Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Two Wrongs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
beertobeer (2010)
Сканиране и разпознаване
moosehead (2010)

Издание:

Франсис Скот Фицджералд. Избрани творби в три тома. Том 1. Разкази и автобиографична проза

Съставител: Николай Попов

Редактори: Людмила Евтимова, Жечка Георгиева

Художник: Жеко Алексиев

Художник-редактор: Ада Митрани

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Здравка Славянова, Ана Тодорова

ДИ „Народна култура“, София, 1986

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново, 1986

История

  1. — Добавяне

I

— Виж ми обувките — каза Бил, — струват двайсет и осем долара.

Мистър Бранкузи ги погледна.

— Шик са.

— Правени са по поръчка.

— Известно ми е, че си голямо конте. Не си ме повикал тук, за да ми показваш обувките си, нали?

— Не съм конте. Кой казва, че съм конте? — попита Бил. — Само защото съм по-образован от повечето хора в шоубизнеса.

— Освен това, нали знаеш, ти си и красив младеж — додаде сухо Бранкузи.

— Разбира се, особено в сравнение с теб. Момичетата ме вземат за артист, преди да са разбрали… Имаш ли цигара? И освен това имам вид на мъж, което не може да се каже за повечето от ония красивите хлапаци от Таймс Скуеър.

— Красавец. Джентълмен. Хубави чепици. Роден с късмет.

— Тук грешиш — поправи го Бил. — С акъл. За три години — девет шоупрограми, четири големи успеха, само един провал. Къде според теб ми е късметът?

Малко отегчен, Бранкузи гледаше мълком. Онова, което щеше да види, ако не беше замрежил очи и не се бе замислил за нещо друго, беше млад ирландец с юношеско лице, излъчващо такава агресивност и самочувствие, че въздухът в кабинета му натежа от тях. Бранкузи знаеше, че скоро Бил ще чуе собствения си глас, ще се засрами и ще си възвърне предишното настроение — на мълчаливо превъзходство и чувствителност, на покровител на изкуствата, създаден по образец на интелектуалците от Театралната гилдия[1]. Бил Макчесни не бе решил окончателно кой от двата типа да си избере — преди трийсет годишна възраст подобни съчетания рядко представляват нещо завършено.

— Вземи например Еймс или Хопкинс, или Харис — който и да е — настояваше Бил. — Какво имат против мен? Какво става? Искаш ли да пийнеш нещо? — попита той Бранкузи, като видя, че погледът му се насочва към барчето в другия край на кабинета.

— Никога не пия преди обяд. Просто се чудех кой ли чука непрекъснато? Трябва да го накараш да спре. Хващат ме нервите и направо полудявам от такива неща.

Бил отиде бързо до вратата и я разтвори широко.

— Няма никой — каза той… — Ало! Какво желаете?

— О, много се извинявам — отвърна някакъв глас, — страшно се извинявам. Толкова съм развълнувана — не съзнавах, че държа молив в ръката си.

— Какво желаете?

— Исках да се срещна с вас, но секретарката каза, че сте зает. Имам писмо за вас от Алън Роджърс, драматурга, и исках да ви го предам лично.

— Зает съм — каза Бил. — Идете при мистър Кадорна.

— Ходих, но той не се отзова особено насърчаващо, пък и мистър Роджърс каза…

Бранкузи, който се примъкна нетърпеливо, й хвърли бърз поглед. Тя беше много млада, с красиви червени коси и лицето й изразяваше много по-силен характер, отколкото показваха думите й; на мистър Бранкузи не му мина през ум, че това се дължи на произхода й от Делейни, Южна Каролина.

— Какво да правя? — попита тя, като кротко положи бъдещето си в ръцете на Бил. — Написах писмо на мистър Роджърс, а той ми даде това за вас.

— Е, какво искате да направя — да се оженя за вас ли? — избухна Бил.

— Бих искала да получа роля в някоя от вашите пиеси.

— Тогава седнете и чакайте. Зает съм… Къде е мис Коалан?

Той натисна някакъв звънец, изгледа още веднъж — сърдито — момичето и затвори вратата на кабинета си. Но по време на прекъсването предишното му настроение се бе възвърнало и той продължи разговора си с Бранкузи за артистичното бъдеще на театъра с тона на човек, който е много близък с Райнхард.

В дванайсет и половина беше забравил за всичко друго, освен че ще стане най-големият режисьор на света и че има среща за обяд със Сол Линкълн, на когото щеше да каже това. На излизане от кабинета си той погледна мис Коалан въпросително.

— Мистър Линкълн няма да може да се срещне с вас — съобщи му тя. — Току-що се обади по телефона.

— Току-що — повтори Бил изненадан. — Добре. Зачеркнете го от списъка за четвъртък вечер.

Мис Коалан зачерта един ред от листа пред себе си.

— Мистър Макчесни, не сте ме забравили, нали?

Той се обърна и видя червенокосото момиче.

— Не — отвърна й вяло, след което додаде към мис Коалан: — Всъщност поканете го за четвъртък. Да го вземат дяволите!

Не му се искаше да обядва сам. Вече не обичаше да върши нищо сам, тъй като, когато човек разполага с известност и власт, контактите му с други хора са особено приятни.

— Ако само ми позволите да ви кажа някои неща за две минути… — подхвана тя.

— Страхувам се, че не мога в момента. — Изведнъж той осъзна, че тя е най-красивото същество, което бе виждал в живота си.

Загледа я.

— Мистър Роджърс ми каза…

— Елате да хапнем заедно — каза той, след което, с ужасно забързан вид, даде на мис Коалан някакви кратки и противоречиви напътствия и отвори вратата.

Излязоха на Четирийсет и втора улица и Бил пое полагаемия му се въздух — тук въздухът стигаше само за определен брой хора наведнъж. Беше ноември и първият въодушевен наплив на сезона бе отшумял, но ако погледнеше на изток, той можеше да види електрическата реклама на една от своите пиеси, а на запад — друга. Зад ъгъла бе онази, която бе направил с Бранкузи — последният случай, в който щеше да постави нещо заедно с някой друг.

Влязоха в „Бедфърд“, където цареше суматоха от келнери и офицери.

— Много симпатичен ресторант — каза тя впечатлена и с приятелски тон.

— Това е раят на неуспелите артисти. — Той кимна на няколко души. — Здрасти, Джими… Бил… Хей, Джак, здрасти… Това е Джак Демпси… Не идвам често тук. Обикновено се храня в Харвардския клуб.

— О, в Харвард ли сте учили? Познавах…

— Да. — Бил се поколеба — за Харвард имаше две версии и изведнъж реши да каже истинската. — Да, и тогава там ме взимаха за селянче, но вече не е тъй. Преди около седмица бях в Лонг Айланд в „Гувърниър Хайтс“ — сред най-модерните хора — няколко момчета от Голд Коуст, които в Кембридж дори и не подозираха, че съществувам, ми излязоха с номера да ме поздравяват със „Здрасти, Бил, стари приятелю“.

Той се поколеба и изведнъж реши да прекъсне тук разказа си.

— Какво искате — работа? — попита я той. Изведнъж си спомни, че чорапите й бяха скъсани. Скъсаните чорапи винаги го трогваха, размекваха го.

— Да, в противен случай трябва да се върна в родния си град — отвърна тя. — Искам да стана балерина — нали разбирате, Руски балет. Но уроците са толкова скъпи, че трябва да си намеря работа. Смятам, че това ще ми помогне между другото и за сценичното присъствие.

— Танцьорка, а?

— О, не, сериозно.

— Е, Павлова е танцьорка, нали?

— О, не. — Тя бе шокирана от това богохулство, но след малко продължи: — Взимах уроци при мис Камбъл… Джорджия Бернман Камбъл… в родния ми град… може би сте чували за нея. Учила е при Ню Уейбърн и е наистина прекрасна. Тя…

— Мдаа? — каза разсеяно той. — Това е трудна работа — агенциите за разпределяне на роли гъмжат от желаещи, които могат да правят всичко до момента, в който ги взема за проби. На колко сте години?

— На осемнайсет.

— Аз съм на двайсет и шест. Преди четири години пристигнах тук без пукнат цент.

— Боже!

— Сега мога да се оттегля и да живея добре до края на живота си.

— Боже!

— Догодина възнамерявам да си взема едногодишен отпуск — ще се женя… Чували ли сте за. Айрийн Рикър?

— Как да не съм чувала? Тя ми е най-любима от всички.

— Сгодени сме.

— Боже!

Когато след малко излязоха на Таймс Скуеър, той я запита небрежно:

— Какво правите в момента?

— Как какво, опитвам се да си намеря работа.

— Исках да кажа сега в момента.

— Ами нищо.

— Желаете ли да дойдете с мен в апартамента ми на Четирийсет и шеста улица, за да пием кафе?

Погледите им се срещнаха и Еми Пинкард реши, че умее да се грижи за себе си.

Апартаментът му представляваше просторно и светло ателие с три метра дълъг диван и след като тя изпи кафето си, а той — едно уиски с лед, ръката му обгърна рамото й.

— Защо трябва да се целувам с вас? — попита го тя. — Почти не ви познавам, а отгоре на всичко сте сгоден за друга.

— О, това ли! Нея не я интересува.

— Наистина ли!

— Ти си добро момиче.

— Е, със сигурност не съм глупачка.

— Добре тогава, продължавай да бъдеш добро момиче.

Вече се бе замислил за нещо друго — за някое интервю или репетиция, — но я погледна отново и видя пак дупките на чорапите й. Обади се по телефона:

— Джо, тук е Младока… Смяташе, че не знам как ме наричаш, а?… Няма нищо… Виж какво, намери ли трите момичета за епизода с тържеството? Тогава слушай: запази едната роля за южнячето, което ще ти пратя днес.

Той я погледна весело, изпълнен със съзнанието за собствената си доброта.

— Не зная как да ви се отблагодаря. И на мистър Роджърс — добави безочливо тя. — Довиждане, мистър Макчесни.

II

Бил имаше навик да посещава репетициите и да гледа с умно изражение, като че ли знае всичко, за което си мислят околните, но всъщност умът му блуждаеше и той бе зает със собственото си благополучие, така че не разбираше кой знае колко, пък и това в момента не го засягаше. Повечето от неделите си прекарваше на Лонг Айланд сред модерните хора, които го бяха взели под покровителството си. Когато Бранкузи го наричаше „голяма обществена пеперуда“, той му отвръщаше: „Е, и какво от това? Не съм ли учил в Харвард? Да не мислиш, че са ме намерили в зеленчуковата количка на Гранд Стрийт като теб?“ Новите му приятели го харесваха за това, че беше хубав и добър, както и заради успеха му.

Годежът му с Айрийн Рикър беше най-незадоволителното нещо в живота му; двамата бяха уморени един от друг, но не желаеха да сложат край. Точно както двамата най-богати млади хора в един град се привличат благодарение на този факт, така Бил Макчесни и Айрийн Рикър, понесени един до друг на вълните на славата, не можеха да отминат и да не зачетат приятния дълг към своите успехи. Независимо от това те си позволяваха все по-яростни и по-чести кавги и краят наближаваше. Той се въплъти в някой си Франк Луелин — едър и красив артист, който бе партньор на Айрийн. Тъй като Бил разбра нещата веднага, взе да си прави с тях горчиви шеги; от втората седмица след започването на репетициите във въздуха се усещаше напрежение.

Междувременно Еми Пинкард, която разполагаше с достатъчно пари за бисквити и мляко и с приятел, който я канеше на вечеря, се чувстваше щастлива. Приятелят й, Истън Хюс от Делейни, следваше стоматология в Колумбийския университет. Понякога идваше и с други самотни младежи, които следваха стоматология, и срещу цената, ако можеше така да се каже, от няколко небрежни целувки в такситата Еми получаваше вечеря, когато бе гладна. Един следобед тя представи Истън на Бил Макчесни пред входа за сцената, след което Бил започна да използва шегата за своята ревност като основа за отношенията си с нея.

— Разбрах, че онзи зъбар пак ме е преметнал. Съветвам те да не му позволяваш да ти дава райски газ.

Въпреки че се срещаха рядко, двамата винаги се заглеждаха един в друг. Когато Бил я съзреше, той вперваше поглед в нея, сякаш я виждаше за първи път, след което изведнъж се сещаше, че трябва да я дразни. Когато тя го погледнеше, виждаше в него много неща — светъл слънчев ден с огромни тълпи от хора, забързани по улиците; много красив нов автомобил, който чака до тротоара двама души с елегантни нови дрехи, които влизат в него и отиват някъде, където е същото като в Ню Йорк, само че надалеч и много по-весело. Много пъти й се искаше да го бе целунала, но също толкова много пъти се радваше, че не го бе сторила, тъй като с всяка изминала седмица той ставаше все по-неромантичен и все по-погълнат, като всички останали, от трудния напредък на пиесата.

Премиерата щеше да се състои в Атлантик Сити. Бил бе обзет от внезапно мрачно настроение, което всички забелязаха. Държеше се рязко с режисьора и язвително с артистите. Говореше се, че причината за това била, дето Айрийн Рикър и Франк Луелин пристигнали с друг влак. Вечерта на генералната репетиция той седеше до автора и в мрака на салона изглеждаше почти зловещо, но не каза нищо до края на второто действие, когато се развика на Луелин и Айрийн Рикър, които бяха сами на сцената:

— Повторете това отново и престанете да се лигавите!

Луелин се приближи до светлините на рампата.

— Какво искате да кажете с това „престанете да се лигавите“? — попита той. — Нали това са репликите от текста?

— Знаеш какво искам да кажа — не се отплесвай.

— Не зная какво имате предвид.

Бил се изправи:

— Имам предвид проклетото ви шушукане.

— Никой не е шушукал. Просто попитах…

— Достатъчно — започнете отначало.

Луелин се оттегли вбесен и тъкмо щеше да започне, когато Бил добави на висок глас:

— Даже и един второстепенен артист трябва да изпълнява ролята си сериозно.

Луелин се обърна рязко:

— Мистър Макчесни, не съм длъжен да понасям подобни приказки.

— Защо? Ти си второстепенен артист, не си ли? Откога започна да се срамуваш от това, че си второстепенен артист? Аз поставям тази пиеса и искам да се държиш сериозно. — Бил стана и тръгна по пътеката към сцената. — И когато не го правиш, ще те наричам както всички останали.

— Вижте какво, дръжте сметка за тона си…

— Защо, какво ще направиш?

Луелин скочи в трапа на оркестъра.

— Няма да позволя да ме обиждате!

Айрийн Рикър им извика от сцената:

— За бога, полудяхте ли?

В този миг Луелин му нанесе бърз и силен удар. Бил се преметна през редиците от столове и падна върху един от тях, като го изпочупи и остана заклещен там. Настана кратка и ужасна бъркотия, след което неколцина хванаха Луелин, а авторът, с пребледняло лице, издърпа Бил; помощник-режисьорът се развика: „Да го утрепя ли, шефе? Да му смачкам ли мазната мутра?“; Луелин дишаше тежко, а Айрийн Рикър бе примряла от страх.

— Върнете се по местата си! — извика Бил, като притискаше носна кърпа към лицето си и се олюляваше в ръцете на автора, който го подкрепяше. — Всички да се върнат по местата си! Започнете сцената отначало и без приказки! Върни се на мястото си, Луелин!

Преди още да се осъзнаят, всички се бяха върнали на сцената, а Айрийн дърпаше Луелин за ръката и му говореше нещо бързо. Някой включи осветлението в салона и веднага го изгаси отново. Когато скоро след това дойде ред на Еми да излезе на сцената, тя с един бърз поглед забеляза, че Бил седи с цяла маска от носни кърпи върху окървавеното си лице. Тя намрази Луелин и се побоя да не би всичко да се разпадне и да се върнат обратно в Ню Йорк. Бил обаче беше спасил пиесата от собственото си безумие, защото, ако Луелин решеше да напусне, това щеше да навреди на неговата професионална кариера. Действието свърши и следващото започна без никаква пауза. Когато приключи и то, Бил бе излязъл.

На другата вечер, по време на представлението, той седя на един стол зад кулисите, където всички, които излизаха на сцената или се връщаха, го виждаха. Лицето му беше подуто и в синини, но той се правеше, че не го забелязва, и никой нищо не каза. По едно време излезе до предните редици и когато се върна, се разнесе слух, че две от нюйоркските агенции откупуват голям брой представления. Бе постигнал успех — всички бяха постигнали успех.

Когато го видя, Еми, според която всички те му бяха задължени за много неща, почувства как я залива огромна вълна на признателност. Тя се приближи до него и му благодари.

— Аз умея да избирам, червенокоске — съгласи се тъжно той.

— Благодаря ви, че избрахте мен.

Изведнъж нещо я накара да каже смело:

— Ударили сте си лицето толкова лошо! — възкликна тя. — О, според мен беше изключително смело от ваша страна да не позволите снощи всичко да се разпадне.

В първия миг той я изгледа сърдито, но после върху подутото му лице се опита да се прокрадне безуспешно иронична усмивка.

— Възхищаваш ли се от мен, мила?

— Да.

— Дори и когато се свлякох между столовете — и тогава ли ми се възхищаваше?

— Вие овладяхте положението толкова бързо!

— Това се казва лоялност от твоя страна. Намерила си нещо, на което да се възхитиш в тази глупашка история.

И радостта й изкристализира в думите:

— Както и да е, вие се държахте просто чудесно.

Тя изглеждаше толкова свежа и млада, че Бил, който бе преживял един ужасен ден, изпита желание да притисне подутата си буза до нейната.

И отока, и желанието си той отнесе със себе си на другата сутрин в Ню Йорк; отокът спадна, но желанието се запази. И когато започнаха представленията, веднага щом забеляза как красотата й привлича цели тълпи от мъже, тя стана цялата пиеса за него, настоящият му успех, това, което идваше да види, когато влизаше в театъра. След доста представления всичко завърши точно когато той започна да пие прекалено и имаше нужда от някого в тежките си дни на въздържание. Двамата се ожениха неочаквано в Кънетикът в първите дни на юни.

III

В грил ресторанта на хотел „Савой“ в Лондон седяха двама мъже и очакваха настъпването на Четвърти юли. Вече беше краят на май.

— Той приятен ли е? — попита Хъбъл.

— Много приятен — отвърна Бранкузи, — много приятен, много хубав, много популярен. — След малко добави: — Искам да го накарам да се върне в родината си.

— Точно това не мога да разбера у него — каза Хъбъл. — Шоубизнесът тук е нищо в сравнение с положението у нас. Защо иска толкова много да остане тук?

— Движи се в аристократичните кръгове.

— Ооо?

— Миналата седмица, когато го видях, беше с три дами — лейди Тази, лейди Онази и лейди Не-знам-коя-си.

— Мислех, че е женен.

— Женен е от три години — каза Бранкузи, — има прекрасно дете, скоро ще има второ.

Той млъкна, когато влезе Макчесни, който оглеждаше дръзко всичко наоколо със своето подчертано американско лице над яката на твърдо подплатения си балтон.

— Здравей, Мак. Запознай се с моя приятел мистър Хъбъл.

— Здрасти — каза Бил. После седна, като продължи да оглежда бара, за да види кои са присъстващите. След няколко минути Хъбъл си тръгна и той попита: — Кой е тоя тип?

— Тук е едва от месец. Все още няма титла. Не забравяй, че ти си тук от шест месеца.

Бил се ухили.

— Мислиш ме за перко, нали? Е, аз не се самозалъгвам. Харесва ми; това ми допада. Иска ми се да съм маркиз Макчесни.

— Ако се напиеш достатъчно, може и да си го представиш.

— Затваряй си устата. Кой е казал, че пия? Това ли се говори сега? Виж какво, ако ми назовеш името на един американски режисьор в историята на театъра, който да е постигал успех като моя за по-малко от осем месеца, още утре се връщам с теб в Америка. Ако само ми кажеш…

— Това беше със старите ти постановки. В Ню Йорк имаше два провала.

Бил се изправи и лицето му се стегна.

— Ти за какъв се мислиш? — попита той. — За това ли дойде тук — да ми говориш такива неща?

— Хайде, Бил, недей да се сърдиш. Аз просто искам да се върнеш. Затова не си подбирам думите. Направи още три сезона като тези през двайсет и втора и двайсет и трета, и си осигурен за цял живот.

— Ню Йорк ме отвращава — каза Бил мрачно. — В един момент си цар, а в следващия имаш два неуспеха и всички започват да разправят, че си се хлъзнал по надолнището.

Бранкузи поклати глава.

— Разправят го не заради това, а заради онази твоя караница с Аронстел, най-добрия ти приятел.

— Да, да, приятел!

— Все пак най-близкият ти приятел в бизнеса. После…

— Не желая да разговарям за това. — Той погледна часовника си. — Виж какво, Еми не се чувства добре, затова се опасявам, че днес няма да мога да вечерям с теб. Намини към кабинета ми, преди да отпътуваш.

Пет минути по-късно, както бе застанал до щанда за пури, Бранкузи видя как Бил влиза обратно в „Савой“ и тръгва надолу по стъпалата на барчето.

„Станал е голям дипломат — помисли си Бранкузи. — По-рано ми казваше направо, когато имаше среща. Общуването с аристократите го направи още по-изтънчен.“

Може би беше малко обиден, макар че за него не бе характерно да се обижда. За всеки случай в същия момент той реши, че Макчесни върви към провал и — което беше доста характерно за него — го изтри завинаги от мислите си.

Нямаше никакви външни признаци, че Бил запада — един хит в „Ню Странд“, друг в „Принс ъв Уейлс“[2], а седмичните печалби бяха почти същите, както в Ню Йорк преди две или три години. Естествено и оправдано бе за един делови мъж да кръшне. А мъжът, който един час по-късно се прибра в своя дом в Хайд Парк за вечеря, притежаваше цялата жизненост, характерна за края на двайсетте години. Еми, много уморена и тромава, лежеше на едно канапе в дневната на втория етаж. Той я прегърна за секунда.

— Вече почти свърши — каза й. — Красива си.

— Не ставай смешен.

— Вярно е. Ти винаги си красива. Не знам защо. Може би защото имаш характер и това винаги е изписано на лицето ти, дори когато си в такова положение.

Тя се зарадва и прокара ръка през косите му.

— Характерът е най-великото нещо на света — заяви той, — а ти го имаш повече от всички, които познавам.

— Срещна ли се с Бранкузи?

— Срещнах се; голяма е гадина! Реших да не го довеждам на вечеря у нас.

— Какво е станало?

— Ааа, просто се надува — говори за скарването ми с Аронстел, сякаш аз съм виновен.

Тя се поколеба, стисна устни и после каза тихо:

— Ти се сби с Аронстел, защото беше пил.

Той стана раздразнен.

— Да не би да започваш…

— Не, Бил, но в момента пиеш прекалено много. Знаеш, че е така.

Понеже знаеше, че тя е права, Бил си замълча и двамата слязоха за вечеря. Сгрян от бутилката бордо, той реши да не пие алкохол от следващия ден, докато се роди детето.

— Винаги съм преставал да пия, когато съм поисквал, нали? Винаги правя това, което съм казал. Досега не си ме виждала да се отмятам.

— Не съм.

Пиха кафе заедно, след което той стана.

— Върни се по-рано — помоли го Еми.

— О, разбира се… Какво има, скъпа?

— Плача ей така. Не ми обръщай внимание. О, тръгвай, недей да стоиш като пълен глупак.

— Но аз съм разтревожен, естествено. Не обичам да те виждам да плачеш.

— О, не знам къде ходиш вечерно време; не зная с кого си. И тази лейди Сибил Комбринк, която непрекъснато се обажда по телефона. Предполагам, че няма нищо страшно, но нощем се събуждам и се чувствам толкова самотна, Бил. Защото ние винаги сме били заедно, нали, поне доскоро беше така.

— Но ние пак сме заедно… Какво става с теб, Еми?

— Зная, просто не съм на себе си. Ние никога не бихме се отнесли зле един към друг, нали? Някога не сме…

— Разбира се, че няма.

— Върни се по-рано или когато ти е възможно.

Той надникна за минутка в театър „Принс ъф Уейлс“, после влезе в съседния хотел и се обади по телефона.

— Бих желал да говоря с нейно благородие. Обажда се мистър Макчесни.

Измина известно време, преди да се обади нейно благородие:

— Каква изненада. От няколко седмици насам не съм имала щастието да ви чуя.

Гласът й, режещ като нож и студен като хладилна камера, имаше тона, който бе станал модерен, откакто английските дами от аристокрацията започнаха да подражават на героините от литературните произведения. Известно време Бил бе запленен от това, но само за кратко. Бе успял да си запази ума.

— Нямах никакво свободно време — оправда се с лекота той. — Не се сърдите, нали?

— Едва ли бих могла да кажа, че се „сърдя“.

— Опасявах се, че може да сте се разсърдили; не сте ми пратили покана за събирането у вас тази вечер. Според мен, след като си изяснихме всичко, се разбрахме…

— Вие говорихте доста много — каза тя, — може би прекалено много.

Неочаквано, за изненада на Бил, тя затвори телефона.

„Излиза ми с английски номера“ — помисли си той. — Малка пародия, озаглавена „Дъщерята на хиляда графове“.

Отблъскването го разтърси; безразличието пробуди отслабващия му интерес. Обикновено жените му прощаваха промените в чувствата поради явната му привързаност към Еми и вече няколко аристократични дами си спомняха за него с далеч не неприятна въздишка. Той не бе доловил обаче подобна въздишка по телефона.

„Ще ми се да оправя тая каша“ — помисли си Бил. Ако беше във вечерно облекло, можеше да се отбие на бала и да поговори с нея; въпреки това не му се връщаше вкъщи. След като размисли, реши, че е много важно недоразумението да бъде изгладено незабавно, и не след дълго бе обхванат от идеята да отиде както беше — на американците им бе простено да се появяват в неподходящо облекло. Във всички случаи беше още рано и в компанията на няколко уискита със сода той продължи да размишлява по въпроса в продължение на още един час.

В полунощ се качи по стълбите на дома й в Мейфеър. Слугите пред гардероба изгледаха вълнения му спортен костюм, а един лакей напразно се взираше за името му в списъка на поканените. За щастие точно в този момент пристигна приятелят му сър Хъмфри Дън и убеди лакея, че трябва да е станала грешка.

Веднага щом влезе, Бил се огледа за домакинята.

Тя бе много висока млада дама, наполовина американка, което я караше да бъде в още по-голяма степен англичанка. В известен смисъл тя бе открила Бил Макчесни, бе се застъпвала за неговата южняшка очарователност и това, че той я бе изоставил, бе най-унизителното й преживяване, откакто бе поела по грешния път.

Тя стоеше заедно със съпруга си и приемаше гостите — до този момент Бил не ги беше виждал заедно. Той реши да избере някой не тъй официален момент, за да й се представи.

Тъй като посрещането продължаваше безкрайно, той започна да се чувства все по-неловко. Забеляза неколцина свои познати, но те не бяха много, освен това видя, че облеклото му прави впечатление; разбра, че лейди Сибил също го бе видяла и можеше да облекчи неудобството му с едно махване на ръката, но тя не му направи никакъв знак. Вече съжаляваше, че дойде, но щеше да бъде глупаво да си тръгне сега, затова отиде на бюфета и си взе чаша шампанско.

Когато се обърна, тя най-после бе останала сама и тъкмо се канеше да се приближи до нея, когато главният лакей се обърна към него с думите:

— Извинете, сър. Имате ли покана?

— Аз съм приятел на лейди Сибил — каза нервно Бил. Той се обърна и тръгна назад, но лакеят го последва.

— Съжалявам, сър, но се налага да ви помоля да дойдете с мен, за да изясним нещата.

— Няма нужда. Смятам да говоря още сега с лейди Сибил.

— Наредено ми е друго, сър — каза твърдо лакеят.

След което, преди Бил да разбере какво става, усети, че ръцете му бяха притиснати плътно до тялото и бе изведен в едно малко преддверие зад бюфета.

Там се намери пред един мъж с пенсне, в чието лице разпозна частния секретар на семейство Комбринк.

Секретарят кимна на лакея с думите „Точно този е“, при което ръцете на Бил бяха освободени.

— Мистър Макчесни — каза секретарят, — вие сте сметнали за благоприлично да влезете тук без покана и негово благородие ви моли да напуснете незабавно дома му. Бихте ли ми дали номерчето за палтото си?

В този миг Бил разбра и единствената дума, която сметна подходяща за лейди Сибил, изскочи от устата му, при което секретарят направи знак на двама лакеи и с яростно боричкане Бил бе изнесен през една от кухните, където забързани келнерчета се зазяпаха в това, което ставаше, и бе изхвърлен навън в нощта. Вратата се затвори, но само след миг се отвори отново, за да пропусне палтото му, което излетя навън, и бастуна, който издрънча по стъпалата.

Докато стоеше на улицата, изумен и онемял, до него спря някакво такси и шофьорът му извика:

— Зле ли се чувствуваш, шефе?

— Какво?

— Зная къде може да се намери някое готино парче, шефе. Никога не е прекалено късно.

Вратата на таксито се отвори и кошмарът започна. Кабаре, което работеше след часовете, в които затварят нощните заведения; компании от непознати, които бе намерил някъде; после спорове; опити да осребри някакъв чек и изневиделица непрекъснатото му повтаряне, че е Уилям Макчесни, продуцентът, с което не убеди никого, дори и себе си. Струваше му се наложително да се види незабавно с лейди Сибил и да я накара да му обясни постъпката си, но не след дълго вече нищо нямаше значение. Намираше се в друго такси, чийто шофьор току-що го бе разтърсил, за да се събуди пред собствения си дом.

Когато влезе, телефонът звънеше, но той мина безучастно край прислужницата и чу гласа й едва когато бе стъпил на първото стъпало.

— Мистър Макчесни, обаждат се отново от болницата. Мисис Макчесни е там и те се обаждат всеки час.

Все така зашеметен, той приближи слушалката до ухото си.

— Обаждаме се от болницата „Мидланд“ за жена ви. Тази сутрин в девет часа тя роди мъртво дете.

— Почакайте. — Гласът му бе сух и дрезгав. — Не ви разбирам.

След малко разбра, че детето, което бе родила Еми, бе мъртво и че тя имаше нужда от него. Когато тръгна по улицата, за да търси такси, коленете му се подгъваха.

В стаята беше тъмно; Еми вдигна поглед от смачканите завивки в леглото и го видя.

— Това си ти! — изплака тя. — Помислих, че си мъртъв. Къде беше?

Той се хвърли на колене пред леглото й, но тя се изви настрани.

— О, миришеш ужасно — промълви Еми. — Става ми лошо.

Но не отдръпна ръката си от косите му и той остана дълго и неподвижно на колене пред леглото.

— Аз приключих с теб — промълви тя, — но беше ужасно, когато си помислих, че може да си умрял. Всички са мъртви. Искам да умра.

Едно от пердетата се открехна от вятъра и когато той стана, за да го оправи, Еми го видя на ясната утринна светлина, блед и ужасен, с изпомачкани дрехи и синини по лицето. Този път изпита омраза към него, а не към онези, които го бяха наранили. Усети как той излезе от сърцето й, почувства празнотата, която остана след него, и изведнъж него вече го нямаше и тя дори можеше да му прости и да го съжали. Всичко това само за една минута.

Тя беше паднала пред входа на болницата, когато се бе опитала да излезе сама от таксито.

IV

Когато Еми се оправи физически и психически, обхвана я неугасващото желание да се научи да танцува; старата мечта, породена от мис Джорджия Бериман Камбъл от Южна Каролина, бе оцеляла като ярко осветено авеню, което водеше назад към ранната й младост и изпълнените й с надежда дни в Ню Йорк. За нея балетът представляваше онова фантастично съчетание от извити пози и традиционни пируети, което се бе зародило в Италия и бе достигнало своя апогей в Русия в началото на нашия век. Тя искаше да вложи силите си в нещо, в което да вярва, и смяташе, че танцът е женската интерпретация на музиката; вместо силни пръсти жените имаха тела, с които да предадат Чайковски и Стравински, и нозете й в „Шопениана“ можеха да бъдат така красноречиви, както и гласовете на сцената на „Ринг“. На дъното се намираше нещо средно между акробатите и дресираните тюлени, на върха беше Павлова и изкуството.

Веднага след като отново се настаниха в един апартамент в Ню Йорк, тя се залови за работа с енергията на шестнайсетгодишно момиче — по четири часа дневно екзерсиси, стойки, скокове, арабески и пируети. Всичко това стана най-съществената част от живота й и единствената й тревога бе дали вече не е прекалено стара. На двайсет и шест имаше зад гърба си десет години, които трябваше да наваксва, но танцът й бе в кръвта, имаше прекрасно тяло и красиво лице.

Бил я насърчаваше; когато бе готова, той щеше да създаде около нея първия истински американски балет. Дори имаше моменти, когато й завиждаше за нейната всеотдайност, тъй като, откакто се бяха завърнали в родината, собствените му работи бяха тръгнали по-зле. Първо, в ранните си години на самоувереност си бе създал врагове и сега се ширеха преувеличени слухове, че пиел, че се отнасял грубо с артистите и че с него се работело трудно.

В негова вреда бе и фактът, че никога не можеше да пести парите си и се налагаше да проси аванси срещу всяка своя нова пиеса. Разбира се, той бе и способен, което бе имал смелостта да докаже с редица свои не касови работи, но зад гърба си не можеше да разчита на Театралната гилдия и всички пари, които загубеше, излизаха от собствения му джоб.

Имаше и успехи, но сега те му костваха много повече труд или поне така му се струваше, защото бе започнал да си плаща за нередовния живот. Той не се отказваше от намерението да си даде почивка или да зареже непрекъснатото пушене, но сега конкуренцията се бе увеличила толкова много — появяваха се все нови и нови личности с чисти репутации за безпогрешност, — пък и Бил не беше свикнал на ритмичност в работата. Обичаше да работи повлечен от онези мощни пориви, предизвикани от големи дози силно кафе, които изглеждат така неизбежни за творците в шоубизнеса, но които също отнемат толкова много от човека над трийсетгодишна възраст. Някак си бе започнал да черпи сили от прекрасното здраве и жизнеността на Еми. Бяха непрекъснато заедно и ако почувстваше смътно недоволство, че е започнал да се нуждае много повече от нея, отколкото тя от него, винаги се успокояваше с надеждата, че работите му ще се оправят през следващия месец или следващия сезон.

Една ноемврийска вечер, когато си тръгна към къщи от балетното студио, Еми преметна през рамо сивата си чантичка, нахлупи силно шапката върху все още влажната си коса и се отдаде на приятни размисли. От един месец насам бе забелязала, че в студиото идваха хора специално за да гледат нея — тя бе готова за сцената. Някога бе работила също така упорито и дълго върху нещо друго — отношенията си с Бил — само за да достигне кулминация, а после нещастие, но в балета нищо не можеше да я провали — освен самата тя. Въпреки това почувства известна безразсъдна привързаност, когато си помисли: „Мигът настъпи. Вече ще бъда щастлива.“

Тя се забърза, защото в този ден се бе случило нещо, което трябваше да обсъди с Бил.

Завари го в дневната и му извика да дойде при нея, докато се облича. Започна да говори, без да го поглежда:

— Чуй какво стана! — Говореше високо, за да надвика шуртящата вода във ваната. — Пол Макова иска да танцувам с него този сезон в Метрополитън, само че не е сигурно, затова е тайна — дори и аз не би трябвало да знам.

— Това е чудесно!

— Единственият проблем е дали няма да бъде много по-добре за мен, ако направя дебюта си в чужбина? При всички случаи обаче Донилоф казва, че съм готова за сцената. Ти как смяташ?

— Не знам.

— Не ми изглеждаш много ентусиазиран.

— Мисля си за нещо друго. Ще ти го кажа после. Продължавай.

— Това е всичко, скъпи. Ако все още ти се иска да отидеш за един месец в Германия, както казваше, Донилоф ще ми уреди дебюта в Берлин, но аз предпочитам да започна тук и да танцувам с Пол Макова. Представи си само… — Тя млъкна изведнъж, защото внезапно почувства през дебелата кожа на възторга си колко разсеян беше Бил. — Кажи ми за какво си мислиш.

— Днес следобед ходих при доктор Кърнс.

— Какво каза той? — Съзнанието й все още пееше от щастие. Временните ипохондрични кризи на Бил отдавна бяха престанали да я тревожат.

— Разказах му за кръвта тази сутрин и той каза същото, каквото и миналата година — че сигурно е от някоя веничка в гърлото ми, която се е спукала. Но понеже кашлям и се тревожа, може би щяло да бъде по-сигурно, ако си направя рентгенова снимка, за да изясним всичко. Е, ние наистина го изяснихме. Фактически съм без ляв бял дроб.

— Бил!

— За щастие върху другия няма петна.

Тя мълчеше, изпълнена с ужас.

— Всичко това идва в лош момент за мен — продължи той спокойно, — но не може да се избегне. Според него трябва да изкарам зимата в Адирондакските планини или в Денвър и смята, че ще бъде по-добре, ако отида в Денвър. Така ще се оправя за пет-шест месеца.

— Разбира се, че ние ще… — Тя млъкна изведнъж.

— Не смятам, че и ти трябва да идваш — особено след като пред теб се разкрива подобна възможност.

— Разбира се, че ще дойда — каза бързо тя. — Здравето ти е най-важно. Винаги сме ходили навсякъде заедно.

— О, не.

— Ама разбира се. — Постара се гласът й да прозвучи силен и решителен. — Винаги сме били заедно. Не бих могла да остана тук без теб. Кога трябва да тръгнеш?

— Колкото може по-скоро. Отбих се при Бранкузи, за да разбера дали би поел онази работа за Ричмънд, но не ми се стори много въодушевен. — Лицето му се стегна. — Разбира се, засега няма да има нищо повече, но парите ще ми стигнат, особено с онези, които ще…

— О, поне да печелех и аз! — извика Еми. — Ти работиш толкова много, а аз харча по двеста долара седмично само за уроците по балет — повече от това, което бих могла да изкарам в продължение на няколко години.

— Разбира се, след шест месеца ще бъда здрав като преди — така казва доктор Кърнс.

— Разбира се, миличък, ще те оправим. Ще започнем възможно най-скоро.

Прегърна го с едната ръка и го целуна.

— Аз съм просто един стар паразит — продължи тя, — трябваше да разбера, че скъпото ми момче не е добре.

Той протегна машинално ръка за цигара, но спря.

— Забравих — трябва да започна да се ограничавам в пушенето. — Изведнъж той разреши въпроса смело: — Не, мила, реших да отида сам. Там ти ще се побъркаш от скука, а аз ще си мисля, че съм те откъснал от балета.

— Не мисли за това. Най-важното е да ти помогна да оздравееш.

През следващата седмица двамата обсъждаха въпроса часове наред, като всеки от тях казваше всичко друго, но не и истината — той желаеше тя да дойде с него, а тя копнееше да остане в Ню Йорк. Тя предпазливо подметна за случая пред Донилоф, учителя й по балет, и разбра, че според него всяко едно отлагане би било ужасна грешка. Като гледаше как другите момичета от балетната школа си правят планове за зимата, на нея по-скоро й се искаше да умре, отколкото да замине, и Бил забелязваше всички неволни признаци на нейната мъка. За известно време обсъждаха компромисно решение за Адирондакските планини, където тя би могла да идва при него в неделите със самолет, но той вече бе започнал да поддържа малко висока температура и лекарите му наредиха да замине определено на Запад.

В една мрачна неделна вечер Бил разреши проблема с присъщата си груба и щедра справедливост — това бе първото нещо, което бе предизвикало възхищението й и което го правеше да изглежда доста трагичен в нещастието си, тъй както винаги бе бил поносим по времето на самонадеяните си успехи.

— Това си е лично мой проблем, миличка. Сам се забърках в тази каша, защото нямах воля — ти като че ли си взела всичката, която се полага на нашето семейство, — и сега само аз мога да си помогна. В продължение на три години ти хвърли много труд в твоята работа и сега заслужаваш тази възможност — ако не я използваш, ще ми го натякваш цял живот. — Той се усмихна. — А аз не бих го издържал. Освен това и за детето няма да бъде добре.

Накрая тя отстъпи, засрамена, нещастна, но доволна. Защото светът на нейната работа, в който живееше без Бил, в този момент за нея бе по-голям от света, в който живееха заедно. В първия имаше много повече място за радост, отколкото във втория за съжаление.

Два дни след това, със закупен билет за влака в пет, те прекараха последните часове заедно, като разговаряха за приятни неща. Еми продължаваше да се противопоставя, при това искрено, и ако Бил се бе поддал само за миг, щеше да отиде с него. Но шокът бе направил нещо с него и под негово въздействие той показа много по-голяма твърдост, отколкото в последните години. Може би щеше да бъде добре за него, ако се справеше сам.

— Напролет! — си казаха те.

После, когато отидоха на гарата заедно с малкия Бил, Бил каза:

— Не понасям тези погребални прощавания. Оставете ме тук. Трябва да се обадя по телефона от влака, преди да е тръгнал.

От шест години насам не бяха прекарвали повече от една нощ разделени, освен когато Еми лежеше в болницата, и ако не се смяташе времето, прекарано в Англия, верността им един към друг и нежността между тях се бяха запазили, макар че още от самото начало тя се тревожеше и често се чувстваше нещастна поради несигурността на тази тяхна примерност. След като той излезе на перона сам, Еми изпита задоволство, че му се налага да се обади по телефона, и се опита да си представи как провежда разговора.

Тя бе добра съпруга; беше го обичала с цялото си сърце. Когато излезе на Трийсет и трета улица, в първия момент всичко й изглеждаше замряло, освен това него нямаше да го има в апартамента, чийто наем плащаше той, а тя беше тук и се канеше да направи нещо, което щеше да й донесе щастие.

След няколко преки тя се спря и си помисли:

„Но това е ужасно — какво правя аз! Изоставям го като първа мръсница. Аз направо го зарязвам и отивам на вечеря с Донилоф и Пол Макова, който ми харесва, защото е красив и има същия цвят на очите и косата като неговите. А Бил е сам във влака.“

Внезапно тя обърна кръгом малкия Били сякаш с намерението да се върне на гарата. Представи си го как седи сам във влака, лицето му много бледо и уморено и без Еми до себе си.

„Не мога да го изоставя — проплака на себе си тя и усети как я обливат вълни от чувства. Но само от чувства — не беше ли я изоставил и той, не беше ли правил каквото си пожелае в Лондон? — О, горкият Бил!“

Тя стоеше изпълнена с нерешителност и осъзнала в последния искрен миг колко бързо ще забрави всичко и ще намери оправдание за постъпката си. Действително трябваше само да си помисли за Лондон и съвестта й щеше да бъде чиста. Но сега, когато Бил седеше сам във влака, тя не можеше да мисли така. Дори и в този момент можеше да се върне обратно на гарата и да му каже, че ще отиде с него, но се колебаеше — животът в нея бе прекалено силен и се бореше в нейна полза. Тротоарът, където бе спряла, беше тесен; една огромна вълна от народ, която се отприщи откъм театъра, се зададе по него и я помете заедно с малкия Били.

Във влака Бил стоя на телефона до последния момент, като отлагаше за по-късно да се върне в самостоятелното си луксозно купе, защото бе почти сигурен, че няма да я намери там. След като влакът потегли, той се върна и, разбира се, там бяха само куфарите му, върху багажника, и няколко списания на седалката.

Тогава разбра, че я е загубил. Представи си сценария без всякакви илюзии — въпросния Пол Макова, месеците близост, самотата — после нищо нямаше да бъде същото. След като дълго време мисли за това, като междувременно се зачиташе във „Върайъти“ и „Зитс“, започна да му се струва — всеки път, когато мисълта му се върнеше към Еми, — че тя сякаш е мъртва за него.

„Тя беше чудесно момиче — едно от най-добрите. Имаше характер.“ Той прекрасно разбираше, че сам си бе докарал това нещастие и че в случая действаше някакъв закон на възмездието. Разбра също, че като заминава сам, отново става добър като нея — най-после нещата бяха постигнали равновесие.

Той почувства, че стои над всичко, дори над мъката си, и изпита почти приятно усещане от това, че се намира във властта на нещо по-силно от самия него; и тъй като се бе поуморил и позагубил вяра в себе си — две неща, които преди изобщо не можеше да понася, — не му се струваше толкова страшно, че може би пътува на Запад към окончателния си край. Беше сигурен, че накрая Еми щеше да дойде, независимо какво прави или колко изгоден ангажимент е поела.

Бележки

[1] Тиътър Гилд — организирано в Ню Йорк общество със собствен театър, на чиято сцена се поставяли пиеси на О’Нийл, Шоу, Чапек и други големи драматурзи. Просъществувало от 1919 до 1927 година. Имало е филиали в много американски градове.

[2] „Ню Странд“, „Принс ъф Уейлс“ — лондонски театри.

Край