от веселие, а само скотство, отравящо новия ден, в чиито ранни часове излизахме оттам. Веднъж в 1920 година скандализирах един млад изгряващ бизнесмен, когато му предложих да изпием по чашка аперитив, преди да обядваме. В 1929 година алкохолът се лееше във всяка втора кантора на града, а тайни барове имаше в половината от големите здания.

Все по-осезаемо се чувстваше присъствието на тайните барове и на Парк Авеню. За едно десетилетие Гринич Вилидж, Уошингтън Скуеър, Мърей Хил и палатите по Пето Авеню някак си изчезнаха от сцената, по-точно престанаха да изразяват нещо. Градът се бе подул, бяха го изкормили, беше оглупял от торти и от цирк и един нов израз — „Ами!“ — побираше целия възторг от новината за най-новите свръх — небостъргачи. Моят бръснар се оттегли от работа, тъй като спечели половин милион от борсова спекулация, а аз усещах, че главният келнер, който с поклон или забравил поклона, ме отвеждаше до масата ми, е далеч-далеч по-богат от мен. Това вече беше съвсем неприятно — и още веднъж ми дотегна от Ню Йорк и ми стана тъй хубаво, когато се спасихме на кораба, защото там безкрайният гуляй течеше само в бара, докато американците се носеха към злато издояващите игрални домове на Франция.

— Какво ново в Ню Йорк?

— Акциите скачат. Едно бебе застреляло гангстер.

— Само това ли?

— Само това. По улиците трещят радио високоговорители. Някога си мислех, че в живота на американците няма второ действие, но за дните на нюйоркския бум второто действие беше неизбежно. Намирахме се някъде из Северна Африка, когато до нас достигна ехо от далечно сгромолясване и проникна до най-глухите кътчета на пустинята.

— Какво е станало?

— Чухте ли нещо?

— Нищо.

— Дали да не се върнем у дома да видим?

— Не, няма нищо.

В една мрачна есен две години по-късно отново видяхме Ню Йорк. Минахме през учудващо любезни митничари, след което с благоговейно сведена глава и с шапка в ръката се разходих из кънтящата гробница. Няколко детински привидения все още играеха сред развалините, за да поддържат илюзията, че са живи, но трескавите им гласчета и болезнено поруменелите страни издаваха прозирността на маскарада. Коктейлните увеселения, последната куха отломка от карнавалното време, отгласяха вопъла на ранените: „Застреляйте ме, за бога, нека някой ме разстреля!“ и стоновете и риданията на агонизиращите: „Видяхте ли, че акциите на Юнайтед Стейтс Стийл са паднали с още три пункта?“ Моят бръснар се бе върнал на работа в стария си салон; главните келнери отново отвеждаха с поклони посетителите до масите им, ако все още имаше посетители, на които да се кланят. От развалините, самотно и загадъчно като Сфинкса, се извисяваше Емпайър Стейт Билдинг и така както някога имах обичая да се изкачвам до покрива на „Плаза“, за да се сбогувам с прекрасния град, разстлал се докъдето стига погледът, сега отидох на покрива на най-новата и най-величествена от всички кули. И тогава разбрах — намерих обяснение за всичко: открих коронната грешка на града, неговата кутия на Пандора. Изпълнен с тщеславна горделивост, нюйоркчанинът се бе изкачил дотук и слисан бе видял онова, което никога не бе подозирал — че градът не е безкраен низ от каньони, какъвто си го бе представял, а че има граници; от най-високото здание той за пръв път бе видял, че по всички посоки градът чезне в незастроена земя, в шир от зеленина и синева и че само те нямат предели. И в ужаса на прозрението, че в края на краищата Ню Йорк си е просто град, а не вселена, цялото бляскаво здание, което бе строил във въображението си се е сгромолясало. Такъв бе безразсъдният дар на Алфред У. Смит за гражданите на Ню Йорк.

Така се прощавам с моя град. Гледан от парахода в ранното утро, той не ми нашепва вече за шеметен успех и за вечна младост. Шумните лелки, които се перчат покрай празните дансинги, не ми напомнят с нищо за неотразимата красота на момичетата на моите мечти от 1914 година. А Зайо, уверено полюшвайки бастуна си, забързан да се усамоти в карнавала, се е увлякъл по комунизма и негодува срещу неправдите спрямо фабричните работници от Юга и фермерите от Запада, чиито гласове само преди петнайсет години не биха проникнали през стените на неговия кабинет.

Всичко си отива, само не и паметта и все пак понякога си представям, че чета с любопитство „Дейли Нюз“ от 1945 година:

Петдесетгодишен мъж откачил в Ню Йорк

Фицджералд свивал безброй гнезда на любовта

Красавица застреляна от възмутен нападател

Какво пък, може би някой ден съдбата отново ще ме върне в града и тогава ще открия други преживявания, за каквито само съм чел. Но сега мога само да изплача, задето съм изгубил своето приказно видение. Ела, върни се, о, бляскав и бял!