Стоян Михайловски
Трънакът

Върбата рекла на пълзящия трънак:

— Защо си толкоз опак?… На човешкий крак

        защо така прилепваш злобно?…

        Не е ли срамота,

        не е ли грехота,

да спъваш пътниците тъй?… С обнасяне^[1] подобно

        живей ли се живот спокоен на света?

Все пакости, все пакости — каква

        облага чакаш от това?…

Ти сякаш че завиждаш на змията —

        човешката враждебница проклята…

 

— От туй, що върша аз, облага нямам, да! —

отвърнал жалкий трън. — Но аз се раждам за беда!

        Послането ми на земята,

от старо време и до днес, е да бода краката

        на пътниците — дрехите им да дера!

 

        Такваз е и всевечната игра

        на сума хорица… Да! Сума твари

човешки (младите например наши газетари^[2])

        злотворствуват — не затова, защото

намерват сметка в зли дела, а от любов към злото.