Стоян Михайловски
Лоена свещ и парцал

„Защо ли человеците^[1] обичат светлината

на слънцето?… Къде ли е хубавината

на туй светило, вече застаряло,

безсилно вече, пребледняло?

Ах, колко е приятна тъмнината,

когато грей луната,

как всяко бяло става дваж по-бяло!…

Каква услада^[2] и какво очарование

        през нощните седенки,

магическо едно сияние

кога изпълва въздуха със сенки

        и с поетически видения!

Да, чудна е и прелестна нощта,

нощта е извора на всички наслаждения,

нощта е майката на всяка красота!…“

 

Тъй бъбрела веднъж свещта,

разкапалата, лоената свещ,

най-мръсната вонеща вещ

под синий свод… Тогаз един парцал

тоз отговор й дал:

„Разбирам аз, другарко прелюбезна,

защо не можеш да търпиш на слънцето лъчите!

Ти само нощно време си полезна,

        и то в кръчмите,

а денем всеки се гнуси от теб и те презира!…“

Читателят разбира

значенето на този аполог^[3].

От добрината

на тъмнината

да ни опази Господ Бог.