Включено в книгата
Оригинално заглавие
Boil Some Water — Lots of It, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)
Корекция и форматиране
beertobeer (2010)
Сканиране и разпознаване
moosehead (2010)

Издание:

Франсис Скот Фицджералд. Избрани творби в три тома. Том 1. Разкази и автобиографична проза

Съставител: Николай Попов

Редактори: Людмила Евтимова, Жечка Георгиева

Художник: Жеко Алексиев

Художник-редактор: Ада Митрани

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Здравка Славянова, Ана Тодорова

ДИ „Народна култура“, София, 1986

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново, 1986


Пат Хоби седеше в стаята си в сградата на писателите и преглеждаше сутрешната си работа, която току-що бе пристигнала от отдела за сценарии. В момента се занимаваше с „дооправяне“ — като че ли това бе единственото, което му възлагаха в последно време. Трябваше спешно да преработи някаква объркана сцена, но думата „спешно“ нито го плашеше, нито го вдъхновяваше, тъй като Пат от трийсетгодишната си възраст работеше в Холивуд — в момента беше на четирийсет и девет. Всичко, което бе направил тази сутрин (освен тук-таме по някоя промяна в репликите, за да може да твърди, че ги е измислил той) — всичко, което всъщност беше измислил, се заключаваше в едно-единствено повелително изречение, казано от някакъв доктор:

„Донесете вряла вода — много вода.“

Хубава реплика. Бе изплувала в съзнанието му цяла-целеничка още когато четеше сценария. В старото време на немите филми би могъл да я използва като междинен надслов и така щеше да разреши въпроса със запълването на пространството, но сега за тази сцена имаше нужда от реплики и на други хора. Нищо не му идваше наум.

— Донесете вряла вода — повтори той на себе си. — Много вода.

Думата „вряла“ бързо го наведе на приятната мисъл за столовата. А тя беше и навременна, тъй като за един ветеран като Пат хората, с които човек сядаше на обяд, бяха по-важни за кариерата му, отколкото нещата, които диктуваше в кабинета си. Както често казваше самият той — това не беше изкуство, а индустрия.

— Това не е изкуство — каза той на Макс Лийн, който спокойно си пийваше до един водоохладител в коридора. — Това е индустрия.

Макс му беше подхвърлил този кокал тъкмо навреме — за три седмици по три долара и половина.

— Виж какво, Пат! Имаш ли вече нещо черно на бяло?

— Ами вече имам нещо, което ще ги накара да… — Той назова едно известно биологично действие с донякъде шокиращата увереност, че подобно нещо може да се случи в кинотеатър.

Макс се опита да разбере доколко е искрен.

— Можеш ли да ми го прочетеш сега? — попита го той.

— Все още не. Но в него има от стария огън, ако разбираш какво искам да кажа.

Макс бе изпълнен със съмнения.

— Е, карай тогава. А ако срещнеш някоя трудност с медицинската терминология, обади се на доктора отсреща в отделението за бърза помощ. Трябва да е тип-топ.

В очите на Пат твърдо проблесна духът на Пастьор.

— Ще стане.

Докато крачеше с Макс през кино студията, изпита приятно чувство — толкова приятно, че реши да се залепи за продуцента и да седне до него на Голямата маса. Макс обаче му провали плановете, като изгука едно „до скоро виждане“ и се шмугна в бръснарницата.

Някога Пат беше често срещана фигура на Голямата маса и немалко пъти, когато бе на върха на славата си, обядваше в отделните ресторанти на административното ръководство. Понеже беше от най-старата генерация в Холивуд, той разбираше техните шеги, суетностите им, социалната им система с нейните бързи промени. Но сега около Голямата маса имаше прекалено много нови лица — лица, които го гледаха с универсалното холивудско презрение. А край малките маси, където се хранеха младите писатели, се гледаше на работата прекалено сериозно. Ако пък трябваше да седне просто където и да било, дори със секретарки или статистки, Пат по-скоро би си взел сандвич от някой бюфет.

Той заобиколи през отделението на Червения кръст и попита за доктора. Едно момиче, сестра, му отвърна, обърната с лице към стенното огледало, срещу което рисуваше трескаво устните си:

— Излезе. Какво има?

— А, в такъв случай ще намина по-късно.

Тя свърши и се обърна — жизнена и млада, с лъчезарна утешаваща усмивка.

— Мис Стейси ще ви помогне. Аз отивам да обядвам.

Той изпита едно старо, старо чувство, останало му от времето, когато имаше съпруги — чувство, че ако поканеше на обяд тази малка красавица, можеше да си навлече беда. Но след това бързо си спомни, че в момента няма никаква съпруга — и двете се бяха отказали от опитите си да получат от него издръжка.

— Работя върху филм с медицинска тематика — каза той. — Имам нужда от съдействие.

— С медицинска тематика?

— Пиша сценария — нещо за един доктор. Слушайте, позволете да ви заведа на обяд. Искам да ви задам няколко медицински въпроса.

Сестрата се поколеба.

— Не зная. Това ми е първият ден тук.

— Няма нищо — увери я той, — кино студиите са демократични; всеки тук е „Джо“ или „Мери“ — от големите имена до общите работници.

Това той прекрасно доказа на път за ресторанта, като поздрави един от звездите и в отговор чу своето име. В ресторанта седнаха непосредствено до Голямата маса и неговият продуцент, Макс Лийм, вдигна поглед, направи знак, като че ли го снима, и намигна.

Сестрата — името й беше Хелън Ърл — зяпаше с любопитство наоколо.

— Не виждам никого — каза тя. — Освен, ооо, ето там Роналд Колман[1]. Не знаех, че изглежда така.

Неочаквано Пат посочи пода.

— А ето тук мишока Мики!

Тя подскочи и Пат се разсмя на шегата си, но Хелън Ърл вече зяпаше със светнали очи към статистите в костюми, които изпълниха коридора с облеклата на Първата империя[2]. Пат се подразни, като видя, че интересът й бе насочен към тези незначителни особи.

— Големите звезди са на съседната маса — каза той сериозно, дори с тъга, — режисьори и тъй нататък, с изключение на най-големите административни шефове. Пред тях Роналд Колман ряпа да яде. Обикновено сядат там, но там дами не се приемат. Искам да кажа, че по време на обяд не се приемат дами.

— О! — възкликна Хелън Ърл учтиво, но без интерес. — Сигурно е чудесно да бъдеш сценарист. Всичко е толкова интересно.

— Има си и добрите страни — каза той. В продължение на години го беше смятал за кучешки живот.

— Какво искахте да ме питате за някакъв доктор?

Отново на тема „бачкане“. Нещо в мозъка на Пат прещрака, когато се сети за сценария.

— Ами, Макс Лийм — оня, който е срещу нас, — Макс Лийм и аз работим върху сценарий за един доктор. Нали знаеш? Нещо като филм на медицинска тема.

— Разбирам. — След малко добави: — Тъкмо поради тази причина реших да се уча за сестра.

— И трябва да го направим добре, защото ще го проверяват сто милиона души. И тъй, тоя доктор от сценария им нарежда да донесат вряла вода. Той казва: „Донесете вряла вода — много вода.“ И се чудехме какво ще направят хората след това.

— Ами сигурно ще донесат — отвърна Хелън, след което добави, малко объркана от въпроса: — Какви хора?

— Ами нечия дъщеря, един мъж, който живее там, един адвокат и оня, който е наранен.

Хелън се опита да го асимилира, преди да отговори.

— … и още един образ, който смятам да махна — завърши той.

Настъпи мълчание. Сервитьорката сложи на масата им сандвичи с риба тон.

— Ами щом докторът нареди нещо, то трябва да се изпълни — реши Хелън.

— Хм… — Вниманието на Пат бе привлечено от един малък инцидент на Голямата маса и той я попита разсеяно: — Омъжена ли сте?

— Не съм.

— Аз също.

До Голямата маса бе застанал един статист. Руски казак със страшни мустаци. Стоеше опрял ръка на облегалката на един свободен стол между режисьора Патърсън и продуцента Лийм.

— Заето ли е? — попита той със силен средноевропейски акцент.

Изведнъж всичко около Голямата маса го изгледаха. До този момент бяха предполагали, че е някой известен артист. Но не беше — бе облечен в една от разноцветните униформи, които изпълваха помещението.

Някой от масата каза:

— Заето е.

Но статистът дръпна стола и седна.

— Все някъде трябва да ям — отвърна той и се ухили.

По близките маси премина тръпка. Пат Хоби зяпаше с отворена уста. За него това беше все едно някой да нарисува патока Доналд с тебешир върху „Тайната вечеря“.

— Гледай, гледай! — посъветва той Хелън. — Какво ще го направят само! Ужас!

Мълчанието от стъписването на Голямата маса бе нарушено от Нед Харман, директор на продукцията.

— Тази маса е резервирана — поясни той.

Статистът вдигна поглед от листа с менюто.

— Казаха ми да седна където и да е.

Той кимна на една сервитьорка, която се поколеба и погледна въпросително лицата на главните.

— Тук не сядат статисти — каза учтиво Макс Лийм. — Това е…

— Трябва да обядвам — отвърна упорито казакът. — Шест часа стоях на крак, докато снимаха тая гадна глупост, и сега трябва да ям.

Мълчанието се задълбочи — всички откъм страната на Пат сякаш бяха замръзнали по местата си.

Статистът поклати уморено глава.

— Не зная кой го е измислил — каза той и Макс Лийм се надигна в стола си, — но това е най-големият боклук, който съм виждал да се снима в Холивуд.

На масата си Пат се чудеше защо не правят нищо. Да го свлекат на пода и да го изхвърлят. Ако тях самите ги е шубе, защо не извикат полицията на киноцентъра?

— Кой е този? — Хелън Ърл следваше неразбиращо погледа му. — Някой, когото би трябвало да познавам?

Той изслуша напрегнато Макс Лийм, който повиши глас ядосано:

— Малкият, ставай и се изнасяй оттук, и то бързо!

Статистът се намръщи.

— Кой си ти да ми го казваш? — попита той.

— Ще видиш. — Макс се обърна към всички на масата: — Къде е Кушман, къде е началникът на отдел „Кадри“?

— Само се опитай да ме докоснеш — каза статистът, като извади меча от ножницата си над масата — и ще ти го провеся на ухото. Зная си правата.

Дузината мъже около масата, представляващи по хиляда долара на час в заплати, седяха стъписани. В другия край до вратата един от полицаите на киноцентъра усети какво става и започна да си проправя път в претъпканото помещение. А големият Джак Уилсън, друг режисьор, скочи за миг на крака и се запъти към този край на масата.

Но и двамата закъсняха — Пат Хоби не изтрая повече. Той скочи и сграбчи един голям и тежък поднос от съседната масичка за сервиране. С два скока се намери на сцената на действието — вдигна подноса и го стовари върху главата на статиста с всичката мощ на своите четирийсет и девет години. Статистът, който се бе изправил, за да посрещне заплашителното ставане на Уилсън, прие удара изцяло върху лицето и челото си и докато се свличаше, през тежкия му грим бликнаха десетина кървави струйки. Той се строполи на една страна между столовете.

Пат застана над него, като дишаше тежко — с поднос в ръка.

— Мръсен плъх! — извика той. — Къде си мисли, че…

Полицаят на киноцентъра изблъска околните и се появи; Уилсън също се провря; двама изумени мъже от съседната маса изтичаха, за да огледат положението.

— Това беше майтап! — извика единият от тях. — Това е Уолтър Херик, сценаристът. Филмът е негов.

— Боже господи!

— Будалкаше Макс Лийм. Казвам ви, че беше майтап!

— Изнесете го… Извикайте доктор… Внимавайте там!

В този момент притича Хелън Ърл; пренесоха Уолтър Херик на едно свободно място на пода, а наоколо се чуха гласове: „Кой го направи?“… „Кой го цапардоса?“

Пат изтърва подноса върху един стол — в бъркотията никой не забеляза трясъка.

Видя как Хелън Ърл почиства бързо главата на пострадалия със салфетки.

— Защо са го наредили тъй? — извика някой.

Пат улови погледа на Макс Лийм, но в същия миг Макс се обърна настрани и Пат бе обзет от чувството за несправедливост. В този критичен момент, реален или измислен, единствено той бе направил нещо. Единствен той бе постъпил като мъж, докато всички тези надути чучела се оставиха да ги обиждат и нагрубяват. И сега той щеше да опере пешкира, защото Уолтър Херик беше влиятелен и популярен — получаваше по три хиляди долара на седмица и пишеше сценарии за блестящи спектакли в Ню Йорк. Откъде можеше някой да се досети, че е майтап?

Докторът беше пристигнал. Пат видя как той каза нещо на управителката и чу нейния пронизителен глас, който помете сервитьорките като сухи листа към кухнята:

— Донесете вряла вода! Много вода!

Думите паднаха чужди и нереални върху натежалото сърце на Пат. Но макар че вече знаеше от първа ръка какво ще последва, той не смяташе, че ще може да го използва.

Бележки

[1] Роналд Колман — популярен холивудски актьор.

[2] Първата империя — периодът от 1804 до 1814 година на владичеството на френския император Наполеон I (1769 — 1821).

Край