Ерик Нюланд
Падането на Рийч (10)

Глава 8

0930 часа, 11 септември 2525 (по Военния календар) / система Епсилон Еридани, Военен комплекс на КУОН „Рийч“, планета Рийч

Д-р Хелси се отпусна в тапицирания стол на Мендес. Изкушаваше се да отмъкне от кутията една от пурите „Sweet William“, за да разбере най-накрая защо той толкова много ги харесва. Смрадта, която се носеше оттам, обаче, бе толкова силна. Как изобщо можеше да ги понася?

Вратата се отвори и Мендес се закова на прага.

— Госпожо — каза той и се изпъна. — Не бях информиран за вашето посещение. Всъщност мислех, че ще бъдете извън системата още една седмица. Иначе щях да се подготвя.

— Сигурна съм, че щяхте да се подготвите. — Тя скръсти ръце в скута си. — Положението се промени. Къде са моите спартанци? Няма ги нито в казармите им, нито на някои от полигоните.

Мендес се поколеба.

— Те вече не могат да тренират там, госпожо. Трябваше да им осигурим други… помещения.

Д-р Хелси стана и приглади гънките на сивата си пола.

— Очаквам да ми обясните това, Главен.

— Бих могъл да ви обясня — отвърна той, — но мисля, че ще е по-лесно да ви покажа.

— Отлично — каза д-р Хелси.

Любопитството й бе възбудено. Мендес я изпрати до личния си джип „Уортог“, който бе паркиран пред офиса му. Всъдеходната бойна машина бе реконструирана — тежката картечница отзад бе заменена със стойка за ракети „Арджент 5“.

Мендес изкара джипа от базата и пое по извиващ се планински път.

— В началото Рийч е била колонизирана заради богатите находища на титан — каза той. — Под тази планина има мини, дълбоки хиляди метри. КУОН ги използва за складове.

— Надявам се, че не сте изпратили спартанците да правят инвентаризация, нали Главен?

— Не, госпожо. Искаме само да избегнем нежелани погледи.

Мендес мина покрай охранителен пост и продължи по широк тунел, който се спускаше стръмно надолу. Пътят се извиваше по спирала, дълбоко в масивния гранит. Мендес попита:

— Спомняте ли си за първите експерименти на флота с активни брони?

— Не мога да видя връзката между това място, моите спартанци и проекта за активните брони — отвърна д-р Хелси, — но нека помисля още малко. Да, известно ми е всичко за прототиповете „Марк I“. Трябваше да изоставим тази идея и започнахме всичко отначало за проекта „Мьолнир“. Бойните скафандри „Марк I“ консумираха огромни количества енергия. Трябваше или да бъдат непрекъснато свързани към генератор, или да се използва неефективно външно предаване на енергия — и двата варианта се оказаха неподходящи на бойното поле.

Мендес плавно намали скоростта, приближавайки се към гърбица на пътя. Отекна глух звук, когато масивните гуми на джипа преодоляха препятствието.

— Останалите не бракувани образци — продължи д-р Хелси — са използвани на товарните докове за пренасяне на тежко оборудване. — Тя сви вежди: — Или може би са били захвърлени на някое място като това тук?

— Да, тук имаме десетина от тези скафандри.

— Да не би да сте напъхали моите спартанци в тези антики?

— Не. Техните инструктори ги използват заради собствената си безопасност — отвърна Мендес. — Когато спартанците се възстановиха след терапията, нямаха търпение да продължат редовните си занимания. Появиха се, обаче, някои… — той спря за миг, за да намери точната дума — затруднения.

Той вдигна поглед към нея. Лицето му беше сурово.

— През първия ден след завръщането им, трима инструктори загинаха случайно при упражненията по спаринг.

Д-р Хелси повдигна вежди.

— Тогава значи те са още по-силни и по-бързи, отколкото очаквахме?

— Това — отвърна Мендес — е доста слабо казано.

Тунелът се разшири и премина в голяма пещера. По стените бяха разположени лампи, по издигащия се на стотина метра над тях свод и по пода също, но те едва разпръскваха заобикалящия ги мрак. Мендес спря джипа до малка сграда от сглобяеми елементи. Той скочи на земята и помогна на д-р Хелси да слезе.

— Насам, моля — посочи към помещението Мендес. — Отвътре се вижда по-добре.

Сградата разполагаше с три стъклени стени и няколко монитора, означени като: ДВИЖЕНИЕ, ИНФРАЧЕРВЕН, ДОПЛЕР и ПАСИВЕН. Мендес натисна един бутон и помещението започна да се плъзга нагоре по една релса в стената, докато се издигна на двадесет метра височина. Той включи един микрофон и нареди:

— Светлина.

Блеснаха прожектори и осветиха част от пещерата с размери на футболно игрище. В центъра имаше бетонен бункер. Отгоре му стояха трима мъже, облечени в остарелите бойни скафандри „Марк I“. Други шест бяха разположени на равни разстояния по периметъра около бункера. В средата му бе забито червено знаме.

— Да пленят знамето? Това ли е задачата? — попита д-р Хелси. — Преодолявайки цялото тежко въоръжение?

— Именно. С тези скафандри инструкторите могат да тичат с тридесет и два километра в час, да вдигат до два тона и също разполагат с тридесетмилиметрови миниоръдия, прикачени към самонасочващи се носачи — разбира се, с халосни патрони. Снабдени са също и с най-съвременни сензори за движение и инфрачервени визьори. Не е необходимо да уточнявам, че броните им са непробиваеми за обикновените оръжия. За превземането на този бункер ще са нужни два-три взвода морски пехотинци.

Мендес отново включи микрофона и гласът му отекна в пещерата:

— Започнете учението.

Изминаха шестдесет секунди. Нищо не се случваше. Още шестдесет секунди.

— Къде са спартанците? — попита д-р Хелси.

— Те са тук — отговори Мендес. Д-р Хелси усети едва доловимо движение в тъмнината — сянка в мрака, познат силует.

— Кели? — промълви тя.

Инструкторите се обърнаха и откриха огън по сянката, но тя се движеше с почти свръхестествена скорост. Дори самонасочващите се системи не можеха да я проследят. Една фигура се спусна по въже, окачено на скелето отгоре. Тих като котка, спартанецът се приземи зад един от пазачите по периметъра. Последвалите два бързи удара оставиха вдлъбнатини по масивните пластини на скафандъра. После се наведе и светкавично дръпна краката на противника си. Той се просна на земята. Спартанецът привърза въжето, по което се бе спуснал, към инструктора. Миг по-късно мятащото се тяло се издигна нагоре в тъмнината. Други двама от инструкторите се обърнаха, готови за атака. Спартанецът се изплъзна, претърколи се и се стопи в мрака.

Д-р Хелси осъзна, че скафандърът не бе просто изтеглен нагоре — беше използван като противотежест. Още двама спартанци, поклащайки се на другия край на въжето, се приземиха незабелязано в центъра на бункера. Д-р Хелси веднага разпозна единия от тях, макар и да бе облечен изпяло в черно, с изключение на тесните процепи за очите. Номер 117. Джон.

Джон достигна земята, завъртя се и ритна един от инструкторите. Мъжът се стовари като чувал… на осем метра разстояние. Другият спартанец скочи от бункера. Той се премяташе през глава, изплъзвайки се от куршумите, които изпълваха въздуха. Хвърли се към най-далечния пост и заедно се изтърколиха в тъмнината. Оръжието на инструктора проблесна веднъж, след което отново се възцари мрак. Застанал на върха на бункера, Джон се движеше с такава скорост, че движенията му се сливаха в едно. От бронята на втория инструктор изригна фонтан от хидравлична течност и тя рухна под собствената си тежест. Последният останал пост се обърна към Джон, готов за стрелба. Хелси се изправи на ръба на стола си.

— Та това е стрелба от упор. На такова разстояние дори халосните патрони могат да бъдат смъртоносни.

В мига, когато инструкторът стреля, Джон отскочи встрани. Халосните патрони изсвистяха във въздуха, без да го засегнат. Той сграбчи оръжието, изви го и с остър стържещ звук, го изтръгна от скафандъра. Стреля право в гърдите на мъжа и той с трясък падна от бункера. Останалите четири поста от периметъра се обърнаха и изпратиха към него порой от куршуми. Миг по-късно светлините угаснаха.

Мендес изпсува и грабна микрофона:

— Резервно осветление. Незабавно пуснете резервните лампи!

Десетина жълтеникави прожектора примигнаха и се включиха. Не се виждаше нито един спартанец, но деветимата инструктори бяха или в безсъзнание, или лежаха неподвижно с дезактивирани скафандри. Червеното знаме бе изчезнало.

— Искам да видя това отново — с удивление каза д-р Хелси. — Записали сте всичко, нали?

— Разбира се.

Мендес натисна бутона за възпроизвеждане, но на мониторите излезе само шум.

— По дяволите. Успели са да се доберат и до камерите — измърмори той впечатлен. — Всеки път ги скриваме на ново място, но те изваждат от строя записващите устройства.

Д-р Хелси се наведе към стъклото и се загледа в касапницата долу.

— Отлично, Мендес, какво друго имате да ми кажете?

— Вашите спартанци могат да спринтират със скорост до петдесет и пет километра в час — започна той. — Кели, струва ми се, е малко по-бърза. А като привикнат към „измененията“, които направихме с тях, ще станат и още по-пъргави. Могат да повдигат тежест три пъти по-голяма от собственото им тегло, а това надхвърля два пъти очакваното, във връзка с повишената плътност на мускулите им. И освен това на практика могат да виждат на тъмно.

Д-р Хелси осмисляше новата информация.

— Постиженията им наистина са необичайно високи. Вероятно има все още неясни синергетични ефекти, предизвикани от комбинираните модификации. Какво е времето им на реакция?

— Почти е невъзможно да се измери. Оценяваме го на около двадесет милисекунди — отвърна Мендес. Поклати глава и добави: — А в бойни условия, когато са напомпани с адреналин, смятам че ще е още по-кратко.

— Някаква физическа или психическа нестабилност?

— Никаква. Досега не съм виждал екип, който да работи по-добре. Разбират се почти по телепатия, ако ме питате. Вчера ги пуснахме в пещерата и нямам представа откъде са намерили черните костюми или пък въжето, което използваха, но мога да се закълна, че не са напускали това помещение. Те просто импровизират, усъвършенстват се и се приспособяват към средата.

— И най-вече — допълни той, — това явно им харесва. Колкото по-голямо е предизвикателството, колкото по-трудно е да победят… толкова повече се мотивират.

Д-р Хелси забеляза как един от инструкторите се размърда и се опита да се измъкне от разбития си скафандър.

— Можеха и да ги избият — прошепна тя. — Спартанците могат ли да убиват, Главен? Наистина да убиват? Готови ли са за истинска битка?

Мендес отклони поглед и направи пауза, преди да заговори:

— Да, ако им заповядаме, биха могли да убиват много ефективно. — Той се напрегна. — Мога ли да попитам какво имате предвид под „истинска битка“, госпожо?

Тя стисна ръцете си и ги потърка нервно.

— Нещо се е случило, Главен. Нещо, което ВМС и Главното командване изобщо не очаквали. Шефове те искат да пуснат спартанците в действие, да ги изпитат в истински бойни условия.

— Те вече знаят всичко, на което бих могъл да ги науча — каза Мендес и присви тъмните си очи. — Но не изпреварвате ли твърде много графика? Какво се е случило? Чух слухове за тежки боеве близо до колонията Харвест.

— Информацията ви е остаряла, Главен — рече тя и от гласа й повя хлад. — Там вече не се водят боеве. Харвест не съществува.

Д-р Хелси натисна бутона за спускане и наблюдателната кабина бавно се снижи към земята.

— Изкарайте ги от тази дупка — отсече тя. — Искам да са готови в 4:00 сутринта. В 6:00 ще проведем брифинг на борда на „Пайъниър“. Изпращаме ги на мисия, за която ВМС изчакваше подходящото време и подходящите хора. Това е.

— Да, госпожо — отвърна Мендес.

— Утре ще разберем дали е имало полза от всичките трудности, които преживяха.