Хенри Райдър Хагард
Рудниците на цар Соломон (5)

Трета глава
Умбопа постъпва на служба при нас

Разстоянието от Кейп до Дърбан се изминава за четири или пет дни. Това зависи от времето и скоростта на кораба. Понякога не може да се акостира в Ист Ландън, тъй като чудесното пристанище, за което толкова много се говори и което погълна сума пари, още не е построено, слизането се забавя с двадесет и четири часа, докато дойдат товарните лодки, за да приберат стоката и пътниците. Но този път нямаше вълнение и шлеповете веднага се приближиха, влачейки след себе си опашки от плоскодънни товарни лодки. Хвърляха стоката с трясък в тях. И вълната, и стъкларията падаха в лодките по един и същ начин. Видях как една каса с четиридесет и осем бутилки шампанско се пръсна на парчета, като течността започна да кипи по дъното на мръсната лодка. Жалко за хубавото вино. Сигурно така помислиха и кафрите и лодката, понеже видях как намериха няколко оцелели бутилки, извадиха запушалките им и ги изпиха до дъно. Те обаче не бяха свикнали с такова питие и скоро почувствуваха силата му. Започнаха да се търкалят на дъното на лодката и да викат, че виното било омагьосано. Извиках им от кораба, че това е най-силната отрова на белите, така че сигурно ще умрат от нея. Те загребаха с голям страх към брега и смятам, че никога вече няма да се докоснат до шампанско.

През цялото време на пътуването ни до Натал размишлявах върху предложението на сър Хенри Къртис. Първите два дни не говорихме по въпроса, въпреки че им разправих много случки из ловджийския си живот; всичките до една истински. Когато говориш за лов, няма нужда да преувеличаваш, защото на всеки човек, занимаващ се с лов, се случват най-интересни преживелици. Но това между другото.

Най-после, в една прекрасна януарска вечер — там януари, е най-горещия месец — ние достигнахме бреговете на Натал и по залез се надявахме да пристигнем в Дърбан. Целият бряг от Ист Ландън нагоре е много красив със своите могили от червен пясък и разстлалата се свежа зеленина, изпъстрена с кафърските краали. Пяната на разбиващите се в скалите морски вълни обгръща брега в бяла дантела. Ала особено красива е природата точно преди да се стигне до Дърбан. Ту се виждат дълбоки клисури, издълбани в скалите през течение на вековете от поройните дъждове. В дъното им искрят реки. На фона на тъмнозелените храсти, които растат в безредие навред, изпъква ярката зеленина на хлебните дървета и захарната тръстика. Между тях бели къщурки приветливо се усмихват на спокойното море и придават домашна уютност на целия пейзаж. Според мен, колкото и красив да е един пейзаж, за да бъде той съвършен, трябва да се чувствува присъствието на човека. Може би мисля така, защото дълго съм живял на диви места и ми е липсвало домашното огнище, макар че присъствието на хората прогонва дивеча. Райската градина без съмнение е била прекрасна, но мисля, че е била още по-прекрасна, когато из нея се е разхождала Ева.

Ние бяхме сбъркали с пресмятанията си и слънцето отдавна вече беше залязло, когато спуснахме котва в пристанището. Чухме гърмежа да известява на добрите жители на Дърбан, че пощата от Англия е пристигнала. Да се прехвърлим на сушата, беше твърде късно, така че след като видяхме как натоварват пощата в лодката, слязохме долу за вечеря.

Когато се качихме пак горе, луната вече беше изгряла. Тя осветяваше така силно блесналото море и брега, че светлините на фара едва се забелязваха. От брега долиташе сладкият аромат на растения, който винаги ми е напомнял за химни и мисионери. Прозорците на къщите искряха със стотици светлини. От един голям двумачтов кораб близо до нас се носеше песента на моряците. Те вдигаха котва и се готвеха да отплуват. Беше тиха чудна нощ, каквато може да бъде нощта само в Южна Африка. Луната щедро беше разпиляла среброто си над природата, а нощта беше обгърнала всичко със спокойствие. Под влияние на тържествената тишина даже огромният булдог на един от пасажерите се беше отказал от непрекъснатия си стремеж да се вмъкне в клетката на маймуната. Той щастливо спеше до вратата на клетката и вероятно сънуваше, че беше разчистил сметките си с нея.

Ние тримата, сър Хенри Къртис, капитан Гуд и аз, отидохме и седнахме около кормилото. Дълго не проговорихме.

— Мистър Куотърмейн — наруши пръв мълчанието сър Хенри. — Обмислихте ли моето предложение?

— Наистина — обади се капитан Гуд. — Кажете какво мислите за него, мистър Куотърмейн. Надявам се, че няма да ни лишите от удоволствието да споделяме вашата компания, докато стигнем Соломоновите рудници или дотам, докъде се е добрал джентълменът, кого познавате под името Невил.

Аз се изправих и заизтърсвах пепелта от лулата си, преди да отговоря. Все още не бях решил. Нуждаех се от още малко време да размисля. Но преди още горещата пепел да падне в морето, решението ми беше взето. Точно тази последна секунда се оказа съдбоносна. Често се случва така — когато дълго време си се колебал за нещо, накрая решаваш изведнъж.

— Да, господа — казах аз и отново седнах. — Ще дойда с вас, а ако позволите, ще изложа доводите си и своите условия. Ето условията, които поставям:

1. Бие ще поемете всички разноски, а цялото количество слонова кост или други ценности, които бихме намерили, ще бъде поделено между капитан Гуд и мен.

2. Преди да тръгнем на път, ще ми платите петстотин лири стерлинги за моите услуги. Аз поемам задължението да ви служа вярно, докато не се откажете от задачата, докато не достигнете целта или не ни сполети някое нещастие.

3. Също преди да тръгнем, ще уредите в случай, че умра или остана неработоспособен, синът ми Хари, който сега учи медицина в Лондон, да получава по сто лири стерлинги в продължение на пет години. До това време той ще трябва вече да може сам да печели хляба си. Това е всичко. Но може би ще ви се види, че искам много.

— Ни най-малко — отговори сър Хенри. — Щастлив съм да приема условията ви. Поставил съм си тази задача и бих заплатил повече, отколкото искате, за вашата помощ, особено като имам предвид важните сведения, които притежавате.

— Много добре. А сега, след като знаете условията ми, нека чуете причините, поради които взех решението си. Преди всичко, господа, тези няколко дни имах случай да наблюдавам и двама ви. Може би считате за дръзко моето мнение, но аз ви харесах и смятам, че добре ще си подхождаме в задачата, с която се нагърбваме. Това е едно много съществено условие за хората, които тръгват на дълъг път като нашия. Що се отнася до самото пътешествие, то, откровено казано, малко е вероятно да се завърнем живи, особено ако се опитаме да преминем планината Сулиман. Каква беше съдбата на стария дон да Силвестра преди триста години? Каква беше съдбата на неговия потомък преди двадесет години? Каква е съдбата на брат ви? За съжаление, господа, убеден съм, че тяхната съдба ще бъде и наша.

Замълчах, за да видя ефекта от думите си. Капитан Гуд малко се посмути, но по лицето на сър Хенри не личеше никаква промяна.

— Трябва да опитаме щастието си — каза някак глухо той.

— Може би ще се учудите — продължих аз — защо, след като съм сигурен в лошия завършек, аз, който съм, както вече казах, кротък човек, се наемам с това пътешествие. Имам две основания: първо, защото съм фаталист и вярвам, че когато ми дойде часът, той ще дойде независимо от моите действия. А ако ми е писано да се изкача на планината Сулиман, за да загина, ще отида и ще загина там. Всемогъщият Бог безсъмнено е начертал съдбата ми, така че няма защо да се тревожа по този въпрос. Второ, аз съм беден човек. В продължение на почти четиридесет години ходих на лов и търгувах, но никога не съм спечелил повече, отколкото за ежедневните си нужди. Не зная, господа, дали ви е известно, че поради опасния характер на работата си един ловец на слонове живее средно от четири до пет години. Виждате, че аз съм живял седем пъти повече от моите другари по занаят и затова смятам, че краят ми не може да бъде много далеч. Освен това, ако нещо лошо ме сполети в обикновения ми живот, даже и да съм изплатил дълговете си, нищо няма да остане за моя син Хари. А чрез вас той ще бъде обезпечен за цели пет години, докато бъде в състояние сам да се издържа. Ето това е цялото положение на нещата.

— Мистър Куотърмейн — каза сър Хенри, който ме слушаше с голямо внимание. — Мотивите ви да участвувате в това предприятие, за което вярвате, че ще има нещастен край, вдъхват само чувство на доверие. Дали сте прав или не, времето и ходът на събитията ще покажат. Независимо от това трябва да ви уверя, че съм решил да изкарам работата докрай, бил той добър или лош. Ако е писано да загинем, редно е да се предполага, че преди това ще имаме късмет, нали, Гуд?

— Разбира се — отговори капитанът. — И тримата сме свикнали да се срещаме с опасностите и да рискуваме живота си по различни начини, така че няма смисъл да се отказваме. А сега предлагам да слезем в салона и обсъдим работата.

Разискванията проведохме с чаши в ръце.

На другия ден слязохме на брега. Аз заведох сър Хенри и капитан Гуд в малката къщурка, която имах в Берея и която наричах мой дом. Тя се състои само от три стаи и кухня и е построена от неизпечени тухли. Покривът й е от поцинкована ламарина. Около нея обаче има хубава градина с най-красивите дървета локуот^[1], които познавам, както и няколко млади дървета манго, на които възлагам големи надежди. Тях ми ги даде директорът на ботаническата градина. За градината ми се грижи един стар мой ловец на име Джек, чието бедро беше така надробено от един бизон в страната Сикукунис, че той вече не може да ходи на лов. Ала той все пак може да се влачи из градината и се грижи за нея, тъй като произхожда от миролюбивото племе грикуа. Никога не можеш накара един зулус да се занимава с градинарство. То е тихо занимание, а тихите занимания не са по характера му.

Сър Хенри и Гуд спяха в малка палатка, разпъната сред горичката ми от портокалови дървета накрая на градината. А има ли нещо по-хубаво от аромата на цветовете и гледката на зелените и златни плодове? А в Дърбан всичко това може да се види едновременно на дървото. За мен това е едно много приятно място, още повече че там почти няма комари, освен при необикновено силни дъждове.

Но да продължа, за да не се отегчите от разказа ми, преди да сме тръгнали за планината Сулиман. След като реших, че ще тръгна, започнах да правя необходимите приготовления. Най-напред получих от сър Хенри документа, който осигуряваше сина ми в случай на нещастие. Имаше известни трудности, докато го оформим законно, тъй като сър Хенри беше чужденец и имуществото му се намираше отвъд океана. Затрудненията бяха превъзмогнати с помощта на адвокат, който ни взе двадесет лири за услугата. Цената ми се стори възмутителна, но нямаше друг изход. След като платих тази дан за моето спокойствие, купих за сметка на сър Хенри един фургон и впряг, много хубави волове. Фургонът беше направен изцяло от сухо дърво, дълъг двадесет и две стъпки, с железни оси, здрав и лек. Виждаше се, че не е нов. Бяха го използували веднъж до Диамантените полета. Това обстоятелство потвърждаваше високото качество на дървения материал, от който беше направен. Ако фургонът е слаб или скован от сурово дърво, това проличава още при първото пътуване. Този вид фургони наричаме „полузакрити“ фургони, а това ще рече, че само двадесет стъпки от него бяха покрити. Цялата му предна част оставаше свободна за необходимите неща, които щяхме да вземем със себе си. В закритата част имаше кожена „люлка“ — легло за двама души, полица за пушките и много други малки удобства. Платих за него сто двадесет и пет лири и смятам, че го взех евтино за тази цена. Впрягът се състоеше от двадесет зулуски вола, които си бях набелязал от година или две. Обикновеният брой волове за един впряг е шестнадесет, но за всеки случай купих четири повече. Тези зулуски волове са дребни и леки, почти на половината от големината на африкандерските^[2] волове, които обикновено се използуват за транспортни цели. Обаче те могат да живеят там, където африкандерските гладуват и с лек товар могат да извървят по пет мили повече на ден, понеже се движат по-бързо, и то без да им се подбият краката. Освен това моят впряг беше изпитан в едно пътуване, из цяла Южна Африка. Преминаването им през изпитание означаваше, че бяха изпробвани срещу „червената вода“, за която се знае, че често унищожава цели впрягове волове, пътуващи през непознатите велди^[3]. Що се касае до „белодробната болест“, ужасна форма на пневмония, разпространена извънредно много в тази страна, всичките те бяха ваксинирани срещу нея. Ваксинацията се извършва по следния начин. Прави се разрез в опашката на вола, към който се привързва парче от заразения дроб на животно, умряло от тази болест. В резултат волът преболедува, като прекарва болестта в умерена форма. Обикновено опашката му окапва около една стъпка след основата си и волът става устойчив на бъдещи зарази. Изглежда жестоко да лишиш животното от опашката му особено в страна с толкова много мухи. Но по-добре е да се пожертвува опашката и запази волът, отколкото да се загубят и двете. Защото опашка без вол не служи за нищо друго, освен да изтупваш прах с нея. Все пак странна картина е да гледаш пред себе си двадесет чуканчета на мястото, където трябва да има опашки. Също като че природата е направила някаква грешка и е забучила задните украшения на двадесет наградени булдога на задниците на воловете.

Следващият по ред беше въпросът с провизиите и лекарствата, който изискваше най-внимателно обслужване. Важното при него е да се вземе всичко необходимо, без да се допусне претоварване на фургона. Оказа се за щастие, че Гуд е малко нещо доктор. По време на предишната си кариера той преминал курс по медицина и хирургия, които добре усвоил. Разбира се, той не притежаваше диплома, но разбираше много неща по-добре от някои, пред чието име пише „д-р“. Това открихме по-късно. Освен това той носеше със себе си прекрасна пътна медицинска чанта и комплект инструменти. Докато бяхме в Дърбан, той отряза палеца на крака на един кафър така леко, че изпитахме удоволствие да го гледаме. Но Гуд беше съвсем смаян, когато кафърът, след като понесе операцията с пълна апатия, го помоли да му постави друг палец, твърдейки, че „един бял“ може да направи това…

След благополучното разрешаване на тези въпроси останаха още две важни точки за обмисляне, а именно: въпросът за оръжието и въпросът за слугите. Колкото до оръжието, най-добре е да представя списъка на всичко, което накрая избрахме от богатия асортимент, който сър Хенри беше донесъл със себе си от Англия, и това, което притежавах аз. Преписвам го от тефтерчето си, на времето там ги бях записал:

Три тежки двуцевки със задно зареждане, предназначени за стрелба по слонове. Всяка от тях тежеше около петнадесет фунта със заряд от единадесет драхми^[4] чер барут. Двете от тях носеха марката на една добре известна лондонска фирма. Те бяха чудесно измайсторени. Не ми е известно каква марка беше моята, която не беше толкова красива наглед. Бях я използувал при няколко пътувания и с нея бях застрелял голям брой слонове. Тя винаги се беше проявявала като чудесно оръжие, заслужаващо напълно моето доверие.

Три двуцевки система „Експрес 500“ с по шест драхми заряд, удобни за лов на средно големи животни като антилопи, и незаменими при отбрана, особено сред открита местност.

Една 12-калибрена пушка, която сетне ни служеше най-добре при лов на дивеч за храна.

Три винтовки система „Уинчестър“.

Три револвера марка „Колт“, тежкокалибрени.

Това беше цялото ни въоръжение. Читателят без съмнение ще забележи, че всеки вид оръжие беше от една и съща система и калибър, за да се ползуват едни и същи патрони. Не моля за извинение, че отегчавам с това дълго описание. Всеки опитен ловец знае от какво значение е правилният избор на оръжието и мунициите за успешния край на експедицията.

Сега остана въпросът за хората, които щяхме да вземем с нас. След дълги обсъждания решихме, че броят им трябва да бъде пет, а именно: водач, колар и трима слуги.

Водача и коларя намерих без много мъчнотии. Наехме двама зулуси на име Том и Гоза. Но със слугите въпросът се оказа по-труден. Изискваше се те да бъдат напълно верни и храбри мъже, тъй като при начинание като нашето животът ни можеше да зависи от тяхното поведение. Най-после избрах двама: един хотентот, наречен Вентфьогел (птица-вятър), и един дребен зулус, наречен Кива, който говореше отлично английски. Вентфьогел познавах от по-рано. Той беше един от най-добрите преследвачи на дивеч, с които бях работил, и жилав като бич. Никога не се уморяваше. Имаше една слабост, присъща на племето му — да пие. Щом се докоснеше до кана грог, вече не можеше да му се вярва. Но тъй като отивахме в район, където нямаше кръчма, тази негова слабост не ни тревожеше. След като намерих двамата, аз напразно търсех още един подходящ за целта. Накрая решихме да тръгнем без него, надявайки се да срещнем подходящ човек навътре в, страната. В навечерието на заминаването ни Кива — зулусът — ми съобщи, че някакъв човек ме търси. Щом свършихме с вечерята, понеже точно тогава се хранехме, му казах да го въведе. В стаята влезе висок едър мъж на около тридесет години с доста светъл за зулус цвят на кожата. Той вдигна в знак на поздрав тоягата си, украсена с топка накрая, и мълчаливо седна с кръстосани крака в ъгъла. Известно време не му обръщах внимание. Щеше да бъде, голяма грешка, ако направех това. Ако влезете веднага в разговор, зулусът е наклонен да мисли, че ви липсва достойнство и уважение. Забелязах, обаче, че той е кешла. Това означава, че на главата си носеше черен обръч от гума, лъснат с мазнина и вплетен в косата. Обикновено у зулусите това беше знак за известна възраст или благородство. Стори ми се също, че лицето му ми е познато.

— Е — казах най-после. — Как се казваш?

— Умбопа — отговори човекът с бавен дълбок глас.

— Виждал съм лицето ти по-рано.

— Вярно, Инкози (господарят) видя лицето ми в местността Исан-дхлуана в деня на битката.

Спомних си. Тогава бях един от водачите на лорд Хелмсфорд в злополучната зулуска война. Имал бях късмет да ми наредят да напусна лагера с няколко коли в деня преди битката. Докато чаках да впрегнат добитъка, започнах разговор с този човек, който командуваше малка група от туземните спомагателни войски. Той беше изразил съмнението си в безопасността на лагера. На времето му казах да си държи езика и да остави тези въпроси за по-умни глави. Но след това се замислих върху думите му.

— Спомням си — казах аз. — Е, какво желаеш?

— Ето какво, Макумазан (така ме наричат кафрите, а то означава човек, който бди в нощта или, на английски, човек, който държи очите си отворени). — Чух, че отиваш на голяма експедиция далеч на север заедно с белите хора, дошли отвъд водата. Вярно ли е?

— Вярно.

— Чух, че ще достигнете даже река Луканга, една луна път след земята Маника. Това също ли е вярно, Макумазан?

— Защо питаш накъде отиваме? Какво значение има за теб? — попитах подозрително, защото целта на нашето пътуване пазехме в дълбока тайна.

— Защото, о, бели хора, ако наистина отивате толкова надалече, аз ще дойда с вас.

Имаше известно достойнство в начина на неговото говорене и особено в това, че той употреби „о, бели хора“ вместо „о, инкози“ (господари), което ми направи впечатление.

— Ти се забравяш малко — казах аз. — Твоите думи са неочаквани. Не е този начинът да се говори. Как се казваш и от кой краал си? Кажи ни, за да знаем с кого имаме работа.

— Името ми е Умбопа. Аз съм от рода на зулусите и все пак не точно от тях. Родината на моя народ се намира далеч на север; и той остана там, когато зулусите слязоха тук долу „преди хиляда години“, дълго преди Шака да царува в Зулуланд. Аз нямам краал. Скитал съм се в продължение на много години. Дошъл съм още като дете от север в Зулуланд. Служил съм на Кечуайо^[5] в полка на Нкомабакози. Напуснах Зулуланд и дойдох в Натал, защото исках да изуча живота на белите. После през войната се бих против Кечуайо. Оттогава работя непрекъснато в Натал. Но вече съм уморен и искам да се върна отново на север. Мястото ми не е тук. Нямам нужда от пари, но съм храбър мъж и ще заслужа мястото и храната. Казах всичко.

Словото на този човек доста ме обърка. От държанието му личеше, че в основни линии говори истината. Но все пак той се различаваш от обикновените зулуси и не изпитвах доверие към предложението му да дойде без заплата. Намирайки се в затруднение, преведох думите му на сър Хенри и Гуд и поисках тяхното мнение. Сър Хенри ме накара да му кажа да се изправи. Умбопа се изправи, като същевременно съблече дългия военен шинел, с който беше облечен, и остана гол е изключение на „мучата“^[6] около кръста си и огърлицата от лъвски нокти. Той наистина беше силен човек. Не бях виждал по-хубав туземец. Беше висок около шест стъпки и три дюйма, добре развит и строен. На светлината кожата му изглеждаше малко по-тъмна от мургава, освен тук-таме, където имаше дълбоки черни белези от рани, нанесени с асегай^[7]. Сър Хенри се приближи до него и го погледна в гордото мъжествено лице.

— Двамата изглеждат хубава двойка, нали? — каза Гуд. — Единият висок колкото другият.

— Ти ми харесваш, мистър Умбопа, и аз ще те взема за мой слуга — каза сър Хенри на английски.

Изглежда, че Умбопа го разбра, защото отговори на зулуски:

— Много добре. — И като измери с поглед височината и фигурата на белия, добави: — Ние сме мъже, ти и аз.