Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Josephine: A Woman with a Past, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
beertobeer (2010)
Сканиране и разпознаване
moosehead (2010)

Издание:

Франсис Скот Фицджералд. Избрани творби в три тома. Том 1. Разкази и автобиографична проза

Съставител: Николай Попов

Редактори: Людмила Евтимова, Жечка Георгиева

Художник: Жеко Алексиев

Художник-редактор: Ада Митрани

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Здравка Славянова, Ана Тодорова

ДИ „Народна култура“, София, 1986

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново, 1986

История

  1. — Добавяне

I

Докато пътуваха бавно с автомобила из Ню Хейвън, две от младите момичета се оживиха. Джоузефин и Лилиан хвърляха нежни и открити погледи към разхождащите се по трима-четирима студенти и към ъглите с по-големите групички, които се обръщаха едновременно, за да гледат техните отдалечаващи се лица. Стори им се, че едно момче, което се разхождаше само, е техен познат, и те му замахаха лудо, при което младежът зяпна и когато колата им завиваше в следващата пряка, смаян, той вдигна със закъснение ръка. Двете момичета се разсмяха.

— Като се върнем в училище довечера, ще му изпратим картичка, за да разберем дали наистина е бил той.

Адел Кроу, заела една от допълнителните седалки, продължаваше да разговаря с мис Чеймбърс, придружителката им. Лилиан я погледна изкосо, след което смигна най-безцеремонно на Джоузефин, но Джоузефин бе потънала в размисъл.

Това беше Ню Хейвън — градът на младежките й мечти, на бляскави студентски балове, където щеше да се движи, без да докосва земята от щастие, сред мъже, недостижими като музиката, на която танцуваха. Град, свещен като Мека, бляскав като Париж и тайнствен като Тамбукту. Два пъти в годината жизнените сили на Чикаго, родния й град, се вливаха в него и два пъти се връщаха обратно, като донасяха със себе си Коледа или лято. Тра-ла-ла, това е нашата игра; о, моя любов, за поглед един копнея аз; милото момче отляво; под звездите аз те чакам.

Сега, когато го виждаше за първи път, тя с изненада откри, че изобщо не се вълнува — мъжете, край които минаваха, й изглеждаха прекалено млади, като че ли отегчени от възможностите, които им се предоставяха в момента, и доволни от всичко, което ставаше за гледане; сториха й се лениви и безцелни на фона на голите брястове, преспите мръсен сняг и скупчените една до друга сгради под февруарското небе. Лъч надежда — един елегантно облечен мъж с бомбе на главата, който бързаше с бастун и куфар в ръка към гарата, прикова вниманието й, но в отговор на нейния поглед той реагира прекалено стреснато, прекалено простодушно. Джоузефин се учуди от степента на разочарованието си.

Тя беше точно на седемнайсет и бе преситена. Вече беше ставала център на една сензация и на един скандал; бе докарвала зрели мъже до загуба на равновесие; беше, както се говореше, уморила дядо си, но тъй като когато почина, той бе над осем десетгодишен, може и да бе умрял от естествена смърт. Тук-таме на картата на Средния запад можеше да се открият малки отчаяни точки — при подробно изследване би се оказало, че това са младежите, които някога се бяха заглеждали в зелените й тъжни очи. Любовната й връзка от миналото лято обаче беше убила вярата й в пълноценността на мъжете. С повяхващите септемврийски дни бе започнала да изпитва отегчение и й се струваше, че това вече й се случва прекалено често. Коледните празници, с тяхната предизвикателна краткотрайност и пътуващите увеселителни клубове, не й бяха донесли нов приятел. Беше й останала единствено упоритата, физическа надежда — надежда, която усещаше в стомаха си, че ще дойде някой, когото ще обича повече, отколкото той нея.

Влязоха в един спортен магазин и Адел Кроу, хубаво момиче с ясни честни очи и крака с дебели глезени, купи спортната екипировка, която беше причината за идването им в града — те бяха комисията по хокей на училището за тази пролет. В допълнение Адел беше председателка на по-горния клас и идеал на всички момичета. Напоследък тя забелязваше у Джоузефин Пери промяна към по-добро — по-скоро както един честен гражданин наивно би одобрил поведението на някой спекулант, който се е оттеглил и живее от печалбите си. От друга страна, Джоузефин просто не можеше да разбере Адел — очарователна без съмнение, но съвсем различно същество. Въпреки това с милата си способност за адаптиране, която до този момент бе прилагала само към мъжете, Джоузефин правеше всичко възможно да не я разочарова, като се опитваше да се интересува искрено от дребните, ясно очертани и организирани дела на училището.

Двама мъже, които до този момент стояха на другия щанд с гръб към тях, се обърнаха на тръгване и забелязаха мис Чеймбърс и Адел. Веднага се приближиха. Онзи, който заговори с мис Чеймбърс, беше слаб и със замръзнало изражение на лицето. Джоузефин разпозна в него племенника на мис Бриртън, студент в Ню Хейвън, който беше прекарал няколко съботи и недели на гости при леля си в училището. Другия мъж Джоузефин не бе виждала никога. Той беше висок и широкоплещест, с руса къдрава коса и открито изражение на лицето, в което твърдата целенасоченост приятно се съчетаваше с мила заинтересованост. Обикновено тя не харесваше такива лица. В очите му явно нямаше нищо загадъчно, в тях трепкаше някаква странична игривост, но липсваха отчаяните искрици, които биха свидетелствали за отделен живот, различен от онова, което изрича устата. Устата му, сама по себе си, беше голяма и мъжествена; усмивката му — мила и сдържана. Джоузефин продължи да го разглежда най-вече от любопитство, за да види какъв тип мъж бе проявил интерес към Адел Кроу, защото по гласа му, който явно бе съвсем искрен, когато поздрави Адел, се разбираше, че за него тази среща е най-приятната изненада за деня.

В следващия миг Джоузефин и Лилиан бяха повикани и представени.

— Мистър Уотърбъри — ставаше дума за племенника на мис Бриртън — и мистър Ноултън.

Джоузефин погледна Адел и забеляза, че на лицето й бе изписана спокойна гордост, дори притежание. Мистър Ноултън говореше учтиво, но макар й да погледна към по-младите момичета, по всичко личеше, че всъщност не ги забелязва. Ала тъй като бяха приятелки на Адел, той размени няколко подходящи думи с тях и разбра, че другата седмица и двете щяха да дойдат в Ню Хейвън за първия си университетски бал. Кои бяха кавалерите им? Второкурсници; той ги познаваше бегло. Джоузефин си помисли, че това бе излишно високомерие. Та те бяха основатели на Асоциацията на верните братя. Риджуей Сондърс и Джордж Дейви; по време на увеселителното пътуване момичетата, избирани и ухажвани от тях във всеки град, се смятаха за някакъв елит и отстъпваха само пред онези, които получаваха покани за Ню Хейвън.

О, освен това имам и една неприятна новина за теб — каза Ноултън на Адел. — Съществува вероятност ти да бъдеш начело на бала. Джак Коу е в болницата с апандисит и въпреки моето несъгласие в момента временно аз съм председател. — Лицето му изразяваше извинение. — След като съм един от най-примитивните танцьори, крал на полката, не разбирам как изобщо съм попаднал в комитета.

Когато автомобилът потегли обратно към училището на мис Бриртън, Джоузефин и Лилиан обсипаха Адел с въпроси.

— Това е един мой стар приятел от Синсинати — обясни им скромно тя. — Капитан е на бейзболния отбор и е избран за член на клуба „Скъл енд Боунс“.

— И ти ще отидеш на бала с него?

— Да. Разбирате ли, аз го познавам, откакто се помня.

Дали в тези нейни думи нямаше лек намек, че само онези, които познаваха Адел, откакто се помнят, знаеха истинската й цена?

— Сгодени ли сте? — запита Лилиан.

Адел се разсмя:

За бога, аз не си мисля за такива неща! Май че още не им е дошло времето, не смятате ли?

Да — тихичко вметна Джоузефин.

Ние сме просто добри приятели. Според мен между един мъж и една жена може да съществува съвсем здраво приятелство без разните там…

Лигавщини — подсказа й Лилиан.

Да, точно така, но тази дума не ми харесва. Щях да кажа — без куп сантименталности и романтични истории, които трябва да дойдат по-късно.

Браво, Адел! — каза мис Чеймбърс някак механично.

Любопитството на Джоузефин обаче не беше задоволено.

Не ти ли казва, че е влюбен в теб, и разни неща от този род?

Боже мой, не! Дъд не се занимава с подобни работи, нито пък аз. Той си има достатъчно задължения в Ню Хейвън с комитетите и с отбора.

О! — каза Джоузефин.

Беше й странно и интересно. Това, че двама души, които се привличат, могат да не споменават и дума за чувствата си и да бъдат доволни, че „не се занимават с подобни работи“, беше нещо ново за нея. Тя познаваше момичета без ухажори, други, които изглеждаха безчувствени, и трети, които криеха това, което мислеха и вършеха; но тук пред нея се намираше едно момиче, което говореше за отношенията си с младеж, избран за член на клуба „Скъл енд Боунс“, като че ли двамата бяха варовикови водоливници, от онези, които мис Чеймбърс им беше посочила на току-що завършената сграда на Харкнис Хол. И въпреки това Адел изглеждаше щастлива — по-щастлива от Джоузефин, която винаги бе смятала, че момчетата и момичетата са родени само за да се привличат, и то колкото се може по-скоро.

В светлината на своята популярност и постиженията си Ноултън изглеждаше по-привлекателен. Джоузефин се замисли дали я е запомнил и дали ще танцува с нея на бала, или може би всичко зависеше от това доколко познава кавалера й, Риджуей Сондърс. Опита се да си спомни дали му се беше усмихнала, когато я погледна. Ако наистина му се беше усмихнала, той щеше да я запомни и да танцува с нея. Тя продължи да се убеждава в това, докато заучаваше двата неправилни френски глагола и десетте строфи от „Старият моряк“ същата вечер, но когато заспиваше, все още не беше сигурна.

II

Трима млади и весели второкурсници, основатели на Асоциацията на верните братя, наеха заедно кола за Джоузефин, Лилиан, още едно момиче от Фармингтън и майките им. За момичетата това щеше да бъде първият университетски бал и те пристигнаха в Ню Хейвън с цялото притеснение на обречени, но на следобедния чай на Шефийлдското братство се изсипаха толкова много момчета от родните им градове и други, които бяха ходили там, техни приятели и познати с неизвестни качества, но несъмнено изгарящи от нетърпение, че и трите излъчваха самоувереност, когато се смесиха с бляскавата тълпа, изпълнила арсенала в десет часа вечерта.

Беше внушително. Джоузефин за първи път присъстваше на мероприятие, организирано от мъже и поставено на мъжки начала — външно продължение на света в Ню Хейвън, в който не се допускаха жени и който съществуваше тайнствено зад кулисите. Тя разбра, че техните кавалери, които някога им бяха изглеждали като самото олицетворение на светския живот, бяха дребни риби в този безмилостен свят на постижения и успехи. Светът на мъжете! На концерта на увеселителния клуб, когато се огледа наоколо, Джоузефин почувства завист и възхищение от доброто приятелство и добрите отношения. Сега завидя на Адел Кроу, която зърна за миг в гардеробната, за положението, което автоматически бе заела само защото беше дамата на Дъдли Ноултън тази вечер. Завидя й още повече, когато я видя да тръгва под украсения със знаменца свод и да върви по обградената с хортензии пътека начело на величественото шествие, много скромна, почти без пудра и облечена в семпла бяла рокля. В момента тя беше в центъра на всеобщото внимание и при тази гледка нещо, което дълго време бе лежало приспано у Джоузефин, се пробуди — усещането за някакъв проблем, за едва очертаваща се възможност.

— Джоузефин — подхвана Риджуей Сондърс, — не можеш да си представиш колко съм щастлив, че това се сбъдна. От толкова време го очаквам с нетърпение, мечтаех за него…

Тя му се усмихна механично, но умът й беше другаде и с напредването на бала идеята продължаваше да я завладява. От самото начало при нея дойдоха много ухажори; към мъжете от следобедния чай се прибавиха още една дузина непознати лица, цяла дузина самоуверени или плахи гласове, докато накрая, както всички по-популярни момичета, и тя се сдоби със собствен антураж, който я следваше из залата. Всичко това се беше случвало с нея и преди, но сега нещо й липсваше. Тя можеше да има десет мъже срещу двамата на Адел, но неочаквано Джоузефин осъзна, че тук момичетата печелеха популярност в зависимост от положението на кавалера, който ги беше поканил.

Тази несправедливост я разстрои. Момичето трябваше да печели своята популярност с красотата и очарованието си. Колкото е по-красиво и по-чаровно, толкова повече може да си позволи да не обръща внимание на общественото мнение. Струваше й се глупаво, че само защото бе успяла да пипне един капитан на бейзболен отбор, който може би не разбира нищо от момичета или не би могъл да прецени колко струват, Адел трябваше да се издига до такава степен независимо от дебелите си глезени и прекалено червендалестото си лице.

Джоузефин танцуваше с Ед Бимънт от Чикаго. Той бе неин предишен ухажор, любим от времето, когато ходеше с плитчици в училището по танци и носеше бели памучни чорапи, дантелени гащички с крачоли и прикачен корсаж, а роклите й бяха с набори и с неизменния широк колан на кръста.

— Какво става с мен? — попита тя Ед, мислейки на глас. — От месеци насам се чувствам на сто години, а съм само на седемнайсет и онова увеселение беше само преди седем години.

— Оттогава си се влюбвала доста много — отвърна й Ед.

— Не съм — възмутено възрази Джоузефин. — Имаше доста глупави истории, които се измисляха за мен без всякакво основание най-вече от момичетата, които ми завиждаха.

— За какво са ти завиждали?

— Не ставай хлапак — каза троснато тя. — Заведи ме, както танцуваме, близо до Лилиан.

Дъдли Ноултън току-що бе отнел Лилиан от партньора й. Джоузефин каза нещо на приятелката си; после изчака няколко секунди, докато се завъртя лице срещу лице с Ноултън и му се усмихна. Сега се погрижи усмивката й да стигне до него и да срещне погледа му, и той да се докосне до периферията на нейния уханен чар. Ако в момента можехме да го наречем с името на модерен френски парфюм, той трябваше да се казва „Моля те“. Дъдли се поклони и се усмихна в отговор; една минута по-късно я отне от партньора й.

Намираха се сред малък водовъртеж в ъгъла на салона; тя започна да танцува по-бавно, за да може той да се нагоди към нея за кратко време, и в първия миг двамата се въртяха в бавен кръг.

— Изглеждаше толкова чудесно начело на шествието с Адел — каза му тя. — Видът ти беше така сериозен и мил, сякаш всички останали бяхме куп деца. Адел също изглеждаше чудесно. — След което й хрумна нещо и добави: — Взела съм я като пример за подражание.

— Наистина ли! — Тя забеляза, че той се опита да скрие внезапната изненада с думите: — Трябва да й го кажа.

Той беше по-хубав, отколкото й се беше сторило, а зад сърдечността на добрите му маниери се криеше някаква авторитетност. Въпреки че й обръщаше необходимото внимание, тя забеляза как очите му обходиха набързо салона, за да видят дали всичко върви добре; когато минаха край ръководителя на оркестъра, който се приближи почтително чак до ръба на естрадата, той му каза тихо няколко думи. Избран за член на клуба „Скъл енд Боунс“. Джоузефин знаеше какво означава това — баща й някога бе членувал в него. Риджуей Сондърс и останалите от Асоциацията на верните братя със сигурност няма да влязат в този клуб. Почуди се дали има такъв клуб за момичета и дали ще изберат нея… или Адел Кроу с нейните глезени, символ на солидност.

Ела при мене тук —

близо един до друг.

Добре дошла при нас

в този весел час.

Интересно, колко ли от момчетата тук са те взели като пример за подражание? — каза му тя. — Ако аз бях момче, щях да искам да бъда точно като теб. Освен ако не се страхувах, че момичетата наоколо ще бъдат постоянно влюбени в мен.

— Не са влюбени — каза й просто той. — Никога не са се влюбвали.

— О, не — влюбени са, но го крият, защото си им направил прекалено силно впечатление и защото се страхуват от Адел.

— Адел не би имала нищо против. — След което бързо добави: — Ако изобщо се случи нещо подобно. Адел не гледа сериозно на тези неща.

— Сгодени ли сте?

Той се стегна малко:

— Не смятам, че трябва да мисля за сгодяване, преди да му е дошло времето.

— Аз също — съгласи се с готовност Джоузефин. — Предпочитам да имам един сериозен приятел пред сто души, които да се въртят около мен и непрекъснато да се лигавят.

— Това ли прави всичката тази тълпа, която кръжи около теб цяла вечер?

— Каква тълпа?

— Петдесет процента от второкурсниците, които те ухажват.

— Един куп досадници — каза тя с неблагодарност.

Сега, когато пристъпваше красиво в обятията на председателя на балния комитет във внезапно омагьосания салон, Джоузефин сияеше от щастие. Дори и това, че танцът им продължи толкова дълго, се дължеше на страхопочитанието, което изпитваха поклонниците й; след малко обаче един мъж я отне от него и ентусиазмът й спадна изведнъж. Мъжът бе впечатлен от факта, че Дъдли Ноултън танцува с нея, и затова се държеше с повече уважение, но нагласеното му отношение я подразни. Джоузефин се надяваше, че след малко Дъдли Ноултън ще се върне отново при нея, но след като настъпи полунощ и после бавно се проточи още един час, тя започна да се чуди дали в края на краищата това не е било само жест на внимание от негова страна към една от съученичките на Адел. Оттогава до този момент Адел сигурно му бе дала точна и пълна картина за миналото й. Когато накрая той се приближи до нея, Джоузефин се скова и застана нащрек — състояние, което външно й придаде благ, нежен и скромен вид. Но вместо да танцува с нея, той я заведе в ъгъла между две ложи.

— С Адел се е случила неприятност на стъпалата пред гардеробната. Изкълчила си е глезена и си е скъсала чорапа на някакъв пирон. Моли да й заемеш един чифт, тъй като сте отседнали наблизо, а ние сме чак в Спортния клуб.

— Разбира се.

— Ще те придружа — с кола съм.

— Но ти си зает и няма защо да се безпокоиш.

— Разбира се, че ще дойда с теб.

Във въздуха се усещаше затопляне — някакъв намек за едва доловима и ефирна пролет, която леко обгръщаше брястовете и корнизите на сградите, чиято голота и студенина я бяха разочаровали толкова много преди една седмица. В нощта имаше нещо аскетично, сякаш същността на мъжката борба се излъчваше от всяко кътче на този малък град, където вече три века мъжете пристигаха, за да пресеят силите и аспирациите си. А Дъдли Ноултън, който седеше до нея, енергичен и способен, бе символ на всичко това. Струваше й се, че до този момент не е срещала друг мъж.

Заповядай вътре — каза му тя, когато той тръгна нагоре по стълбите заедно с нея. — Жилището е подредено много удобно.

В тъмната гостна имаше камина, която беше запалена. Когато се върна долу с чорапите, тя се приближи до Ноултън и застана един миг неподвижно, загледана заедно с него в огъня. После вдигна очи, все така мълчаливо, сведе ги и пак го погледна.

— Взе ли чорапите? — попита я той, като се отмести малко.

— Да — отвърна задъхано тя. — Целуни ме, задето го направих толкова бързо.

Той се разсмя, като че ли беше казала нещо остроумно, и тръгна към вратата. Когато се качваха в колата, тя се усмихваше, скрила дълбоко разочарованието си.

— Чудесно е, че се запознах с теб — каза му тя. — Нямаш представа колко много идеи почерпих от това, което ми каза.

— Но аз нямам никакви идеи.

— Имаш. Всичко онова — да не се сгодяваш, преди да му е дошло времето. Досега не съм имала много случаи да разговарям с мъже като теб. Иначе, струва ми се, щях да мисля различно. Сега разбрах, че съм сгрешила за много неща. По-рано исках да будя възхищение. Сега желая да помагам на хората.

Да — съгласи се той. — Това е много хубаво.

Когато пристигнаха в арсенала, й се стори, че той иска да й каже още нещо. В тяхно отсъствие вечерята бе започнала и докато прекосяваше с него огромния дансинг, Джоузефин усети множество погледи, отправени към тях, и се почуди дали другите не са си помислили, че помежду им има нещо.

— Закъснели сме — каза Ноултън, когато Адел излезе, за да си смени чорапите. — Твоят кавалер сигурно отдавна те е зарязал. Най-добре ще е да ми позволиш да ти предложа нещо друго.

— Би било направо чудесно.

След това, когато отново стъпи на дансинга, тя се движеше в някаква атмосфера на сладостна забрава. Поклонниците на няколко от отишлите си красавици се присъединиха към нейните и сега нямаше друга, която да сменя партньорите си толкова често. Дори и племенникът на мис Бриртън, Ърнест Уотърбъри, танцува с нея с хладно одобрение. Танцува ли? Тя просто преминаваше с неравномерна стъпка от мъж на мъж, като се въртеше в ръцете им ту наляво, ту надясно по дансинга. Изведнъж почувства нужда да си отдъхне и сякаш в отговор на настроението й се появи някакъв висок и елегантен южняк с убедителен глас:

— О, прекрасно създание. Без очи останах да гледам как изваяното ти лице се носи край мен. Ти стоиш над всички останали като красива американска роза сред безброй полски маргаритки.

Когато той дойде за втори път да танцува с нея, Джоузефин се вслуша в молбите му.

— Добре. Да излезем навън.

— Нямах предвид точно навън — обясни й той, когато напуснаха дансинга. — Случайно имам достъп до едно уютно местенце тук.

— Добре.

Бук Чейфи от Алабама я поведе през гардеробната, след което минаха по някакъв коридор и влязоха в една незабележима врата.

— Това е личният апартамент на моя приятел сержант Бун, инструктор на батарея. Той искаше да бъде сигурен, че тази нощ ще се използва както трябва, а не като читалня или нещо подобно.

Бук отвори вратата и запали някаква слаба лампа; Джоузефин влезе, затвори зад себе си и двамата застанаха един срещу друг.

Толкова си сладка — промълви той. Продълговатото му лице се наведе към нея, а дългите му ръце я обгърнаха нежно и толкова бавно, че очите им се гледаха доста време, преди да я притисне до себе си. Джоузефин си повтаряше наум, че досега не се е целувала с южняк.

Внезапно в ключалката се превъртя ключ и двамата се сепнаха и се разделиха. Дочуха приглушен кикот, последван от отдалечаващи се стъпки, при което Бук се втурна към вратата и задърпа бравата; в този миг Джоузефин откри, че това не представляваше само дневната на сержант Бун, а бе едновременно и спалня.

— Кой беше? — попита тя. — Защо ни заключиха?

— Някой гадник. Да можех да го пипна само.

— Ще се върне ли?

Бук седна на леглото, за да помисли.

— Нямам представа. Дори не знам кой е. Но ако дойде някой от комитета, май няма да бъде много хубаво.

Като видя как се промени изражението й, той се приближи до нея и я прегърна.

— Не се тревожи, миличка. Ще се оправим.

Джоузефин отвърна на целувката му бързо, но без чувство. След това се отдръпна и влезе в съседното помещение, което бе пълно с ботуши, шинели и разни военни принадлежности.

— Тук има прозорец — каза тя.

Той беше висок и отдавна не бе отварян. Бук се качи на един стол и успя да го открехне.

— Около десетина фута — докладва след малко той, — но точно под него има голяма купчина сняг. Можеш да паднеш лошо и със сигурност ще си измокриш обувките и чорапите.

— Трябва да излезем — каза троснато Джоузефин.

— Най-добре ще е да изчакаме; може пък оня гадник да се върне.

— Аз няма да чакам. Искам да изляза. Слушай, изхвърли всички одеяла от леглото и аз ще скоча върху тях, или по-добре скочи първо ти и ги разстели върху снега.

Всичко беше толкова вълнуващо. Бук Чейфи избърса внимателно праха от прозореца, за да не си изцапа тя роклята; двамата замръзнаха на местата си, защото до вратата се приближиха някакви стъпки, но после отминаха. Бук скочи и тя го чу как непохватно рита с крак, докато се измъкваше от купчината мек сняг. Той разстла одеялата. В мига, в който Джоузефин подаде краката си през прозореца, зад вратата се чуха гласове и ключът отново се превъртя в ключалката. Тя падна меко, хвана се за ръката му и като се превиваха от смях и се подхлъзваха леко, двамата хукнаха към ъгъла; когато стигнаха до входа на арсенала, се спряха задъхани за миг в хладната нощ. На Бук не му се влизаше.

— Защо не искаш да те заведа там, където сте отседнали? Можем да поседнем и да се съвземем.

Джоузефин се поколеба, тъй като това, което току-що бяха преживели заедно, някак си я сближаваше с него, но нещо я теглеше вътре, сякаш там я очакваше не доизживян предишният й възторг.

— Не — реши тя.

Като влизаха, тя се сблъска с някого, който много бързаше, и когато вдигна поглед, видя, че това е Дъдли Ноултън.

— Извинете — каза той. — О, здравей…

— Би ли ме завел с танц до ложата ми? — внезапно го помоли Джоузефин. — Скъсала съм си роклята.

Когато започнаха да танцуват, той й каза разсеяно:

— Работата е там, че е станал някакъв гаф и на мен ми възложиха да го разследвам. Бях тръгнал да видя какво се е случило.

Сърцето й заби лудо и й се прииска да бъде някои друг в момента.

— Нямаш представа от какво значение е за мен, че се запознах с теб. Би било чудесно да имам един приятел, с когото отношенията ни да бъдат сериозни, а не изпълнени със сантиментални глупости. Ще имаш ли нещо против, ако ти пиша — искам да кажа, дали Адел би имала нещо против?

— Боже мой, не!

Усмивката му беше абсолютно непонятна за нея. Когато стигнаха до ложата, тя се сети за още нещо:

— Вярно ли е, че през великденската ваканция бейзболният отбор ще тренира в Хот Спрингс?

— Да. Ще ходиш ли там?

— Да. Лека нощ, мистър Ноултън.

Беше й съдено обаче да го види още веднъж. Това стана пред мъжката гардеробна, където тя чакаше заедно с тълпа от други бледи госпожици, издържали до края, и техните майки, чиито бръчки по време на вечерта се бяха утроили. Той обясняваше нещо на Адел и Джоузефин чу думите: „Вратата била заключена, а прозорецът отворен…“

Изведнъж тя осъзна, че след като я беше срещнал да влиза мокра и задъхана, той сигурно е отгатнал истината, а Адел неизбежно щеше да потвърди съмненията му. Пред нея отново се изправи призракът на нейния стар враг — грозното и завиждащо момиче. Тя стисна здраво устни и се обърна да си върви.

Но те я бяха забелязали и Адел й извика със своя весел и звънлив глас:

Ела да си кажем „лека нощ“. Беше толкова мило от твоя страна за чорапите. Дъдли, ето едно момиче, което няма да те изненада с разни глупави приумици. — Изведнъж тя се наведе напред и целуна Джоузефин по бузата. — Ще видиш, че съм права, Дъдли — догодина тя ще бъде най-уважаваното момиче в училище.

III

Както е обичайно за безкрайно дългите дни в началото на март, това, което се случи впоследствие, стана много бързо. Годишният бал на второкурсничките от училището на мис Бриртън се провеждаше през една вечер, изцяло ухаеща на пролет, и всички първокурснички лежаха будни в стаите си и слушаха изпълнените с въздишки мелодии откъм гимнастическия салон. В почивките, когато студентите от Ню Хейвън и Принстън се разхождаха наоколо, върху неясните им очертания откъм отворените тъмни прозорци прелитаха затворнически погледи.

Това обаче не се отнасяше за Джоузефин, независимо че и тя като всички останали лежеше будна. Подобни странични развлечения нямаха място в сериозните планове за бъдещето й, които тя кроеше с всеки изминал ден, макар че едва ли би имало някаква разлика, ако сега се намираше начело на тези, които подвикваха към мъжете долу, хвърляха им бележчици и влизаха в разговор с тях, тъй като изведнъж съдбата се бе обърнала срещу нея и й плетеше черна мрежа.

Скъпа моя, не плачи и не тъжи,

та нали ние с тебе сме с еднакви съдби.

Дъдли Ноултън се намираше в гимнастическия салон, само на петдесет ярда от нея, но близостта до един мъж вече не я вълнуваше така, както преди година — или поне не по същия начин. Тя бе разбрала, че животът е сериозно нещо, и както лежеше в благоприличния мрак, в съзнанието й непрекъснато се въртеше едно изречение от някаква книга: „Той е мъж, достоен да бъде баща на децата ми.“ Какво бяха прелъстителните маниери и лекомислените комплименти на сто салонни досадници, сравнени с подобна реалност? Не можеше вечно да се целува с почти непознати момчета зад открехнати врати.

Под възглавницата й сега се намираха две писма, които бяха отговори на нейни. С прям и кръгъл почерк те разказваха за започването на тренировките по бейзбол, в тях имаше радост от начина, по който мисли Джоузефин, и авторът им очакваше с нетърпение да се срещнат през великденската ваканция. От всички писма, които бе получавала, от тези беше най-трудно да се изстиска поне една капчица любовно чувство — трудно беше дори да приеме написаното в края „твой“ наистина като „неин“, но Джоузефин ги знаеше наизуст. Бяха ценни, защото й бе отделил от времето си, за да ги напише; дори и самите им пощенски марки съдържаха красноречие, защото той използваше толкова малко.

Не я сдържаше в леглото — в салона музиката бе започнала отново:

О, моя любов, толкова дълго чаках до теб.

О, моя любов, тази песен аз пея за теб —

О-о-о…

От съседната стая се чу тих смях, след което отдолу се разнесе мъжки глас, последван от дълъг разговор с шушукане и кикот. Джоузефин разпозна смеха на Лилиан и гласовете на две други момичета. Представи си ги как са легнали на первазите по нощници и от отворените прозорци се подават само главите им.

— Слезте бързо долу — повтаряше едно от момичетата. — Без официалности — слезте както сте.

Изведнъж настана тишина, последвана от бързи стъпки по застланата с чакъл пътека, приглушен кикот и разбягване, след което в съседната стая няколко легла изскърцаха остро и протестиращо, а в коридора на долния етаж се хлопна врата. Някой щеше да загази може би. Две-три минути по-късно вратата на Джоузефин се открехна и на фона на слабата светлина от коридора тя зърна мис Куейн, след което вратата отново се затвори.

На следващия следобед Джоузефин и още четири момичета, всяко от които отричаше да е продумвало и една дума през нощта, бяха наказани с условно оставане в училището. Не можеше да се направи абсолютно нищо. Мис Куейн била разпознала лицата им по прозорците и те били на момичетата от двете стаи. Това бе несправедливо, но беше нищо в сравнение с онова, което се случи впоследствие. Една седмица преди великденската ваканция училището замина на екскурзия, за да проведе наблюдение в някаква кравеферма — отидоха всички с изключение на условните. Мис Чеймбърс, която симпатизираше на нещастието на Джоузефин, й възложи задачата да забавлява мистър Ърнест Уотърбъри, който бе пристигнал, за да прекара края на седмицата при леля си. Това беше съвсем малко по-добре от нищо, защото мистър Уотърбъри бе много скучен и изключително ограничен младеж. Той беше толкова скучен и толкова ограничен, че на другия ден Джоузефин беше изключена от училището.

Всичко стана така: разхождали се бяха из двора, след което поседнаха на една маса в градината и пиха чай. Ърнест Уотърбъри изрази желание да види нещо в църквата точно няколко минути преди автомобилът на леля му да се зададе по пътя. За да стигнат до църквата, трябваше да слязат по една извита псевдо средновековна стълба; понеже обувките й бяха все още влажни от разходката из градината, Джоузефин се подхлъзна на горното стъпало и от височина пет фута падна право в негостоприемните обятия на мистър Уотърбъри, където остана да лежи безпомощно, като се превиваше от смях. Именно в тази поза ги завариха мис Бриртън и дошлият на посещение училищен настоятел.

Но аз изобщо не съм виновен за това! — заяви лишеният от всякаква галантност мистър Уотърбъри. Смутен и ядосан, той бе отпратен обратно в Ню Хейвън, а мис Бриртън, която свърза случката с прегрешението на Джоузефин от миналата седмица, изгуби контрол над себе си. Мистър Пери, който случайно се намираше в Ню Йорк, пристигна в училището още същата вечер. При неговото бурно възмущение мис Бриртън се предаде и си взе думите обратно, но злото вече беше сторено и Джоузефин си събра багажа. Ненадейно, чудовищно, точно когато бе започнал да означава нещо за нея, училищният й живот приключи.

В първия миг всичките й чувства бяха насочени срещу мис Бриртън и единствените сълзи, които проля на тръгване, бяха на гняв и омраза. По време на пътуването до Ню Йорк тя забеляза, че докато в началото баща й инстинктивно бе взел изцяло нейната страна, сега вече бе започнал да изпитва и известно раздразнение от нещастието й.

— Ще го преживеем — каза той. — За съжаление и онази идиотка, мис Бриртън, ще го преживее. Тя би трябвало да ръководи изправително училище. — Той се замисли. — Както и да е, майка ти пристига утре и заедно с нея ще заминете за Хот Спрингс, както бяхте решили.

— Хот Спрингс! — извика сподавено Джоузефин. — Ооо, не!

— Защо не? — попита я той учудено. — Смятам, че това е най-доброто разрешение. Така новината ще може да се позабрави, преди да се върнеш в Чикаго.

— Предпочитам да се върна в Чикаго — изрече задъхано Джоузефин. — Татко, предпочитам да се върна в Чикаго.

— Това е невъзможно. Майка ти вече е тръгнала насам и всичко е уредено. В Хот Спрингс ще можеш да излизаш, да ходиш на езда, да играеш голф и да забравиш за онзи дявол в пола…

— Не може ли да отидем на някое друго място на Изток? В Хот Спрингс имам познати, които ще знаят за случилото се — хора, които не желая да срещам, мои съученички.

— Хайде, Джоу, горе главата — в живота има такива моменти. Съжалявам, дето казах, че трябва да изчакаме да се позабрави в Чикаго; ако вече не бяхме уредили нещата, щяхме да се върнем и веднага да излезем срещу всички стари свадливки и клюкарки в града. Когато човек се свива в ъгъла, те си мислят, че е направил нещо лошо. Ако ти подхвърлят някоя дума, ти кажи истината — това, което казах на мис Бриртън. Кажи им, че тя те е приела да останеш, но аз за нищо на света не съм ти позволил да го направиш.

— Няма да повярват.

При всички случаи обаче в Хот Спрингс тя щеше да има четири дни отдих, преди да започне училищната ваканция. Джоузефин ги изкара, като вземаше уроци по голф при някакъв професионалист, който току-що бе пристигнал от Шотландия, така че със сигурност не знаеше нищо за нейната злополука; един следобед дори отиде на езда с някакъв младеж, тъй като го бе почувствала почти близък след признанието му, че през февруари е пропаднал на изпитите и е изхвръкнал от Принстън — признание, на което обаче тя не отвърна със същото. Но вечер, независимо от настоятелността на младежа, оставаше с майка си, която чувстваше по-близка от всякога.

Един следобед Джоузефин видя пред рецепцията във фоайето двайсетина млади красавци, които чакаха до цяла камара калъфи с бухалки за бейзбол и чанти, и разбра, че това, от което се страхуваше, скоро щеше да се случи. Тя се върна тичешком по стълбите и под предлог, че я боли главата, вечеря в стаята си, но след това закрачи неспокойно из апартамента. Тя се срамуваше не само от положението си, но и от начина, по който реагираше. Никога не бе изпитвала съжаление към нехаресваните момичета, които се свиваха по гардеробните, защото не можеха да си привлекат партньори на дансинга, или към момичетата, които не вземаха участие в развлеченията в Лейк Форест, а ето че сега беше като тях — криеше се нещастна настрани от живота. Ужасена да не би промяната да се е изписала на лицето й, тя се спря пред огледалото и както винаги остана очарована от това, което видя в него.

Проклети глупаци! — каза тя на глас и в мига, в който го изрече, вирна брадичка и слабата мъглица в очите й се изпари. Думите от неизброимите любовни писма, които бе получавала, преминаха в съзнанието й; в края на краищата тя имаше зад гърба си уверението на стотина забравени умоляващи лица, на безброй нежни молещи гласове. Гордостта й се върна като мощен прилив и тя видя как топлата кръв изби по страните й.

На вратата се почука — бе момчето от Принстън.

— Какво ще кажеш, да слезем ли долу? — предложи й той. — Има бал. Пълно е със студенти, целият бейзболен отбор на Иейл е там. Ще те представя на някого от тях и ще изкараш чудесно. Какво ще кажеш?

— Добре, но не искам да се запознавам с никого. Ще трябва да танцуваш през цялата вечер само с мен.

— Знаеш, че това ми харесва.

Джоузефин облече бързо една пролетна рокля в най-нежното феерично синьо. При възхищението, което я обзе, тя се почувства така, сякаш бе хвърлила зимната си кожа, от която бе излязла като какавида, блестяща от чистота, а когато тръгна по стълбите, краката й запристъпваха леко, малко не в такт с музиката, която се носеше отдолу. Това бе мелодията от една пиеса, която бе гледала миналата седмица в Ню Йорк — мелодия с бъдеще, изпълнена с обещанието за все още не замислени забави и все още не срещнати ухажори. Когато се впусна в танца, Джоузефин вече бе сигурна, че в живота има безброй начала. Още не направила първите десет стъпки, и от партньора й я отне Дъдли Ноултън.

— Боже мой, Джоузефин! — Досега никога не се бе обръщал към нея на малко име. Стоеше и я държеше за ръката. — Боже мой, толкова се радвам, че те виждам! През цялото време се надявах, че ще си тук.

Тя литна към небесата на крилете на изненадата и радостта. Всъщност той се радваше, че я вижда — изражението върху лицето му беше несъмнено искрено. Беше ли възможно да не е разбрал?

— Адел ми писа, че може да си тук. Не беше сигурна.

Бе разбрал, но това нямаше никакво значение за него; харесваше я независимо от всичко.

— Облякох власеница и се посипах с пепел — каза му тя.

— Много ти отива.

— Значи, знаеш за случилото се… — осмели се да каже тя.

— Знам. Бях решил да не го споменавам, но всички смятат, че Уотърбъри се е държал като глупак и това няма да му бъде много от полза в изборите другата седмица. Виж какво, искам да танцуваш с няколко души, които направо умират да се докоснат до нещо красиво.

След малко тя танцуваше, както й се струваше, с целия отбор едновременно. Понякога при нея се връщаше Дъдли Ноултън, както и младежът от Принстън, който бе малко възмутен от тази неочаквана конкуренция. На дансинга имаше много момичета от много училища, но студентите от Йейл с възхитително колективно единодушие демонстрираха явно предпочитание в полза на Джоузефин и някои вече я сочеха от столовете край стените.

Но вътрешно тя очакваше онова, което трябваше да стане — момента, в който щеше да излезе заедно с Дъдли Ноултън в топлата южна нощ. Той дойде естествено, просто в края на поредния танц; двамата тръгнаха по една улица с рано разцъфтели люляци, свиха във втора, после в трета…

— Беше ти приятно, че се видяхме, нали? — каза Джоузефин.

— Разбира се.

— Отначало ме беше страх. Най-много съжалявах за това, което се случи в училище — заради теб. Толкова се стараех да се променя — заради теб.

— Не трябва да мислиш повече за тази история в училище. Всички, чието мнение е важно, знаят, че пострада незаслужено. Забрави го и започни отначало.

— Да — съгласи се тя спокойно. Беше щастлива. Ветрецът и люляковият аромат — това беше тя, красива и недостижима; грубата пейка, на която седнаха, и дърветата можеха да се сравнят с него, здрав и силен до нея, нейният защитник.

— Толкова много си мислех как ще се срещнем тук — каза тя след малко. — Ти беше толкова добър към мен, че аз се питах как бих могла да бъда добра към теб, може би по различен начин — искам да кажа, че знам такива начини за приятно прекарване на времето, за които ти нямаш представа. Например трябва непременно да излезем някоя нощ и да пояздим на лунна светлина. Ще бъде чудесно.

Той не й отговори.

— Наистина мога да бъда добра, когато някой ме харесва — това, разбира се, не се случва често — побърза да добави тя, — не сериозно. Искам да кажа, щом наистина чувствам, че с някое момче сме сериозни приятели, не желая около мен да има цяла тълпа други момчета, които да ми губят времето. Искам да бъда само с него през цялото време, по цял ден и през цялата вечер, а ти?

Той се размърда леко на пейката; наведе се напред, като подпря лакти върху коленете си и се загледа в силните си ръце. Нежно настроеният й глас се понижи с един тон.

— Когато някой ми харесва, даже не обичам да танцувам. Много по-приятно е да бъда насаме с него.

Кратка тишина.

— Ъ-ъ-ъ… разбираш ли — той се поколеба намръщен, — всъщност аз съм обвързан с доста ангажименти, които предварително съм поел към някои хора. — Той безуспешно търсеше думи. — Фактически от утре дори няма да съм в хотела. Ще бъда в дома на едни хора в долината — нещо като на гости. Всъщност утре пристига Адел.

Погълната от собствените си мисли, в началото тя почти не го чу, но при споменаването на името дъхът й секна изведнъж.

— И двамата ще гостуваме в този дом, докато сме тук, и струва ми се, заниманията ни малко или много вече са планирани. През деня, разбира се, ще идвам тук за тренировките.

— Разбирам. — Устните й трепереха. — Няма да бъдеш… ще бъдеш с Адел.

— Мисля, че… в известна степен… ще бъде така. Тя, разбира се… ще иска да се видите.

Отново настъпи тишина, докато той извиваше огромните си пръсти, а Джоузефин безпомощно се опитваше да имитира движенията му.

— Просто ти е било жал за мен — каза тя. — Ти харесваш Адел… много повече.

— С Адел се разбираме. Малко или много, тя е мой идеал още от времето, когато бяхме деца.

— А аз не съм твоят тип момиче? — Гласът на Джоузефин се разтрепери някак уплашено. — Предполагам, защото съм се целувала с много момчета и се говори, че съм лекомислена и съм вършила много лудории.

— Не е затова.

— Не, затова е — заяви развълнувано тя. — Просто сега си плащам. — После стана. — Най-добре ще е да ме върнеш обратно, за да танцувам с момчетата, които ме харесват.

Джоузефин тръгна бързо по пътеката, а от очите й се лееха горестни сълзи. Той я настигна до стълбите, но тя само поклати глава и каза:

— Извини ме, задето се показах такава хлапачка. Ще се опитам да порасна… получих си заслуженото… няма нищо.

Малко по-късно, когато огледа дансинга, него вече го нямаше — и Джоузефин ужасена разбра, че за първи път в живота си бе опитвала да привлече мъж и не бе успяла. Освен при най-младите, любовта се поражда само от любов и в мига, в който Джоузефин осъзна, че интересът му към нея е единствено проява на любезност, тя разбра, че ударът не бе нанесен в сърцето й, а по нейната гордост. Щеше бързо да го забрави, но нямаше да забрави това, което бе научила от него. Имаше два вида мъже — едни, с които може да се забавляваш, и други, за които можеш да се омъжиш. В мига, в който й хрумна тази мисъл, неспокойният й поглед обходи небрежно групата мъже и кацна леко върху мистър Гордън Тинсли от Чикаго, най-добрата партия в момента, за когото се говореше, че е най-богатият млад мъж в Средния запад. До тази вечер той не бе обръщал никакво внимание на малката Джоузефин. Преди десет минути я беше поканил да се повозят на другия ден с колата му.

Той обаче не я привличаше и тя реши да му откаже. Човек не трябва да бърза с хората и заради някакъв си половин час романтика да загуби възможност, която би могла да дойде… доста сериозно… по-късно, в подходящия момент. Тя не съзнаваше, че това бе първата зряла мисъл, хрумвала й през нейния живот, но така беше.

Оркестрантите събираха инструментите си, а младежът от Принстън продължаваше да се влачи след нея и да я моли да излезе с него в нощта. Без да се замисля, Джоузефин разбираше какъв тип мъж е той — а луната беше ярка дори и на светлината на прозорците. Тъй че, с известно облекчение, тя се хвана за ръката му и двамата тръгнаха към приятната беседка, която бе напуснала само преди малко; лицата им се обърнаха едно към друго като малки луни под огромните бели осветителни тела над Блу Ридж; ръката му обгърна нежно нейното покорно рамо.

— Е, как е? — прошепна той.

— Ами добре.

Край